Лесли Даунър
Последната наложница (55)

I

Лятото отиваше към края си. Беше хладно и влажно — задаваше се първият есенен тайфун — и Сачи усещаше ужасно безпокойство. Всеки момент очакваше да чуе тропот от тежките крака на войниците, пратени със заповед да ги прогонят. Но дните минаваха и нищо не се случваше. Понякога си мислеше дали принцесата не е сбъркала, дали въобще е имало такъв декрет, а ако е имало, дали някой възнамеряваше да го изпълнява изобщо.

Но всеки път, когато тръгваха на поредното си посещение при Едуардс, виждаха, че пътят към Източното море е пълен с бежанци. Те представляваха огромна тълпа хора със сиви, отчаяни лица, влачещи се напред, настъпващи се по петите, теглещи колички с покъщнина. Тези хора, мислеше си тъжно Сачи, някога са били служители, чиновници, охранители, писари, началници в един или друг отдел, заместник-министри и заместници на заместник-министрите, придворни дами, прислужнички, готвачки. Всички са били на служба в един или друг клон на фамилията Токугава. Никой от тях не беше направил нещо повече или нещо по-малко от това, което се очаква от верния служител. Сега те бяха предатели, прогонени от единствения дом, който някога са имали, обречени на вечен позор, изгнание и бедност.

Сачи знаеше, че тя и неголямото й домакинство едва ли вечно ще могат да избягват декрета. В недалечно бъдеще и тях щеше да ги сполети съдбата на тези безименни бежанци от пътя към Източното море.

Тъкмо когато Сачи си мислеше, че нещата не могат да станат по-лоши, дойде Хару и й съобщи, че килерът с провизии е почти празен. Ориз, мисо, сол, зеленчуци, дърва за горене, масло за лампите — почти всичко беше свършило.

През цялото време, докато живееше в женския дворец, Сачи разполагаше с всичко, което би могла да поиска. Метри плат, красиви кимона, всякаква козметика, игри, музикалните инструменти — ако нещо й липсваше, трябваше само да плесне с ръце и то пристигаше. А храната беше в изобилие. Дори и в селото винаги се намираше храна; отглеждаха си я сами. Но сега… Обзе я страх, когато си помисли, че полето е превзето от плевели. Градинарите, които се грижеха за зеленчуковите градини, сигурно бяха изчезнали заедно с всички останали.

— Значи… значи нямаме никакви пари, така ли?

В миналото дори не й се налагаше да мисли за пари.

— Имаме пари, господарке — с лек укор в гласа рече Хару. — С тази сума може спокойно да преживеем. Мислиш ли, че баща ти ще те остави да гладуваш? Защо според теб никой не е дошъл да ни атакува? Той те защитава, а и нас покрай теб. Грижи се да имаме пари.

Сачи я погледна изненадано. Тя не беше виждала Дайске от месеци, откакто бяха напуснали замъка. Дори след битката, когато в града цареше хаос, той не я беше потърсил, за да я окуражи или да се увери, че е жива и здрава. За нея той не беше добър баща.

И все пак тя се чудеше защо продължаваха да живеят толкова безгрижно. Във време, когато всички къщи на рода Токугава и техните съюзници биваха разрушавани или реквизирани от южняците, при тях не бяха разквартирувани никакви войници, нито им беше заповядано да напуснат. Значи все пак той се грижеше за тях от разстояние.

— Трябва да информираме търговците на ориз — рече тя. — Защо няма доставка?

Още докато го казваше, се досети за отговора. Не можеха да информират никого. Нямаха никакви прислужници.

— Те вече не идват — тихо рече Хару.

Сачи я огледа внимателно. Пълното й лице беше отслабнало и под очите й личаха тъмни сенки. Не се беше хранила достатъчно; беше заделяла половината от храната си, за да я дава на Сачи. При мисълта за тази преданост очите на Сачи се насълзиха.

— Искам да помоля за разрешение да отида в града — добави Хару. — Трябва да намеря нов снабдител.

Сачи присви очи.

— И ще носиш пари?

