Лесли Даунър
Последната наложница (4)

III

Първата година от Бункю — годината, която щеше да влезе в историческите книги като 1861 — беше необикновено студена. Вече идваше време да се сее ечемикът, а от стрехите още висяха ледени висулки и само най-решителните пътешественици пристигаха от покрития със сняг проход. После един ден дойде пощенският куриер, който с усилие пришпорваше коня си през калта и лапавицата. Носеше писмо за Джироемон от областните управители, отговарящи за транспорта.

Джироемон с вълнение счупи печата, отвори кутията и разви писмото. Какви нови изисквания могат да са измислили пък сега? Прочете го, почеса се по главата, после го обследва, докато най-накрая успя да разтълкува заобиколния официален език. Управителите искаха да го информират като старши на селото, че Нейно височество принцеса Кадзу, по-малката сестра на императора, ще мине по Вътрешнопланинския проход и през селото в десетия месец на същата година. Той трябваше незабавно да започне подготовката.

Принцеса от най-висок ранг в империята, дъщеря на починалия император и по-малка сестра на Сина на небето, да мине през тяхното село! Такова нещо никога не се беше случвало. Подхлъзвайки се по заледените пътеки, Джироемон се втурна обратно към пренаселените постройки, в които живееше семейството му, в един далечен ъгъл на луксозната странноприемница за отсядане на господарите. Когато отвори вратата, оттам излезе дим. Всички се бяха скупчили около огнището и го чакаха да се върне.

— Не помня да е имало такова време, майко, през целия ми живот — измърмори той, влизайки в стаята. Винаги наричаше жена си Отама „каачан“, изпълненото с обич селско название за „майка“. Спокойното му обикновено лице беше изкривено от тревога, бръчките по челото му изглеждаха по-дълбоки от всякога, а черната му коса стърчеше на кичури. Бабата на децата му сипа порция каша, после още една. Лицето й беше кафяво и сбръчкано като на орех, а гърбът й превит на две от тежката работа, извършвана през целия й живот.

— Пътят вечно е претоварен, далечните села отказват да пратят носачи, а сега и това! — рече той. — Колко пътници, мислите, че минават на ден? Хиляда ли? И те са далеч над числото, с което можем да се справим. Тук пише, че в групата на Нейно височество ще са десет хиляди, без да се броят носачите. Това ще отнеме колко? — четири-пет дни, докато всички минат. А от нас се иска да намерим две или три хиляди носачи. Две или три хиляди! И петстотин коня за всеки ден, през който ще минават. Шест хиляди възглавници. Ориз. Дървени въглища. Чинии. От нас се очаква още да нахраним и всинцата с по-нисък ранг. Как ще успеем да го направим? Това е невъзможно!

Отама беше слаба, изнурена жена, с лице, обсипано с тънки бръчки, и коса, събрана в небрежен кок. Ръцете й бяха подути, напукани и захабени от чистене, готвене, копаене и плевене; гърбът й беше започнал да се огъва от годините садене на оризов разсад. Родителите й я бяха пратили да се омъжи за Джироемон, когато беше много млада, малко над възрастта на Сачи. Тя му беше раждала дете след дете, но след като всяко умираше, накрая бяха осиновили едно болнаво, бледолико новородено момиченце. Бяха я нарекли Сачи, „щастие“, надявайки се поне тя да оцелее.

Толкова знаеше Сачи. Никога не беше разпитвала за още. Младият й живот беше достатъчно пълен, за да задава въпроси откъде е дошла и кои са били родителите й. Половината деца в селото бяха осиновени или подхвърлени, в зависимост от това кое семейство имаше болно дете или се нуждаеше от син за продължаване на рода — така в последна сметка някои хора въобще нямаха представа кои са истинските им родители. Но и никой не се интересуваше особено. Човек принадлежеше на семейството, което го е осиновило.

