Лесли Даунър
Последната наложница (52)

II

Няколко дни след като се върнаха от хълма, в далечината се чу тропот и тътен, чаткане на копита и викове. Беше шумно, сякаш цял батальон наближаваше портите.

Едуардс чакаше на двора. Той свали шапката си и се поклони.

— Време е да тръгваме — рече той усмихнат. — Вземете си пътническите шапки и ги завържете здраво.

Трябваше да си пробиват път през високата трева и бурените, през заплетените грамофончета, за да стигнат до портата на края на имението. Над неспирното свирене на цикадите се чуваха кукувици. Добрият старец, който пусна жените да минат, когато отиваха на хълма, беше на пост с яка тояга в ръката. На портата имаше едно необикновено творение. Сачи се спря и занемя от учудване. Беше виждала такива неща по отпечатъците на чужденците в Йокохама, но никога не беше очаквала да срещне подобно нещо в реалния живот.

Почувства суеверна уплаха. През тези древни порти бяха минавали само паланкини и коне, а сега тук стоеше чуждестранното творение. То бележеше края на нещо, нещо важно за нея.

Приличаше на гигантски паланкин върху колела или на волска каруца като тези, които използваха фермерите. Вътре имаше голям сандък, покрит с някакъв груб плат. Беше огромно. Дори конете, които риеха земята и пръхтяха — красиви зверове с дълги гриви и лъскава кожа, — бяха по-големи от останалите. Седнал отпред и хванал юздите, седеше друг чужденец с окосмено лице. Той също свали шапката си и се поклони.

Имаше и група охранители с мечове и тояги, същите мъже, които ги придружиха, когато пътуваха с Едуардс по Вътрешния планински път. Те пристъпиха с обутите си в сламени сандали крака и я погледнаха. Тя отново ги изгледа, чудейки се на кого са подчинени. Но те веднага отместиха очи, а гербовете им не разкриваха нищо. Трябваше много да внимава какво говори в тяхно присъствие.

Таки и Хару стояха на безопасно разстояние.

— Дозо — каза Едуардс. — Дами, моля ви, седнете!

— Не е ли опасно? — попита Таки и се дръпна назад. Таки, която винаги е била толкова смела.

Сачи постави крака си на стъпалото. Понечи да влезе вътре, когато Едуардс я хвана за ръката. Тя се стресна от допира на грубата му кожа. Преди да успее да дръпне ръката си, той вече я беше вдигнал в колата. Сачи го погледна доволна. Представете си, мъж, който се държи като прислужничка!

Наистина изпитваше странно чувство от това, че краката й се поклащаха, вместо да са свити под нея.

Едуардс помогна на Таки и Хару да се качат и те се свиха до нея. Колата леко се поклащаше. Не беше стабилна колкото паланкина.

Другият чужденец подвикна нещо и хвана юздите. Потеглиха. Едуардс галопираше отстрани, а охранителите тичаха отзад. С тропот прекосиха моста и завиха по пътя до рова, подскачайки по неравностите. Землистият път беше предвиден за крака, но не и за колела.

Градът преминаваше край очите им с шеметна бързина. Таки и Хару се гушеха една в друга и пискаха. Сачи правеше всичко възможно да запази спокойствие и достойнство, както се полагаше на дама от двора на шогуна. Вестоносците можеха да се движат бързо, войниците — също, но не и дамите, особено дамите на шогуна и най-вече наложницата на шогуна.

Но докато се носеха напред, тя не можеше да се въздържи, да не се разсмее от възбуда. Всеки път при най-малък завой тя политаше на едната или на другата страна. Накрая се вкопчи в Таки и Хару и отчаяно се държеше за тях. Наблюдаваше света от високото си място, а вятърът вееше косите й. Сигурно птиците се чувстват така, когато летят, мислеше си тя. Седнала зад широкия гръб на чужденеца, Сачи виждаше главите на конете, веещите им се гриви и чуваше чаткането на копитата им. Беше сложила широкопола сламена шапка, която да пази лицето й от слънцето, като многократно зави връзките около тила си. Шапката заплашително се клатеше и можеше да хвръкне. Сачи я държеше с едната си ръка, за да е сигурна, че ще остане на мястото си.

