Лесли Даунър
Последната наложница (35)

II

Отама отиде да приготвя вечеря за войниците, а през това време Сачи, Таки и Юки останаха в семейното крило с децата.

Сачи превърташе в съзнанието си събитията от деня. Как Шиндзаемон промени решението си и факта, че сега беше тук, в селото — никога не би се осмелила да си представи, че той би направил подобно необмислено и чудесно нещо. Припомняше си отново и отново думите му: „Ти си същество от друг свят“. Погледна се в потъмнялото метално огледало на майка си. Бледо лице, овална и заострена брадичка и малки пълни устни; големи раздалечени очи, тъмнозелени, леко дръпнати в краищата. В миналото винаги беше гледала лицето си, за да провери грима, а сега се гледаше, сякаш никога не се беше виждала. Прокара пръст по гладката си бяла буза и по малкия прав нос. Значи това лице виждаше и харесваше той.

Тя се намръщи и тръсна глава. Трябваше й Таки, за да й припомни, че си играе с огъня, че всякакъв съюз трябва да бъде санкциониран от семейството, а в нейния случай — от двора на шогуна. Ако си позволеше увлечение, накрая и двамата щяха да бъдат обезглавени. Докато пътуваха, можеха да пренебрегнат законите в обществото; но тук, в селото, се налагаше да бъдат много по-внимателни. Във всеки случай единственото, което той направи, беше да изкопчи още няколко дни, за да са заедно. Щом напуснеха селото, щяха да тръгнат към Едо и там да се сбогуват, вероятно завинаги. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещето; те нямаха бъдеще. Съществуваше само настоящето.

— Е — обади се Таки, — пак сме сами.

Сега, когато нямаше кой да я види, освен Сачи, тя изпадна в униние. Големите й очи гледаха тъжно в далечината. Сачи приклекна до нея и започна да мачка слабите й рамене. Таки изохка доволно, когато Сачи разтри един стегнат възел.

— Ще ги видим отново в Едо — тихо прошепна Сачи, съобразявайки, че Таки не й се беше доверила. — Шиндзаемон е толкова импулсивен човек — добави тя. — Тораноске е много по-стабилен. Вероятно и той би останал, но чувстваше, че трябва да стигне до Едо.

— Не знам какво ми става — оплака се Таки. — Просто не съм на себе си — тя въздъхна. — Ще трябва да изчакам тези глупави чувства да ме напуснат. Все пак той е доста по-ниско от мен по ранг. На какво бих могла да се надявам — да бъда негова любовница? Аз съм дворцова дама, ще прекарам остатъка от живота си в женския дворец и това е всичко. Толкова е опушено тук — промърмори тя, бършейки очите си с края на ръкава.

Сачи знаеше, че не димът беше причина за насълзените й очи. Тя обхвана Таки с ръце и двете се прегърнаха.

 

 

Когато вратата се отвори с трясък, Сачи беше полузаспала. Влетя един войник, после още един и още, и още — докато двайсет или трийсет не изпълниха стаята. Някои бяха с червени, подпухнали лица и дъхаха на саке. Размахваха голи саби. Дори не си направиха труда да се събуят — обути тъпчеха рогозките от татами. Стаята се изпълни с мирис на храна, тютюн и пот. Сачи и Таки мигом се изправиха. Избутаха децата в един ъгъл и се приведоха леко напред, готови да скрият лица в робите си и да ги защитават.

— Разбойниците, вие ги криете тук някъде. Предайте ги и няма да пострадате!

Грозните южняшки срички звучаха като кучешки лай. Те наистина приличаха на кучета, тези мъже от дълбокия Юг. Бяха ниски и яки, с дебела, черна от слънцето кожа и очи колкото цепки. Вместо респектиращи воински одежди те носеха чуждоземски черни дрехи с тесни ръкави и панталони, под които краката им приличаха на клечки. Някои имаха завързани ленти на главите си с квадратно желязо отпред, за да пази челата им, сякаш извършваха някаква вендета. Теметата им бяха небръснати, а дългите коси на ронини — вързани отзад на конска опашка. Някои носеха на раменете си наметки от кучешки кожи. Войниците се надвесиха над жените, вперили в тях обвинителни погледи.