Няколко години по-късно Отама роди на Джироемон момче, малкия Чобей. Той оцеля и последваха още деца. Тя беше силна, здрава, работлива, тиха — всичко, което мъж като Джироемон би искал от съпругата си — и той й беше предан. Сега, след като бабата беше станала стара и немощна, Отама въртеше къщата. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той говореше. Остави безшумно купичката и клечките за хранене до огнището, коленичи зад него и започна да разтрива с палци раменете му. Той кривеше лице, когато тя попадаше на някой особено упорит възел. Най-после Отама проговори:

— Сигурно са ти казали каква голяма чест и привилегия е това. Съмнявам се дали ще получим и грош или пък зърно ориз. Те знаят много добре, че имаме само няколкостотин души и около петдесет коня. Дори да прибегнем до околните села, пак няма да съберем толкова много.

— В писмото пише, че може да има някаква финансова компенсация. Но, разбира се, не гарантират нищо.

— Ти ще намериш начин — успокои го тя, натискайки с палци раменете му. — Винаги намираш.

Обикновено Сачи почти не се вслушваше в разговорите на големите. Вечно имаше работа за вършене, планове, грижи, пари, клюки, ежедневните задължения. Оставяше думите да минават край ушите й и се отнасяше по своите си мисли. Но днешният ден беше различен. Присъствието на родителите й винаги я окуражаваше — те я защитаваха, съветваха и решаваха проблемите й. Тя приемаше за нещо естествено това, че грижите и страховете не ги засягат, както беше при нея. Сега ги видя слаби и безпомощни като нея. От това Сачи се почувства изплашена и самотна.

Но в същото време чувстваше и някакъв необикновен възторг. През селото им щеше да премине принцеса… Принцесите никога не бяха обсебвали мислите й. Понякога виждаше богати търговци, пътуващи с жени, някои от които имаха бледа кожа — почти като нейната. Може би и кожата на принцесите беше бяла.

Тя докосна гребена в ръкава на кимоното си, както правеше винаги, когато кроеше нещо. Вече се чувстваше почти зряла и знаеше, че след година-две щяха да я отпратят. Беше виждала как изчезват по-големите момичета. Една замина за дома на своя братовчед, за да разшири знанията си за света и да стане по-полезна съпруга; други две бяха наети да работят в дома на един самурай, а останалите — пратени да се омъжат. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Какво друго би могло да стане? Още чуваше думите на баба си:

— Как мислиш, че ще си намери съпруг толкова бледа и болнава? Но защо му е притрябвала на селянина красива жена?

Ами ако заради това, че е прекалено дребна и с бяло лице, не я поискат за невяста в друго семейство? Възможно беше, когато всички други момичета напуснат домовете си, тя все още да живее с родителите си, срам и тежест за тях, обект на съжаление от всички в селото.

Отгоре на това селските гейши я дразнеха. Те покриваха тъмните си селски лица с дебел слой бяла боя — така й намекваха, че трябва да стане като тях, кикотейки се уж срамежливо, както само гейшите умеят. Но нейното лице си беше бяло като пълна луна, бяло като цъфнала дива череша, при това без никакъв грим. Освен всичко друго беше хубава и ставаше все по-хубава. Като ги чуваше да шепнат такива неща, се чувстваше различна. Когато майка й ги чуваше, се усмихваше с уморената си усмивка и решително я дръпваше настрана.

На сутринта след като селяните научиха, че принцесата ще мине, Сачи беше заела обичайното си място до изпоцапания от работа стан, навиваше памук на шпули и ги подаваше на майка си, а баба й седеше в ъгъла, приведена толкова ниско над чекръка, че носът й почти го докосваше. Известно време се чуваше само ритмичното свистене на бобината напред-назад, тропотът на стана и поскърцването на чекръка. Най-после Сачи си пое дълбоко дъх.

— Каачан — рече тя плахо. — Майко. Принцесата… Кажи ми…? Що за…?

