Лесли Даунър
Последната наложница (36)

III

Когато Сачи се върна, баща й Джироемон седеше с кръстосани крака до огнището. Шиндзаемон и Гендзабуро бяха при него. Струйки дим се издигаха от три малки лули с дълги дръжки. Лицата, които се взираха едно в друго, бяха много сериозни.

— Обявен за предател, а? — рече Джироемон. — После ще поискат и главата му.

— Вече я поискаха — изръмжа Шиндзаемон. Сачи постоя на вратата. Значи говорят за оттеглилия се шогун, господаря Иошинобу, помисли си тя. Стоеше неподвижна, заслушана в плътния глас на Шиндзаемон. Харесваше й гласът му, когато той мислеше, че наоколо няма жени — използваше груб мъжки език, търкаляйки звучно сричките.

— Имат войска и на трите пътя, водещи към Едо — казваше Шиндзаемон. — Направо помитат именията, през които преминават. Владетелите им декларират, че са за Юга. Боят се, че в противен случай ще ги обявят за предатели.

Видяха я и млъкнаха.

— Върнах се — рече само Сачи.

Таки коленичеше мълчаливо в единия ъгъл на стаята. Отама й беше дала да шие нещо; Таки се чувстваше добре само с ръкоделие, така твърдеше.

Сутринта, когато напуснаха и последните войници, Таки беше отишла да поседи за малко в големия хан. Каза, че се чувствала по-добре в големите стаи с обрамчени със злато татами, колкото и стари и износени да бяха. Беше ходила да гледа и декоративната градина. Но не желаеше да излиза и да се смесва с хората. Сачи не го и очакваше. Таки беше придворна дама, свикнала на скрития живот в сенчестите покои.

Сега Таки пристъпи напред и тихо се присъедини към тях. Тя запари чай и наля на всекиго по чаша, след това седна.

Джироемон се кланяше, явно поласкан от мисълта, че придворна дама му е сервирала чаша чай. После се обърна към Сачи.

— Радвам се да те видя, момичето ми — каза той. — Моята малка принцеса. Ти носиш слънчева светлина.

Джироемон разрови жарта и сложи нов тютюн в луличката си. Той поне не се беше променил. Изглеждаше по-стар, по-скован и по-бавен. Но пак си беше същият, гласът му звучеше дълбок и уверен както винаги. Погледна огромната му ръка, почернелите и изпочупени нокти и си спомни колко сигурна се чувстваше като дете, когато държеше тази ръка.

— Времената са мрачни — бавно промълви той. — Много мрачни. Знаех, че нещата се променят, но не допусках, че ще се променят толкова много. Всички гладувахме, някои години бяха по-лоши от останалите. Цената на ориза стигна до небето. Както и данъците. Половината младежи отидоха да се бият. И повечето не се върнаха. Правя всичко по силите си, за да поддържам реда, но е много трудно.

Той погледна към Шиндзаемон и Гендзабуро.

— Някои от нашите младежи се върнаха и тук ни създават дори по-големи грижи — добави той с въздишка. — Други пък водят беди подир себе си. Ето, Гендзабуро го нямаше дълго време. И само Бог знае какво е правил!

— Избягах — рече Гендзабуро и се усмихна дяволито. — Присъединих се към милициите. Не ми харесваше да съм ханджия до края на дните си или да сека дървета и да давам всичко като данъци на един или друг господар. Някога е трябвало да си самурай, за да те вземат, но днес приемат всекиго, дори и селяни. Сега мога да се бия по-добре и от самурай.

— Така ли? — изсумтя Шиндзаемон и му хвърли кос поглед. — Ще видим тая работа.

— Мога да яздя кон. Бих се в Киото. Обиколих света.

— А ти, Шин — заговори Джироемон. — Тук си истинска легенда. Не мислехме, че някога ще те видим.

— Ние се срещнахме в Киото — каза Шиндзаемон, — Ген и аз. Бихме се няколко пъти рамо до рамо. Много се изненадах, като го открих тук на тавана. Но за съжаление снощи и двамата не можахме да направим нищо.

— А ти, Са? — рече Гендзабуро. — Селото беше пусто без теб. Я виж — толкова си хубава. Кой би предположил? Нашата малка Са. Ти си като излязла от приказките.

Сачи сведе очи, почервеняла от неудобство, почувствала погледа на Шиндзаемон върху себе си. В гласа на Гендзабуро усети тъжна нотка — той сякаш разбираше, че тя вече не е същата, каквато е била.

— И аз се върнах вкъщи — рече Сачи.

Джироемон я погледна тъжно.

— Тук не можем да ти предложим много, дъще — той се обърна и се взря в огъня, сякаш не искаше да среща очите й. — Сега ти си изискана дама. Вече не ти е тук мястото. Ние сме обикновени хора, не можем да ти дадем онова, с което си свикнала. Остани колкото искаш, но щом войната приключи, трябва да отидеш при баща си.