После осъзна какво вижда и занемя от ужас. Оттатък водата се виеше голямата стена на рова. Части от нея бяха напълно рухнали, във водата се подаваха гранитни блокове, а в сенките се криеха единствено опърпани фигури с вид на несретници. На една от портите дори имаше порутена колиба. Пътят беше изровен и обрасъл с трева и буренак.

Бързо минаха по един мост.

— Таки — провикна се Сачи над тропота и шума, докато вятърът свистеше в ушите им. — Виж! Погледни там отзад!

Току-що бяха прекосили моста на дамите на шогуна, където бяха стояли с Шиндзаемон в падащия здрач под изгряващата луна, за да се сбогуват.

Оттогава бяха минали шейсет и шест дни, шейсет и шест дълги мъчителни дни. Беше толкова трудно да чака без никаква вест, без никакъв знак, че Шиндзаемон мисли за нея или дори само, че е жив. Опита се да си представи лицето му от онази нощ. Не виждаше нищо друго, освен един силует.

В мислите си се върна в миговете на тяхната близост, когато бяха заедно в планината, когато се сбогуваха на моста. Дори ако той се върнеше, в най-добрия случай можеха да се надяват да продължат тайните им срещи под напора на забранената страст. Тя знаеше много добре, че общото им бъдеще е невъзможно. Не можеха да се оженят. Хората не избираха брачните си партньори — така беше устроен светът.

Ден след ден тя се опираше на спомена за Шиндзаемон. Сега се чудеше дали и той изпитва същото към нея. Ако беше честна със себе си, какво всъщност се беше случило между тях? Нищо друго, освен няколко погледа, един миг, в който бяха погълнати от глупава страст. Колкото повече си мислеше за това, толкова по-безнадеждни й изглеждаха нейните чувства. Но въпреки това не можеше да не копнее за него. С усилие успя да се върне към действителността.

Носеха се по същия път, по който обикновено отиваше за молитва на гроба на Негово величество. Тогава пътуваше с дълга процесия от паланкини, сред които нейният беше най-великолепният, придружавана от охрана, слуги, носачи и придворни дами. Помнеше как от време на време повдигаше бамбуковите щори и гледаше към стените на замъка отвъд рова. След като напуснаха района на замъка, се отклониха от рова към отделените с огромни огради имения на феодалите.

Сега минаваха покрай разрушени стени и порти. Всяко златно листенце, всеки меден герб, всеки бронзов орнамент, показващ величието и богатството на господарите, беше изкъртен. Бяха останали единствено скелетите на дворците. През зейналите отвори в оградите тя виждаше порутени сгради, обрасли в плевели, наподобяващи по-скоро на леговища на лисици и язовци, но не и на място, където са живели хора.

От време на време минаваха край групи мъже с бандитски вид, ту бродещи край пътя, ту наклякали в сенките на някое дърво. Веднъж Едуардс извади своя пистолет. Но продължиха напред без инциденти.

Най-после съзряха пред себе си оживеното шосе. Почувстваха облекчение, когато се оказаха заобиколени от хора след зловещо празните улици на кварталите на феодалите.

— Пътят към Източното море — надвика Едуардс тропота на копитата и човешкия шум. Това беше шосето, което водеше към Кано и Киото. Пътят гъмжеше от хора, бутащи колички, натоварени с постели, храна, сандъци за кимона, куфари, посуда.

Забавиха ход, когато настигнаха една обърнала се количка — багажът от нея се беше разпилял по улицата и в отводнителната канавка. Една жена, за жалост съвсем млада, погледна към Сачи с невиждащи очи. На гърба й беше вързано дете, а друго се държеше за ръкава й, ровеше наоколо и събираше кимоната, изпаднали от денковете в прахта. Дрехите й бяха мръсни и изпокъсани, устата — изкривена от страх и ужас. Но лицето й беше бледо и аристократично. Може би беше прислужница в някое феодално имение или дори в женския дворец. Може би беше жена самурай, чийто съпруг се е сражавал на хълма и не се е върнал у дома.