Сачи ги гледаше с широко отворени очи, придавайки си изражение на смаяна невинност. Дори не смееше да размени погледи с Таки. Знаеше много добре, че не могат да се защитят. Алебардите не бяха подръка, а в багажа; войниците бяха твърде много, за да ги нападнат с фуркети и ками. Освен това с тях бяха и децата. Всеки знаеше, че южняците са грубияни и бандити, лишени от съвест и човешко чувство. Избухливи, с груб език, така говореха хората за тях; но известна беше също и смелостта им. Господ знае какво щяха да направят, ако ги провокираха.

— Онзи негодник е видян тук, наоколо — кресна един здравеняк с мургаво брадато лице и сплескан нос. — Доста си изпатихме от него в Киото. Човек с татуировка на рамото. Грозен наглец. — Той се взираше в тях с присвити мнителни очи. — Неколцина от нашите хора са били посечени от тълпа северняци — поне двайсет, казаха оцелелите. Водачът им отговарял на това описание.

Сачи не можеше да не почувства удовлетворение. Поне двайсет? Беше доволна от постигнатия ефект.

— Ако тук имате бегълци, предайте ги и ние няма да ви сторим нищо.

Сачи се канеше да отговори, когато един от войниците вдигна пушката си и удари с приклада вратата на бюфета.

Останалите се присъединиха, като разкъсаха хартиените врати. После се чу звук от разцепване на дъска — един от войниците беше забил щика си в тавана. Другите също започнаха да го пробождат с ножове и пики, крещейки: „Ще хванем негодника. Сигурно е там горе някъде“. Сипеше се прах като дъжд, от който всички се задавиха. Жените се свиха, зашеметени от шума и бъркотията.

Сърцето на Сачи биеше толкова силно, че изпитваше страх да не го чуят войниците. Поглеждаше нагоре, едва дишайки, уплашена, че може да види на нечия пика да лъщи кръв. Молеше се отчаяно на всички богове Шиндзаемон да стои там, където го беше оставила, в далечния край на къщата, и да е достатъчно разумен, за да лежи върху някоя дебела тежка греда.

Плетеният бамбук на тавана висеше разкъсан. Сачи уви по-плътно лицето си с шала, благодарна, че стаята е прекалено тъмна и не могат да я видят ясно. Пое си дълбоко въздух, стана на крака и се обърна към тълпата. Устата й беше пресъхнала. Каза си, че отново се намира в тренировъчната зала в женския дворец, изправена срещу противника си. Опита се да се овладее.

— Какво си мислите, че правите — да нахлувате в къщата ни така? — Гласът й прозвуча ясно и уверено, сякаш се намираше пак в женския дворец и даваше нареждания на слугите си. Боеше се, че е забравила своя кисовски диалект, но акцентът беше идеален. — Тук няма никой — продължи със спокоен властен тон тя и докато говореше, увереността й нарастваше. — Трябва да се засрамите! Това е къщата на Джироемон, старейшината на това село. Ние не сме селяни, за да ни подбутвате. Как смеете да рушите така дома ни?

В стаята настъпи тишина. Войниците я гледаха със зяпнали уста.

— Тук няма никой, освен нас, жените — твърдо рече тя. Сега беше напълно спокойна и самоуверена. — Няма какво да крием. Не ми ли вярвате? Аз ще ви покажа. Елате!

Тя ги поведе от стая в стая, отваряйки една врата, после следващата, после килерите, където се държаха завивките.

Погрижи се да ги отдалечи от тъмния ъгъл със стълбата към тавана.

— Виждате ли? — запита, отваряйки последната врата. — Тук няма никого. Само ние.