Последните му думи прозвучаха като въздишка.

Сачи пълнеше чашите им с чай. Тя се спря и бавно отпусна ръка. Помисли си, че не е чула правилно. Погледна го недоумяващо.

— Баща ми ли? — бавно промълви тя.

— Майка ти не ти ли каза? — Джироемон беше вдигнал чашата към устните си. Остави я пред огнището, без да я докосне.

Отама точно влизаше. Тя с мъка сгъна крака и коленичи. Сачи се насълзи, като видя колко се е изгърбила. Майка й се наведе напред и почти допря главата си до нейната.

— Баща ти мина оттук — прошепна тя. — Преди няколко дни. Трябваше да ти кажа, но не събрах сили, защото тъкмо си беше дошла.

Думите я разтърсиха като удар. Стаята край нея се залюля. Шиндзаемон седеше вторачен в жарта и попиваше всичко. Гендзабуро рисуваше кръгове по татамито с тънкия си кафяв пръст. Сачи почувства изведнъж колко е студено.

Във въздуха се носеше пушек, издигащ се към почернелите греди. Тютюневият дим се смесваше с миризмата на бор от горящите дърва в огнището. Старата къща поскърцваше.

— Баща ми ли? Но… нали ти си баща ми — заекна Сачи.

— Истинският ти баща — тежко рече Джироемон.

Сачи се взря в огнището. През всичките тези години в двореца насред хаоса и отчаянието, сред заплахата от война, ужаса от смъртта на Негово величество тя беше успявала да си мисли за селото, да си спомня за щастливото си детство. Може би спомените й бяха по-идилични от действителността, но тя се беше уповавала на спомена като на талисман — на нещо твърдо и реално сред толкова много промени.

Таки я гледаше, наклонила глава на една страна, сякаш виждаше нещо, което убягваше на самата Сачи.

— За какво говориш? — ядосано рече Сачи, потискайки сълзите си. — Ти си моят баща — тя не сваляше очи от Джироемон. — Не ми трябва никакъв друг баща! — чуваше собствения си пронизителен глас в тишината да отеква от високите греди в стаята.

Не беше кой знае каква изненада да научи, че е осиновена; такова беше и половината село. Децата се даваха на този, който имаше нужда от син или дъщеря. Но всички знаеха истинските им родители. Те имаха синовни задължения към тях, също както и към осиновителите си. Тя единствена не знаеше кои са истинските й родители. Беше решила, че са умрели, докато е била бебе, и затова се беше привързала още по-силно към Джироемон и Отама. За нея те бяха единствените й родители.

Запуши с ръце ушите си. Не искаше да чуе нищо повече.

Но дълбоко в съзнанието си не можеше да потисне мислите, които я тормозеха от доста време. За това как изглежда — тази бяла кожа, която правеше силно впечатление на хората. Брокатът, който носеше чак от горящия дворец, чак от Кано. Може би това имаше връзка. Вързопът с броката лежеше захвърлен в коридора заедно с останалия багаж. Не се осмели дори да го отвори. Почти го виждаше как грее, как излъчва топлина, която сякаш щеше да прогори дупка в коприната, в която беше завит.

— Брокатът — прошепна тя. — Тази роба, която ти ми даде, когато тръгвах за двореца.

— Тя е твоя — каза Отама. — Ти дойде завита в нея. Нали така, татко?

Джироемон смукна от лулата си и я изтръска в края на огнището, предизвиквайки облак от искри.

— Каза, че името му било Дайске — промълви баща й. — Беше далечен роднина. От страничен клон на фамилията, преселили се отдавна в Едо. Не бяхме чували нищо за тях.

— Ти беше най-прекрасното малко същество — усмихна се Отама. — Като малка фея, за която трябваше да се грижим. И тази кожа, толкова бяла и мека като коприна. Той беше дошъл пеша през планината, носейки те увита в броката. Представяш ли си!? Мъж да премине планината с бебе!? Намирал по пътя кърмачки, така каза.

Тя замлъкна, разрови жарта в огнището и избърса очите си с ръкава.

— А… моята майка — обади се Сачи. — Истинската ми майка. Къде е била тя? — гласът й прозвуча жално като на изгубено дете.

— Той каза: „Това бебе… знам само, че е едно нищо и никакво момиче. Последното, от което имате нужда, е да храните още едно гърло, при това на момиче. Знам, че трябваше да я убия. Но не можах да го направя. Тя ми е много скъпа. Само нея си имам“. Това бяха думите му, помня ги съвсем явно. „Само нея си имам. Моля ви, направете ми това добро! Моля ви, грижете се за това бебе вместо мен!“

— Той доста бързаше, нали, майко? — рече Джироемон.

