Метаданни
Данни
- Серия
- Шогун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Concubine, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Верих, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лесли Даунър
Заглавие: Последната наложница
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2008 (не е указано)
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-594-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768
История
- —Добавяне
II
Джироемон беше бащата на Сачи и старейшина на селото. Той отговаряше за всичко, което се случва в него; такава беше ролята на семейството му откакто се помнеха. Беше поел тази работа преди десет години, когато баща му остаря и стана немощен. В миналото семейството е носило два меча, знак, че са самураи, но това преимущество им било отнето преди векове, въпреки че Джироемон все още се появяваше с една къса церемониална сабя — знак за високото му положение.
Той беше едър мъж, поне в сравнение с останалите набити и мускулести селяни, истински „планински маймуни“. Едва ли имаше и четирийсет години — малцина в селото следяха точната си възраст, — но лицето му вече беше набраздено от годините на посредничество между селяните и властта. Цялата област Кисо принадлежеше на местния господар, а на селяните се разрешаваше да секат само незначителна част от гората за собствените си нужди. Всяка година поради нужда от дърва за огрев хората поваляха дървета. Официално наказанието беше „едно дърво — една глава“, въпреки че Джироемон винаги пледираше с всички сили за снизхождение. На селяните не се позволяваше нито за миг да забравят, че в очите на своите господари те не са нищо повече от животни.
Главната работа на Джироемон беше да се грижи трафикът по пътя през планината — който минаваше през селото, да тече гладко. В нормално време шосето беше пълно с пътници, понесли на рамене екзотичния привкус на далечни места. Преминаваха групи поклонници в техните бели роби, звъняха със звънчетата си, запътили се към далечни светилища, въпреки че повечето от тях като че ли държаха по-скоро да си прекарат весело и да видят свят, отколкото да се молят. Имаше богати търговци, придружавани от женска свита, наложници и слуги — всички облечени по най-последна мода. Както и бедни селяни и други, които просеха по пътя и зависеха от милостинята. Конвои от самураи преминаваха на коне или на носилки, търговците наглеждаха поверените им стоки, натоварени в сандъци и носени от цели кавалкади носачи. Пътуващи поети оставаха за няколко дни, като провеждаха вечери на поезията, а учени и свещеници разказваха най-пикантните новини и клюки от трите големи града — Осака, Киото и Едо. Имаше и пощенски коли, които спираха само колкото да сменят конете си, и типове с пъргави очи, разпознавани от всички като шпиони или агенти на полицията, заети със следенето на всички останали пътници.
Като се прибавят и ренегатите самураи, ковачи, търговци, гангстери, хазартни играчи, пътуващи артисти, фокусници, мошеници и продавачи на жабешко масло — гарантиран лек срещу всяка болка под слънцето, — имаше доста работа за селяните. Всяка вечер гейшите бяха в силата си, отмъквайки минаващите мъже. Звуците на музиката, веселбата и танците се носеха от осветените странноприемници към тъмната улица.
Джироемон също държеше един хан, но неговият беше много пищен и необикновен, предназначен за даймьо[1] господари, които всяка година пътуваха по Вътрешнопланинския път. Извън сезона там се разрешаваше да отседнат чиновници и други важни или много богати личности.
Даймьо господарите бяха провинциални принцове. Всеки беше крал на свое малко владение и държеше своя армия. Те събираха данъци и имаха власт над живота и смъртта на своите поданици. Но всички бяха зависими от шогуна в Едо и длъжни да ходят всяка година да го почетат — да покажат лицата си в двора и да останат там няколко месеца. Всеки притежаваше два-три двореца в града, където непрекъснато живееха жени затворнички в златни клетки.
Съществуваха трийсет и четири по-големи или по-малки даймьо феодали, използващи Вътрешнопланинския път. Някои отиваха в едната посока, други — в обратната, на изток — към Едо, или на запад — към Киото, свещения град и официалната столица на страната, където в усамотение живееше императорът. Те винаги се движеха с великолепен антураж, със стотици помощници и стражи. Това беше невиждано зрелище. Селяните трябваше да стоят далече от пътя, когато те минаваха, или поне да паднат на колене и с наведени глави; но всички се стараеха да видят колкото е възможно повече от процесията.
Всички, с изключение на носачите на носилките бяха пременени в черна коприна. Някои яздеха коне, но повечето вървяха пеша в плътни редици. По-ниските по ранг, копиеносците и носещите шапки за слънце, слънчобрани и куфари, винаги представляваха голямо зрелище за страхливите селяни, защото се движеха, вдигнали полите на робите си отзад, а голите им задници проблясваха на слънцето, като само една препаска закриваше процепите им. При всяка стъпка те сякаш шутираха и петите им стигаха почти до бедрата, а противоположната ръка вдигаха напред, като че ли плуваха във въздуха. Копиеносците въртяха копията, шапконосците — своите шапки, а хората със слънчобраните — своите слънчобрани, всички в един и същи ритъм.
Процесията винаги спираше в селото на Джироемон, за да си почине, да сменят конете и носачите. Докато слугите бяха заети, носачите с господаря и подчинените му влизаха в хана на Джироемон, където пиеха чай или преспиваха една нощ. Повечето от господарите посещаваха хана още от младите си години и познаваха добре образования и доста забавен съдържател. След като пийваха малко саке и настъпваше времето да викнат любимите си гейши, някои дори се отпускаха дотам, че го повикваха и на приказка, въпреки че нито за момент не забравяха огромната разлика в ранговете им. Джироемон знаеше отлично, че за тях е просто един селянин, макар и по-умен.
Няколко пъти самият Джироемон беше ходил в Едо, прочутия метрополис в долината Мусаши — четиринайсетдневен поход през планините. Донесе оттам стряскащи новини. Около четири години по-рано четири черни кораба — чудовища, обковани в желязо, пълни с оръдия и бълващи пара и пушек — се появили на хоризонта и хвърлили котва на брега до Шимода. Скоро последвали поредица от бедствия — силни земетресения и приливни вълни; в небето се появила комета, предвещаваща нещастие.
Корабите докарали делегация от варвари. Джироемон не ги видял лично, но научил, че имали огромни носове и груба бледа кожа, покрита с червена козина; миришели на умрелите животни, с които се хранели. Те не само стъпили с нечистите си крака върху свещената японска земя, но твърдели, че възнамеряват да останат и да основат търговски центрове.
Пътниците, които минаваха през хана на Джироемон, споделяха страшната вест, че страната е в опасност. През миналата пролет до долината достигнаха слухове, че господарят Ии Наоске, Великият съветник и железен владетел на страната, е бил посечен точно пред портата на замъка в Едо, резиденцията на шогуна. Някои от похитителите били самураи от Мито, владение на един от най-силните и високопоставени принцове в страната, кръвен родственик на шогуна. Други били от дивия южен край на Сацума, един от традиционните врагове на шогуна. Животът на селяните винаги е бил труден, жесток и несправедлив; но поне бяха знаели къде се намират. Сега не можеха да са сигурни за нищо. Страхуваха се от евентуалните последствия. Старците мърмореха мрачно, че светът е опозорен в ерата на Маппо, последната ера, описана в будистките писания. Може би наближаваше краят.