Отама спря да бута бобината напред-назад, за да навие новоизтъканата дължина, и се замисли за миг.

— Виж, малка ми Са — отвърна тя. — Не знам. Баща ти казва, че отива в Едо, за да стане булка на шогуна.

Булка на шогуна! Това приличаше на онези приказки, които баба й, й разказваше понякога. Чудеше се дали шогунът е стар и грозен, сбръчкан и съсухрен като селския свещеник? Или пък беше млад и пълен с живот? Представи си стройното младо тяло на Гендзабуро и как той се хвърля в реката.

В последвалите дни пътниците донасяха слух след слух. Всяка вечер маслената лампа в помещението за срещи пушеше и капеше до късно, а семейството очакваше все по-дълго Джироемон да се върне за вечеря. Той нахълтваше уморен, изгълтваше няколко купи ечемик, после се измиваше над леген с гореща вода и се хвърляше на твърдия сламен дюшек до децата. Селяните трябваше да павират с плоски бели камъни пътя през селото и на една или две ри от двете му страни. Пътят трябваше да бъде широк дванайсет шаку, дори това да означаваше събаряне на оградите пред хорските къщи.

В деня след като се стопи и последният сняг, Сачи навлече чифт дървени налъми, провери старото дървено ведро дали не пропуска вода и изтича да се нареди на опашката пред кладенеца. Както винаги групата жени оживено разговаряха. Да се носи вода беше работа на младите жени. Това беше идеално оправдание да избягат от опърничавите си свекърви и да поклюкарстват.

— Знаете ли, че тя е само на петнайсет? — изчурулика Шиге от странноприемницата през пътя. — Така казва свекър ми.

Тя самата беше на петнайсет, закръглена, с по детски загорели бузи и пълна с криви зъби уста. Беше невеста на най-големия син в къщата и майка на неговия син и наследник и поради това си придаваше голяма важност. Гендзабуро беше най-малкият брат на съпруга й. Сачи изпитваше пред нея страхопочитание. Не можеше да си представи, че някога ще бъде толкова голяма и самоуверена.

— Вярно ли е? — изписка Куме, отредена още като дете за жена на сина на обущаря. Беше се родила с един по-къс крак и ходеше, накуцвайки, но предеше изкусно като най-старата жена в селото. — Знаете ли какво дочух? Говори се, че тя не искала…

— Точно така — намеси се Шиге. — Няколко пъти отказала. Представяте ли си — жена да се откаже от женитба!

Последва хор от пискливи възклицания.

— Тя вече била наречена за него — настоя Шиге. — За имперския принц. Била му обещана още шестгодишна. Казвала, че по-скоро ще стане монахиня, отколкото да се омъжи за шогуна.

— Моят свекър казва, че е скандално да се праща толкова далече такова младо момиче — рече Куме, успявайки най-после да се намеси. — Едо е войнишки град. Не е място за човек, отгледан с такъв финес.

— Колко ли е красива — прошепна Оман от съседната на Сачи врата. Тя самата неотдавна беше пристигнала като булка от близко село и все още често плачеше, потисната. — Чух, че носели за банята й изворна вода чак от Киото.

— Не е възможно! — възкликнаха останалите, накланяйки недоверчиво глави.

— Вярно е — въздъхна Оман. — Тя е много крехка за нашата вода в Кисо. Какво не бих дала да я зърна, макар и само за миг!

При тази дръзка мисъл всички се засмяха притеснено.

— Точно така — рекоха младите жени, кимайки. — Много жалко, че никоя от нас няма да види младата принцеса. Никоя няма да види толкова знатна дама!

Сачи слушаше мълчаливо. Значи принцесата не е много по-голяма от нея самата. Колко ли й е мъчно, че я откъсват от дома и я пращат на дълго пътешествие в непознато място, за да се омъжи за човек, когото не познава и когото не иска за съпруг. В това отношение животът й не беше никак различен от този на най-бедното селско момиче. Само дето в нейния случай тя се беше осмелила да откаже; въпреки че накрая я бяха прекършили. Дори една от най-знатните дами в страната нямаше власт над собствения си живот.

