Лесли Даунър
Последната наложница (22)

I

И тъй принцесата беше в безопасност.

Сачи едва успя да осъзнае новината, когато от къщата заизлизаха хора, приветстващи завърналите се пътешественици. Тя и Таки бяха почти забравени в суматохата.

— Това наистина ли си ти, Шин, с тази дълга коса? — попита едроликата жена и го сръчка в ребрата, смеейки се и плачейки едновременно. Шиндзаемон се засмя и силно се изчерви като малко момче, а после нахлупи самурайската си качулка ниско над лицето.

Замаяна от умората, Сачи имаше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Вместо топлото посрещане всички изглеждаха напрегнати и подозрителни. От време на време някой се оглеждаше нервно. Дали си въобразяваше, или наистина прочете по лицето на жената мимолетен страх? Той изчезна почти веднага и всички продължиха да говорят и да се смеят като преди.

— Идвайте всички — обади се жената. — Бързо влизайте!

На Сачи й се стори, че дочу нотка на напрегнатост, почти паника в гласа й. Просто е уморена, рече си тя. Привиждаха й се разни неща.

Една прислужница въведе Сачи и Таки в къщата. Осветявайки пътя със свещ, тя ги поведе през лабиринт от мрачни помещения до една стая в дъното с висок таван. Поклони се и затвори вратата. Стъпките й се изгубиха в тишината.

Сачи и Таки се сгушиха до гаснещата жарава в огнището, дребни и изгубени в огромната стая. Постелките татами бяха избелели и износени, хартиените врати — с много кръпки. Един-единствен фенер хвърляше слаба светлина. Бяха сами, без дори слуга или помощничка, които да се грижат за тях.

Сачи си мислеше за изражението, което видя на лицето на жената.

— Таки — рече тя, — забеляза ли нещо странно?

— Видяха ми се малко неспокойни — отвърна Таки. — Все пак тези мъже са ронини. Престъпление е да напуснеш рода си. Предателство. Те ще загазят, ако привлекат върху себе си прекалено голямо внимание.

Сачи кимна. Сигурно са имали сериозно основание да се върнат, помисли си тя.

— Пак сме сами — промърмори. — Започвах да свиквам с тях. Да ги приемам като мое семейство — почти като братя. Без тях се чувствам самотна. Не е ли странно?

Все още чувстваше как я прогарят очите на Шиндзаемон. И това ли си въобразяваше или той се обърна да я погледне за последен път, преди да тръгне със своите роднини?

— Какво може да си е мислил, докато те гледаше така втренчено? — промълви Таки, сякаш четейки мислите й. — Дали не е решил, че си за продан като лека жена или гейша? Ронин или не, никой не бива да се държи така към една дама от двора. Какво нахалство?! Къде му е възпитанието!? Добре стана, че се махна. Знам, че е лоялен, но май няма за какво друго да го похвалим.

Сачи се засмя на възмущението на Таки. Тя беше права. С тази своя коса Шиндзаемон приличаше на диво животно, на мечка или вълк. Едва ли можеше да има друг толкова различен мъж от единствения, когото тя беше познала и за когото милееше — нежния, благородния Кику-сама.

Това беше мъж — толкова възпитан, толкова деликатен, толкова чувствителен. Де да беше жив! Тя щеше да изживее дните си като негова наложница, уважаваната съпруга номер две. Какво беше казал той? „Бъди като бамбука. Огъвай се на вятъра, но никога не се чупи.“ Трябваше да бъде силна. Но мисълта за него и за целия този красив, крехък свят, който беше изгубила, напълниха очите й със сълзи.

— Ние сме изгнаници — въздъхна тя. — Изхвърлени сме.

Спомни си за принц Генджи, който отчаян свирел на своята флейта, докато вълните се блъскали о брега в далечната Сума, на стотици ри от двора.

— Ръкавите му били като сивите морски вълни — промърмори тя. Почти беше забравила какво е да си глезена наложница без никакви задължения по цял ден, освен да четеш поезия, да пееш и да танцуваш, заобиколена от свита помощнички и слугини, готови да ти служат. Струваше й се, че такъв живот не беше съществувал никога.

И сега се намираше в Кано. Ужасно, пусто, ветровито място. Дори стаята миришеше на мухъл. Влагата и студът се просмукваха в костите на Сачи. Колкото и пластове дрехи да обличаше, колкото и близо до огъня да се свиваше, тя не можеше да се стопли. Зъбите й тракаха. Краката й в тънките памучни таби чорапи мръзнеха.

— Поне Нейно величество е в безопасност — обади се Таки, протегнала слабите си ръце към огъня — и твоята мисия приключи. Повече не е нужно да се представяш за принцесата. Мисля, че трябва да се върнем в Едо и да докладваме. Те ни очакват.

