Лесли Даунър
Последната наложница (34)

I

На завоя, където пътят се спускаше надолу, Сачи се обърна и погледна назад. Занемя. Дългото шосе се простираше до далечната гора, осеяна с борове, а планината обграждаше долината, както стените обграждат крепостта: това беше същото място, където беше стояла със своите приятели, малката Мицу, дългокракия Гендзабуро и малкото й братче Чобей, докато чакаха да се появи процесията на принцесата. Спомни си как чуха първите викове да се носят над долината почти като шепот във вятъра: „Шита ни ийо, шита ни ийо! — На колене, на колене!“. Как видяха знамената да се появяват иззад дърветата. Стоеше като в транс, когато Таки вдигна предупредително пръст. В далечината се чуваше шум. Приличаше на рева на придошлата Кисо, поела разтопения сняг, но знаеше, че не е това. След миг звуците станаха по-ясни — бумтене на големи тъпани, човешки гласове, крещящи варварската песен на победата, тропот на крака от хиляди сламени сандали. Застрашителната усмирителна армия. От Киото по посока на селото прииждаха нови части от грубияните на Юга.

Нямаше време за губене. Обърнаха се и побързаха да извървят последните няколко метра, хлъзгайки се по заледения път. Стигнаха до дървена дъска с имената на семействата от селото — всяко със собствена дървена табелка. Така изглеждаше входът на селото. До него стърчеше варел с вода с кофи върху него — те винаги бяха пълни в случай на пожар. Снегът беше покрил всичко.

През всичките тези години Сачи беше таила спомена за уютните дървени къщи с покриви от сиви цигли, затиснати с камъни — толкова чисти, спретнати, с малки каменни огради отвън. Когато животът й се струваше непоносим, тя си беше представяла, че се е върнала там. А сега това се случваше наистина.

Но нещо не беше наред. Селото винаги гъмжеше от пътници, жени метяха пътя, деца събираха конските фъшкии и захвърлените сламени сандали. Винаги ехтяха стъпки, човешки гласове, тракане на станове и чекръци. Когато за последен път беше там, улицата кипеше оживена, пълна с народ, защото се очакваше да премине принцесата.

Сега тя изглеждаше тиха и празна. Пак се усещаше познатият мирис на дървесен пушек и супа мисо, но дори петлите не кукуригаха. Всички къщи бяха със затворени кепенци.

Сачи, Таки и Юки вдигнаха полите на кимоната си и побягнаха, а носачите се втурнаха след тях. Сачи се огледа. Шиндзаемон крачеше спокойно, двете му саби бяха затъкнати в пояса и походката му на самурай сякаш казваше „Да бягам?! Аз?!“. Той изоставаше все повече. Отминаха хана, който принадлежеше на семейството на Мицу, и стигнаха до къщата на Гендзабуро. Оттатък пътя се точеше дългата ограда на луксозния хан, където отсядаше елитът. Нейният хан, ханът, в който живееха тя и нейното семейство.

Задъхани, жените се мушнаха през портата, под клоните на черешата, по която някога се катереше Сачи и покрай белосаната стена, скриваща хана и отседналите господа от очите на простия народ вън. Пред тях се намираше сенчестото входно антре и дървената веранда, където Сачи стоеше коленичила, когато за първи път видя принцесата. Ханът изглеждаше малко поовехтял, но всичко си беше на мястото точно както го помнеше — широкият двор, оградата, навесът за паланкините, яхърът. Но какво се беше случило с площадката, по която носачите на паланкини тичаха нагоре-надолу? Нейна задача беше да я почиства, подрязва и изравнява. Сега изпод снега се подаваха трева, плевели и камъни.

Сачи заобиколи отзад към семейното крило и отвори тежката дървена врата. Тя се поколеба, страхувайки се какво може да открие. После пое дълбоко дъх и пристъпи в коридора с пръстен под. Таки и Юки кротко чакаха вън. Шиндзаемон се беше появил току-що.

— По-бързо, по-бързо — рече Сачи.

— Но това е… селска къща — възкликна Таки. — Аз не мога да влизам в селска къща. Това… това ще ме омърси.

Таки ужасена кокореше очи. Обкръжена от ронини с голи саби в ръце, тя се държеше безстрашно, но Сачи знаеше много добре, че да се озове сред селяни за нея е все едно да е сред диви животни. Сачи й се усмихна окуражително.

— Това е нашата къща — тихо каза тя. — Не сме селяни, а селски самураи. Селски самураи.

Вътре се стелеше дим. Пукаха и свистяха борови иглички, горящи в огнището, носеше се аромат на дърво. Очуканият капак на очернения железен чайник, окачен над огъня, подскачаше и потракваше.

— Има ли хора? — провикна се Сачи. Гласът й прозвуча колебливо в покрития с греди коридор. Тя извика отново.

Появи се една жена, но в мрака лицето й не се виждаше.

— Кой е? — промълви тя с треперещ глас.

Застана със свити колене и с ръка на хълбока. Гърбът й изглеждаше толкова извит, че главата й почти стигаше до нивото на коленете. Косата й беше прошарена, а лицето цялото в бръчки. Но това беше същото скъпо лице, което Сачи пазеше в сърцето си от толкова време.

