Лесли Даунър
Последната наложница (50)

VI

Сачи изчака първото развиделяване да проникне през щорите, после тихо се измъкна изпод завивките. Сви косата си на небрежен кок и облече обикновено тъмносиньо лятно кимоно. За първи път от много години сама оправяше косата си и се обличаше. Почти беше забравила как става това. Извади закопчалката от Шиндзаемон — беше я скрила под единия ъгъл на постелката. Резбованото дървено лице на маймунката я погледна с разбиране, сякаш съгласявайки се, че е време да вървят. Сачи я мушна в обито, взе няколко свои неща и ги събра във вързоп.

Тъжно погледна към алебардата си. Трябваше да я остави. Но се погрижи да втъкне в косата си фуркети и камата й да е в обито.

Възнамеряваше да се измъкне сама, но трябваше да се досети, че колкото и рано да станеше, Таки също щеше да се събуди (щеше да се ядоса, че не е станала достатъчно рано, за да помогне на Сачи да се облече). Освен това и Хару като че ли усети, че се готви нещо. Много скоро и трите се озоваха извън портите и забързаха по моста, като напълно приличаха на обикновени градски жени.

В края на моста се спряха. Широк път минаваше покрай брега на рова. Друг се губеше надолу по хълма пред тях. Стените, край които минаваха, бяха мръсни от сажди, керемидите изпочупени и обгорели. Към небето се издигаха огромни обгорели дървета. Тук-там се виждаха почернели развалини — по нищо не приличаха на места, където са живели някога хора.

Сачи се обърна към своите спътнички. Докато бяха в границите на имението, не посмя да говори с тях от страх да не привлече вниманието.

— Връщайте се — рече тя тихо на Таки и Хару. — Освобождавам ви от задължения. Нямам нужда от вас. Не мога да отговарям за вас. По-добре е да останете там. Това… — тя посочи към опустошенията пред тях, а миризмата на мокри въглени дразнеше носа й. Дъждът беше спрял поне за известно време. Слънцето едва беше изгряло, но вече печеше толкова силно, че тя лепнеше от пот. Водата в локвите по пътя се изпаряваше бързо от жегата.

— Това е мой избор, господарке — рече Таки и я погледна в очите. — Идвам с теб. Трябваше да знаеш, че ще го направя. — Малката й уста се сви решително. Беше навлякла дрехите си толкова бързо, че възелът на обито й стърчеше накриво.

Сачи поклати глава и наведе очи.

— Аз вече не съм твоята господарка — рече тя. Не можеш ли да разбереш? Аз не съм оттеглилата се мадам Шоко-ин. Аз съм Сачи, просто Сачи.

Хару ги гледаше смаяна и хапеше устни. Увита в просто лятно кимоно, тя изглеждаше едновременно изплашена, развълнувана и загрижена, като малко дете, избягало от къщи, или като затворник, разминал се със смъртното наказание. Тя напускаше замъка за първи път от осемнайсет години.

— Аз съм свързана завинаги с теб, господарке — тихо промълви тя. — Ти винаги си била най-близкият ми човек. Ако ще ходиш на хълма Уено, аз също ще дойда. Няма да те загубя сега. Пък и там може би има хора, които се нуждаят от помощ. Нося малко платно за превързване на рани.

Сачи въздъхна и поклати глава. Вече нищо нямаше значение. Тя знаеше какво трябва да направи и щеше да го направи. Щом искаха, можеха да тръгнат с нея. Имаше чувството, че там ще има много работа за тях. Ако са с нея… трябваше да си го признае, щеше да бъде по-спокойна.

— По-бързо — рече тя.

Нямаше да мине много време, преди някой да забележи отсъствието й. Нямаше да е в безопасност, докато не изчезнеше в дебрите на града.

Извън високата ограда на имението тя се почувства малка и уязвима и в началото внимателно криеше лицето си. Но скоро ужасните гледки я потресоха и тя мислеше само как да стигне по-бързо до хълма.

