Лесли Даунър
Последната наложница (47)

III

Вратата на паланкина на Сачи беше отворена, но тя не се качи. Опитваше се да запечата в паметта си образа на двореца и градините. Знаеше с най-ужасна сигурност, че веднъж затвореше ли се вратата, никога повече нямаше да види всичко това.

На пролетното слънце дворецът изглеждаше по-самотен от всякога. По керемидите на покривите растеше мъх. Сградите започваха да се рушат. Между зидарията на бойниците се подаваха издънки папрат и хвощ. Градинарите отдавна бяха напуснали. Дива трева, висока и бледа, се полюшваше от вятъра. Сребристосивите води на езерото бяха обрасли в тръстика, а стеблата на дърветата с бръшлян, който висеше дори от клоните. Въздухът миришеше на топла влажна пръст, листа и трева.

За миг на Сачи й се стори, че зърна лисица, която се подаваше от храстите и се оглеждаше наоколо. После тя изчезна. Може би беше дух на лисица, душата на една от стотиците жени, умрели тук.

Хвърли поглед за последен път и влезе в паланкина. Докато малката кутия плавно се вдигаше във въздуха, чуваше виковете на носачите и шума от стърженето на сламените им сандали.

От идването на пратениците бяха изминали пет дни. Съдбата на Сачи беше решена. Заедно с принцесата, със Старата врана и техния антураж тя трябваше да се премести в имението на семейство Шимидзу и да остане изолирана там. Никоя от тези жени нямаше и най-малката представа какво ще стане с нея.

Не успя да прати вест на Шиндзаемон. „По-добре да бях умряла“, мислеше си Сачи. Така поне щеше да го срещне в отвъдния свят, както беше обещала.

В паланкина стана тъмно. Напускайки замъка, минаваха в сенките на една порта. Стъпките на носачите ехтяха кухо. Чу виковете на охраната. Стъпките звучаха по друг начин, когато минаха над рова. Отново навлязоха сред сенки.

Вратите се затвориха с шум. Тя чу стържене и удар, когато голямото дървено резе влезе на мястото си. За последен път напусна женския дворец.