— Разбира се.

— Но в града цари хаос. Трябва да отидем и трите.

— Много е опасно, господарке — възрази Хару. — Ти остани тук, в имението. Ще отидем ние с Таки. Не е редно знатни дами да бродят по улиците или по местата, където живеят обикновените хора.

Но на Сачи й беше омръзнало да се крие. Тя се задушаваше в тези огромни празни пространства, в тези празни тихи стаи, в цялата тази тъга и самота. Жадуваше за живот и хора.

— Три е по-безопасно от две — каза с тон, който не търпеше възражения.

Преоблече се в обикновени градски дрехи, сложи си подплатено палто в безличен кафяв цвят. Познатият допир на грубия памук върху кожата й беше почти приятен. В кварталите, населени с граждани, и най-малкият намек за коприна щеше да е покана за обир. Хару напълни една кесия със златни монети и я мушна в деколтето на своето кимоно, стягайки отгоре обито. Въпреки това издутината личеше.

В обраслото с острица поле вятърът бе силен. Жените си проправяха път през гъстата трева и папрат, за да стигнат до портата. Сачи с тревога забеляза, че дори мостът е започнал да се руши. За да стигнат до градските квартали, трябваше да минат през опожареното поле между имението и хълма, в обратната посока на пътя, по който стигаха до къщата на Едуардс. Едри черни гарвани кръжаха над запустелите улици и кацаха по останките от сградите, като гледаха трите жени със стъклените си жълти очи. Острият им грак отекваше над руините, придавайки на мястото още по-запустял вид. Хълмът се издигаше на хоризонта тих и безлюден. Идваха в тази част на града за първи път след деня на битката.

Жените запретнаха полите на кимоната си и крачеха колкото се може по-бързо на дървените си сандали, напрегнали докрай сетивата си.

Крачеха мълчаливо, когато видяха пред себе си тълпа дрипави хора, промъкващи се в сенките. Щом ги забелязаха, мъжете изскочиха на пътя и го преградиха. Бяха десет или дванайсет безразсъдни, подобни на гарвани, типове. Размахваха тояги, пръти и парчета дърво, които по всичко личеше, че бяха откъртени от разрушения дворец на някой феодал.

Хару обгърна с ръце своето оби. Този път жените бяха сами. Нямаше го Шиндзаемон, който да ги защити, нито Едуардс или някой като тях, който изведнъж да се появи на това пусто място.

Един от мъжете пристъпи напред и се изправи пред лицето на Сачи. Миришеше толкова лошо, че й се повдигна; явно не се беше мил от много време. Имаше тясно криво лице, коса, вързана на темето в мазно кокче, и налудничави очи. Той се захили. Половината му зъби липсваха, а останалите представляваха почернели остатъци от зъби.

— Сами ли сте, знатни дами? — промърмори мъжът. Изглежда, градските им одежди не бяха кой знае какво прикритие, но натрапниците явно бяха твърде невежи, за да разберат колко ценна беше самата Сачи. — Дайте парите и ще ви пуснем да си вървите!

Сачи се огледа. Един от мъжете беше сграбчил Хару за ръцете и се опитваше да ги разтвори. Хару стоеше като добре възпитана благородна дама, леко навела глава, с обърнати навътре пръсти на краката. Лицето й беше безизразно. Мъжът я разтърсваше. Той тръгна напред и я удари. Нейното изражение не се промени. Тя се извъртя, без да разтваря ръцете си, изчака го да загуби равновесие и направи едно малко движение, което дори Сачи едва забеляза. Сачи се усмихна доволно. Тя беше забравила какъв отличен боец е Хару. Мъжът се олюля от спъването, политна и падна на земята.

На останалите мъже устата им увиснаха. Зяпаха падналия си другар, после се обърнаха гневно към трите жени.

Те ги обградиха. Вонята беше непоносима.

— Нямаме нищо ценно — тихо каза Сачи. — Моля, пуснете ни да минем! Не искаме неприятности.

