Лесли Даунър
Последната наложница (28)

I

Снегът се топеше и под него се показваха острите бамбукови листа и туфите тъмен мъх. Тук-там като малки бели звезди грееха диви орхидеи. Пъпките на сливовите дървета едрееха, а по кичестите клони дори се виждаха по две-три петлистни цветчета в тъмнорозов цвят.

След разговора с Шиндзаемон на верандата Сачи си стегна багажа и беше готова за тръгване. Таки помоли леля Сато да занесе най-евтините от дворцовите й дрехи на един търговец, за да ги продаде или поне да ги заложи. Но тя отказа. Щяла да им заеме пари; все пак те тръгваха с Шиндзаемон, а той й беше роднина. Можели да започнат да се притесняват за заема едва когато нещата се върнат в нормалния си порядък. Но от Шиндзаемон нямаше никакви новини. Мълчанието му ставаше все по-знаменателно.

В къщата животът си течеше постарому. И все пак нещо се беше променило. Дали защото всички крачеха малко по-бързо или говореха по-тихо, или се стряскаха от всяко отваряне на главната врата? Защо всички се ослушваха, сякаш предстоеше да се случи нещо ужасно? Дори внимателната леля Сато изглеждаше неспокойна.

Но мислите на Сачи бяха другаде. Тя отново и отново бъркаше в ръкава си и вадеше дивата орхидея, подарена й от Шиндзаемон. Криеше я там за по-сигурно. Държеше я в ръката си — вече увехнала — и я съзерцаваше. Как само я беше гледал; разбира се, той знаеше, че е неприемливо да се държи по този начин с уважавана жена, още по-малко с дама от нейния ранг. Би трябвало да е ядосана, но тя не беше. Всяка дума, казана от него, звънеше в съзнанието й като камбана, отмерваща часовете. Когато затваряше очи, виждаше лицето му.

Да прекара известно време сама в компанията на мъж беше немислимо за всяка благоприлична жена, а какво остава за нея — обвързаната с покойния шогун до края на дните си. Тя се беше заклела. Не можеше да има по-глупаво нещо от това да си въобразява, че би могла да не се подчини на по-висшестоящите или да тръгне по път, различен от предначертания за нея. По този път я чакаше само нещастие.

Но все пак… беше война. Нещата бяха различни. Никой не знаеше коя е и каква е. Сачи въздъхна. Да можеше да се срещне насаме с Шиндзаемон поне още веднъж, да го попита какво имаше предвид.

Наближаваше часът на змията и слугините отдавна бяха изнесли подносите със закуската, но Юки още не се появяваше за урока по поезия.

Откакто се събуди, Сачи имаше чувството, че нещо не е наред. Далечният шум на къщата й се струваше различен. Вместо обичайните утринни шумове чуваше как хора тичат тревожно, тропат и говорят високо.

Кедрите, извисяващи се над имението, отекваха с меланхоличен стон. Тя потрепна. Счу й се, че някой с раковина зове войската на бой, и за миг се върна в Едо. Но това беше само бухането на бухал.

После вратата се плъзна и се отвори. Юки влетя и падна на колене. От поклона пеперудените опашки на главата й паднаха напред.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Какво има? — недоумяваше Сачи. Момиченцето гледаше втренчено с ококорени очи. Кръглото й лице беше бяло и изпито като на призрак.

— Мама… изчезна. Отишла си е у дома, сигурна съм. Но не ме пускат да отида да я потърся. Моля те, помогни ми! — Полагаше усилие, за да запази присъствие на духа като самурай и хапеше треперещите си устни. Последните си думи изрече, хлипайки.

Сачи я погледна ужасена. Отишла си е у дома — какво означаваше това? После си спомни запустялата къща, край която минаха в навечерието на Нова година. Хвана момичето за ръката.

— Защо мислиш, че си е отишла вкъщи, Ю-чан? — попита настойчиво.

— Просто знам. Тази сутрин…

Леля Сато беше по петите й. Лицето й беше замръзнало като маска, непроницаема, сякаш изваяна от камък.