Сачи забеляза, че в тълпите почти не се виждаха млади мъже. Движеха се семейства, състоящи се от жени, деца и стари хора с бледи и безизразни лица. Като че ли цялото население напускаше прокълнатия град.

Покрай пътя беше пълно с ханове и магазини, някои обковани с дъски, други отворени и предлагащи чай, провизии или подслон. После минаха покрай едно свободно пространство между магазините. Зад сградите просветваше ослепително синя вода. В живота си никога не беше виждала нещо по-широко от река Кисо.

Загледа се в далечината, опитвайки се да види отсрещния бряг, но липсваха мъгляви планини, обрасли с борови гори. Въобще нямаше отсрещен бряг. Водата се простираше без край и изчезваше, сливайки се с небето.

По нея плуваха съдове с всякаква големина и форма — големи лодки, малки лодки, лодки с мачти и големи платна, увиснали безжизнено в жегата. Но всички те се губеха, засенчени от огромен черен плавателен съд, висок колкото планина. Той изпускаше пушек от високи комини, а мачтите му стигаха до небето. По него тичаха хора, а отстрани блестяха оръдия. Имаше и втори такъв съд, малко встрани от брега.

Сачи знаеше какво представляват те. Кораби — същите като черните кораби, докарали чужденците. Беше ги виждала по гравюрите. Но не беше предполагала, че са толкова огромни. Приличаха на плуващи във водата градове.

Таки и Хару зяпаха също като нея с отворени очи и уста. После смутено се усмихнаха. Гледката беше наистина вълнуваща. Но и смущаваща — също както каретата… Сачи никога не си беше представяла, че на света може да има такива неща.

— Не знаеш ли какво е това? Заливът Едо — каза Едуардс, като видя обърнатите им натам лица. — Това е „Фуджияма“ — един от бойните кораби на вашата страна. Онзи зад него е от нашите кораби.

 

 

Къщата на Едуардс се намираше на върха на заобиколен от борове хълм, издигащ се над залива. Сачи очакваше, че той живее на някое необикновено място, но къщата не представляваше нищо особено, беше част от един храмов комплекс. Каретата изтрополи в двора и спря, разпилявайки камъни изпод колелата. Сачи слезе с треперещи нозе. Чувстваше се замаяна от неравния прашен път. За миг се спря, за да се стабилизира, давайки си сметка, че краката й отново стъпват на твърда почва.

Нетърпелива да види Тацуемон, тя се втурна към вратата, после спря, внезапно изплашена от онова, което може да намери.

Наоколо миришеше странно — на болнична стая, на камфор.

Тацуемон лежеше на постеля, подпрян на възглавници; изглеждаше ужасно млад, слаб и уязвим. Главата му беше превързана с широк бял бинт, бинтовани бяха ръцете и краката му. Едната му ръка имаше превръзка през рамо. Поне е на мястото си, помисли си Сачи. Дребното му кръгло лице изглеждаше като восъчно. Очите му изпъкваха над бледите страни.

До него седеше една прислужничка. Тя се поклони и се оттегли.

Тацуемон за миг погледна разсеяно към Сачи, после, познал я, ококори очи. С усилие се поизправи и успя да се поклони.

— Тацу, радвам се да те видя — тихо промълви Сачи.

— Извинете, господарке — изграчи той. — Вие ли… Вие ли сте? Едуардс-доно каза, че са дошли някакви дами. Но не разбрах…

— Голямата сестра те откри — рече Сачи.

Хару беше заела мястото на прислужничката и попиваше потта по челото на Тацуемон с влажна кърпа. Гледаше го радостна.

— Как си? — попита Сачи.

Понечи да хване ръката му, но се спря. Той вече не беше срамежливото хубаво момче от преди няколко месеца. Беше пораснал. Челото и страните му изглеждаха напукани и още по-черни от слънцето, а когато я погледна, в очите му откри пустота. Стори й се като отнесен, сякаш не можеше да спре виденията, които предпочиташе да забрави.

— Добре — отвърна кратко като войник. За миг младежът се озова не в хладната стая, а на подгизнало от дъжда бойно поле, където рапортуваше на командващия офицер: „Ще се изправя на крака много скоро. Трябва да… се върна на фронта“.

