Лесли Даунър
Последната наложница (27)

VI

Наближаваше празникът на бобената сеитба, отбелязващ първия ден на пролетта, когато леля Сато неочаквано дойде в стаята им. Сачи и Юки четяха заедно и стреснати, вдигнаха очи. Леля Сато дишаше тежко, косата й беше разрошена повече от обикновено.

— Шиндзаемон и господарят Тораноске са тук, мили дами — рече задъхано тя. — Искат да ви видят. Казват, че е спешно. Ако искате, мога да предам съобщение или да съм ваша придружителка.

Сачи каза твърдо:

— Ще се видим с тях. Моля те, бъди ни придружителка!

Двамата мъже и младият Тацуемон чакаха във входното антре, а сабите им се подаваха изпод дебелите зимни пелерини. С тях беше и чичо Сато. Той носеше изгладени панталони хакама, кръглата му глава беше идеално избръсната, а косата — напомадена и свита на стегнато кокче като на истински самурай. В сравнение с него тримата ронини с небръснатите си темета и рошавите конски опашки, вързани с лилава връв, приличаха на диваци.

И изглеждаха намръщени. Но това не беше обичайната самурайска гримаса. Нещо просветваше в очите им, което притесни Сачи.

Тораноске пристъпи напред и се поклони. Сачи беше забравила колко красив мъж е той под едва наболата си брада.

— Какво чухте? — попита тя, съкращавайки общоприетата размяна на любезности. — Как са нещата в Едо?

— Моля, извинете ни за грубостта — бавно промълви Тораноске. — Получихме сведения, но новините са объркани. Може би е имало сражение на юг от Киото.

— Киото? — повтори Сачи и замлъкна.

— Близо до градовете Тоба и Фушими. Все още не знаем много. Чухме, че битката продължила три дни. Били убити и ранени стотици. Северните дружини се били смело, но… Изглежда е имало неподчинение. Нашите хора…

Три дни сражения. По тона му личеше, че северняците са били победени.

Сачи погледна към Шиндзаемон, страхувайки се той да не се издаде за тайната им среща, но Шиндзаемон ставаше все по-мрачен.

— Искате да знаете какво сме чули ли? — намеси се той. Говореше с груб глас на диалекта на Кано.

Беше странно и необичайно да се надникне в света на такива мъже, докато те говорят за война и политика, за неща, за които жените обикновено не чуват нищо. За миг Сачи почувства тайно вълнение, сякаш беше малко момиченце, което подслушва разговор на възрастни.

— Ще ви кажа — обади се той. — На третия ден нашите хора отстъпиха към замъка в Осака за прегрупиране. Събраха се в голямата зала и помолиха господаря Иошинобу лично да ги поведе в бой.

Сачи знаеше, че Иошинобу беше абдикирал като шогун; той вече не властваше над цялата страна. Но все още беше начело на рода Токугава и водач на северните родове, които се биеха, за да си върнат Юга.

— С него начело те знаеха, че ще бъдат непобедими — продължи Шиндзаемон. — Половината от тези мъже бяха тежко ранени. Някои бяха с отсечени крайници. Но всички имаха готовност да се върнат на бойното поле и да се справят веднъж завинаги с предателите от Юга.

— Стига, Шин — обади се Тораноске. — Не забравяй къде се намираш!

— Нека довърша — озъби се Шиндзаемон. — Господарят Иошинобу се закле да е начело на армията на следващия ден. После… — Той замълча, изкривил възмутено устни. — После се измъкна заедно с неколцина от тъй наречените си съветници. Изглежда, има таен проход до пристанището. Когато стигнаха там, дори не можаха да открият кораба им, така че трябва да са се скрили на боен кораб на варварите.

Лицето му беше свъсено.

— Кораб на варварите ли? — с разтреперан глас промълви Сачи.

— Американски кораб. На следващия ден отплаваха за Едо.