Стоейки на парапета, Сачи толкова пъти си беше представяла как преминава рова и поема по пътя. Беше си дала сметка, че ако ровът остане зад гърба й, а слънцето — отдясно, ще се движи в правилната посока. Но сега се намираше навън, заобиколена от всички страни от опожарени огради на феодални имения, които се изпречваха пред погледа й и я затрудняваха да се придържа към ориентирите си. Пътят водеше нагоре по един хълм и после надолу по друг — покрай големи тихи имения. Накрая стигаше до брега на една река. На другата страна се виждаше пусто поле с почернели отломки, резултат от пожара, а още по-нататък — хълмът, към който Сачи беше гледала с толкова копнеж.

Дъждът беше осуетил разрастването на пожара. Въпреки това цели части от града бяха изчезнали, пометени от пламъците или разрушени от огнеборците. Все още стояха няколко стабилни кирпичени складове, като здрави зъби в беззъба уста. Хората бяха излезли, метяха пепелта и разчистваха отломките. Тук-там се виждаха трупове, толкова обгорели, че се бяха свили до големина на кукли. По-скоро прилични на изгорели дънери, а не на човешки същества.

Затъквайки полите на кимоната в обитата, жените поеха през купчините пепел и изпопадали греди. Много скоро краката им станаха черни, а дрехите изпоцапани. От време на време Сачи поглеждаше към хълма над купчини отломки или през освободеното от изчезналите къщи пространство. Скоро се озоваха в толкова гъста тълпа, че дори ако искаха да отидат някъде другаде, не биха могли.

Млади жени и стари хора с бебета, вързани на гърба им, вървяха като сомнамбули с празни очи. Понякога проплакваше дете. Улични търговци с викане продаваха храна на тълпите, възползвайки се от катастрофата, за да спечелят. През повечето време обаче тълпата се движеше в зловеща тишина.

Когато Сачи, Таки и Хару наближиха хълма, чуха ритмичното биене на ръчна камбана — звукът, придружаващ молитвите, извисяващи се към небесата. Отвратителна воня започна да изпълва въздуха, отначало слаба, но постепенно все по-силна. Хората запушваха носове с ръкавите си, а други вадеха кърпички и ги притискаха или връзваха на лицата си. Някои спираха насред път или се обръщаха, бледи и изпити, и тичаха обратно. Миришеше на кланица — пот, кръв, екскременти, разложена плът; всепроникващата миризма на смърт.

Давейки се, Сачи извади носната си кърпа и си запуши устата и носа. За момент единственото й желание беше да се махне. Не беше си представяла, че ще стане така.

Войници с груби лица и въоръжени с пушки охраняваха тълпите. Носеха черните униформи и високите конусовидни шлемове на южняците. Те удържаха тълпите и не им позволяваха да напредват.

— Спрете! — крещяха. — Не може! Минаването забранено!

Хората напираха срещу кордона, опитвайки се да го пробият. В сенките на хълма Сачи успя да види, че теренът е отрупан с паднали тела. Въпреки разстоянието тя забеляза черните им коси, белите лица и светлосините палта хаори.

В подножието на хълма имаше поток. Зад тях една цепнатина, оградена със стръмни каменни стени, се врязваше в хълма и се губеше зад завоя по посока на храмовия комплекс. Срещу цепнатината се виждаше ограда, която препречваше пътя. Прочутата Черна порта. Големите двойни врати се клатеха на пантите, диреците и напречните греди бяха целите надупчени от куршуми. Войници в черни униформи крачеха наоколо, разчиствайки пътя от труповете, сякаш бяха наръч дърва. Появиха се двама, носещи на раменете си свой другар. Тук-там жени крачеха мълчаливо.

Тълпата започна да мърмори.

— Ей! Там, вътре, има жени. Пуснете ни и нас.

Старецът уговаряше войниците:

— Вие победихте. Това го виждаме. Но поне ни пуснете да си приберем мъртвите.

— Тези предатели да стоят на местата си — излая един от охраната. — Ще се бунтувате срещу властта, а? Те предадоха императора.

