Лесли Даунър
Последната наложница (31)

IV

Юки остана дълго мълчалива, малкото й кръгло лице беше бледо и напрегнато, пеперудените опашки на главата й не помръдваха. Но после сякаш изведнъж си даде сметка, че напуска дома си завинаги. Впери поглед навън изпод щората и не го отмести чак докато град Кано съвсем се смали. Сачи, изпълнена с облекчение, че напускат този призрачен град, нямаше сили да гледа навън…

Пътищата изглеждаха доста по-диви в сравнение само с няколко седмици по-рано, когато пристигнаха в Кано. Бяха целите в коловози и ями и осеяни със скъсани сламени сандали. Никой не си беше правил труда да събира конските фъшкии и те лежаха на купчини по земята. По краищата растяха туфи прерийна трева, а с отчупени клони беше обозначено разстоянието. Много от селата бяха обградени с временни огради от колове и групи селяни ги пазеха с пушки, бамбукови пики и колове.

Отначало минаваха през оризища и зеленчукови градини, в които тук-таме се виждаха петна замръзнала кафява почва. От мръсния сняг се подаваха оризови стърнища. Раздърпани купи сено, покрити със сняг, стояха в краищата на нивите. Пътят беше обграден с дървета; от време на време те се добираха до село или покрита със слама спирка, предлагаща чай и закуски. На хоризонта планините се издигаха като нащърбени зъби.

По обяд спряха в един хан да починат. Ханджийката ги огледа от горе до долу.

— Вие доста приличате на главорези, но щом пътувате с жени… — каза тя, преди да ги пусне вътре.

Да пътуват заедно беше еднакво удобно както за мъжете, така и за жените. Може би затова я беше потърсил Шиндзаемон. Кой знае защо тази мисъл караше Сачи да се чувства изоставена. Във всеки случай сега, когато бяха заобиколени от придружители, а жените — скрити в носилките, нямаше начин да си разменят нита дума.

В началото Тораноске и Тацуемон яздеха отпред, докато Шиндзаемон имаше грижа за опашката, но щом се отдалечиха достатъчно от града, Тораноске изостана отзад. От време на време Сачи дочуваше откъслеци от разговор. Много важно е да знаем какво става, мислеше си тя. Имаше и известна сладост в това да чува дълбокия глас на Шиндзаемон, въпреки че не смееше да го признае дори и пред себе си.

— Този управител на затвора е глупак — каза Шиндзаемон. — Трябваше да му взема главата. Но сега е много късно. Обяснение или подкуп — нищо не можа да го склони. Сигурно имаше начин. Трябваше да нахлуя вътре и да го потърся лично.

Сачи реши, че говори за бащата на Юки.

— Ти направи каквото можа, Шин — обади се Тораноске. — Предстоят доста убийства. Времената са кървави. Нека да направим всичко по силите си, за да можем да умрем в битка.

Настъпи дълга тишина. Звънтенето на саби, хрущенето на конските копита по замръзналата земя и ритмичният глух тропот от краката на носачите ехтяха зловещо силно в мразовития въздух.

— Разбра ли за какво говореха в пропускателния пункт? — неочаквано попита Тораноске.

— Нямаше как да не го чуя. Избягал е от замъка в Едо.

Сачи беше полузадрямала, свита заради студа, докато мизерната носилка напредваше, полюшвайки се. Но когато чу да се споменава замъкът в Едо, мигом се събуди.

— Потърсил убежище в храма Каней-джи. Приел духовен сан.

Почувства горчивината и възмущението в гласа на Шиндзаемон. Можеха да говорят единствено за господаря Иошинобу.

— Духовен сан, така ли? По-скоро се крие. Чул е, че южната армия е тръгнала на поход, насочвайки се към Едо. Той се предава още преди да са пристигнали! И се нарича самурай?! За този човек ли ще си дадем живота?

— Нямаме избор — отвърна Тораноске. — Ние сме слуги на рода Токугава от поколения наред. Ние не се бием за него; бием се за рода Токугава и за северната кауза. Трябва да мислим и за честта си, Шин. Трябва да се бием, това е наш дълг. До смърт. Няма значение кой е шогунът и какво прави той. Ние сме длъжни да се опълчим на южните родове. Те ламтят за власт. Те ще убиват, ще палят и ще превърнат цялата страна в пепелище, ако решат, че това е начинът да я притежават. Казват, че искат да прогонят чужденците, а се бият с английско оръжие. Трябва да бъдат спрени.

Разговорът стана неразбираем. Изглежда, бяха минали по-напред. После вятърът отново донесе гласовете им.

— Знаеш ли, че южняците се наричат императорската армия? — дочу дълбокия глас на Шиндзаемон. — Сега твърдят, че императорът е нашият истински повелител, и всеки, който му се съпротивлява, е предател.