— Тя сигурно има бяла кожа, дори по-бяла от твоята, малка Са — рече Оман.

— Може би прилича на теб, малка Са — рече Куме. — С това дълго лице и прав нос.

— Не бъдете глупави — ехидно се обади Шиге с вид на светска жена. — Принцесата е красива. Тя не прилича на никоя от нас.

Годината мина в поредица от празници, щастливи и нещастни дни. През пролетта всяка сутрин Сачи ставаше преди разсъмване, обикаляше ниските склонове на планината и береше папратови пъпки, стръкове хвощ, корени репей и всякакви други ядливи корени и издънки, растящи там. После дойде пролетният фестивал, последван от празника на момичетата, после разсаждането на оризовия разсад. През лятото децата работеха на пътя и по нивите, но щом можеха, тичаха на реката. Там събличаха дрехите си и се гмуркаха, весело пръскайки се, в студената вода. Гендзабуро водеше експедиции в гората, където се катереха по дърветата, играеха игри и гонеха живеещите там зайци, лисици и язовци. През седмия месец, когато ставаше толкова топло, че човек с мъка се движеше и всички бяха потънали в пот, дойде празникът Бон, денят на възкръсването на предците, и селяните танцуваха до късно през нощта. После през есента Сачи пак тръгваше из хълмовете да събира гъби.

Отама чистеше, лъскаше, метеше и готвеше, грижеше се странноприемницата винаги да е каквато е била за всеки от знатните гости, преминаващи през селото. Станът тракаше, а чекръкът на баба свистеше. И макар жените да вършеха всекидневната си работа, те много добре си даваха сметка за неистовите усилия на Джироемон да се подготви за важната процесия. Той не спираше да води преговори със старейшините на още и още далечни села, за да осигури достатъчно носачи и коне. Не ставаше въпрос дали ще успее — трябваше да успее.

Когато настъпи деветият месец, неочаквано се появи огромна процесия от служители, стражи, войници и местни даймьо с техните антуражи; отиваха в Киото, за да ескортират принцесата по обратния път. Ден след ден проходът се задъхваше от движение. Носачите, хамалите и пехотинците бяха така гъсто притиснати, че се настъпваха по петите. Джироемон успя да събере повече от хиляда допълнителни носачи, но те ужасно се претоварваха, защото далеч не бяха достатъчни.

Един ден се появи колона от украсени, разкошни носилки, каквито никой не беше виждал. Мълвата бързо се разнесе и скоро от двете страни на пътя наклякаха тълпи от селяни, протягащи вратове, за да надникнат вътре, преди стражите да са ги изблъскали встрани.

— Дами от Знатния интериор — чу Сачи Джироемон да казва на Отама. — Ще спрат тук да пренощуват. Какво да правя? Дали да изляза да ги приветствам? Не са ми дадени никакви напътствия!

— От Знатния интериор? — попита Отама.

— Женският дворец в замъка Едо — нетърпеливо отвърна Джироемон.

— Такива знатни дами на пътя? — поклати глава Отама. — Това е нещо необикновено! Такова нещо не се вижда никога!

Вярно беше. Единствените жени, които Сачи виждаше, бяха селянки или гражданки, тръгнали на поклонение, или пък елегантни съпруги на търговци, които често се пазаряха повече от мъжете си. От време на време минаваше някоя жена поетеса, но никога с висок ранг. Антуражът на даймьотата се състоеше само от мъже. Стражите на селската бариера добре разбираха, че най-важната им работа е да не допуснат знатни дами да се промъкнат преоблечени, опитвайки се да избягат от Едо към родните си места. Всеки друг пропуск от страна на стражите беше простим, но за такъв плащаха с главите си.