— Властта! — подметна някой от тълпата. — По-скоро самозванска измет.

Но старецът се опитваше да успокои войниците.

— Ти имаш баща, младежо — подвикна той. — Как ще се почувства той, ако ти лежеше там? Поне ме пуснете да видя дали синът ми е тук.

Войниците обсъдиха въпроса. Един от тях склони.

— Добре. Ти, ти и ти. Но помощта за тези престъпници се наказва със смърт. Имайте го предвид.

Сачи, Таки и Хару се вмъкнаха заедно със стареца и още няколко души, преди войниците отново да затворят веригата.

Зад кордона земята беше покрита с трупове и вонята беше ужасяваща. В началото Сачи не можеше да гледа. Когато превъзмогна погнусата си, видя, че някои от телата са разчленени и дори не приличат на хора, а само на парчета месо. Други се бяха самоубили и лежаха с разпорени кореми. От отворените им рани бяха изтекли червата им. Кокалестите им крака бяха извити под невъзможни ъгли, слабите им ръце лежаха изкълчени или счупени. Някои представляваха просто кървави кочани.

Слаби невръстни лежаха мъртви.

Ужасена и отвратена, Сачи прескачаше мъже, паднали там, където ги е покосила смъртта, с разсечени глави или кореми. Някои отчаяно стискаха с ръце зейналите си рани, от които висяха парчета месо — те сякаш се бяха опитвали да се съберат, да спрат кървенето, когато ги е настигнала смъртта. Видът на други подсказваше, че са се обърнали да бягат, но са били посечени откъм тила. Повечето обаче лежаха по гръб, изправени лице в лице срещу врага.

Жените се спряха за миг онемели, потресени от целия този ужас, чудейки се какво да правят, откъде да започнат. Обсадиха ги комари, които ги хапеха по ръцете и краката, но те бяха твърде безчувствени, за да забележат.

Гарвани с големи черни клюнове и жълти стъклени очи грачеха непрекъснато от боровете и черешите. Това беше ужасяващ, зловещ звук. Птици кълвяха очите на труповете. Бродещи кучета разкъсваха телата и глозгаха лицата. Сачи грабна камък и го запокити по едно от тях — животните отстъпиха, ръмжейки, но останаха под дърветата в подножието на хребета. Притича едно куче скелет с корем до земята и проблясващи очи. От устата му стърчеше нещо бяло. Сачи ужасена осъзна, че това е човешка ръка.

На пътеката лежеше широкоплещест мъж, с лице към земята, заровено в локва кървава вода. Едната му ръка беше извита под невъзможен ъгъл, а другата — вдигната над главата му. Късото му палто хаори беше разкъсано. На гърба се виждаше голямо петно. Кръвта се беше просмукала в бледосиния плат, оцветявайки го в кафяво.

Сачи потрепери, сложила ръка на гърлото си. Повдигаше й се, но си напомни за какво е дошла. Мъжът изглеждаше едър като Шиндзаемон. Нещо типично за него — да е на фронтовата линия, когато нападат южняците. Тя уви лицето си с шала, запретна полите на кимоното и нави ръкавите си.

Ръцете не бяха на Шиндзаемон, но искаше да е сигурна. Стискайки устни, тя протегна ръка и докосна рамото с пръстите си. То беше меко и студено, изобщо не приличаше на човешка плът. Подпря го с ръка и го повдигна. Не си беше представяла, че човешкото тяло може да бъде толкова тежко. Успя да го обърне само толкова, колкото да види едно почерняло, подуто лице. Не беше той. Почувства облекчение, толкова силно, че й се зави свят и леко отпусна тяло на земята.

Продължи напред. Внимателно стъпваше между телата, когато нещо като сурова мида се размаза под крака й. Беше човешко око. Вече не можеше дори да изпита ужас. Чувстваше се така, сякаш тя самата е труп.

Край нея войниците от Юга изтегляха своите мъртви и ранени и ги отнасяха. Един от светлосините мундири, полускрит под купчина тела, изведнъж прошава. Проблесна стомана — южняк вдигна меча си, но после движението замря.