— Голяма част от знатния елит изчаква да види накъде ще задуха вятърът. Един по един те преминават на страната на Юга. Никой не иска да го нарекат предател.

— Не можем да победим. Ако постъпим достойно и защитим нашия господар, накрая ще ни лепнат етикет „предатели“!

— Да, ако Токугава загуби. Ние просто трябва да положим усилия, за да не се случи това. Ако родът Токугава падне, ще падне и правителството. Ще се срути цялата страна. Тогава омразните чужденци ще докарат армиите си и ще ни превземат. Те са като мухи на мърша.

Сачи се опита да проумее всичко това. Щом господарят Иошинобу е напуснал замъка и южняците напредват, какво е станало с принцесата и с Всесилната? Те никога не биха избягали, никога не биха позволили да ги заловят живи. Несъмнено изчакваха и точеха камите си. И какво имаше предвид войникът от пункта, като каза, че шпиони търсели дамите на шогуна? Единствено, че търсят нея — държанката на покойния шогун. Потрепери от тази мисъл. После си спомни за своето обучение. Успокои ума си, облягайки се върху стоманената сърцевина в себе си. Не бива никога да забравя, че е воин, жена от лед и огън, съпруга на мъж от рода Токугава.

— Тази твоя луда експедиция, Шин — Тораноске говореше по-тихо, но тя успя да долови думите му. — Разбира се, пътуването с жени е добра хитрина. Но право в устата на южняците, и то само ние тримата? По прищявка на някакви празноглави придворни дами? Защо изведнъж започна да се интересуваш от жени? Така губиш силата си. Който се навърта твърде много край жени и деца, сам става жена. Трябва да се отървем от тях, преди всички да сме се размекнали!

 

 

Вечерта спряха в паянтов хан в края на едно село. Докато жените излязат от носилките, мъжете бяха изчезнали заедно с носачите.

Сачи бавно изправи гръб, опъна краката си, после вдигна полите на кимоното си. От дългото возене в носилката всичко я болеше. Избърса с ръкав лицето си и се погледна в едно огледало. Порцелановата й кожа беше мръсна. По гладките й страни личаха следи от кал, а черната й коса беше разрошена и посивяла от прах.

Таки се протягаше и разтриваше тънкия си врат.

— Така съм се схванала — измърмори тя.

С големите си очи, остра брадичка и благороднически черти присъствието й тук, в това затънтено място, изгледаше дори по-абсурдно и от Кано. Сачи й се усмихна. Тя извади гребен от ръкава си и започна да реши косата на Таки и да прибира палавите кичури на мястото им. Където и да отидеше, независимо на колко далечно и чуждоземно парче земя, знаеше, че Таки ще тръгне с нея. Мисълта, че има толкова вярна приятелка, я успокояваше.

Стаята беше тъмна, задушна и мръсна и много по-малка от стаята им в Кано. Една съсухрена ханджийка им сервира дроздове, печени на шиш, консервирани зеленчуци и месо от глиган.

— Казваме му планински кит — рече жената, докато поднасяше глигана. — За да можем да го ядем и пак да сме добри будисти.

Но жените нямаха никакъв апетит, особено за такава непозната храна.

— Чудя се какво ли става в Кано — рече Юки, когато останаха сами. Детското й лице изглеждаше тъжно. В очите й се четеше нещо ново — сякаш изведнъж й се е наложило да порасне.

Жените седяха мълчаливо. Те също се измъчваха от тази мисъл.

По-скоро за да успокои себе си, отколкото по друга причина, Сачи започна да разказва на Юки за своето село — за буйната река, за изгряващото над планината слънце, за покритите с плочи покриви, за горите, където беше играла като дете. Описа нежното, уморено лице на майка си, големите работливи ръце на баща си, старата къща с полирания дървен под. Не беше си давала сметка колко копнее да ги види отново, тези скъпи познати лица.

Селото би трябвало да е много близо, мислеше си тя. Намираше се на Вътрешния планински път, някъде в планините Кисо. Дали нямаше да преминат право през него?

Изведнъж й стана ясно — сякаш мъглата се беше вдигнала. Тя не искаше да върви в Едо или поне не веднага. Искаше да отидат в селото й — тя, Таки и Юки. Можеха да се скрият там. Щеше да е безопасно, значително по-безопасно, отколкото в Едо. Южняците не биха се занимавали с такива малки селища. Селото щеше да стане тяхно временно убежище.

Това беше единствената й възможност да си отиде у дома. Щом веднъж нещата се успокояха, тя щеше да се върне в двореца и да се усамоти до края на живота си. Нали беше държанката на покойния шогун; от това никога не можеше да се отърве.

Знаеше, че е рисковано да се връща в селото. Нямаше представа какво е станало след нейното заминаване и дали селото изобщо все още е там. Не беше сигурна къде точно се намираше то. Знаеше само, че трябва да отиде тъкмо в него.