— Беше гражданин, истинско конте. С красиви дрехи. И толкова хубав, толкова изискан — ние не бяхме виждали човек като него в селото. А що се отнася до броката… Каза, че отивал в Осака да си търси работа. Щял да дойде да те вземе, когато си намери. Но минаха седмици, после месеци и години, а той не се върна.

— Мислехме, че е умрял — промърмори Отама. — Ужасно е да го призная, но ние се надявахме да не се върне никога. Ти беше нашата малка принцеса. Искахме да те задържим. И още го искаме.

Сачи притисна очите си с ръкава. Трогна се колко много я обичаха родителите й. Но един въпрос не спираше да я гложди.

— А майка ми? — прошепна тя. — Значи вие не знаете… И никой не знае…

Отама и Джироемон се спогледаха.

— Онзи гребен, който толкова обичаш — тихо промълви Отама. — И той е от него. Бил е на майка ти. Той каза, че ако някой ден поискаш да разбереш коя е тя, трябва да покажеш герба на хората. Все някой ще го разпознае.

Сачи бръкна в ръкава си и намери гребена; прокара пръсти по зъбците му. Усети релефа на герба. Обви гребена с малката си ръка и го стисна толкова силно, че почувства как зъбците бодат дланта й. Това беше единствената връзка с майка й.

Отама въздъхна тежко.

— После, само преди няколко дни, той се появи отново. — По лицето й се търкулна сълза. Взираше се в огъня, сякаш разбираше, че ако каже това на Сачи, ще я изгуби. — След толкова години. Нали така, татко?

— Той отседна в нашия хан — рече Джироемон, кимайки с глава. — Представяш ли си? Някога тук отсядаха сановници. Сега — братовчедът Дайске, твоят баща.

— Трябваше да го видиш — обади се Отама, клатейки глава в недоумение. — В какви дрехи беше облечен! Като онези, които разправят, че носели чужденците. А и косата му. Не бях виждала такава прическа. Късо подстригана. Но още е красив; малко е остарял, понапълнял е, но все още си го бива.

— Търсеше теб — рече Джироемон. — Казах му, че те е взела принцесата, че не сме те виждали от години. Отговори, че отивал в Едо и щял да те потърси там.

Чу се шумолене — Шиндзаемон беше седнал на петите си. Намръщен, той гледаше с вперени очи в татамито. Сачи трепна озадачена. Той беше разбрал нещо, което за нея беше още неясно.

— Нали казахте, че е бил гражданин — прошепна Сачи. — Как така отседна в нашия хан? — В хана им отсядаше само елитът. Никой друг нямаше това право — поне така беше в годините на детството й.

— Е, знаеш как е сега — отвърна Джироемон, отбягвайки очите й. — Всичко е нагоре с краката. Сега той е важен човек.

Настъпи дълга тишина.

— Той беше с южняците — най-после промърмори Джироемон, вторачен в жарта. — С един от генералите. Сега той е силен човек.

Значи това било — за това се беше досетил Шиндзаемон. Южняк… Ако беше научила, че този неин баща е престъпник или бандит, или комарджия, щеше да го преживее. Но да участва в похода на южняците, тръгнали да завладеят Едо…?

— Сигурно сте се разминали по пътя — прошепна Отама.

— Щом е южняк, не ми е баща! — Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

— Не говори така! — сгълча я Отама. — Той е твоят истински баща. Ако те поиска обратно, трябва да се подчиним. Няма друго дете, нито друг наследник, освен теб. Твой дълг е да отидеш при него. Няма никакво значение дали го искаш, или не.

— Южняците носят брокатеното знаме. Сега те наричат себе си императорска армия — мрачно отбеляза Джироемон. — Те държат Юга. Дори момиче като теб трябва да знае това. Вероятно ще превземат Едо. Казват, че шогунът бил избягал. Неговите привърженици още се бият, но без водач не могат да направят много. Независимо дали ни харесва или не, войната е почти приключила. Така ни се струва на нас, селяните. Може да се окаже, че за теб е добре, дето баща ти е с южняците. Ще видиш.

— Дайте ни шанс — промърмори Шиндзаемон. — Войната още не е свършила, поне не и докато аз имам нещо общо с нея.

Гендзабуро го смушка с лакът.

— Хора като нас не могат да си позволят да мислят за политика — рече Отама на Сачи. — Той ще ти намери добър съпруг. За теб най-добре е да отидеш при него.

Сачи кимна мълчаливо. За разлика от тях, тя знаеше, че между нея и този неин непознат, изоставил я преди толкова години баща, съществуват връзки, много по-силни от каквото и да било задължение. Тя беше свързана с Негово величество, покойния шогун. И принадлежеше на семейството му завинаги. Тяхната съдба беше и нейна съдба.