Движението продължи девет дни. После настана спокойствие. Селяните пресмятаха вредите. Салонът за срещи беше сринат, а много от хартиените врати в странноприемниците — съдрани, когато пияни самураи започваха да се бият. Имаше пребити носачи, а двама, които се опитали да избягат, бяха застреляни. Хората започнаха да откриват тела из канавките на пътя; безцеремонно ги бяха изритали по-далече от процесията. Около двайсет-трийсет носачи бяха припаднали под своя товар и умрели. Така ставаше, но нищо не можеше да се направи.

Селяните се заеха да ремонтират колкото е възможно по-бързо, преди да е дошла кавалкадата на принцесата.

После дойдоха лично уредниците на транспорта, влязоха в селото с колона от носилки, ескортирани от слуги, помощници и стражи. Обикаляха нагоре-надолу в колосаните си панталони хакама и с по два меча, люшкащи се важно от двете им страни. Отседнаха за една нощ в луксозния хан на Джироемон, въпреки че си водеха собствени готвачи да им запарват чая и приготвят обяда; бяха прекалено знатни, за да ядат дори най-хубавата храна, която Отама можеше да им предложи.

Почуквайки с ветрилата си, те извадиха планове и премериха пътя. Казаха на Джироемон, че когато минава кавалкадата на принцесата, жените и децата трябва да останат вътре при спуснати кепенци, на колене и в пълно мълчание; който е навън, трябвало да се просне по лице върху земята. Кучетата и котките — да се вържат… Не бивало да има запалени огньове и тежките камъни, поддържащи покривните плочи, трябвало да са здраво закрепени, за да не станат инциденти. Движението по пътя трябвало да спре за три дни от двете страни на посоката на принцесата. Изведнъж проходът зловещо опустя.

Първият контингент от конвоя на принцесата пристигна на двайсет и четвъртия ден от десетия месец. В продължение на два дни не спря процесията от хамали, олюляващи се под тежестта на кошници и сандъци, покрити с богат брокат, и лакирани куфари, обковани в блестящо злато. Джироемон беше успял да събере 2277 мъже от трийсет и три съседни села. Те пренесоха багажа до съседното село по пътя, после се върнаха да вземат още една партида.

На третия ден щеше да мине самата принцеса. Сачи беше на крак далеч преди съмване и помагаше на майка си всичко да е идеално. Отама подреждаше в една ваза клонки с кленови листа така, както ги харесваха даймьотата, а Сачи пълзеше като рак нагоре-надолу из тихите стаи с влажен парцал в ръце, докато светлите татами рогозки заблестяха и не остана петънце по копринените им краища. Излъскаха дървените подове в коридорите и входовете за последен път, докато не остана по тях и прашинка. После Сачи изтича в края на селото с другите деца, за да чака процесията.

Когато се върнаха обратно при Джироемон, навред се чуваше звънът от металните рингове на върха на жезлите на охраната, тропотът на приближаващи крака, на копита и нестихващият вик: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! На колене! На колене!“.

— Аз ще се скрия под стряхата и ще наблюдавам как минава процесията — изсъска Гендзабуро. — Защо не дойдеш и ти, Са? Ще е забавно. Никой няма да научи!

Но Сачи имаше по-важна работа. Винаги когато минаваше процесия, Джироемон трябваше да отиде на входа на селото да поздрави даймьота. После тичаше обратно в хана да го приветства отново на верандата, където спираха носилките. Но при принцесата възникваше един проблем. Първо, тя беше жена. Освен това тя беше най-високопоставената, най-важната жена в страната. Звучеше немислимо някой мъж, а още по-малко незначителен ханджия като него, дори да хвърли поглед на жена с такова високо положение. Точно толкова немислимо беше обаче да не я посрещне пред хана. С наближаването на деня Джироемон се тревожеше все повече. Управителите по транспорта не бяха благоволили да му дадат някакъв съвет. Накрая той реши: ще поздрави носилката й по обичайния начин, но придружаван от своята съпруга и дъщеря. Все пак някога семейството му е било на самураи; те превъзхождаха останалите селяни.

