Лесли Даунър
Последната наложница (63)

II

На следващата сутрин те потеглиха по Вътрешния планински път, който величествено криволичеше през града, покрай дългата стена, ограждаща огромното имение на феодалите Маеда. Хълмът Уено се издигаше тъмен и смълчан в далечината.

Дайске реши, че ще пътуват в конвой от паланкини. Сачи се беше облегнала на възглавничките в своята малка кутия и събираше сили за дългото пътуване. Дървените стени пукаха и тракаха. Паланкинът се залюля силно, защото завиха, и тя посегна към въжето, за да се стабилизира. Мяташе се от една страна на друга, защото носачите тичаха, пъшкаха дружно в ритъма на своите стъпки. Чуваше скърцането на сандалите им по землистия път и по някой стон или ругатня, докато изкачваха стръмнина.

Макар и неудобно, беше хубаво, че пътуват отново след толкова месеци на криене в имението, в очакване на края на войната. Когато за момент паланкинът спираше да се клатушка, тя се навеждаше напред и разтваряше бамбуковите щори. Градът се връщаше към живот. Отново изникваха къщи там, където огънят ги беше изпепелил. Отново се отваряха магазини и улиците гъмжаха от народ.

До часа на коня, когато слънцето се издигна насред небето, те стигнаха до пропускателния пункт при Итабаши. Когато Сачи беше тук последния път, наоколо гъмжеше от войници. Сега охраната им махна да минат, без дори да ги спре.

После излязоха от града, полюшвайки се между горички от черничеви дървета. По клоните им шумоляха изсъхнали листа. Миришеше на животински фъшкии и човешки екскременти, пръснати по оризищата и зеленчуковите полета, за да ги наторят. Сачи чуваше тропот от копита или тежки стъпки на волове, натоварени с ориз, коприна, рибна тор, сол или тютюн. После звуците и миризмата се изгубваха назад.

Тя се опитваше да не мисли за това, което предстои. Беше доволна, че Дайске и Шиндзаемон са с нея, а също и Едуардс. С облекчение остави отговорността на тях. Сачи започваше нов живот; вече не беше сама.

 

 

В средата на втория ден стигнаха до река Тоне. Краката на носачите изхрущяха по чакъла, после те свалиха паланкина на земята и тя излезе скована, изпъвайки краката си. Едуардс вече беше скочил от коня и стоеше до вратата, като й подаде ръка. Тя се засмя и леко я бутна встрани, после оправи полите си, щастлива, че отново стъпва на твърда земя. Приятно беше да вдиша есенния въздух, да чува птиците и шепота на плискащата се о брега вода. В нея плуваха последните листа, по небето се носеха облаци и няколко чапли изпляскаха с белите си криле.

Шиндзаемон връзваше конете и даваше напътствия на носачите, а Таки, Хару и Дайске слизаха от паланкините. Едуардс предложи ръката си на Таки и Хару. Хару слезе последна. Лицето й беше посърнало и бледо.

Сачи отново си спомни думите на Хару. Тя единствена познаваше господаря Мидзуно. Сега изглеждаше повече от притеснена — изглеждаше изплашена.

Огури и Мидзуно бяха прекосили реката, отправяйки се към планините. Това Сачи го знаеше. Но после бяха изчезнали, сякаш потънаха в земята. Тя потрепери и се загърна по-плътно в кимоната си.

В далечния край на реката Вътрешният планински път се виеше покрай полите на хълма. Виждаше хора като точици в далечината и редица от ханове, после пътят се губеше в група стръмни сламени покриви. Над хребета небето беше с цвят на древна индигова роба, прана многократно, докато почти остане без цвят. Нивите опасваха речния бряг. Дрипавите оризови снопи стояха струпани на купчини, а крайните стръкове се вееха на вятъра.

Шиндзаемон се мръщеше, взрян през реката, сякаш се ровеше в недрата на паметта си. Мечовете му блестяха на хълбоците и Сачи видя, че в колана му е затъкнат пистолет. Той се обърна към Дайске.

— Беше ето там — рече. — Мисля, че беше селото на Огури.

Дайске бавно кимна.

— Аз направих проучване — рече той. — Семейството на Огури живее на село някъде тук. Ти си прав. Ако успеем да намерим селото му, можем да открием и него. А той ще ни каже къде е господарят Мидзуно.