— Стига, Ю-чан — скара й се тя с дрезгав глас. — Просто изчакай! Тя ще се върне. — Стисна гневно устни; тъмните й очи бяха непроницаеми. Вече не беше онази слънчева леля Сато, която Сачи познаваше.

— Трябва да я намеря — не отстъпваше детето. — Ще отида сама, не ме интересува.

Сачи я погледна.

— Ще дойда с теб — рече тя.

Мълчаливо се увиха в горните си дрехи и мушнаха крака в дървените сандали. Сачи излизаше за първи път след Нова година. Топящият се сняг беше разкалял черния път. В краищата на оградите се виждаха купчини мръсен сняг. Момиченцето държеше Сачи за ръката и я дърпаше напред. Отминаха голяма порта, пред която пазеха двама слуги, после — втора. След това стигнаха до порта с дървена табела, на която пишеше „Миябе“. Намираше се на разстояние само от няколко врати, но къщите бяха толкова големи, оградите толкова дълги, че им се стори, сякаш са вървели цял век. В навечерието на Нова година портата беше затворена и залостена. Сега зееше отворена. Момиченцето се откъсна от ръката на Сачи и се втурна напред, преди тя да успее да я спре. Сачи пое след нея. Вместо покрит с чакъл, както беше при Сато, дворът изглеждаше като джунгла от избуяли дървета и храсти, покрити със сняг. Видя детето да си пробива път през храстите покрай къщата и го последва колкото се може по-бързо — газеше клонки, мушкаше се през храстите и стъпваше по камъните. Дрехите й се закачаха в клоните, сякаш се опитваха да я спрат. От дърветата се сипеха шепи сняг, които мокреха облеклото й.

— Ю-чан! — задъхано викаше Сачи. — Чакай!

Но Юки вече се беше шмугнала в страничния вход.

Полуизгнилата врата и няколко от дъските бяха паднали. Стискаше юмруци толкова силно, че усещаше как ноктите й се забиват в дланите. Сачи си пое дълбоко дъх и продължи.

Капаците срещу дъжд бяха плътно затворени. В тъмнината чуваше стъпките на момиченцето и пискливия й глас: „Мамо, мамо!“. Препъваше се и я следваше, вдигайки прах от мухлясващото татами. Краката й затъваха в купчини листа, паяжини се лепяха по ръцете и лицето й. Носеше се всепроникваща миризма на влага и мухъл.

Спря и се заслуша. Гласът и стъпките на детето бяха заглъхнали.

В далечината проблясваше светлина. Сачи се огледа страхливо, очаквайки да види някаква призрачна жена да се носи като дим, да стене и да скубе кичурите на дългата си черна коса. Напомни си, че би трябвало да е самурай, да не се страхува от какъвто и да е смъртен враг. Но на място като това не живееха смъртни.

— Ю-чан? — чу как гласът й трепери в тишината.

Тръгна на пръсти към най-далечната стая. Кепенците, изглежда, бяха отворени. През хартиените врати видя, че стаята е обляна в светлина. На прага се диплеха ленти от коприна, бели като пресен сняг. Погледна отново. Видя върху коприната тъмночервено петно. Точно в средата стоеше облечена в бяло фигура. Беше майката на Юки — полуколеничила, полулегнала с лице към земята. Черната й коса беше разпусната и разпиляна по пода като ветрило.

Юки се беше хвърлила и обвила с ръце майка си, притискаше се към нея така, сякаш никога нямаше да я пусне. Цареше мъртвешка тишина. Въздухът беше пропит с неприятна сладникава миризма.

Въпреки самурайските си тренировки Сачи се втрещи от ужас, сякаш я прониза светкавица. Преглътна, изви глава, затвори очи и пое дълбоко дъх.

В съзнанието си видя майката на Юки да мете стаята, докато не остане и прашинка, видя я внимателно да почиства олтара, да постила коприната върху татамито и да се моли за последен път. Сигурно беше успокоила съзнанието си, беше обвила грижливо дръжката на камата с хартия, беше коленичила и вързала двата си крака при глезените, за да е сигурно, че дори в смъртта ще запази достойнството си. Промушила е с камата шията си с точно и пестеливо движение, изпълнено с достойнство — тихо, без паника, с нещо като тиха радост. Това беше азбучно самоубийство, смърт, с която човек може да се гордее.