— Избягал е! — каза Сачи. Почувства се ужасно. Това беше мъжът, отнел трона на нейния любим господар и повелител. От желание да властва той не се беше поколебал да поръча да го отровят. Това ли беше кроил през цялото време?

Помисли, че го е казала наум, но всъщност го беше произнесла на глас.

Шиндзаемон я погледна.

— Той избяга! — изсумтя той и кимна. — Срамота!

— Стига! — викна чичо Сато. Ръката му беше върху дръжката на меча. — Къде ти е верността?! Това е само слух. Как смееш да го съобщаваш като факт!

— Може би има обяснение — рече Тораноске, опитвайки се да ги успокои и двамата. — Говори се, че господарят Иошинобу планира съпротива за последен път в Едо.

— В момента той е в Едо — подметна Шиндзаемон. — Ти го знаеш, чел си сведенията. Ти също, чичо Сато. Всички му се смеят. „Върна се на бегом, защото го е страх да се бие, и изостави хората си.“

Чичо Сато побесня.

— И ти вярваш на това простолюдие? Осмеляваш се да гадаеш какви са намеренията на господаря Иошинобу?

— Той и на нас не ни е приятел, чичо Сато. Знаеш това много добре — намеси се Шиндзаемон. — Но аз ще се бия за него до смърт. Знам си задължението.

— Значи Северът е победен… — обади се Сачи. Трябваха й убедителни доказателства. Може би ако го повтореше достатъчно пъти, щеше да проумее смисъла на току-що изреченото.

— Това означава, че южняците държат Киото. И целия югозапад — обясни Шиндзаемон.

Настъпи протяжна тишина.

— А Едо…? — бавно се обади Сачи.

— Пълен хаос — отвърна Тораноске. — Няма кой да поддържа реда. Навред върлуват крадци и бандити.

— Войската на господаря Иошинобу идва с кораб от Осака и са се разбеснели, защото не им е плащано — продължи Шиндзаемон.

— Южняците разпространяват листовки, в които пише, че ще има война и хората трябва да напуснат града — допълни Тораноске. — Гражданите са по улиците ден и нощ, извозват вещите си с колички към провинцията.

— А замъкът? — попитаха почти едновременно Сачи и Таки. Сачи си представи двореца, жените и принцесата — скъпата й принцеса.

— Доколкото знаем, обитателите му са в безопасност.

— Има ли сведения?

— Откровено казано, не сме получавали сведения. Но ако беше другояче, щяхме да чуем.

— Южняците ще планират своя напредък — каза Шиндзаемон. — Те разполагат с добри генерали и английско оръжие. Ако превземат Едо, ще стиснат страната за гърлото.

— И никой в Кано няма да им попречи — изръмжа чичо Сато. — След като това желае Негово високоблагородие. Единственото спасение е да се върви на Север — за да се спре техният поход напред.

Той погледна жените, сякаш току-що разбрал, че и те са там.

— Знам, че ние сме само едни глупави жени — обади се леля Сато, — но и ние умеем да се бием. Не забравяйте това!

— Този Иошинобу е хлъзгав като змия — изръмжа Шиндзаемон. — Никой не знае кого всъщност подкрепя, нито каква ще е следващата му стъпка.

 

 

След като мъжете си тръгнаха, Таки остана, за да поговори с леля Сато. Пристигаха вестоносци. Голямата стая се изпълни с гласове и гневни спорове.

Сачи се върна в стаята, взе една завивка и излезе на верандата. Под топящия се сняг се подаваха туфи тъмен мъх и каменни стъпала. Снегът все още покриваше падналия каменен фенер, нашарен с дребни следи от кацали по него птички. Врана изграчи и кацна тежко на едно дърво. Сачи седя, вгледана в призрачните силуети на дърветата, докато небето не притъмня и не настъпи вечерта.