— Тази си я бива — неохотно промърмори един от войниците.

— Определено — кимнаха другите. — Може да е селска мома, но има сърце на самурай. Да оставим жените на мира.

Един по един войниците прибраха сабите си в ножниците. Някои изглеждаха леко притеснени. Напираха към вратата, когато брадатият се обърна.

— Ще погледнем за последно — изръмжа той, втренчвайки очи в Сачи. Добре че тя беше увила лицето си с шала. Той закрачи с още двама, осветявайки с фенерите всеки тъмен ъгъл. Сачи слушаше стъпките им по татамито, уплашена, че всеки момент могат да открият стълбата или да вдигнат очи и да съзрат капака на тавана. Стори й се, че горе чу слабо скърцане, но се надяваше никой от тях да не го е забелязал.

Нещо трябваше да се направи. Остави шала да падне от лицето й, престори се, че непохватно го оправя и пак скри лицето си.

— Ей, я вижте тук! — викна един войник, който сграбчи шала й и го дръпна от лицето й. — Каква красавица!

В следващия миг той я държеше за раменете и я тикаше към стената. Сачи занемя. Не беше допускала, че южняците могат да бъдат чак толкова брутални. Лицето на мъжа беше сипаничаво, брадата му — набола, очите — малки като на прасе. Тя извърна глава от отвратителния му дъх.

Другите ги наобиколиха, злорадствайки. Тя си даде сметка, че в края на краищата от тяхна гледна точка просто е само едно селско момиче. Можеха да правят с нея каквото си поискат съвсем безнаказано.

— Тази е за мен — викна сипаничавият и я опръска със слюнка.

— Военни трофеи. Ела с нас, момиче! Ние сме завоевателите!

Сачи с всички сили се опита да отблъсне войника и посегна към фуркета си. За миг забрави всичко, освен противното му потно тяло, притискащо я към стената. Щеше да му извади очите дори войниците да ги избиеха до крак.

После се спря. Изведнъж си спомни ужасена: вън имаше цяла армия. Не можеше да се защити, защото по този начин щеше да причини унищожаването на селото. Като ги гледаше тези мъже с животинската им миризма и почерняла от слънцето кожа, не се съмняваше, че ще изколят цялото село.

Мъжът късаше дрехите й, когато Таки се изправи и впери поглед във войниците. Големите й очи горяха и тя дори не се опита да скрие своя изискан киотовски акцент. С пискливия си глас тя изкрещя възмутена:

— Какви сте вие, животни или хора? — Гласът й се извиси над бъркотията. — Трябва да се срамувате от себе си. Ние сме верни поданици на императора, но не желаем да бъдем управлявани от диви зверове. Значи такива били южняците! Нахлувате и плашите децата. Не знам кого или какво търсите, но тук го няма. Не виждате ли? Достатъчно беди причинихте. Вие, южняците, не сте по-добри от животните!

Мъжете млъкнаха. Някои помръдваха крака, вперили поглед в земята. Брадатият се беше върнал, за да види какво става. Проправи си път през тълпата от войници, сграбчи сипаничавия за раменете и го блъсна настрана. Мъжът се препъна и падна.

— Искаш да бъдеш обезглавен, така ли? — викна брадатият. — Чу какво каза командирът. Оставете жените на мира. От нас се иска да спечелим местните хора, а не да ги тероризираме. Тук няма никой. Да вървим!

— Аз ще се върна — злобно усмихнат, рече сипаничавият на Сачи.

Като продължиха да оглеждат подозрително наоколо и да ругаят под нос, войниците излязоха.

Вратата се затвори и в стаята отново настана тишина. Сачи и Таки се спогледаха, разтреперани от преживяното. Току-що се е върнала, а вече причинява опасности и беди на семейството си, мислеше си Сачи.

— Най-добре да се погрижим Шин да остане горе — рече Таки. — Те сигурно ще се върнат. Ти нали каза, че това място тук било сигурно? Въобще не е така.