Сачи почувства, че някой я следи с поглед. Замаяна, тя скри лице в шала си. Чифт мръсни ботуши — някакъв чуждоземен модел, — покрити с кръв и кал, застанаха пред нея. Чуждестранните гамаши над тях пускаха пара от жегата и тя долавяше отчетливо смрадта на мръсната влажна материя.

— Губиш си времето, госпожо — подметна груб глас с южен акцент. Това беше върхът на обидата — тези диваци се наслаждаваха на клането, което бяха предизвикали. — Тук няма живи. Дори живи хлебарки. Нищо.

Една ръка я сграбчи за ръкава и тя се дръпна назад. Подобно действие превишаваше с пъти онова, което Сачи можеше да понесе. На такова свято място, където около нея имаше само подпухнали трупове, само тела на мъртви… Разбира се, дори най-бруталният южняк не би омърсил подобно място.

— Ей, ето едно хубаво лице. Какво ще кажеш, Уакамото? Добра плячка, нали? Военен трофей?

Сачи дръпна ръката си. Знаеше, че е лудост да отвърне с бой. Най-добре щеше да е да повали един войник, преди сама да бъде повалена или, още по-лошо, взета за заложница. Но вече не можеше да мисли трезво. Бръкна за камата си. Тогава чу стъпки, джапащи през калта.

— Остави ги на мира — обади се друг глас. — Ние си свършихме работата. Нека търсят своите хора. Само не ги изпускай от очи. Телата да не се местят.

Сачи вдигна поглед към Таки и Хару и очите им се срещнаха. Техните ръце също бяха върху дръжките на камите. Изглеждаха така онемели от ужас, че бяха забравили каква опасност ги грози. Ако тези войници ги арестуваха, щяха да разберат, че са бегълци, високопоставени дами от Севера, измъкнали се от наложената им изолация. Рискуваха не само да ги върнат в имението, но да ги хвърлят в затвора и дори да ги екзекутират.

С наведени глави и внимавайки за войници от Юга, те се върнаха към своята задача. Безмълвно преминаха през бойното поле, като се навеждаха над всеки труп, който им се виждаше познат, проверяваха ръцете и лицата, гледаха в какво е обут и търсеха каквато и да е улика. Някои от телата вече започваха да се подуват и лицата им бяха подпухнали и неузнаваеми. Други нямаха лица или бяха ужасяващо обезобразени. Когато повдигнаха един труп, червата потекоха от него.

Тесният проход покрай Черната порта беше отрупан с тела. Бавно и болезнено жените напредваха по възвишението към храма на върха на хълма. Имаше трупове на всяка крачка, на купчини по стръмния склон от двете страни на пътеката и разпилени по земята.

Замаяна от жегата, онемяла от ужас, Сачи се взираше в купчина убити, когато зърна едно лице, което й се стори познато. Тя се втрещи. Обърна лице настрани и залитна назад, с ръка на гърлото. Стоеше задъхана, стиснала юмруци толкова силно, че чувстваше как ноктите й се забиват в дланите. Поемайки си трудно въздух, тя си наложи да погледне още веднъж. Изпитото лице, острата коса на непокорни кичури край бялата лента за глава, кокалестите ръце… Не можеше да го сбърка. Сачи падна на колене. Заплака, разтърсвана от силни конвулсии. Една слаба ръка я прегърна през рамото и я задържа.

— Ген — прошепна Таки.

Сачи кимна безмълвно. Гендзабуро, приятелят й от детството, който беше оцелял след толкова трудности и луди приключения. Никога не беше виждала това лице без дяволитата усмивка, играеща по него. Сега то беше безизразно и восъчно, очите — мътни, устните — обезкървени. Изглеждаше ужасно млад. Беше проснат по гръб с гърди, напоени в кръв. Над черните петна бръмчаха мухи и налитаха на очите и устата му.

— Идват войници от Юга — прошепна Таки и я дръпна за ръката, опитвайки се да я изправи.