— Майко — прошепна тя. — Аз съм, Са. Прибрах се.

Отама стоеше с ръка на хълбока и се поклащаше напред-назад, взирайки се в Сачи с влажните си очи.

— Са — промълви тя учудена. С усилие падна на колене и опря чело в избелялата рогозка на пода.

— Недей да ми се кланяш, майко — каза Сачи. По страните й се стичаха сълзи.

— Я гледай ти! Колко си пораснала — промълви Отама. — Леле, как говориш! Ти си станала истинска дама. Влизай бързо! Войниците ще пристигнат всеки момент.

Местният Кисо диалект й беше толкова близък и познат, като вода, течаща по камъчета. Сачи се усмихна през сълзи. Четиримата пътници развързаха сандалите си и пристъпиха на постелките. Носачите вкараха вързопите и ги събраха на купчина върху опасващия стаите дървен под в коридора. Докато пътуваха, товарът им беше събран в няколко малки денка, но в тази къща той придоби внушителен вид. Мястото отесня от тях.

Отама, изглежда, изобщо не се изненада, че Сачи идва с приятели. Сачи беше забравила колко прост е животът на село. Не го ограничаваха правила като този в двора или дори при самураите. При самураите беше немислимо една жена да се движи с мъж, но тук никой не обръщаше внимание — животът беше много по-свободен и лесен. Мъже и жени се смесваха и изобщо не беше нередно да пътуват в смесена компания. Родителите й винаги умееха да се справят с живота. Компанията на Сачи не смути Отама: тънката като пръчка бледа придворна дама, самурайското дете, буйнокосият ронин. Всякакви хора пътуваха по пътя.

Две деца влязоха и се спряха с наведени глави. По-голямото вдигна лице и загледа Сачи с големите си сиви очи. Сачи разпозна острата коса и кръглото любопитно лице.

— Чобей, помниш ли голямата си сестра?

Когато го видя за последен път, той беше малко момченце. Сега изглеждаше точно на възрастта, на която Сачи замина в двореца. Често си го беше представяла в неговото грубо кафяво кимоно как си играе с гущери на пътя в онзи последен ден, когато бяха отишли да чакат процесията на принцесата. И бебето, което носеше на гърба си — малката Омаса. Тя беше умряла. Това по всяка вероятност беше Офуки, момиченцето, родено след нейното заминаване.

Сачи коленичи и прегърна децата, отърка нос в тяхната груба загоряла кожа, вдиша от косите им познатия селски мирис на дървесен пушек и пръст.

— Ти къде беше? — попита Чобей.

— Много, много далече.

— Сега тук ли ще останеш?

— Надявам се — отвърна Сачи, усмихвайки се на майка си.

— Моля те, остани — промълви момиченцето.

Юки не сваляше очи от Чобей. Бяха почти връстници. Тук най-после имаше с кого да си играе.

— Аз оставам — рече категорично Юки. Двете пеперудени опашки, на които беше вързана косата й, кимнаха, когато тя поклати глава. За първи път, откакто напуснаха Кано, тя се усмихваше.

Отама запари чай и нареди чаени чаши край огнището. Не спираше да гледа Сачи, сякаш се опитваше да я задържи завинаги в съзнанието си. Отвори уста да каже нещо. После въздъхна, поклати глава и отмести очи.

Някъде в далечината се дочуха викове и тропот на крака. Отама се стресна и пребледня. Пое си шумно дъх и с изпълнени със страх очи започна да мести поглед ту към един, ту към друг.

— Махайте се, деца — сопнато рече тя. Обърна се към Шиндзаемон, който седеше мълком, вгледан в жарта, с малка лула с дълъг мундщук в голямата си ръка. — Ти не бива да оставаш тук — просъска му тя. — Всеки момент тук ще дойдат войници. Ще търсят хора като теб. Доста е мръсно, но… по-добре да отидеш горе на тавана.

— Няма да съм ви много полезен горе на тавана — отвърна Шиндзаемон.

Виковете приближаваха.

— Тя е права — каза Сачи. — Те ще те подгонят. Не можеш да се изправиш срещу цяла армия. Нас, жените, няма да ни закачат.

— Сигурно са минали през мястото, където срещнахме онези ронини от Юга — рече Таки, кимайки. — Несъмнено са открили избитите си другари. Ако те открият тук, ще си го изкарат на нас.

— Ще изколят цялото село — настоя Сачи.

— Няма да ви оставя сами.

— Не можеш да ни защитаваш, ако си мъртъв — рече Сачи.

— Войниците разпитват всички млади мъже — разтревожено се обади Отама. — Търсят хора, които според тях са на страната на Севера.

Шиндзаемон въздъхна.

— Е, щом настоявате — склони, намръщен, той.

— Стойте вътре, докато войниците са тук — обърна се към жените Отама. — Каквото и да правите, не излизайте навън.

Сачи взе една свещ и тръгна през тъмната къща към стълбата в дъното. Тя даде на Шиндзаемон фенер и кутия с огниво и вдигна капака към тавана. Очите му, които светеха като на котка в тъмното, огледаха лицето й. После той се наведе и се провря. Тя затвори капака и свали стълбата. Чу как горе дъските по тавана проскърцаха.