Лесли Даунър
Последната наложница (21)

VI

Вечерта отседнаха в един хан. Сачи и Таки бяха изтощени, краката ги боляха, стъпалата им бяха изранени. След като се изкъпаха и нахраниха, се отпуснаха в меките дюшеци. В съседната стая се чуваха гласове. Мъжете си разменяха стихове: първо един казваше няколко реда, после — друг. Долетяха звуци на флейта — безкрайно тъжни — и мъжки гласове, които тихо пееха. Беше една от онези меланхолични, пълни с копнеж по дома песни, които пътуващите пееха.

Колкото по-далече от Едо отиваха, толкова по-накъсани и запуснати ставаха оризовите ниви. Хълмовете изникваха като гърбици на отдавна погребан дракон, изскачащ от земята, обрасъл в дървесна растителност. Малката група се поуспокои, въпреки че не забравяха дори и за миг, че южняците могат да са по петите им.

В едно село успяха да наемат носилка стол и носачи, които да пренесат Сачи и Таки до съседното село. Те се редуваха на стола, обвити във възможно най-много слоеве дрехи. Вече не се притесняваха как изглеждат. Носилката изглеждаше тясна, по-тясна от паланкина и ужасно студена, но беше за предпочитане пред ходенето. Нежните им ходила бяха целите изранени и в плюски. Дори Таки вече не се притесняваше за правилата и от време на време яздеше един от конете. Черното по зъбите на Сачи беше изчезнало. Също като Таки, тя отново имаше бели зъби. Веждите й бяха пораснали и от доста време вече не нахлупваше качулката.

Но докато пътуваха, Таки ставаше все по-мълчалива. Сачи предполагаше, че изгаря от нетърпение да научи какво се е случило в столицата, където живееше семейството й и където беше израснала — явно нямаше желание да говори с мъже като тези. Накрая обаче любопитството й надделя.

— Добри човече — промълви тя. Не й беше лесно да се държи достойно, когато подскачаше в стола носилка, облечена като обикновена жена. Въпреки това Таки се справи.

Тораноске очакваше тя да го заговори. Таки коментира с половин уста времето и прочутите храмове, покрай които бяха преминали. После стигна до същността.

— Какво говорят в Киото за Негова светлост…?

В началото на годината, точно пет месеца след смъртта на шогуна, до жените бяха достигнали странни и ужасни слухове за императора, брата на принцеса Кадзу. Изглежда, един от пажовете се беше разболял от шарка. В целия огромен императорски дворец обаче само императорът се беше заразил от него, никой друг. Той беше на трийсет и пет — як, здрав мъжага. Бяха го лекували най-добрите лекари и той като че ли се възстановявал добре. После неочаквано настъпило влошаване. На следващия ден се разнесла новината, че е починал. Неговият син, племенникът на принцесата, принц Мушухито, беше провъзгласен за Син на небесата. Пред обществото принцесата беше запазила стоическо спокойствие. Но Сачи не можеше да забрави силното й хлипане, докато плачеше зад параваните. Настана дълга тишина.

— Уважаема госпожо — каза Тораноске, — всеизвестно е, че Негова светлост беше убит…

Жените трепнаха. Думите му потвърждаваха страховете им.

— … от царедворци, влезли в съюз с южните кланове. Негова светлост беше човек на строгите принципи и мнения. Сега те могат да вършат каквото си поискат. Младият син на небесата е само на петнайсет и лесно може да бъде контролиран.

— Помня Негова светлост — прошепна Таки на Сачи, изтривайки очи. — Аз бях въведена в двора, преди да напусна Киото.

Откъм края на конвоя се обади глас.

— Ние сме верни слуги на Токугава. Бием се от години. Защитавахме императорския дворец, когато го нападнаха южняците в опит да заловят сина на небесата. Напуснахме домовете си още като деца, за да се сражаваме. Дадохме кръвта си. Повечето от другарите ни загинаха. И за какво? Сега шогунът абдикира. Защо? Кажете ни! Защо?