— Не можем просто да го оставим тук — изстена Сачи.

— Молете се, щом искате, но не местете телата — чу се груб южняшки глас.

Сачи пое дълбоко дъх. Протегна ръка и погали бузата на Гендзабуро. Беше студена и мека. Потръпвайки от ужас, тя разгони мухите и затвори очите му. Коленичи и произнесе една молитва през сълзи.

Таки я хвана за ръката и я стисна.

— Той беше селянин, но умря като самурай — рече тя и я поведе напред. — Достойна смърт.

Когато излязоха на върха на хребета, наоколо видя море от кал с кратери от падналите снаряди, пълни с вода и кръв. Великолепните червени сгради с блестящите им покриви бяха напълно изчезнали. Нямаше и следа, че там някога е имало храм. В средата се издигаше само една самотна сграда. Голямата камбанария с каменна основа, навесът от дърво и керемиденият покрив — кой знае как бяха оцелели!? Наоколо крачеха свещеници, звъняха с камбани и отправяха молитви към небесата — молитви за душите на мъртвите.

Под палещото пладнешко слънце Сачи и Таки обикаляха и се опитваха да огледат всеки труп. Наоколо беше пълно с жени, заети със същата тъжна работа. Никой не говореше. От време на време жените спираха, навеждаха се и се взираха в нечие лице, после свеждаха глави. Тук-там имаше коленичили жени, застанали на стража до някое тяло. Наоколо крачеха войници и внимаваха някой да не се опита да размества труповете.

Сачи се изправи мъчително. Таки приличаше на призрак — мръсна и изтощена. Очите й гледаха безчувствено, сякаш бяха видели толкова много, че повече не можеха да възприемат, сякаш вътрешно беше мъртва. Сачи си помисли, че сигурно и тя самата изглежда така. Изведнъж усети колко я боли гърбът, почувства, че ръцете й са нахапани от комарите. Дланите й бяха изподрани, ходилата й кървяха от чакъла, камъните и металните парчета, разпилени наоколо.

— Не мога повече да търся — промълви тя. — Благодаря ти за помощта.

— Аз не ти помагах — рече Таки. — И аз исках да търся. Аз също милея за тези хора. Ти го знаеш. Шиндзаемон, Тацуемон и… и…

Гласът й заглъхна, в очите й заблестяха сълзи. Сачи знаеше, че иска да изрече: „… и Тораноске“. Тя сложи ръка на крехките й рамене и я прегърна силно.

От върха на хълма монотонно ехтеше камбана. Към тях пристъпи свещеник — черните му одежди бяха изцапани с кал и пепел. Лицето му беше сиво, брадата — едва набола. Едната му ръка беше вързана на врата. В другата държеше камбана. Когато ги наближи, той удари още веднъж камбаната, после спря.

— Търсите своите мъртви ли?

Сачи и Таки кимнаха. Хубаво беше да видят живо човешко същество, което не беше враг и по всяка вероятност беше видяло сражението и оцеляло след него.

— Мнозина отидоха на север. Южняците мислят, че ни победиха тук, но ние ще си вземем нашето обратно. Негово преосвещенство абатът също избяга.

Свещеникът посочи с ръка морето от кал наоколо.

— Вижте това — рече той. — Диваци — той плю на земята. — До вчера това беше храмът Каней-джи. Сега богатствата ги няма — залите, книгите, библиотеките, статуите, всичко изчезна. Добре поне, че Негово преосвещенство избяга, дано боговете и Буда го опазят.

— Вие сте били тук, така ли?

— Бях — потвърди свещеникът. — Опълчихме им се, но те ни обградиха и избиха половината наши хора със снарядите си. А наричат себе си самураи! Крият се зад чуждоземни оръжия. Дори не се виждат, а какво остава да приближат достатъчно, за да ги посечем с меч. После ни изпратиха дъжд от снаряди. Удържахме ги при Черната порта до следобеда. Много мъже умряха. Ако вашите хора са били тук, казвам ви, те се биха като герои. Можете да се гордеете с тях.