Сачи облече новото си индиговосиньо кимоно, което Отама пазеше за Нова година. Баба беше изпрела преждата, а Отама — изтъкала плата на по-светли и по-тъмни карета, а в ъгъла на единия ръкав беше зашила торбичка за талисман с амулета на Сачи. Сачи мушна своя специален гребен в същия ръкав и върза червен копринен колан срещу уроки около кръста си. После зае мястото си, като коленичи до майка си при входа, запазен за важните гости.

Ханът на Джироемон се намираше насред селото, но встрани от пътя, далеч от всичкия шум и груба суетня, скрит зад висока ограда. След входа имаше втора ограда, която да пази знатните му гости от вулгарните погледи на селяните и пътниците. Сачи чуваше тропот от крака на пътя отвън, земята трепереше от тях и виждаше върховете на копията, знамената и големите червени слънчобрани, преминаващи в достолепна процесия над оградата. Освен тътена от крака и копита и нестихващия вик „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ цареше пълна тишина. Никой не проронваше и дума.

Изведнъж иззад вътрешната ограда се показаха няколко души. Сачи се изви леко и надигна глава, колкото да види случващото се. Към задния вход приближаваше редица от носачи с голи бедра, лица, облени в пот, понесли ведра с вода, кошници с храна, лъскави лакирани куфари, украсени със злато черни сандъци, големи колкото да поемат цяла вана. Яки мъже в многослойни къси кимона, с конусовидни сламени шапки и с типичните за самурая два меча заеха места край входа, заедно с носачите, понесли лъскави черни пейки.

После пред входната площадка приближи паланкин. От него слезе жена, надявайки първо едното си краче, после другото в чифт дървени обувки, поставени върху пейката. Започнаха да пристигат все повече и повече носилки. От тях слизаха жени, които се поздравяваха с възгласи на тънък глас. На Сачи гласовете им звучаха също като трелите и извивките на птици и тя не можеше да разбере нищо от тях. Терасата се изпълни с фини и меки тъкани като листчета на цветя и пъстри като пролетна ливада. Ухания изпълниха въздуха, толкова силни и въздействащи, че тя почувства как й се завива свят. Доби смелост и продължи да наднича. Никога не беше виждала толкова пищни същества. Те бяха като от друг свят, бяха по-великолепни от всичко, което би могла да си представи.

Извивайки още повече глава, Сачи зърна един величествен паланкин като малък преносим дворец, греещ от червено злато, с дебели червени пискюли на корите на прозорците и червено знаме, опънато на покрива. Дори прътите за носене и орнаментите на прозорците бяха инкрустирани със златни листа. Стените бяха покрити с натруфени рисунки и релефна хризантема — несъмнено украшението на имперския герб. Носеха го шестима носачи, трима отпред и трима отзад. Покрай тях вървяха стражи, а слуги в ливреи го пазеха от слънцето с големи червени чадъри. Когато носачите внимателно го свалиха на платформата за паланкини, жените паднаха на колене сред грациозно прошумоляване на коприните. Джироемон и Отама стояха с лица върху полирания дървен под, но Сачи изгаряше от любопитство. За миг тя погледна нагоре. Наистина това ли беше принцесата? Тя трябваше да я види.

Слуги отвориха с плъзгане вратата на паланкина и от сенчестата златиста вътрешност се появи жена. Множеството пластове на нейните кимона в приглушени нюанси на оранжево, златно и зелено се виждаха край врата и на китката й. Носеше пътническа шапка с плътна воалетка, падаща до раменете й, но когато стъпи долу, тя я отметна настрана с бялата си ръка. Сачи видя лицето й, преди воалетката отново да отиде на мястото си.