— Беше преди шест месеца — прошепна Таки. — Може би тръгваме в съвсем погрешна посока. А господарят Огури и господарят Мидзуно бяха на страната на губещите. Те сигурно се крият.

— Това е единствената следа, с която разполагаме — мрачно рече Дайске и се обърна към Шиндзаемон. — Помниш ли как се стига до селото?

— То не беше на Вътрешния планински път. Трябва да следваме тази следа, водеща към гората — посочи той.

Реката течеше лениво — сива като небето. Един разнебитен сал се приближи, криволичейки на зигзаг към тях. Качиха се, като оставиха паланкините на съхранение, а конете — в един яхър в селото, до връщането им. Старият лодкар, натискаше пръта толкова силно, че за малко не падна във водата, а лодката със скърцане се отдалечи от брега.

Щом преминаха на отсрещната страна, се заизкачваха през сенчести борови и кедрови гори. Под краката им пукаха боровите иглички, а слънцето се прокрадваше през клоните.

Едуардс крачеше отпред с Дайске, говореше със силния си глас и размахваше големите си ръце. Като че ли обсъждаха структурата на новото правителство и как да бъдат спечелени жителите на Едо. Все пак Едуардс беше дипломат и представител на страната, въоръжила бунтовниците, а Дайске — служител в новото правителство, формирано от същите бунтовници. Сачи се зачуди дали истинската цел на Едуардс не беше да впечатли баща й; може би имаше намерение да му поиска ръката й. За баща й щеше да е нечувано да вземе за зет чужденец; но пък той имаше напредничави разбирания и можеше да даде ръката на дъщеря си на англичанина.

Тя се загледа в този огромен човек, крачещ пред нея с кожените си ботуши, който замахваше по плевелите и дългите треви с камшика си за езда, а косата му грееше на слънцето. Как можа да го окуражи дори и за миг? Беше толкова странен! Колко необичайно поведение имаше към жените. Въпреки едрия си ръст той се държеше не като мъж, а като слуга, помагайки им толкова внимателно, сякаш са болни, и не само на нея, а също и на Таки и Хару.

След всичко, което й каза тогава в градината, вземайки ръката й, той нямаше да се откаже лесно от намеренията си; и вероятно не разбираше, че между нея и Шиндзаемон има силни чувства. И защо му е да го прави? Така както на нея й беше трудно да тълкува чуждестранните му постъпки, сигурно и на него не му беше лесно да тълкува нейните.

Когато стигнаха билото на хребета, всички се бяха запъхтели. Спряха за малко да си починат и да се ориентират. Сачи се взираше в обраслите с гори хълмове, стигащи до хоризонта. Отвъд тях плуваха планини, бледи като призраци, диви и назъбени.

Шиндзаемон стоеше зад нея толкова близо, че го чуваше как диша и усещаше топлината на кожата му.

Сачи се огледа — Дайске и Едуардс бяха встрани. Шиндзаемон й посочи един близък връх. Ръкавът на кимоното му се вдигна и тя видя твърдия мускул на ръката му. Кожата му беше гладка като коприна и имаше тъмнозлатист цвят. Мислено тя протегна ръка срамежливо и прокара пръсти по нея.

— Планината Акаги — рече той. — Селото на Огури е някъде там в полите й.

Сачи засенчи очи с ръка. Успя да види само един страховит черен връх сред хребетите, мержелеещи се в далечината.

Следваха пътя надолу през гората. Шиндзаемон вървеше след нея неотклонно, а Дайске — напред с Хару. Сачи виждаше как гърбовете им се губят по пътеката — висок широкоплещест мъж с плоска сламена шапка, запретнато кимоно, разкриващо чифт яки прасци, и една малка закръглена жена с коса, скрита под шала, ситнеща до него с дълга лула в ръка — тя смукваше от нея от време на време. Вървяха един до друг, навели глави, и разговаряха разпалено. Сачи ги гледаше с недоумение — редом с жена не би крачил нито селянин, нито гражданин. Те сякаш бяха забравили всички правила в обществото. Като че ли вече не им беше до това да мислят кое е редно и кое не.

Чудеше се за какво ли си говорят, дали Хару не убеждаваше Дайске, че Шиндзаемон е подходящ младеж за зет, въпреки че се е сражавал в Уакамацу. Или разговорът беше по-интимен. Все пак наближаваше да открият жената, която и двамата обичаха. Дайске сигурно изпитваше същата неувереност, надежда и страх, които чувстваше тя самата, когато чакаше и копнееше за Шиндзаемон. Или може би с годините чувствата му бяха затихвали, докато изчезнат напълно и остане само решителността да намери отговора, независимо какъв е той. Може би, мислеше си Сачи, единственото сигурно нещо в живота е сигурността на несигурността. Важно беше да не се забравя напътствието на Буда, че животът е страдание.