Чу се тих шум. Приближи се фигура — главата и лицето й бяха увити в шал. Смело крачеше около къщата. Пристъпи по снега към нея леко като котка. Изпод наметалото се подаваха два меча. Приближи се до верандата. Объркана, Сачи усети как пулсът й се ускори и кръвта нахлу в лицето й. Тя опря ръка върху полираното дърво и наведе глава.

— Господарю Шиндзаемон — промълви тя остро, ядосана от собственото си смущение.

— Извинете, че нахълтах така — с тих глас промълви той. — Госпожо, трябва да се приготвим и да тръгнем веднага — продължи мъжът, свъсил вежди. Тъмните му очи проблясваха над материята, увита около лицето му. — Това е война, госпожо. Истинска война. Южняците събират своята армия. Жителите на Едо се готвят за обсада. Господарят Иошинобу… Вие знаете за неговите действия и как те объркват и нас, и нашата кауза. Простете директността ми, госпожо. Знам, че сте от двора на Негово величество, но… той е решил да ни унищожи. Прави всичко възможно, за да ни попречи да се защитаваме срещу южняците — неговите врагове. Ние сме объркани, госпожо. Никой не разбира на какво разчита той. Но нас честта ни задължава да се бием за рода Токугава.

Сачи кимна, замислена, въпреки че почти не чу думите му. Беше заради гласа му, толкова дрезгав и груб, толкова дълбок и гърлен, толкова различен от женските гласове. Този глас я изпълни със скрита наслада и накара пулса й да се учести.

Всички се държаха, както се очакваше от тях, и казваха това, което се очакваше да кажат. Но той — не. На него като че ли му беше все едно какво си мислят хората.

— Кажете ми истината — наклони се към него Сачи. — Какво се говори?

— Хората казват, че южняците командват младия император и издават наредби от негово име. Чух, че в последния ден от битката марширували под императорското знаме, наричайки се императорска армия. Обявили са господаря Иошинобу за предател и враг на императора. Затова той отказа да се бие. Но за нас е все едно какво прави господарят Иошинобу. Ние сме се клели във вярност и в дълг към рода Токугава. И ще се сражаваме за тях каквото и да става.

— Южняците са по-големи негодници, отколкото съм си представяла — прошепна Сачи.

— Когато бях малък, мислех, че ще служа на моя господар, без да си задавам въпроси, до края на живота си — каза Шиндзаемон. — Но сега дори не знаем кои са нашите водачи. Как да бъдем верни слуги?

— А вие какво предлагате? — попита тя, свеждайки поглед. Сърцето й биеше лудо. Опита се да успокои гласа си, да говори уверено като дама с нейното положение.

— За момента пътищата са тихи, госпожо — рече той. — В Едо не е по-зле, отколкото където и да било другаде. След пожара замъкът е осигурен — двойно осигурен. Той е непроницаем, гъмжи от войници, това е най-голямата крепост в страната. Ако има безопасно място, то това е замъкът в Едо. Аз и моите другари достатъчно чакахме. Трябва да се върнем на фронта. Колкото по-бързо посечем някой и друг южняк, толкова по-добре. Тръгваме към Едо, за да се присъединим към съпротивата. Ако и вие искате да се върнете, ние ще ви придружим.

Когато живеех тук, бях дете — продължи той, сякаш говорейки на себе си. — Промъквах се в тази градина, за да играя на бой със саби с братовчедите си. Странно е, че пак съм тук.

Той се взираше в лицето й, галеше го с поглед, като че ли искаше да запомни образа й завинаги. Тя се усмихна. Имаше чувството, че тичат отново по полето, като брат и сестра. Но не. Не беше така, съвсем не като брат и сестра.

Той гледаше надолу. Пристъпи напред и й подаде нещо. Без да се замисли, тя протегна ръка и го взе. За миг ръцете им се докоснаха. Тя усети допира с грубата му кожа на боец. После той се обърна и бързо се отдалечи.

В ръката й имаше малко бяло цвете — дива орхидея.