Сачи бързо наведе глава. Тя не знаеше какво беше очаквала, нито пък дали изобщо се беше осмелила да очаква нещо конкретно, въпреки че твърде много беше мислила за принцесата. Във фантазията й тя представляваше нещо чудесно, а сега, когато успя да я зърне, се почувства объркана и озадачена. Лицето, което видя, не принадлежеше на принцеса, във всеки случай не и на принцесата от нейното въображение. Жената наистина изглеждаше нарисувана като знатна дама — с избелено лице, малки кървавочервени устни и вежди, вдигнати високо на челото й; но тя й се стори толкова съсухрена в богатите кимона. Най-странно от всичко беше изражението, трепнало върху лицето й — неприкрит страх, — такъв Сачи беше виждала в очите на кокошките, преди да ги заколят. Някакъв смут обзе момичето. Нещо не беше наред.

Дори девойка като Сачи знаеше, че към големите господари и дамите винаги са се прокрадвали врагове, надяващи се да отвлекат и дори да убият някоя дама. Дали пък видяната от нея жена не беше тъкмо от тези врагове. Или наистина беше принцесата. Може би принцесите все пак изглеждаха като обикновени хора.

Прошумолявайки със своите прилични на камбани поли, жените преминаха покрай Джироемон, Отама и Сачи и въведоха принцесата в хана, а те продължиха да стоят на колене, сякаш свитата не съществуваше.

Продължиха да пристигат и носилките — от тях слизаха още жени. Сега на входа имаше много малко. Джироемон и Отама бяха като замръзнали, все така забили лица в земята. После се появи един доста обикновен паланкин с прости дървени стени и бамбукови щори. Сачи беше като замаяна, почти вцепенена от важността на деня и неясното чувство, че нещата съвсем не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Тя вдигна глава и видя как една жена излезе навън. Тя беше облечена по-скромно от останалите, приличаше на слугиня. За миг погледът й срещна очите на Сачи.

Жената беше още момиче, не много по-голямо от Сачи и от младите невести, които се събираха край кладенеца. Не беше красива, но нещо в начина й на държане привлече вниманието на всички. Лицето й беше овално и по детски пълно, с големи тъмни черни очи, прав нос, остра брадичка и малка уста, свита в израз на решителност. Кожата й беше много бяла, с почти синкав оттенък. Тя слезе непохватно от носилката и се спря колебливо, сякаш не знаеше какво да прави. Другите жени се скупчиха около нея и бързо покриха главата й с воал. Те като че ли се правеха на безразлични, като отвръщаха от нея очи и си говореха на висок глас. Не успяваха обаче да скрият уважението си към нея — в своите жестове и в начина, по който държаха телата си, покланяйки се инстинктивно, така че главите им винаги да са по-ниско от нейната.

Сачи се чувстваше като хипнотизирана. Нещо в момичето й беше познато. Някъде — сигурно в някои свой сън — беше виждала това лице. Момичето от своя страна беше виждало Сачи. Нещо в очите й проблесна, сякаш и тя я позна. Докато жените нагласяваха воала над лицето й, тя прошепна нещо на една от тях. Изведнъж всички се обърнаха, за да погледнат коленичилото на входа дете, осмелило се да вдигне глава към тях. Жените пристъпиха към Сачи, а стражите около площадката поставиха ръце върху дръжките на сабите си. Чувайки суматохата, Джироемон ужасен вдигна очи.

Сачи инстинктивно бръкна за своя гребен, скрит в ръкава й. Спомни си за съдбата на пияницата Сохей и мъртвите носачи край пътя. За миг краткият й живот премина пред очите й и тя си помисли за Гендзабуро, скрит под стряхата на сградата наблизо, през пътя. Но една мисъл засенчи всички останали: аз видях принцесата.

Започна да й просветва защо лицето на момичето й е познато. То досущ приличаше на лицето, което беше видяла в потъмнялото огледало на майка си — малко по-пораснала версия на собственото й лице.