Лесли Даунър
Последната наложница (49)

V

Една ранна утрин Сачи седеше с жените, дошли заедно с нея в имението на Шимидзу. Някои шиеха, други довършваха тоалета си. Сачи се опитваше да чете, очакваше мига, когато всички ще потънат в своите задачи, за да може да се измъкне и да отиде на любимото си място на парапета.

Изведнъж се чу гръм точно над главите им. Всички подскочиха. После още един, после още — масивни експлозии, които разтърсиха стените и хартиените паравани в рамките им. Въздухът се раздвижи от шума. Жените се споглеждаха с едно и също изражение на спокойствие, на радостна възбуда, почти на облекчение. Те всичките бяха жени воини; знаеха какво възвестяват гърмежите. Оръдеен огън. Градът беше във война. Досадното чакане беше приключило.

Течеше петнайсетият ден от петия месец. Бяха прекарали в усамотение повече от два месеца.

Сачи скочи на крака и се втурна навън. Дъждът валеше като из ведро. Таки изтича след нея, опитвайки се да държи чадъра над главата й. Преджапаха през имението до оградата. Малките ръце на Сачи бяха целите в кал, а мокрите поли на кимоното й лепнеха по глезените.

Над града бяха надвиснали облаци. През влагата и силния дъжд Сачи видя по хълмовете пламъци. Кълбета дим, по-светли от облаците, се издигаха над дърветата. Гърмежите ехтяха оглушително.

— Какво става, Таки? — попита тя.

Край парапета имаше и други хора, които напрегнато се взираха в дъжда с призрачни лица. Някои бяха жени, които тя познаваше, други — мъже. Приличаха на слуги и ратаи, дошли от двореца или работещи за семейство Шимидзу.

Когато видяха Сачи, те се поклониха. Сред тях беше и онзи съсухрен старец, който преди много време ги беше пуснал в пределите на двореца. Той понечи да падне на четири крака в калта. Сачи нетърпеливо го спря.

— Старче, какво става?

— Там са доста от нашите другари, господарке — отвърна той. — Ще ми се и аз да бях там. Но съм много стар. Няма да съм им от полза.

— Нашите мъже ли?

— Охранителите на двореца. Те тръгнаха преди завземането на замъка. Мнозина отидоха да подкрепят отрядите. Останалите тръгнаха на север, за да се присъединят към армията.

— Значи отрядите са там, на хълма — рече Сачи, опитвайки се да овладее вълнението и страха в гласа си.

— Ние се справяме добре — продължи старецът. — Те, южняците, много приказват, но са притиснати до стената. Нашите хора вече контролират града. Благодарение на това че жителите са на наша страна. Ние се бием, причакваме патрулите им, всеки ден посичаме южняци. Дори организирахме нападение над казармите им. Това си е истински бунт. И явно на южняците им писна. През последните дни усилено се говори, че ще изпратят войска и ще пометат отрядите на бунтовниците един път завинаги. Из целия град са пръснати листовки, предупреждаващи гражданите да се пазят.

Той извади от ръкава си измачкан лист хартия. Дъждът го намокри, мастилото се размаза. Сачи се вгледа, опитвайки се да се концентрира, но сърцето й биеше толкова силно, че й пречеше да схване смисъла на думите: „… избивайки войниците на правителството… бунтовници срещу държавата… Не може да не се приложи сила срещу тях“.

Значи това било, офанзива срещу бунтовниците. Е, те щяха да отвърнат на удара. Страхливците от Юга щяха да разберат от какво са направени северняците. Южняците щяха да бъдат прогонени от Едо обратно в техните мизерни южни крепости.

— Разбира се, нашите хора ще окажат съпротива — каза тя.

Старецът пое дълбоко дъх през зъби.

— Е — изръмжа той, поклащайки глава, — ще бъда откровен, господарке. Нещата не изглеждат добре. Югът има огромна армия, може би десет души на един от нашите. Чух, че получили оръжия от англичаните — големи модерни топове и хубави пушки. Ние имаме оръдия, но не толкова добри и по-малко на брой. Но нашите хора имат дух. Те ще се бият до смърт, в това няма съмнение. За честта на Негово величество шогуна. Бъди сигурна, господарке. Те ще умрат геройски.

Топове. Пушки. Разбира се. Южняците трябваше да се крият зад хубави чуждестранни оръжия. Нямаха никакъв шанс в честен ръкопашен бой. Щяха да избият бунтовниците, да ги унищожат до крак.

