Лесли Даунър
Последната наложница (51)

I

Сачи се върна в имението на Шимидзу. Беше решена да го напусне завинаги, но накрая се оказа, че няма къде другаде да отиде. Сега тя лежеше на своята постеля. Жегата беше непоносима. Главата й непрекъснато се плъзгаше по дървената възглавница. Тя я махна.

В съзнанието си за кой ли път минаваше през Черната порта. Ходилата й докосваха меката плът на труповете, по устните си усещаше ужасния вкус на смъртта. Видения на осакатените тела и на кучето с човешката ръка в устата плуваха пред очите й.

Толкова мъже, стотици и стотици, оставени да се разлагат. Беше толкова заета да търси Шиндзаемон, че почти не мислеше за останалите — всички тези наранени тела и лица, в които се беше взирала и не го беше открила. Мъртвите сигурно имаха жени, любими, деца, родители. Сигурно се бяха сбогували тържествено с тях, потегляйки заедно със своите другари, жадни за слава.

Тези жени и любими сигурно се бяха надявали и молили отново да видят своите мъже въпреки опасността. Мнозина сигурно още се надяваха и се молеха. Беше видяла няколко от тях да търсят горе на хълма. Но повечето никога нямаше да научат какво се е случило и мъжете им щяха да лежат и да гният, докато накрая ги разкъсат гарваните или дивите кучета.

И защо? За да изпълнят своя дълг към господаря си шогуна, за да спрат варварските южни кланове, които завземаха страната. Войната още не беше свършила. Щеше да има други битки, рече си Сачи, други бойни полета също толкова страшни или дори по-страшни. И все пак… Да се бият толкова смело и сега да лежат непогребани. След такава гледка човек трудно приемаше, че смъртта е достойна и славна. Тя не представляваше нищо повече от клане, касапница и ужасна загуба.

И Гендзабуро… Толкова млад, толкова влюбен в хитрините и въпреки това толкова невинен! Той не беше фанатично предан на шогуна, но въпреки това се беше озовал на хълма. Винаги когато някъде имаше опасност или предстоеше приключение, той се озоваваше там. Сачи си спомни тяхното детство заедно: как се беше борил с един див глиган и колко беше горд с белега, останал му от него; как се гмуркаше в реката като риба и скубеше косми от опашките на конете, за да си направи въдица; как двамата заедно бяха отишли да гледат процесията на принцесата. Беше й прошепнал, че трябва да се скрият зад конниците, а вместо това нея я хванаха, заведоха я в Едо и когато го видя отново, самата тя вече не беше същата.

Сачи помнеше как той я гледаше с копнеж, когато се срещнаха в селото няколко месеца по-рано. Гендзабуро беше толкова жизнен; сега й се струваше, че детството й е умряло заедно с него. След всичките им съвместни години Сачи не успя да направи нищо за него, дори да го погребе. Мислено му каза сбогом. Беше като финал на глава от нейния живот.

Когато най-после се унесе и заспа, сънува не Гендзабуро, а Шиндзаемон, прострян сред мъртвите. Очите му бяха широко отворени, взрени в нея. Той протегна ръката си, но тя отмина като призрак. Чу воя на силния вятър, видя духовете на мъртвите воини да се вдигат като струйки дим, извиващи се над хълма. Чу тяхното стенание, усети горещия им дъх. Събуди се стресната, трепереща от ужас, плувнала в пот.

От съседната стая се дочу звън на камбана. В процепа между вратите проблясваше светлина. Хару беше будувала цялата нощ. Тя шепнеше сутри, молеше се на Буда за душите на мъртвите. После призова бог Амида да спаси Тацу.

Сачи се изправи на колене, запали свещ и също се помоли. Първата й молитва беше за Гендзабуро, духът му да намери покой, после за Шиндзаемон и Тораноске, за да оцелеят, където и да се намират. После потърка силно броеницата и прошепна:

— Мили богове, скъпи предци, бог Амида Буда, пази Тацу, не го изпращай да се присъедини към мъртвите воини. Той е толкова млад. Животът му едва започва.

Срамуваше се, че го мисли, но то беше по-силно от нея: ако той оцелееше, можеше да й каже къде е Шиндзаемон и дали е жив или мъртъв.

„Отидоха на север, беше казал свещеникът. Повечето отидоха на север.“ Шиндзаемон сигурно беше сред тях. Той щеше да се върне някой ден, да застане на главния вход на имението, да я погледне с дръпнатите си очи и с щръкналата си коса. Помоли се на Амида Буда да го пази.

Най-после дойде утрото, още по-горещо и тягостно от предишния ден. Дрехите на Сачи лепнеха по тялото й. Лицето й беше цялото в пот, тя не можеше да яде и дишаше едва-едва. Не можеше да мисли за друго, освен за мъртвите на хълма и за тези, които вероятно не бяха мъртви: Шиндзаемон, Тораноске и Тацуемон. Младият Тацу.

