Лесли Даунър
Последната наложница (29)

II

Потеглиха с първата светлина на небето, потъваща в сенките на стените. Бяха се сбогували и изказали своята благодарност предишната вечер; по-безопасно беше да се измъкнат без церемонии. Всички си даваха сметка, че шансовете да се срещнат отново в този живот са малки.

Когато за последен път затвори вратата, Сачи почувства силна тъга. Стаята им в къщата на леля Сато беше тясна и студена, но въпреки това се превърна в нещо като техен дом.

Духаше студен утринен вятър. Жените се увиха по-плътно в дрехите си. Бяха облечени в градски дрехи. Бяха нахлупили ниско над лицата си плоските пътнически шапки, за да крият бледата си кожа и видимо аристократичните си черти. Взеха със себе си само един-два ката дрехи за смяна и всяка по рокля за продаване, ако им потрябват пари. Сачи беше прибавила към багажа си и тайнственото брокатено горно кимоно. Сложиха алебардите си в калъфи. Мъжете яздеха, затъкнали по два меча в поясите си. Но не носеха герб. Нищо не показваше от кой род са, нито на кого дължат вярност.

Планът предвиждаше да се избегне Източният морски път, главното шосе към Едо. Южняците сигурно бяха решили да пратят войската си по този път и той щеше да е пълен с войници. Вместо това мъжете решиха да поемат по пусти странични пътища, докато се отдалечат достатъчно от Кано, а после да стъпят на Вътрешния планински път. Този маршрут беше доста по-дълъг и преминаваше през труден планински терен, но вероятността да се натъкнат на южняшка войска изглеждаше по-малка. Всички от групата бяха наясно, че им предстоеше път през враждебна територия — в устата на чудовището. Някои от именията, през които щяха да преминат, може би принадлежаха на приятели, но вече никой не можеше да е сигурен кой на чия страна е. Като че ли родовете променяха своята васална зависимост с всяка климатична промяна.

Потеглиха към североизточния край на града, посоката, от която идваха злите духове, където се намираха затворът и мястото за екзекуции. Шиндзаемон и Тораноске бяха намерили носачи, хамали и товарни коне за първите няколко ри, докато стигнеха до следващата спирка, а за жените — затворени носилки, които едва ли можеха да се нарекат паланкини. Носилките бяха слаби возила с тънки стени от плетена слама и капаци от твърда тръстика за квадратните отвори, служещи за прозорци. Сачи и малката Юки се люшкаха и побутваха в мълчание. Чуваха скърцането на носещите прътове и джапането в калта на обутите в сламени сандали крака на носачите. Вятърът свиреше през сламените стени и през пластовете памучни дрехи, с които бяха облечени.

Юки повдигна едната щора и се загледа в града, покрай който минаваха. Слънцето още не беше изгряло, но улиците вече изглеждаха оживени. Отначало се движеха покрай високите пръстени огради, опасващи сенчестите алеи на самурайския квартал. После в носилката нахлу силен аромат на дървесен пушек и готвене. Кукуригаха петли, лаеха кучета. Като минаваха през квартала на занаятчиите, се дочуваха слаби и силни удари с чук, до слуха достигаха звуци от рендосване и дялкане, миришеше на загрят лак.

После бавно, но неотменно допълзя нова миризма, която обгърна всичко като мъгла. Беше толкова странна и неприятна, че Сачи занемя. Много години бяха минали, откакто я беше подушвала за последен път, но въпреки това веднага я разпозна. За миг отново се превърна в дете, което играе с другите деца — там, в селото. Спомни си, че някои от малчуганите бяха по-дребни, недохранени, кожата им изглеждаше почерняла от вечната мръсотия и от слънцето. Същата слаба, предизвикваща гадене миризма се беше пропила в дрехите и странните им широкополи шапки. Сачи чу гласа на майка си да звучи в ушите й: „Тази миризма — усещам я по теб. Пак си играла с отрепките. Родителите им търгуват със смъртта. Свестните хора бягат по-далече“. Тя също се беше научила да избягва онези, които вършеха неприемлива за приличните хора работа — щавене на кожи, загробване на животински трупове и извършване на екзекуции.

Таки пътуваше във втората носилка. Човек като нея, живял живот на стайно цвете, никога преди не се беше доближавал до подобни човешки същества. Сачи знаеше, че тя сигурно изпитва ужас, смаяна от мръсотията.

Юки се беше свила до стената на носилката. Изведнъж тя скочи и изкрещя:

— Спри! Спри!

В същия миг Шиндзаемон кресна „Спрете!“. Носачите свалиха носилката на земята. Юки вече изскачаше от нея.

Сачи се наведе напред, после се отдръпна назад, закривайки лице с воала си. Вонята беше непоносима. Беше от гниеща плът и идваше от една костница. През отворената врата на носилката видя чифт огромни дървени врати. Върху стълбове бяха заковани редица странни кръгли предмети. Някои имаха дълга, сплъстена коса като духове. На други, макар и разрошени, още стояха самурайските кокчета. Очите им бяха затворени, но брадите — отпуснати надолу. Там, където би трябвало да са телата им, зееше въздух. Тъмна течност продължаваше да капе от някои срязани шии. Това бяха човешки глави.

Лицата изглеждаха сиви и неподвижни, сякаш от глина, но макар и мъртви, имаха благороднически вид. Под всяка стоеше дъска с името, възрастта, мястото на раждане и престъплението. Потискайки отвращението, надигащо се в гърлото й, Сачи се опита да разбере кой от тях приличаше на образа от дагеротипа. Да се опозориш! Каква по-ужасна смърт за един самурай.

Юки, в своето малко детско кимоно и с вързана на две опашки коса, стоеше редом до едрия як Шиндзаемон с гъстата му вързана на конска опашка коса и двамата, вдигнали лица, се взираха в главите.

Най-накрая Юки кимна.

— Не ми прилича много на татко — промълви тя. Настъпи дълга пауза.

— Един ден аз ще отмъстя за него — добави момичето с тих, но решителен глас.

— Ти си истинска дъщеря на самурай — каза й Шиндзаемон. — Баща ти би се гордял с теб.