Тя сложи ръка на дръжката на камата си. Трите жени стояха с гръб една към друга. Хару притискаше ръцете си върху обито.

— Вие сте знатни дами, с маниер и грация — подметна първият. Пръски жълта слюнка излетяха от беззъбата му уста. Сачи обърна лице. — Но от това няма да имате полза сега. Ще ви вземем парите, а и вас самите. Нали, момчета?

Сачи ги огледа, преценявайки рисковете. Грубата сила беше на тяхна страна, но те нямаха идея как да се бият. Ако не бяха толкова невежи, нямаше да се осмелят да нападнат жени от двореца. Тя, Таки и Хару не носеха своите алебарди, а мъжете имаха тояги, но тя виждаше, че мъжете нямаха никаква идея каква поза да заемат. Щеше да е лесно със силата на техните собствени движения да ги накарат да изгубят равновесие. И все пак те бяха доста на брой, бяха безразсъдни като изгладнели кучета.

Мъжът й препречи пътя. Тя се опита да мине покрай него вляво, после вдясно, но той упорито стоеше на пътя й.

Виейки като глутница вълци, мъжете размахаха тояги и тръгнаха да нападат. С периферното си зрение Сачи видя как две тояги профучават във въздуха към главата й. Тя избягна едната, хвана я и я изви с рязко движение на китката си.

Чу се как един от мъжете се строполи на земята. Успя точно навреме да се дръпне от пътя на втората тояга — вторият мъж се олюля. Той политна неуверено към нея, после се спъна и се стовари тежко на земята.

Заплаши я трета тояга, тя я изтръгна от ръцете на мъжа, завъртя я така, че той се стовари върху една ограда и остана да лежи там. Не беше алебарда, но не отстъпваше на тренировъчната тояга. Тя се въртеше и въртеше, удряйки глави, гърди и колене. После незнайно откъде я застигна един удар. Беше улучена в гърдите и падна, останала без дъх. Опитваше се да поеме въздух, когато двама души се хвърлиха отгоре й и я задържаха, натискайки ръцете й толкова силно, че я достраша да не пукнат ребрата й.

— Тази я държим — чу се глас. — Парите са у другата. Хванете нея!

Сачи се въртеше и дърпаше, опитвайки да се освободи. Успя да извие едната си ръка така, че да хване камата. С едно движение издърпа ръката, стискаща камата, и замахна. Чу как Хару пищи: „Никога! Махни се от мен!“. Ръката на Сачи замахна сякаш сама. Преди да разбере какво става, мъжът падна по гръб, крещейки, притиснал ръце върху лицето си.

Сачи скочи на крака. Дрехите на Хару бяха разкъсани, а лицето й изподрано. Обито й беше развързано, но тя продължаваше да държи ръцете си на корема и отблъскваше мъжете с крака и рамене. Сачи се обърна и в същия миг един от мъжете нападна Хару откъм гърба. Тя залитна напред и за миг разтвори ръце. Мъжът сграбчи кесийката и удари на бяг. Без да се замисли, Сачи хвърли камата. Тя се превъртя във въздуха и потъна до дръжката в гърба на мъжа. Той падна и не издаде нито звук. Сачи прескочи падналите тела, вдигна кесията и измъкна камата си. На земята лежаха няколко души, закрили лица с ръце, през които извираше кръв. Таки бършеше фуркета в полите на кимоното си.

В задния край на групата някои от мъжете още стояха и мигаха като подплашени зайци. Сачи се обърна към тях и те се пръснаха като хлебарки. Задъхана, тя подаде кесията на Хару, която я мушна обратно в кимоното си и внимателно завърза обито. Трите жени мълчаливо оправиха косите си, изгладиха полите на кимоната, опитвайки се да премахнат миризмата на мъжете. Сачи избърса камата си с кърпичката си и я мушна обратно в обито.

В далечината хълмът Уено приличаше на спокойна могила, покрита с дървета. Над него кръжаха птици, силните им крясъци отекваха в бледия купол на небето. Отдалечавайки се от хълма, жените тръгнаха на изток към кварталите на простолюдието.