Лесли Даунър
Последната наложница (2)

I

— Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни… На колене! На колене! Паднете… Паднете…

Викът се рееше из долината едва доловим, сякаш беше шумолене на листа, донесено от вятъра. В началото на прохода, там, където пътят навлизаше в селото, четири рошави хлапета, загърнати в избелели, кърпени кимона, стояха и се вслушваха напрегнато. Беше един от онези дни в късната есен, когато всичко изглежда застинало, сякаш в очакване. Боровете, ограждащи шосето, изглеждаха необикновено неподвижни, а най-лекият повей на вятъра едва-едва помръдваше златисточервените листа, събрани на спретнати купчинки в крайпътната трева. Един ястреб кръжеше мързеливо и за момент ято диви гъски изпълни небето. Иззад завоя на пътя познатият мирис на дървесен пушек се смесваше с конски фъшкии, човешки боклуци и изкипяла супа мисо. От време на време изкукуригваше петел, а селските кучета му отвръщаха с хоров лай. Но като се изключи това, долината беше смълчана. Обикновено пътят беше пълен с хора, носилки и коне, докъдето стигаше взорът. В този ден обаче той беше съвсем пуст.

Винаги когато се връщаше назад в годините, Сачи така си спомняше този ден — боровете високи и тъмни, извисяващи се безкрайно високо, небесният купол толкова син, че сякаш можеше да го докосне, много по-близък от бледите планини на хоризонта.

Сачи беше на единайсет, но въпреки това — дребна и крехка. През лятото почерняваше като прочутия конски кестен Кисо, но сега кожата й изглеждаше невероятно прозрачна и бледа — бяла почти като дъха й в мразовития въздух. Често й се искаше да е мургава и яка като другите деца, въпреки че на тях им беше все едно. Дори очите й изглеждаха различни. Техните бяха кафяви или черни, а нейните — тъмнозелени като боровете през лятото или мъха в гората. Тайно обаче, отлично съзнавайки, че не е редно, тя харесваше бялата си кожа.

Понякога коленичеше пред помътнялото огледало на майка си и разглеждаше отразеното в него бледо лице. После изваждаше гребена, който криеше в ръкава си. Той й беше талисман, носеше й късмет — красив, лъскав и блестящ. Имаше го откакто се помнеше и никой друг нямаше гребен като този. Бавно, замислено решеше косата си, докато лъсне, а после я връзваше стегнато отзад с парче яркочервена коприна.

Няколко лета по-рано в селото бяха дошли артисти. В продължение на ден-два върху временна сцена те представяха истории с духове, от които всички ги полазиха мравки. Децата клечаха на групи, замръзнали от страх, и наблюдаваха драмата за умираща от скръб напусната съпруга. На края на пиесата умрялата изведнъж се появяваше и се носеше във въздуха със смъртнобледо лице пред очите на своя неверен съпруг. И както сресваше дългата си черна коса, тя започваше да пада на кичури. Децата толкова пищяха, че никой не чуваше думите на актьорите. Сега, когато искаха да дразнят Сачи, те й казваха, че и тя по всяка вероятност е призрак.

„Болнавата“ я наричаше баба й. Чуваше я понякога да се кара на майка й.

— Това твое дете, тази Са — ръмжеше старата. — Ти я глезиш! Как мислиш, че ще си намери съпруг, толкова бледа и немощна? И празноглава — вечно си реши косата. Никой не иска жена, която по цял ден виси пред огледалото. Трябва ти дъщеря с едър ханш, за да ражда деца, която знае да работи, това ти трябва. Иначе няма да се отървеш от нея.

— Тя е нежна — отвръщаше кротко майка й с уморена, търпелива усмивка. — Не е като другите деца. Но поне е красива.

Винаги вземаше нейната страна.

— Красива — отвръщаше баба й — Това добре. Но защо му е на селянина жена му да е красива?

Потърквайки ръце и греейки ги с дъха си, Сачи пристъпваше от крак на крак. Беше й студено въпреки пластовете груб памук, дебелото ватено палто, което майка й намери специално за нея и увитите около главата шалове. Единственото нещо, което малко я топлеше, беше бебето, вързано в цедилка на гърба й. Бебето спеше, а главата му се кандилкаше като на парцалена кукла. До Сачи стоеше сгушена приятелката й Мицу. Двете бяха неразделни от най-ранно детство. На вид тя беше пълна противоположност на Сачи — черничка и набита почти като маймуна, с малки очи и сплескан нос.

Когато се родила, майка й казала на акушерката да я убие.

— Толкова е грозна, че никога няма да си намери съпруг — рекла. — И тогава какво ще я правим? — Акушерката кимнала. Искането било логично. Много бебета били убивани при раждането. Тя плюла на парче хартия, лепнала го върху устата и носа на бебето, после го увила стегнато с парцали. Вече мислели, че е умряло, когато то се размърдало и заплакало. Изглежда, боговете били решили, че трябва да живее.

— Кои сме ние, че да се месим на боговете? — казала майка й, разпервайки загрубелите си от работа ръце. Заради това чудодейно спасение тя като че ли беше обикнала още повече дъщеря си. Мицу, весело, оправно, грижовно момиче, въобще не се притесняваше от тази история. Също като Сачи и тя носеше едно от братчетата си на гръб.