Чуваше отзад стъпките в падналите листа. Таки и Едуардс вървяха след тях. Сигурно Таки вървеше поне на крачка след Едуардс. Сачи чуваше силния глас на англичанина и пискливия смях на Таки. Зарадва се, като чу, че приятелката й отново се смее. Имаше усещането, че тя доста време не се беше радвала.

Чувстваше, че е нередно, но и вълнуващо да върви редом с Шиндзаемон.

Сведе поглед към пръстта и камъните по пътеката, към купчините гниещи листа и високите дървета отстрани. От време на време зърваше ширналите се хълмове, бледнеещи в далечината. Нозете й, обути в сламените сандали, пристъпваха напред, с прилежно доближени палци. Шиндзаемон се движеше с широки крачки. Той подритваше листата със сандалите си.

— Уакамацу — измърмори той. — Мислех, че никога няма да се бия след Уакамацу. Но ако трябва, отново съм готов.

Тя го погледна и се усмихна. Вървяха мълчаливо. Шиндзаемон изглеждаше намръщен и мислеше усилено. След малко настигнаха Дайске.

— Има нещо, което ме тревожи — рече Шиндзаемон. — Тези каси, които господарят Огури и господарят Мидзуно караха. Всяка се носеше от четири души и въпреки това те залитаха. Дали вътре не е имало злато? А и тези носачи — те въобще не ми приличаха на носачи. Имаха вид на каторжници, на самураи, стояли затворени толкова дълго, че теметата им бяха обраснали. Да. Сигурен съм, че бяха точно такива.

Злато. Сачи помнеше, че и преди бяха говорили за злато. Тя се видя пак в Едо, в източния край, в една мръсна заложна къща. Видя мислено собственика със заостреното му лице на плъх и лукавата му раболепна усмивка — господарят на Фую.

Той ги гледаше с присвити очи и върна златната монета, която му предложиха заради печата върху нея — хризантемата на клана Токугава. „Май златото на шогуна е изчезнало“, беше казал, хилейки се.

— В тези каси… — тихо рече тя. — Възможно ли е да е било… златото на Токугава?

Дайске изведнъж се спря и удари с юмрук по дланта си.

— Разбира се! — възкликна толкова силно, че една птичка излетя от дървото. — Милионите на Токугава. Когато завзехме замъка, мислехме, че ще ги намерим. Събирани са от петнайсет поколения, откакто Токугава идват на власт. А ние се опитваме да съставим правителство и да управляваме страната с празна хазна. Разбира се! Огури беше главен управител на хазната. Искал е да ни попречи да се доберем и до последния меден мон от нея. Сигурно е започнал да я изнася от Едо в мига, когато е станало ясно, че шогунът е застрашен. Може би възнамерява да финансира бунт!

— Злато ли? — попита Едуардс с блеснали очи. — Съкровището на Токугава? Чухме слухове за това в легацията. Ако там, където отиваме, наистина е селото на господин Огури, вие може да сте прави. Страхотно ще е да намерим това злато, а също и господин Мидзуно.

Той се мръщеше и подритваше пръстта с лъскавите си кожени ботуши. Вдигна очи и срещна погледа на Сачи. Усмихна й се плахо. После обърна глава, сякаш осъзнал, че между тях се е спуснала завеса.

— Знаеше, че това е криминално деяние — да се крадат държавни пари — тъжно каза Дайске. — Ако ги открием и наистина златото е у тях, ще трябва да се погрижим главите им да паднат от раменете — щом веднъж отговорят на моите въпроси. Те са предатели и нищо друго.

Сачи усети как Шиндзаемон настръхна.

— Бунт. Предателство — измърмори той и изкриви устни. Лицето му беше каменно и Сачи видя, че се сдържа с огромно усилие да не проговори. Мислеше. Ако господарят Огури и господарят Мидзуно организираха съпротива, Шиндзаемон трябваше бързо да вземе решение на чия страна да застане — дали на страната на Дайске или против него.

Разочарован или не, той едва ли вече беше готов да се откаже от принципите си.