 

 

Доста по-късно се появи Отама.

— Тези офицери крещят за саке, после за още саке, после за храна и за още храна. И ще си платят ли? Не. Но какво можем да направим? Все едно, вече хъркат.

Тя се огледа озадачена. Сачи и Таки бяха положили големи усилия да оправят стаята, но във вратите на шкафовете зееха дупки и таванът висеше разкъсан. Отама поклати угрижено глава и сви устни.

— А вашият приятел?

Сачи вдигна нагоре очи.

Отама отиде в кухнята, вдигна капака на пода и извади купа булгур.

— Само това ми остана — рече тя.

Хвърли малко дърва в голямата готварска печка, възвари булгура и направи кафява каша. Насипа я в две купички, наряза маринована ряпа, сложи няколко резена в две чинии и ги нареди на табла заедно с два чифта пръчици за хранене. Изправи се бавно, с ръка на хълбока.

Сачи я погледна въпросително. Шиндзаемон сигурно беше гладен. Но двата чифта пръчици…? Отама й се усмихна нежно, но не каза нищо.

— Дай на мен — рече Сачи.

Тя взе таблата, вдигна една лампа и прекоси къщата към тъмната й част. Намести стълбата, после почука леко по капака в тавана и внимателно го отмести.

— Шин-кун! — викна тя.

Отмести капака на тавана. С лампа над главата, изкачи още няколко стъпала и погледна тавана.

В огромното задръстено пространство с полегати стени видя вътрешната страна на почти припокриващите се плочи на покрива. Тук навремето играеше на криеница. В светлината се очертаха счупени земеделски инструменти, купища въжета и стари кутии, хвърлящи дълги сенки. Беше кучи студ.

Вдигна фенера по-високо. Кръстосал крака, Шиндзаемон седеше на прашния под, завит в един юрган. До него лежеше гола сабя. Когато той я погледна, Сачи преглътна сълзите си. Лицето му беше почерняло от прах и сажди.

— Ти си в безопасност — с дрезгав глас промълви тя. — Толкова се изплаших.

— Чух как южняците се вихреха долу — промълви той. — Ти добре ги нареди. Ако беше викнала, щях да изскоча от тук и да ги обезглавя почти всичките.

— Добре, че не го направи. Ако бяха разбрали, че си тук, щяха всички ни да убият. Не знаех, че си толкова известен, ти и твоята татуировка.

Чу се шум от стъпки. В тъмнината се белнаха още един чифт зъби. Там имаше още някой. Свит до Шиндзаемон, стоеше приклекнал дългокрак, кокалест младеж. Сачи се вгледа в него и занемя. Беше по-висок и по-мускулест от времето, когато го видя за последен път, и над горната му устна се виждаха наболи редки косми. Но дяволитата усмивка и острата стърчаща коса не можеха да бъдат сбъркани. Представи си го как се катери безстрашно по най-опасните клони или плува в реката като риба.

— Гендзабуро! — възкликна тя. — Ген! Какво правиш тук?

— Навсякъде бих познал тази бяла кожа — отвърна Гендзабуро. Гласът му все още звучеше малко пискливо, по момчешки. Той й се усмихна, сякаш беше палав воден дух.

— Не съм никак изненадана — поклати глава Сачи, видимо доволна. — Абсолютно никак. Какво, за Бога, си намислил?

— Да остана жив — отвърна Гендзабуро. — Наложи ни се доста да попълзим тук. Заради пиките, с които пронизваха целия таван. Сякаш трябваше да бягаме от куршумите на байонет. Обикаляхме, докато не намерихме две греди и не се свихме върху тях. Шин искаше да слезе, за да се бие. Трябваше да го спра.

Шиндзаемон гледаше Сачи.

— Нима очакваше да стоя тук и да те оставя сама да се оправяш с онези негодници? — измърмори той.