Сачи се чудеше къде е бил, какво е правил, какво е видял. При последната им среща той беше момче, следваше послушно навсякъде Тораноске, своя красив господар. Откакто познаваше Шиндзаемон, този мъж говореше само за война, за славата на войната, за славата на смъртта. Тя също беше съблазнена от нея, беше увлечена от неговия плам. Но сега, след като видя мъртвите тела!? Войната съвсем не й се струваше славна, каквото и да говореха мъжете. Войната представляваше кланица.

— Но защо ходихте там? — попита Тацуемон, сякаш току-що му е хрумнало колко странно е тези дами, които за последно беше видял в далечното Кисо, да обикалят бойното поле в Едо.

— Заради снарядите — отвърна Сачи. — Те се чуваха из целия град. Като гръмотевици. Просто не можех да върша нищо. Там имаше много жени, които гледаха дали няма някой жив, който има нужда от помощ.

— Едуардс-доно ми каза — измърмори след малко младежът, — че южняците са превзели хълма и са разрушили храмовете. — Той се взираше болезнено в някаква неизвестна празнота. — Тези южняци са страхливци — изведнъж рече той. — Не се бият лице в лице като мъже. Крият се зад оръдията. Половин ден ни обстрелваха от долината. Дори не ги виждахме. Шумът беше ужасен. А свистенето на снарядите във въздуха — протяжно като… викове на духове. Човек не знаеше къде ще паднат. Имаше снаряди, които се забиваха в земята и експлодираха, изкопавайки огромни кратери — мятаха във въздуха кал, пръст и части от хора. Във въздуха хвърчаха ръце, длани, ходила, крака, черва, парчета от кости… Мъже, разкъсани на части. Това не е начин да умре един мъж. Как да се сражаваш с враг, който се бие по този начин?

Давех се от дима и мириса, ужасния мирис на кръв, мозък и човешки вътрешности. Когато убивах хора в Киото, това не ме притесняваше. Те просто бяха врагове. Аз бях горд. Но сега умираха нашите хора.

Криехме се под дърветата, опитвахме се да стоим встрани, да не стъпваме по мъртви или умиращи хора, усещайки как телата им се размазват под краката ни. И виковете на хората. Човек винаги се надява, че като дойде неговият ред, ще умре като самурай, в мълчание. Но не при всички ставаше така.

Валеше дъжд — продължи той. — Бяхме мокри до кости. Непрекъснато се подхлъзвахме. Тичахме насам-натам, опитвайки се да избегнем снарядите.

Гласът му секна. Сачи видя, че по челото му е избила пот.

— Следобед обстрелването спря. Ние слязохме до Черната порта.

— Ти…? — прошепна Таки. И трите поглъщаха думите му.

— Аз, Тора и Шин. И тримата успяхме да минем. И Ген — Гендзабуро, — наш приятел от Киото. Шин беше се срещал пак с него в Кисо.

— Знам — прошепна Сачи.

— Хората при Черната порта имаха нужда от подкрепление. Южняците биеха с оръдията си и там. Бяха решили да ни изтребят всичките. Ние просто стреляхме и стреляхме — прикляквахме, за да заредим, и се изправяхме, за да стреляме, както бяхме обучени. Поне не трябваше да се бием с невидим враг. Оглушах от гърмежите на моята пушка, а в устата си имах само барут.

Той затвори очи и се намръщи.

— Удържахме Черната порта — такава беше заповедта. Ние, четиримата, не се разделяхме. Когато минаваха през редиците ни, ние приклякахме зад скалите и ги ликвидирахме.

— С мечове ли? — попита Таки. Тя го гледаше с блеснали очи, сякаш мечтаеше да е била там, за да се сражава редом с тях; като че ли той й напомни за живота на пътя.

— Ние имахме пушки, френски пушки. Бяхме се обучавали доста — стрелба по мишена, зареждане и бърз огън. Тора беше съвършен. Можеше да улучи всичко. Един мъж напредваше към него, а той го улучи право в лицето. Шин крещеше като побъркан, стреляше и мушкаше със своя щик. Половината южняци побягнаха, щом го видяха. Видях как повали десет души. Не, по-скоро двайсет. Щяхте да се гордеете с него.