Звуците от далечния край на долината се усилваха. Вслушвайки се напрегнато, децата долавяха шум от стъпки, приглушено чаткане на овързани в слама копита, удряне на желязо в желязо и на желязо в камък. Над тях се носеше хор от гласове, отначало неясни, после все по-ясни, докато започнаха да чуват всяка сричка, повтаряна отново и отново с напевен тон: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ Хората бяха все още далече в гората, скрити под гъстата покривка листа, загърнала планината, но гласовете им не спираха дори за секунда. Сякаш очакваха всички — високите дървета с гъстите им корони от листа, растенията, вълците, лисиците, елените, тромавите черни мечки и страшните острозъби планински глигани — да паднат на колене.

Гендзабуро, неоспоримият водач на децата, се изкатери на едно дърво и се спусна по клона му, докато не се залюля опасно над пътя. Жилаво, дългокрако момче със загоряла почти до черно кожа и дяволита усмивка, той вечно се забъркваше в нещо, измъкваше се и ловеше риба или плуваше в реката, когато трябваше да работи. Умееше да се промъкне зад някой кон и да откъсне няколко косъма от опашката му, след което побягваше, подгонен от коняря. От сивите косми ставаха най-хубавите влакна за въдици, защото рибите не ги виждат. Затова беше особено голямо предизвикателство да отскубне няколко, когато дойдеше тъкмо някой сив кон. Гендзабуро се беше прославил и с това, че макар и само десетгодишен, се беше борил с див глиган, дошъл един ден да нападне селото и да тероризира всички. Удрял го и го ритал пак и пак, докато звярът си подвил опашката и избягал обратно в гората. Понякога момчето показваше белега от зъба, промушил ръката му. Това беше неговият знак за чест.

Само Чобей, най-малкото от децата, братчето на Сачи, мърляво момче с остра коса, загърнато в дебело кафяво кимоно, не обърна внимание на приближаващата суматоха. То клечеше край пътя, вторачено в един изпълзял изпод храстите гущер.

Гендзабуро напредна още малко по клона, присвивайки очи към далечината.

— Идват! Идват! — закрещя той.

След миг всички видяха първите знамена, развяващи се сред дърветата — червени, виолетови и златисти, пъстри като цветя. Стоманените върхове на байраците и копията проблясваха на светлината. Децата ги наблюдаваха внимателно с разтуптени сърца. Те знаеха какво точно означава „Шита ни ийо!“. Това беше първият урок, който научаваха. Всички бяха усещали как с големите си груби ръце бащите им ги натискат по главите да коленичат, докато лицата им стигнат калта; почти ги чуваха да командват: „Падни долу, веднага! Ще те убият!“.

Всички помнеха ужасната съдба на пияницата Сохей. Преди години, след няколко сакета в повече, той с олюляване беше пресякъл пътя на една процесия. Преди да успеят да го дръпнат, двама самураи извадили мечове от ножниците си и го съсекли там, насред улицата. Селяните извлекли тялото му в пълно мълчание. Това просто им показало колко евтин е животът. Самураите бяха техните господари; те имаха власт над техния живот и смърт. Така е било винаги — така щеше да бъде и занапред. Но знамената бяха още далече. Децата гледаха и гледаха, омагьосани от вълнението, че вършат нещо толкова забранено и толкова опасно.

В далечината от гората заизлизаха дребни фигурки в синьо и черно. Засенчвайки очи, децата различиха войнишки батальони, маршируващи в гъсти редици, воини на коне с рогове върху бляскавите брони и дълги редици от носачи, понесли на гръб лакирани сандъци. С приближаването на колоната маршируващи фигурите порастваха. Звънът на металните рингове по доспехите на стражата, влаченето на краката, тропотът на копитата и зловещият хор от „Шита ни ийо!

Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ ставаше все по-силен и по-силен.

Изведнъж магията свърши. Хванати за ръце, спъвайки се в страха си, децата обърнаха гръб и побягнаха презглава надолу по склона, бебетата по гърбовете на момичетата заподскачаха и се заклатушкаха.

Планината, в чиито поли се гушеше селото, беше толкова висока и стръмна, че първите слънчеви лъчи едва пронизваха ледения въздух, въпреки че беше часът на коня и слънцето достигаше почти до най-високата си точка. Когато се добраха до началото на улицата, децата се спряха, за да си поемат дъх. Не бяха виждали толкова много хора да я изпълват. Разнебитените странноприемници от двете й страни сякаш щяха да се съборят от натиска. Кръчмарите бяха подпрели дървените врати и облаци дървесен пушек се стелеха от тъмната им вътрешност. Тълпи от кривокраки носачи в подплатени памучни сетрета влизаха и излизаха, сърбайки от купи ечемичена каша. Слуги се разправяха с упорити коне, не по-големи от понита, връзвайки отгоре им седла и завивайки със слама подковите им. Други се промъкваха през тълпата, целите в слама като купи сено. Мнозина просто стояха и чакаха, занимавайки се с дългите си лули. Някои бяха от близките села и винаги се отзоваваха, когато се търсеха носачи или слуги, но повечето изглеждаха непознати, съсухрени мъже от села дълбоко в планината, които цял ден бяха пътували пеша, за да стигнат дотук.

В центъра на тълпата стоеше висок мъж с широко, спокойно лице и гъста като кече коса, вързана отзад на конска опашка. Той даваше нареждания, махаше с ръце, пращайки хора в една или друга посока. Сачи и останалите деца си проправиха път през тълпата, мушнаха се под ръцете му и го дръпнаха за ръкавите.

— Принцесата идва! Принцесата идва! — викнаха те.

Той им се усмихна и одобрително ги тупна по главите.

— Добре, добре — викна им. — Сега се връщайте при майките си, веднага!