Сачи и Таки смаяни се обърнаха. Беше вторият мъж, Шиндзаемон.

Настъпи мълчание. Всички чувстваха, че са изрекли прекалено много неща. Когато мъжете заговориха отново, съобщиха на жените имената на храмовете, край които минаваха, и на планините, които се забелязваха на хоризонта. Понякога пееха или рецитираха стихове. Но никой повече не отвори и дума за императора, за шогуна или за войната.

Пътят започна да навлиза в планините и пейзажът ставаше все по-назъбен. Изкачваха хълм след хълм. Всеки път щом задъхани стъпеха на върха на някое възвишение, виждаха нов, още по-висок, потънал в непроходима гора. Сачи се изтощи, но се чувстваше и вдъхновена — крачеше напред и вдишваше планинския въздух. Вятърът шумеше във високите треви. Вървяха все по-бързо и по-бързо, духаха на ръцете си, свиваха се, мушкаха дланите си под мишниците, за да ги топлят.

Пътят ставаше още по-стръмен, но те не смееха да спрат за почивка или да забавят хода си. Трябваше да стигнат в Кано. А какво щяха да открият, като се озоват там? Сачи дори не смееше да си го помисли.

Бяха изминали десет дни в уморителен ход. Пред очите им в далечината сивееха стъпаловидните покриви и криволичещите стени на Кано. Докато крачеха уморено натам, те виждаха издигащия се над града замък с неговите бойни кули и плочести покриви със златни делфини на крайните греди, блестящи на слънцето — същински миниатюрен вариант на замъка в Едо. Мъжете закрачиха по-бързо. Започнаха да говорят разпалено, да разказват на жените за прочутата река на града — Нагара, и за вкусната пъстърва, която хората ловели в нея.

Но когато преминаха през голямата порта и навлязоха по тесните улици, откриха запуснати самурайски имения със затворени и заковани врати, толкова тъмни и мрачни, че биха могли да са обиталища на духове. Градът изглеждаше призрачен. Мъжете млъкнаха. Нещо странно и много лошо се беше случило по време на тяхното отсъствие.

Най-после стигнаха до голямо рушащо се имение. Появи се една жена — тя бършеше ръце в престилката си. Имаше широко, топло, открито лице с пълни скули и широко усмихната уста. Посрещна ги с многократни поклони, грейнала като майка, приветстваща завърналите се от пътешествие свои деца.

— Сигурно сте много уморени. Моля! Моят дом е много скромен, но влезте и си починете.

Сачи и Таки бяха събули сламените сандали и късите чорапи и бършеха краката си на прага, когато приближи един куриер с лъскава черна кутия на раменете. Тораноске взе кутията и я отвори, прочете съобщението и го подаде на Шиндзаемон.

— От нашите другари в Едо е — рече Тораноске.

Жените мълчаха. Изгаряха от желание да научат повече, но не смееха да попитат.

— Пишат, че в женския дворец е имало пожар — каза Тораноске — и че той е напълно унищожен. Главното имение на рода Сацума е изпепелено на следващия ден за отмъщение. Южняците, подпалили двореца, са били заловени. Признали, че намерението им било да заловят принцеса Кадзу, но се провалили. Нейно височество и Всесилната — и двете били невредими.

— Слава на боговете — прошепна Сачи.

Мъжете я погледнаха. Настъпи дълга тишина.

— Ти прояви голяма смелост, заемайки мястото на принцесата — каза Шиндзаемон. За първи път го чу да говори толкова тихо. — Рискувала си да умреш. Вече не е нужно да криеш лицето си. Кажи как е името ти?

Сачи мълчеше. Какво беше името й? Не беше ли тя вдовицата Шоко-ин или мадам Юрико, или…

— Сачи — каза тя колебливо. После го повтори по-уверено. — Името ми е Сачи.

Отново почувства, че Шиндзаемон я гледа. Преди беше забелязала само буйната му коса и пронизващите очи. Сега видя високото му чело и месестите устни. Той се усмихваше.