Той отмина, крачейки между труповете. Дълго чуваха камбаната му да отеква самотно по хълма.

Хару стоеше коленичила на края на платото, където започваше гората. Беше открила ранен човек. Той изглеждаше дребен и слаб — на не повече от петнайсет години. Набраните му панталони и мундирът хаори бяха целите в кал; едната му ръка беше извита по необичаен начин. Раната на главата му кървеше.

Но той помръдваше и тихо стенеше. Устните му бяха напукани, лицето — изгоряло, потъмняло и потънало в прах. Откъснала парче от плата, който носеше, Хару превързваше главата му. Беше го взела в ръцете си, махаше с длан и се опитваше да гони мухите, които налитаха на кървавите му рани.

— Ще се оправиш — шепнеше тя отново и отново. Обърна се към Сачи и Таки.

— Той има нужда от вода и помощ. Тези южняци са касапи. Обезглавяват ранените. — Сълзите й капеха по окървавеното лице на войника. — Да лежи тук сам сред всички тези трупове и да чака да умре. Вижте го! Той е още момче.

— Ако ни хванат, ще си изпатим — рече Таки. — Да го оплакваме е едно, а да му помагаме — друго. Ние сме бегълци, недей забравя. Ще тръгнат да ни търсят.

— Но ако го оставим тук, той ще умре — обади се Сачи. Струваше си дори да умрат, стига да го спасят.

— Да можеше баща ти да е тук — промълви Хару и погледна към Сачи. — Сега е моментът, когато ни е нужен.

Сачи се взираше в младежа. Ръцете му бяха нежни и момчешки, много приличаха на ръцете, които й бяха подали алебардата преди цял век, както й се струваше. Лицето му сивееше, опръскано с кръв и кал — това кръгло лице с непокорен перчем… Сърцето й замря. Тя се върна в миналото — крачеше по пътя към Кано, прощаваше се със селото, когато той заедно с Тораноске ги настигна толкова смело. А сега умираше пред очите й.

— Тацу! — тя занемя. — Тацуемон, това сме ние — Сачи и Таки!

Тя хвана ръката му, стисна я, потърка дланта му, опитвайки се да му вдъхне малко живот, и момчето тихо изстена. Жените се спогледаха. Щом Тацуемон беше тук, Шиндзаемон и Тораноске не можеха да са далече. Те сигурно се бяха сражавали рамо до рамо. Започнаха трескаво да повдигат близките тела, да се опитват да ги обърнат, да надзъртат в лицата им. Но не попаднаха на човек, който да прилича на единия или на другия.

От насрещния край на платото долиташе говор с южняшки акцент. Чуваха как говорят и се смеят мъже, как крака стъпват по калната земя. После до тях достигна друг глас. Говорещият викаше ядосано със странен акцент. Беше чужденец.

Сачи вдигна глава. Към тях приближаваха войници от Юга с група чужденци. Единият беше страховито на вид същество, направо великан. Извисяваше се над южняците и дори над другия чужденец. Бузите му бяха обрасли в гъсти черни къдрави косми.

После тя забеляза втория мъж. Възможно ли беше да е…? Разбира се, това беше чужденецът, който ги спаси, когато ги нападнаха мародерите от Юга. Сачи помнеше лицето му, лъскавата му коса и как се беше появил изневиделица, стреляйки с пищова си, за да разпръсне войниците. Помнеше как тя, Таки и Шиндзаемон пътуваха с него и неговия приятел в техните неугледни паланкини, направени специално за дългите им крака, и как ескортираха нея и Таки до самата порта на двореца.

Сачи почувства прилив на радост и облекчение. Той щеше да им помогне. Той щеше отново да ги спаси.

Но тя беше цялата в кал и кръв. Как би могъл той да я познае?

Докато групата се приближаваше, тя направи отчаян опит да си спомни странното му варварско име. Устата й беше пресъхнала, мозъкът — празен. Трябваше да мисли, да се концентрира. Направи върховно усилие. Името му — приличаше на името на град Едо, нали?