Така беше. Сачи се чувстваше свободна. Не се налагаше да стои нито миг повече в този ужасен град. Но Едо гъмжеше от бандити от юга, както им беше казала мадам Цугуко. А по пътищата дебнеха опасности; не можеха да поемат сами. Освен това се чувстваше уморена. Усещаше, че и Таки няма желание да поеме отново обратно. Сега, когато беше извън двореца, всичко й се виждаше различно.

— Нейно височество дори не знае, че съм жива — прошепна Сачи. — Тя ме отпрати. На никого другиго не дължа преданост, освен на нея. Сега тази връзка е нарушена. Съдбата ми е в моите собствени ръце.

Тя замълча, поемайки си дъх, шокирана от собствените си бунтарски думи. В двореца се беше научила винаги да казва общопризнати неща. Знаеше какво се очаква да изрече и да чувства по всяко време на деня. Но сега нещата бяха други.

Таки я погледна с големите си очи.

— Не говори така — рече тя строго. Сачи долови в пискливия й глас самурайското обучение. — Ти забравяш за дълга си. Тук, на това ужасно място, ние нямаме работа. То е краят на света. Не можем да сме признателни на такива хора. Трябва да се върнем в Едо при своите.

— Но когато принцесата ме отпрати, тя скъса връзката — възпротиви се Сачи. — Ти също. Когато тръгна след мен, не изпълни заповедта. Тези хора обещаха да ни закрилят, а сега изчезнаха. Надявам се скоро да ги видим отново.

Сачи никога не беше виждала Таки толкова притеснена. Лицето й беше изпито, изражението отчаяно.

— Не можем да останем тук — промълви тя, с очи, вперени в износеното татами. — Много бием на очи с външния си вид, с начина, по който говорим, с всичко. Но не можем и да тръгнем сами. Ние сме жени, а наближава Нова година. Времето ще застудее. Всички ханове ще бъдат затворени. И дори да успеем да се върнем в Едо, какво ще правим после? Видяхме какво е положението на улицата.

— Трябва да изчакаме и да разберем какво става там — рече твърдо Сачи.

 

 

Някой беше донесъл техните вързопи и ги беше подредил в единия край на стаята. Дори най-нисшата дворцова дама би имала поне един куфар, а най-вероятно и свита от войници, слугини, помощници, готвачи, обущари и безброен багаж. А те имаха само жалък куп вещи, събрани в невзрачни копринени вързопи.

— Ще трябва да продадем една дреха, за да си платим престоя — рече Таки мрачно. — Дори не помня какво сложих в багажа.

Ровейки в бохчата, Сачи попадна на опърпаното вързопче, което беше взела от селото си. То беше лепкаво и студено. Тя го приближи към носа си и затвори очи, вдишвайки едва доловимия мирис на дървесен пушек, супа мисо и тор — миризмите на селото, на дома. Спомни си за деня, когато пристигна там принцесата. Спомни си как майка й обърна глава и сълзите потекоха по лицето й, а тя гневно ги пропъди с ръка. Но сред познатите селски мириси се усещаше още една — тайнствен копринен аромат като от елегантен парфюм на някоя важна дама или благородник.

Посегна към възела. Платът беше почти изгнил и вързопът се разтвори, щом го докосна.

Вътре имаше дебело руло брокат. Сачи смаяна го погледна. То въобще не беше нейно. Не беше го виждала преди. Разтърси го — може би вътре имаше нещо завито. Бавно, като голям дънер, търкалящ се по река Кисо, брокатът се разви върху татамито.

Беше в цвета на небето в ясен зимен ден с избродирани листа и цветя — фини розови сливови цветчета, снопове островърхи бамбукови листа, бодливи борови клонки. Огря като със слънчев лъч мрачната стая.

— Бор, бамбук, слива — възкликна Таки. — Новогодишна роба!

От гънките изпадна една парцалена кукла.

— Малката Бин! — извика Сачи и я грабна.

Беше избеляла, опърпана играчка, направена от две червени платнени торбички, напълнени с боб и зашити една за друга, по-малката — за глава, а по-голямата — за дебелото топчесто тяло. Беше изтъркана там, където я беше гушкала. Това беше най-скъпата й играчка. Сачи я залюля, усещайки тежестта й в ръцете си. Имаше и няколко наниза медни монети, вързани с конопена връв. За човек, живял в двореца, те на практика не струваха нищо; но Сачи знаеше каква саможертва беше направила майка й, за да ги отдели за нея.

Таки разглеждаше броката.

— Лъскава коприна — рече тя, прокарвайки тънките си пръсти по плата. — Прилича на дворцова изработка. Това е дреха на благородничка! Сигурно е чуплива след толкова много години. — Тя разстла дрехата върху пода. Групичките от листа и цветове образуваха пейзаж. На едното рамо под листата се появиха верандите на избродиран павилион. На бедрото се виждаше ограда от храсти със селска порта, а под нея завеса, развяна от въображаем вятър. Сребрист ручей течеше през гърба на дрехата. В долния край имаше кола с колелета, каквито използвали благородниците по времето на Хейан. Юздите се извиваха живописно, сякаш воловете са избягали, докато господарят им е отсъствал, вероятно за да посети въображаемата дама в градината.