В светлината на лампата двамата спокойно можеха да минат за братя. Изглеждаха твърде млади и не беше нужна цяла войскова част от Юга, за да бъдат пометени.

 

 

По-късно, когато поправиха щетите и постлаха диваните, Отама прошепна на Сачи:

— Чух онези южняци да говорят за някакъв бандит. За твоя приятел ли ставаше дума?

— Само че е доста пресилено. Той дойде с нас, за да ни защитава.

— Недей да ми обясняваш! Ти си нашата Са. Повече не ни трябва да знаем. А този Гендзабуро… — тук тя леко се усмихна, — дето обикаля из долината, за да се бори сам с южняците. Не знам колко от тях е посякъл. Във всеки случай ние трябва да защитаваме своето.

Сачи я погледна. Косата на Отама оредяваше, ставите на ръцете й бяха подути, лицето й изглеждаше сбръчкано, но тя излъчваше доброта, спокойствие и сила. Сачи се ядосваше, че след дългите години тежък труд сега трябваше да търпи и тези груби южняци да тъпчат и унищожават всичко, което беше съградила с толкова мъка.

— Значи тези офицери от Юга използват нашия хан, така ли?

— Нямаме избор. Баща ти получи съобщение, че те идват. Наредиха ни да им осигурим подслон и храна. А ханът западаше. Спряхме да го използваме, след като процесиите престанаха да минават оттук. Кога беше това? Май преди четири години? Вече никой не отсядаше тук. Обикновените пътници не можеха да си го позволят. Нямаше гости, а трябваше да се поддържат двайсет стаи. Търках и лъсках и се опитвах да го поддържам, но не ставаше.

Помниш ли как, когато се очакваха знатни гости, заедно търкахме татамито и редяхме цветята в нишите? Теб толкова те биваше с цветята, Са. Правеше го с такова желание. А татко седеше там и говореше с тях, нали? Тези господа бяха изключително благородни и изискани. Винаги идваха в един и същи ден, всяка година, без изключение. Знаехме точно колко души ще водят със себе си, колко храна да набавим, колко легла. Всичко беше точно. Всичко се организираше и планираше. И ни се плащаше за него достатъчно, за да преживяваме…

Настъпи дълга пауза. Накрая Отама рече:

— Имаше глад, Са. През всичките години след твоето заминаване реколтата беше лоша.

Настъпи нова тишина. Сачи имаше чувството, че Отама не й казва нещо.

Късно същата вечер вратата се отвори и се появи едра фигура. Мъжът легна на татамито при останалите. Сачи разбра, че това е баща й, но беше много късно за разговори. Когато се събуди на сутринта, него го нямаше, както и Шиндзаемон и Гендзабуро.

 

 

На дневната светлина Сачи видя, че южняците бяха оставили селото в пълен хаос. Пътят — осеян с изгорели факли. Бордюрите на отводнителните канали — изпочупени от преминаването на множеството мъже и коне. Селото приличаше на блато от изпотъпкания сняг, набразден от колелата на колите с оръдията. Децата тичаха наоколо и събираха конски фъшкии, сандали и подкови.

Сачи отиде да помогне на майка си да разтреби. Непрекъснато се озърташе за сипаничавия. Застанала на утринното слънце, не можеше да не забележи колко съсипано и мръсно е станало селото. Беше по-бедно и по-малко в сравнение с това, което помнеше. Цялото би могло да се побере в землището на къщата на Сато в Кано, а целият Кано — в рамките на защитния вал на замъка Едо.

Замъкът Едо. Сачи почувства, че я жегна носталгия. Изведнъж си даде сметка, че мястото й вече не е в селото. Вече не беше щастливо невинно момиче, за което селото изчерпваше целия свят. Въздъхна и с усилие се върна в действителността — присъедини се към селяните, които възстановяваха пътя.