После тя си го спомни. Извика четири срички: „Едо… Едовадзу“. Едуардс.

Какво щеше да направи той? Знаеше, че тя е от двореца. Само една негова дума и Сачи щеше да се озове при южняците, да я вземат за заложница, може би да я екзекутират. Чужденците бяха толкова безхитростни, те не биха ги прикрили.

Настъпи дълъг миг тишина. Сачи чуваше как бие сърцето й, усещаше как потта се стича в очите й. Войниците на Юга се взираха подозрително в малката група жени и опипваха пищовите си. После Едуардс погледна към нея и Таки, кръглите му очи се разшириха от изненада. Сачи разбра по тях, че ги е познал. Той свъси вежди и се намръщи сърдито.

— Значи дотук успяхте да стигнете — избухна той. — И какво си въобразявате, че правите? — гласът му беше толкова страховит, че накацалите по труповете птици отлетяха, размахвайки шумно големите си черни криле. Той изрече няколко гневни думи към другия чужденец, после се обърна отново към жените.

— Не мога да повярвам — избоботи той. — Аз ви плащам, вие живеете в моята къща и ето как ми се отплащате. Този Джиро, това малоумно момче. Да загази по този начин. А вие трябваше да чистите къщата ми, да ми готвите храна.

Сачи го гледаше с такава почуда, че наистина приличаше на прислужничка.

— Не очаквахте да ме видите тук, нали? — продължи да вика той. — Връщайте се веднага с мен, всичките.

Сачи падна на колене и опря чело в калта.

— Прости ни, господарю — изрече тя. — Веднага, господарю. Нашето момче, нашият Джиро…

Таки също коленичи, свила рамене. Не беше нужно да се преструва на изплашена и изморена.

Южняците стояха със зяпнали уста и смаяни, издаваха някакви неразбираеми гърлени звуци.

Сачи дочуваше как си прошепват един на друг:

— От неговото домакинство? Възможно е. Той явно ги познава. Те знаят името му…

— Тъй наречения иконом? — изръмжа Едуардс.

— Негов иконом? — прошепна един.

— Чакайте — обади се трети. — А защо това момче е в тази униформа?

— Е, щом чужденецът казва… — промърмори друг.

Те всички се обърнаха към Едуардс и се поклониха, изкривили уста в раболепни усмивки.

Сачи беше толкова уморена, че се чудеше дали някога ще може отново да се държи на краката си. Искаше й се да поплаче, за да й олекне, но знаеше, че не бива да показва слабост пред омразните южняци.

Огромният тъмнокос чужденец се беше навел и допрял манерката си до устните на Тацуемон. Внимателно повдигна ранената му ръка и мушна под нея парче плат, за да я придържа. После го вдигна така леко, сякаш беше дете. Крайниците на момчето висяха и се клатеха като на кукла.

Жените последваха чужденците надолу по хълма, стъпвайки внимателно между труповете. Препъваха се във вдовиците, застанали на пост, коленичили върху калната земя до един или друг паднал мъж. Някои стояха мълчаливи, свели глави. От време на време наред с грака на враните, бръмченето на мухите и комарите и монотонния писък на цикадите се чуваше и тънък вой като от животно, хванато в капан в гората; безнадеждно, мъчително стенание.

Щом минаха през Черната порта и пресякоха моста, войниците на Юга изчезнаха. Замаяни и изпоцапани, жените се обърнаха към Едуардс.

— Благодаря — прошепна Сачи.

— Това е доктор Уилис — рече Едуардс. — Той ще се погрижи за вашия приятел. Извади късмет. Ако беше дал и най-малък признак на живот, южняците отдавна да са му отсекли главата.

— Лечебницата ми е пълна с южняци — обади се Уилис. — Не мога да го взема там. Те обезглавяват всички пленници. Да го заведем…

— В моята къща? — предложи Едуардс. — Има място. Все пак той е един от моите служители.

— Дали ще се оправи? — попита Сачи.

— Не знам — отвърна докторът. — Трябва да се молите на вашите богове.