— Това е горно кимоно — тихо прошепна Сачи. — Халат. То е безценно! Стояло е в този денк през цялото време, а ние никога не го отворихме!

Тя го вдигна много внимателно, за да не би да се разпадне от допира. Изправи се, сложи го на раменете си и го върза на кръста със старото си памучно оби. После пусна плата да падне. Кимоното обгърна бедрата й на два пласта и образува шлейф, който стигаше до ходилата й.

Сачи се преобрази: вече не беше скитничката във вехто градско кимоно, а дама от най-изискания двор в страната. Разгръщайки полите, за да се види подплатата, тя се понесе из стаята. После разтвори ръце и направи няколко премерени стъпки. Тежката материя се люлееше и проблясваше, шумейки над изтърканите подови постелки.

— Това е ангелска дреха от пера — тихо изрече Таки.

И беше права. Досущ приличаше на ангелското одеяние, което намира рибарят от пиесата за театър Но.

— От смъртен тя не бива да се носи — изрецитира Сачи следващия стих.

Какво ставаше в приказката? Без дрехата си от пера ангелът не можел да се върне на небето. Той молил и молил и накрая рибарят се съгласил. Но първо настоял да му потанцува. За миг Сачи се озова обратно в двореца в гореща лятна вечер.

… Въздухът е наситен с тамян и ухание на цветя. Цикадите не спират пронизителната си песен. Запалените факли пукат и пръскат искри, осветявайки градината с големите си жълти пламъци. Докато другите дами я гледат, Сачи танцува и танцува в нощта с бавни, почти незабележими движения, забравяйки всичко, вживяна в приказката и чувствайки как тялото й се движи съвършено. Певците пеят и извиват глас, барабанистите бумкат по тъпаните…

Споменът беше толкова ярък, че тя се насълзи. Да се върне в жалката действителност беше истински шок.

Каква е тази дреха? Откъде се беше взела? В нея имаше нещо зловещо. Изглеждаше прекалено красива, прекалено прелъстителна — сякаш принадлежеше на една от онези жени от приказките, които въобще не са били жени, а лисици или пък са били мъртви от стотици години.

— Пробвай я ти — рече Сачи и бързо я свали.

— Не мога — отвърна Таки. — Това е роба на наложница. Ти трябва да я носиш.

— Нищо не разбирам. Тя не е моя. Не знам как се е озовала в моя денк.

Сачи вдигна яката. Отзад беше избродиран шестостенен герб с шарка от три тесни листа. Такъв имаше и на всяко рамо.

— Не си ли виждала този герб някъде преди?

Таки наклони глава.

— Да — отвърна тя. — Но не си спомням къде.

— Дрехата не е моя — гневно рече Сачи. — Трябва да се отървем от нея. Трябва да разберем откъде се е взела и да я върнем.

Но как биха могли да го направят? Те пътуваха без посока, изгубени в непознат град, за който не знаеха нищо. Двете се спогледаха отчаяно.

Когато чуха приближаващи към стаята стъпки, дрехите бяха прибрани. Вратата с плъзгане се отвори. Появи се усмихнато лице. Беше жената, която ги посрещна.

— Каква грубост, да ви оставя толкова дълго сами! — извика тя и падна на колене. — Сигурно сте замръзнали. Моля ви, пийнете чай и опитайте тази туршия. Сама съм я правила.

Имаше дрезгав глас като на врана и говореше подобно на тримата мъже с лек Кано акцент.

Представи се за леля на Шиндзаемон от рода Сато. Скулестото й лице и откритият поглед много напомняха за него. Сачи веднага я хареса. Въпреки че несъмнено беше самурай и жена с ранг, носеше косата си на обикновен, малко недонатъкмен кок, сякаш го беше правила сама. Сачи не помнеше откога не е виждала толкова майчински настроена и вдъхваща кураж жена. Тя излъчваше спокойствие и самоувереност сякаш нищо не можеше да я изненада, сякаш тайнствени дами, пътуващи инкогнито, се появяваха всеки ден, за да преспят в нейните стаи за гости.

— Добре сте дошли, дами. Моля ви, останете колкото желаете — рече леля Сато, кланяйки се усмихната. — Моят племенник Шиндзаемон ме помоли да се грижа за вас. Ще направя всичко по силите си, за да ви е удобно и да сте в безопасност. — После добави: — В момента нещата тук са несигурни. Най-добре стойте в къщата. Сигурна съм, че разбирате.

Сачи погледна към Таки. Тя беше права. Трябваше да внимават.