Колкото и добре да можеше да се сражава Шиндзаемон, неговите мечове нямаше да свършат работа срещу такива оръжия. Сачи сякаш чуваше гласа му: „Очаквам с нетърпение честта да умра в битка за моя господар“. Всеки ден тя се чудеше дали той е жив или не. Свеждаше глава в молитва пред боговете. Като горда жена самурай се молеше за победа, но добавяше и една своя тайна молитва. Богове на рода Токугава, моля ви, пазете го! Пазете Шиндзаемон! Моля ви, опазете го жив!

Грохотът като че ли идваше от по-малкия от двата хълма. През мъглата и преминаващите облаци Сачи виждаше бели проблясъци, ослепително ярки, и чуваше свистенето на гилзите. Експлозиите разкъсваха небето. Виждаше как снарядите падат на земята, вдигайки във въздуха отломки от дървета, керемиди и тела. В долината между двата хълма сред гъстите покриви избухваха пожари. Тук-там огнени езици облизваха червените храмови сгради на хълма Уено.

Последва залп от взривове в основата на самия хълм Уено. Светлините и тътенът бяха като гигантски неспиращи фойерверки. Смаяна, Сачи стоеше, слушаше и гледаше, взирайки се напрегнато. Въпреки чадъра на Таки беше вир-вода. През шума на дъжда дочуваше бойните барабани, зова на роговете, далечния звън от стомана. Южняците се опитваха да превземат хълма. В далечината открояваше фигури, сражаващи се мъже — дребни и далечни. Сачи искаше да хване алебардата си в ръка и да се бие редом с тях. Вместо това стоеше като в капан и не можеше да прави нищо друго, освен да гледа безпомощно. Тя отправи поглед надолу към градските порти и моста и се замисли. Трябваше да има начин да им помогне.

На отсрещния бряг на рова кой знае откъде се бяха появили тълпи от хора. Те изпълваха улиците, стояха безмълвни и се взираха към шума и пушека.

Битката продължи през целия ден. Кълбетата дим растяха, докато покриха изцяло хълма, но Сачи все пак виждаше взривовете като светкавици, избухващи през облаците. После в късния следобед топовете замлъкнаха. Настана ужасяваща тишина. Дори цикадите спряха своя пронизващ шум.

Тогава се появиха пламъци. Вятърът ги раздухваше и искрите летяха нагоре, подпалвайки покривите. Храмовете по хълма и паянтовите дървени къщички в долината пламнаха.

Чуваше се бучене — сякаш огромен дракон беше отворил уста, бълваше огън и се канеше да ги нагълта.

От парапета Сачи виждаше как пламъците препускат към тях, жегата я блъскаше в лицето, а димът дразнеше ноздрите и пълнеше дробовете й. Скупчените горе хора се втурнаха обратно по стълбите, кашляйки и давейки се, с насълзени очи, притиснали кърпи върху устата и носовете си. Като че ли гореше целият град.

Таки я сграбчи за ръка и се опита да я повлече надолу, но Сачи се отскубна. Стената от пламъци достигна чак до реката, после прескочи до полето Годжи-ин. Но неговото широко празно пространство подейства като спирачка на огъня и пламъците изгаснаха; само искрите продължиха да танцуват като светулки над димящото море от пепел и отломки.

Сачи знаеше, че трябва да стигне до бойното поле, да разбере какво се е случило, как върви битката. Сигурно там имаше ранени, които се нуждаеха от помощ. И мъртви, много мъртви. Но най-вече трябваше да потърси Шиндзаемон.

Тя се взря надолу към димящия град. Щеше да си облече прости дрехи като на гражданка или на обикновен самурай. Нямаше да вземе нищо със себе си, дори не и кимоното. Само малко пари и нещо за продан.

Старецът стоеше до нея. Всички други бяха избягали. Само Таки беше там с нейното слабо и изнурено лице и широко отворени очи.

— Господарке — промълви старецът. Лицето му беше безизразно, но в очите му се долавяше нещо — съчувствие, може би разбиране. — Аз съм на пост утре.

Сачи го погледна стресната. Не вярваше, че го е чула правилно.

— Утре? Ти?

— Всички южняци в града са излезли да се бият — рече той. — Повериха охраната на нас.

— Искаш да кажеш… че няма южняци охранители ли?

— Да. Разбира се, изискана дама като теб едва ли се интересува от такива неща. Ти дори не би напуснала женските покои, струва ми се. Но ако някоя неизвестна дама или няколко дами решат да се измъкнат, аз едва ли ще забележа това. Напоследък не съм добре с очите. А и ушите ми хич ги няма.