Момчето гледаше някъде в далечината. Сачи се усмихна. За миг си представи Шиндзаемон как се бие по своя отчаян начин, без капка страх.

— Ген също беше страшен. Повали доста врагове. Да, ние използвахме нашите пистолети. Но трябваше да спираме, за да зареждаме с куршуми. Врагът бе въоръжен с пушки, които не спираха да стрелят. Все едно валеше дъжд от куршуми. После ни атакуваха, цели орди. Убиехме ли един, връхлиташе друг. Не спираха да прииждат. Изтикваха ни все по-нагоре и по-нагоре по хълма. Някъде по пътя Ген се изгуби от очите ни. Не знам какво се случи с него.

Сачи мълчеше. Нямаше сили да му каже, че той е мъртъв.

— Накрая ни избутаха на върха. Струва ми се, че тогава… ме улучиха.

Лицето му се сви.

— Добре се бихме — промълви той. — Славна битка. Но аз… аз бях безполезен. Подведох другарите си и моя господар. Срам ме е. Трябваше да умра като всички останали.

Като всички останали… За миг дъхът на Сачи секна. Жегата и теснотията сякаш я натиснаха. Тя се опита да продума, без гласът й да трепери.

— Искаш да кажеш, че… Тораноске и Шиндзаемон…

— Те бяха там, когато… Ние бяхме заедно — промълви той безпомощно. — Не знам какво стана с тях.

Значи все още имаше надежда. Гърлото й беше сухо, не можеше да говори.

— Вие видяхте ли ги? — попита той. — Когато намерихте мен — те не бяха ли също там?

— Не бяха там — прошепна Сачи. Не знаеше какво да каже — не искаше той да си помисли, че са си тръгнали и са го оставили на бойното поле да умре сам. Но също така не искаше той да си помисли, че те са мъртви.

— Може би са отишли да търсят помощ? — плахо попита тя.

— Помощ ли? — тъжно се усмихна той. — Помислили са, че съм свършил. Беше касапница.

— Ние ги търсихме — обади се Таки. — Претърсихме цялото бойно поле.

— Сигурно са живи — рече Сачи с треперещ глас. Трябваше да убеждава себе си толкова, колкото и него. Тя пое дъх и продължи уверено: — Знам, че е така.

Той кимна.

— Така е — тихо промълви. — Така е станало. Тръгнали са на север. Ние си повтаряхме, че ако оцелеем, ще тръгнем на север. Аз трябва да стигна там. Трябва да се присъединя към тях.

Сачи затвори очи. Върна се пак на моста. Почувства да я прегръщат ръцете на Шиндзаемон, видя как я гледа с блеснали очи.

Жизнен човек като него не би могъл да е мъртъв. А ако той беше жив… тя трябваше да получи вест от него. Трябваше да му каже къде е, така че когато той се върне…

Сачи погледна Тацуемон, наведе се и допря устни до ухото му.

— Когато намериш другарите си, нали ще…? — прошепна тя.

Очите им се срещнаха. Той кимна.

Тя се огледа за хартия и четка и помоли Таки да й приготви малко мастило. За миг се замисли. Онези стихове от поета Тейка, написани много преди началото на ерата Токугава, в които се говореше за това да си с някого и да те плаши приближаването на зората, защото знаеш, че бъдещето най-вероятно крие само мъка — те изразяваха чудесно нейните чувства. С красив грациозен почерк тя написа първите три стиха:

От много време знам,

че срещата означава само раздяла.

Шиндзаемон знаеше края:

Въпреки това на теб се обрекох,

забравила за идващото утро.

Прибави и една бележка: „В имението Шимидзу… чакам“.

Погледа написаното, увери се, че всеки щрих е хубав, духна и изчака мастилото да изсъхне. После нави листа и отвън написа името на Шиндзаемон. Мушна го в ръката на Тацуемон и притисна пръстите му.

— Не забравяй — прошепна тя.