Таки и Хару бяха отворили книжните врати, разделящи тихите стаи. Извадиха ги от рамките им и превърнаха стаите в голям отворен павилион, за да може да минава бризът. Писъкът на цикадите пронизваше застиналия въздух.

В далечината се чу слаб шум: тропот на копита по хълма.

Дали новината не беше лоша? Дали Тацу не беше умрял през нощта? За миг Сачи замръзна от страх. После скочи на крака, вдигна полите на кимоното си и се затича през сънените стаи. Таки и Хару тръгнаха по татамито след нея.

На двора светлината беше толкова ярка, че тя за момент се почувства заслепена. Всеки камък от настилката, всяко листо, всяко стръкче мъх се открои по невероятен начин. После тя отново влезе в сянката. Таки беше изтичала вън и държеше над главата си чадър.

Сачи се спря, загледана в ярката светлина. Под тъмните сенки на широката стряха на портата вървеше мъж. Предишния ден тя забеляза само, че той й е познат, че го е виждала. Но сега я слиса колко необикновено същество беше той. Беше гигант! Когато излезе на светлото, ходилата, краката и ръцете му й се сториха направо огромни. Косми, жълти като слънчева светлина, растяха по бузите и брадата му. Носеше шапка, най-странната, която някога беше виждала — черна и цилиндрична като малък барабан.

Но колкото и странно да изглеждаше, в него нямаше нищо плашещо. Той й спаси живота не веднъж, а два пъти. Беше като бодхисатва — закрилник от друго царство.

Тя се вгледа в лицето му и тръгна бавно към него. Сянката над главата й помръдваше. Ръката на Таки, стискаща чадъра, трепереше.

— Как е той? — прошепна Сачи.

Едуардс поклати глава. Смръщи чело, така че веждите му се сляха. Кожата му беше румена, загоряла от слънцето. Сачи виждаше порите по нея и блясъка на светлите му очи.

— Още не може да се каже — отвърна Едуардс. — Сега спи. Има треска.

Поне беше жив. На Сачи й прималя от облекчение. Жените се скупчиха около Едуардс, затрупвайки го с въпроси.

— Кога се събуди? Каза ли нещо? Какво казва д-р Уилис?

— Д-р Уилис извади куршум от ръката му, но костта е счупена лошо — каза Едуардс. — Раната може би е инфектирана. Не е сигурен, че ще успее да спаси ръката. Може би ще се наложи да я ампутира.

Сачи занемя и сложи ръка на устата си.

— Война е — продължи внимателно Едуардс. — Много хора остават без ръце и крака. Може би вашите лекари не вършат такива неща, но нашите ги вършат. Често това е единственият начин да се спаси пациентът.

Сачи отлично знаеше това. Но знаеше също, че хората понякога умират, след като им отрежат някой крайник.

— Нашата медицина работи също като вашата, в някои случаи по-добре — каза Едуардс. — Вашият приятел е много болен и гори от треска. Д-р Уилис е прочут хирург. Спасил е много хора.

— Трябва да отидем при Тацу — рече Сачи. — Моля ви, заведете ни!

— Изключено — отвърна Едуардс. — Д-р Уилис каза, че той трябва да си почива.

— Но ако… се влоши? Тацу ни познава. За него ще е утеха, ако ние сме там.

— Там има жени. Когато д-р Уилис каже, че вече може да посетите приятеля си, ще дойда да ви взема с карета.

— Карета ли? — смая се Таки. — Като по илюстрациите, така ли?

— Не ставайте смешен — усмихна му се Сачи. — Ние ще отидем пеша.

Под периферията на шапката челото на Едуардс отново се намръщи.

— Аз живея близо до Шинагава, в съседство с една от площадките за екзекуции. Вие едва ли някога сте били там. Мястото е много опасно. Вашите бунтовници бяха единствените охранители в Едо. Сега вече няма никаква охрана; южната армия не може да поддържа реда. Мародери ограбват складовете и отмъкват ориза, крадци и убийци бродят навред. Градът е в хаос.

— Ние сме самураи — тихо рече Сачи. — Обучени сме да се бием. Вчера ходихме до Уено. Можем да стигнем пеша навсякъде.

Едуардс я погледна. Очите му като че ли се задържаха малко по-дълго от необходимото.

— И как са нещата… иначе? — думите му увиснаха в тишината.

— Всички очакват да видят какво следва.

Беше пределно ясно, че градът принадлежи на южняците. Но гражданите на Едо бяха на страната на Севера. Те принадлежаха на шогуна до последния човек. Южняците трябваше да се бият продължително и упорито, за да ги надвият.