Докато работеха, хората си приказваха. Разбра се, че дъщерята на един местен пазач била изнасилена, докато перяла на реката. Войник от Юга не могъл да устои на хубавото й лице. Бил заловен и убит: местните мъже носели главата му в кошница. Щели да я набучат на бамбуков кол и да я оставят за три дни в края на селото заедно с надпис, описващ престъплението и наказанието. Това беше извънредно тежко наказание за нещо, което обикновено дори не се смяташе за престъпление. Все пак жертвата беше само жена, при това селянка. Несъмнено идеята целеше да се покаже на селяните, че при новия режим те ще бъдат защитавани.

Сачи почувства някакво мрачно удовлетворение. Може би ставаше въпрос за сипаничавия. Вестта за нейното завръщане вече се беше разнесла. Селяните идваха да я поздравят и да погледат това дете, изчезнало за повече от шест години и завърнало се като важна дама.

— Са, как си? Помниш ли ме? — Беше с прекалено голяма за лицето уста, пълна с криви зъби. На гърба й се виждаше вързано бебе, а за дрипавите й кърпени дрехи се държаха двама малчугани. — Това съм аз, Шиге!

Шиге, жената на брата на Гендзабуро и младата булка от хана отсреща през пътя. Сачи си спомни как й се беше възхищавала. Сега лицето й изглеждаше напълняло, бузите й — напукани и потъмнели от слънцето, челото й — с бръчки, а гърбът — вече започваше да се превива в кръста. Как беше остаряла толкова бързо?

Куме, куцата булка на сина на майстора на букаи, приближи, накуцвайки. Тя също изглеждаше като стара жена. Само Оман от съседния хан беше запазила част от своята младежка красота. Лицето й все още беше нежно и закръглено, но и тя изглеждаше уморена и посърнала. Ръцете й бяха подути и загрубели, а по страните й се виждаше мрежа от червени капиляри.

Сачи гледаше как са я наобиколили, как й се усмихват и смеят. Не беше нужно да казват нито дума. Тя знаеше много добре как е минал животът им през шестте години от последната им среща. Бяха раждали деца година след година. Някои от тях бяха умирали; бяха отглеждали останалите. Бяха се грижили за гостите в хановете, бяха готвили, чистили, вадили вода от кладенеца, бяха прали дрехи на реката, окопавали зеленчуковите градини. А нейният живот? Те дори не можеха да си го представят.

— Я гледай ти — възкликна Шиге. — Толкова си млада, като принцеса от някоя приказка!

— Когато оттук минаваха хора, винаги питахме какво става в Едо. Искахме да се уверим, че си добре — рече Оман. — Тревожехме се за теб, като разбрахме за размириците там. Но и ние тук си имахме грижи.

Повече не я попитаха какво е правила, нито къде е била. Може би те също се страхуваха да надникнат по-дълбоко в бездната, която ги разделяше. Сачи си спомни за Урашима, красивия млад рибар от приказката, който бил примамен от дъщерята на дракона цар. Той прахосал три години в нейния дворец на морското дъно в танци, празненства и любов. Когато се върнал в селото си, всичко било променено. Накрая срещнал една старица, която помнела как в детството си била чувала за изчезнал в морето мъж. Били минали не три, триста години.

Сачи беше отсъствала твърде дълго. В живота на тези хора се бяха случили прекалено много неща. Пропастта помежду им никога нямаше да бъде преодоляна. Толкова беше искала да се върне, също като Урашима, но сега си даваше сметка, че е твърде късно. Селото, което смяташе за свой дом, за нея представляваше нещо като котва. То не беше такова, каквото го помнеше. Тя наистина се бе превърнала в Урашима.

Приказката имаше лош край. Дъщерята на дракона цар дала на Урашима кутия и му казала в никой случай да не я отваря, каквото и да става. Докато седял отчаян на брега, той си спомнил, че нейният подарък е единственото, което му е останало. Решил да я отвори. Оттам изскочила струйка дим. Това били тези триста години. Както си седял на брега, косата му побеляла, а после и тялото му се разпаднало. За миг от него останала само купчинка пепел.