Лесли Даунър
Последната наложница (48)

IV

Пролетта свърши, а с нея и песента на славея. Малкото птиченце се сгуши в клетката — отчаяна топчица от кафяви пера. Всеки ден, когато слугите го хранеха, Сачи сядаше до него. Тя беше сигурна, че очите му помътняват и перата губят блясъка си. Понякога се надяваше да сподели съдбата му. Дори не си направи труда да поиска да разопаковат багажа й. Искаше да бъде готова да тръгне всеки момент, но всъщност беше толкова тъжна и безволева, че не можеше да събере силите си.

Мислеше си за селото, за Отама и Джироемон, за добрите любящи родители, които я отгледаха, и за другите — „истинските“ й, изведнъж изчезналите: майката, която най-вероятно не беше нищо повече от един дух, и прекалено истинският й баща. Ако някой можеше да ги спаси, това беше баща й.

Тайно копнееше за Шиндзаемон. Отначало се срамуваше, че подобни нередни чувства изгарят душата й. Знаеше, че жената е същество без личен живот, длъжно да се подчинява на своя баща, докато не я омъжи, после на съпруга си, докато той умре, а след това на сина си. Това беше естественият ред на нещата. Но нейният съпруг и господар — Негово величество шогунът — беше мъртъв, а тя нямаше син. В такъв случай в нормално време жената би се върнала в семейството си, при родителите си. Но времето не беше нормално. Нямаше какво друго да направи, освен да вземе живота си в свои ръце и да следва чувствата си там, където я отведат. Същото беше направила и майка й. Но засега беше без значение какво чувства и за какво си мисли. Всичко това бяха само празни мечтания, след като тя оставаше затворена в имението на Шимидзу.

Защото дните минаваха, сливайки се един с друг. Принцесата се беше затворила в своята стая. Беше поставила погребалната плоча на Негово величество и дагеротипа с образа му, толкова момчешки и уязвим, върху олтара. Часове наред тя стоеше на колене, прехвърляше броеницата си, шепнейки молитви, потънала в мълчание и медитация. Когато той умря, тя се замонаши; сега, изглежда, беше решила да води живот на истинска монахиня.

Заваляха дъждовете, трополейки по керемидите на покрива като армия от коне. Водата се изливаше като порой от стрехите и градините се превърнаха в езеро. Жегата беше непоносима. Тънките роби на Сачи се лепяха по тялото й като превръзки. В ъглите се образува мухъл, който полази по дървените чекмеджета, шкафовете и дървените сандали на стъпалото пред верандата. Вечер жабите квакаха неистово в езерата, а бухалите бухаха в дърветата. В книжните прегради се блъскаха насекоми. Ветрилото на Таки не спираше, гонеше мухите, които кацаха по всичко и по всекиго. Комари изпълваха задушните нощи с неспирно бръмчене.

Таки стана още по-слаба и бледа. И тя изглеждаше тъжна и безразлична. Никога не говореше за Тораноске, но Сачи виждаше, че пътешествието в света извън двореца я е променило. Също като Сачи тя вече не можеше да е доволна от живот в усамотение, независимо колко е богат.

Накрая Сачи вече не издържаше. Тя отвори тежките дървени кепенци и пристъпи навън. Газеше в локвите, без да обръща внимание на водата и калта, лепнеща по сандалите и джвакаща между пръстите й. Топлият влажен въздух изпълни дробовете й и тя почувства, че се връща към живота. Таки пристъпваше след нея и държеше над главата й чадър.

В края на имението откриха стена със стъпала, водещи нагоре. Сачи се изкачи, следвана по петите от Таки, и стигна до един парапет.

Пред тях се простираше градът, море от блестящи покриви, стигащи докъдето ти виждат очите, тук-там с дървета и зелени петна. Над горещите мокри керемиди трептеше мараня. Надолу стената се спускаше към тъмните води на рова. Малко встрани имаше порта, водеща до мост. От височината на парапета се виждаха стръмните покриви и оградите на именията на феодалите и поляните, осеяни с борове и кедри. Изпод дърветата надничаше чайна.

— Полето Годжи-ин — рече Таки, извисявайки глас над ромона на дъжда по чадъра. — Ловните полета на Негово величество, където той тренираше своите соколи.

Наблизо имаше редици бараки, засенчени от кипариси и кедри. Но мястото изглеждаше пусто. Сградите бяха започнали да се рушат; глутница кучета се въртяха наоколо.

В далечината проблясваше река. Отвъд нея покривите ставаха безредни, дребни като квадратчета от детска игра и сгъстени, притиснати един в друг, докато не изчезнеха на хоризонта. Към небето се издигаха струйки дим, губеха се в облаците. Долавяше се движение и всекидневна суетня.

— Кварталът на гражданите — рече Сачи. — Поне там има живот.

— Предполагам, че няма къде другаде да отидат — обади се Таки. — Всеки, който може, вече е напуснал Едо.

Те стояха и гледаха, докато слънцето се издигаше в небето. Взираха се в североизточната част на града — по посока на „демонската порта“, откъдето идваха злите духове и където се намираха площадките за екзекуции. Сред покривите се издигаха няколко хълма. Върху един от тях ясно се виждаха разпилени червени сгради с блестящи черни покриви.

— Това не е ли… Каней-джи? — прошепна Сачи.

Храмът Каней-джи, главният храм на града, един от най-големите в цялата страна, построен да защитава населението от злите духове на Североизтока. Храмът на клана Токугава. В мирни времена Сачи беше ходила там да се моли на гробовете на предците на Негово величество. Още го помнеше — големите, боядисани в червено зали, простиращи се върху хълма, смайващо великолепни. Каней-джи на хълма Уено, където оттеглилият се шогун Иошинобу, беше намерил убежище: където бяха разквартирувани отрядите, където съпротивата беше установила своя щаб. Шиндзаемон беше там, някъде на този хълм. Тя сложи ръка върху обито си. Усети мушнатата вътре малка кръгла закопчалка във формата на маймунка.

Оттогава всеки ден Сачи излизаше и гледаше града. Във въображението си пресичаше моста, минаваше през полето Годжи-ин, бързаше по широките празни булеварди през квартала на феодалите, пресичаше реката и навлизаше в гъстия лабиринт от улици и редици от сгради, покриващи целия хълм, заобикаляше дворовете с хора, оградени с групи дървета. Ако се вгледаше напрегнато, различаваше отделни фигури, движещи се наоколо. Понякога чуваше гърмежи от пушки и далечни викове.

Копнееше да е там. Малкото останали прислужнички и придворни дами на принцесата, оредялата свита на Старата врана и дамите и прислугата на семейство Шимидзу бяха свикнали на затворен вкъщи живот; дали бяха в женския дворец, или в имението на Шимидзу им беше все едно. Това бяха очакванията им за живота. Единствени Сачи и Таки не бяха готови да понесат прищевките на съдбата.