Сачи изпита възхищение, почти завист. Като самурай тя знаеше, че трябва да е готова да умре всеки момент. Познаваше добре процедурата. Надяваше се, че когато дойде нейният час, и тя ще може да умре по същия начин.

Въпреки това, виждайки безжизненото тяло пред себе си, почувства ужас, който не можеше да успокои. Някогашната нежна, красива жена сега беше безжизнен труп. Сърцето на Сачи биеше трескаво, почувства, че й се повдига.

Погледа й привлече дагеротип върху олтара в единия край на стаята. В двореца беше виждала няколко портрета върху стъкло, но не беше очаквала да зърне такова нещо в изоставена къща като тази. Оттам я гледаха двама души, мъж и жена, застанали изправени един до друг. Жената беше майката на Юки. Вгледа се в мъжа. Не може да бъде! Нима това е… Шиндзаемон? Главата му беше бръсната по обичайния начин, а косата — свита на самурайско кокче и напомадена. Сачи обаче позна високите му скули, пронизващите очи и решително стиснатите челюсти. Изненадана, Сачи се вгледа по-внимателно. Все пак не беше Шиндзаемон, въпреки че мъжът досущ приличаше на него.

При снимката лежаха два свитъка, вързани с панделки. Единият беше адресиран до чичо Сато, другият — до Юки. Когато Сачи ги вдигна, бележката за Юки се отвори. Беше много кратка.

„Дете мое — пишеше майка й. — Трябва да бъдеш смела. Когато пораснеш, ще разбереш. Не мога да понеса срама от смъртта на баща ти. Мястото ми е до него. Бъди истински самурай и носи гордо името Миябе.“

Юки лежеше толкова неподвижно, че Сачи се изплаши да не би и тя да е мъртва. Но детето захлипа в конвулсии.

Бавно затътриха крака обратно към имението на Сато. Бяха целите в прах, паяжини, кръв и мръсотия. Шиндзаемон беше във входната стая и ги чакаше. Лицето му изглеждаше мрачно. Беше вторачил очи в пръстения под, широките му рамене стояха хлътнали, погледът — посърнал.

Когато ги видя, той изправи гръб. Погледна малкото момиче и промълви:

— Съжалявам.

Юки вдигна очи. Брадичката й трепереше, очите й бяха пълни със сълзи, но лицето изглеждаше като вкаменено. Личеше, че прави големи усилия да не покаже слабост, да не се разплаче.

Сачи никога не беше виждала Шиндзаемон толкова нежен. Изкушаваше се да вземе ръката му и да каже:

— Не си виновен ти. Ти направи каквото можа.

Очите им се срещнаха. Той беше толкова смел, толкова силен. Ако някой знаеше какво да прави, това беше той. Трябваше да му се довери.

— Свърши се — промълви той. — Южняците потеглиха и Негово благородие даймьото на Кано възнамерява да докаже, че лоялността му принадлежи на тях. Като дами от двора на шогуна вие сте в голяма опасност. Ние също. Трябва да тръгнем веднага.

— Трябва да подготвя погребението на майка си — каза Юки, замаяна. Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто избяга към семейната им къща. — Да се погрижа за нейната пепел и да се моля за духа й. Аз съм единствената оцеляла от рода Миябе. — Тя се огледа, сякаш беше забравила нещо. Личицето й беше намръщено, очите — зачервени и подпухнали. Но изведнъж изражението й се промени — сякаш се успокои напълно. — Аз трябва да отмъстя за баща си — решително каза тя.

— Те ще те убият, ако останеш тук — обади се Шиндзаемон. — Родът Миябе вече не съществува. Няма род, няма издръжка, няма нищо. Ако останеш жива, ще си по-полезна за името Миябе. Аз обещах на баща ти да се грижа за теб. Трябва да дойдеш с нас.