Лесли Даунър
Последната наложница (17)

II

Някъде в далечината Сачи чу тревожен звън, оповестяващ пожар. Камбаните като че ли бяха доста, отначало биеха тихо, но после станаха все по-силни и по-силни. Някой я разтърси.

— Събуди се! Събуди се! — чу гласа на Таки.

Пожарните камбани наистина биеха — не далече в града, а тук, в двореца. Изведнъж се разбуди напълно. Отметна завивките и потрепери от ледения въздух, пронизващ я през нощницата. Наоколо жените се изправяха неуверено. В затворените врати се блъскаха дебели дрехи, гласове шепнеха нещо напрегнато. Още беше нощ. Из стаята горяха фенери. Не можеше да чака Таки да й помогне за обличането; грабна най-близките дрехи, навлече ги, после нахлупи качулката на главата си. Мушна камата в пояса си, а гребена, огледалото, амулетите и кърпичката — в ръкавите.

Таки сгъна няколко от най-ценните й бродирани кимона на вързоп заедно с любимите поетични книги на Сачи. Дори в замъка с неговите масивни каменни укрепления, дебели зидове и дървени греди и колони имаше опасност от пожар. Няколко години по-рано вторият от трите укрепени дворци беше лумнал в пламъци. Много хора бяха избити, а големи части от двореца — унищожени.

Оглеждайки какво може да вземе със себе си, Сачи видя мушнат в единия ъгъл прашасал вързоп — същия, който тя беше донесла със себе си от селото. Кой знае защо старият, избелял плат изведнъж й се видя много по-ценен от всичкото злато и брокати, които беше събрала през живота си в двореца. Мушна го под мишница и грабна алебардата си с копринената торба от рафта на стената.

Изведнъж настана тишина. Стъпките, тичащи отвън нагоре-надолу, престанаха, като че ли блъскащата се тълпа жени се вкамени. После се чу шепот — сякаш вятър разлюля висока трева в полето, — звук от смайването на много жени. Вратата към стаята на Сачи се отвори. Отвън в сенките се очерта една дребна фигура. В мрака просветна бледо лице, полускрито в диплите на падаща върху него качулка.

Беше принцесата. Без да чака да я представят, тя се втурна вътре и се спря в средата на стаята. Край нея се усети аромат на мускусен зимен парфюм. Беше задъхана, стискаше юмруците си толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Мадам Цугуко и група придворни се скупчиха около нея. Смаяни, Сачи и нейните прислужнички пуснаха вързопите, паднаха ничком на земята и притиснаха чело о постелките.

— Моя дамо Шоко-ин — рече принцесата, обръщайки се към Сачи с официалното й име.

Сачи вдигна очи. За първи път виждаше принцесата без грим. С големите си очи и несресана коса тя приличаше на дете. Кожата й беше толкова прозрачна, че почти нямаше вид на човек, сякаш не беше същество от този свят. Но имаше и още нещо. В погледа й проблясваше решителност, каквато Сачи друг път не беше съзирала.

— Шоко-ин — каза принцесата, поемайки си дълбоко дъх. — Дете. Те са тук. Проникнали са. Южните ронини подпалиха двореца. Сега се опитват да ме намерят и в бъркотията да ме отвлекат.

— Тук, в двореца? Южняците? — ужасена заекна Сачи, опитвайки се да разбере казаното от принцесата. — Но… как е възможно това? Как са могли да проникнат?

Южняци в замъка?! Това беше немислимо. Той би трябвало да е непревземаем, а женският дворец се намираше дълбоко навътре в земите на замъка. Южняците би трябвало да прекосят рововете, да се покачат на масивните бойници, да минат по подвижните мостове и да избегнат орляци охранители. Ако това беше вярно, тогава и последното укрепление беше превзето. Ето защо жените тренираха през целия си живот — да защитят своя свят от враговете, независимо какво ще им струва това.

— Има си шпиони — прошепна принцесата. — Трябва да побързаме.

Мадам Цугуко беше на няколко крачки зад принцесата. Черните й очи проблясваха. Тя като че ли беше пораснала на ръст. Беше изпълнена с тиха възбуда, нетърпелива да командва. Вдигна ръка, давайки знак на Сачи да слуша.

— Твоето време дойде — рече принцеса Кадзу. — Трябва да те помоля за една услуга. Най-голямата услуга, която може да поиска човек. Вземи моя паланкин и напусни замъка. Изпратих на моята охрана нареждания. Трябва да подмамиш враговете ми да напуснат двореца.

— Ти единствена можеш да го сториш — допълни мадам Цугуко. — Знаеш го. Това е твоят шанс да се отплатиш на Нейно височество.

Камбаните биеха настойчиво. Пред затворените врати тичаха хора. В стаята започваше да се промъква дим. Придворните дами се оглеждаха нервно. Сачи знаеше много добре, че това е отчаяна мисия. Щом са я определили за стръв на врага, най-вероятно нейната смърт е неизбежна. Но тя беше предана на принцесата. Имаше пълно основание да се жертва за нея. Принцесата я откъсна от селото и я въведе в свят на лукс и привилегии, даде я на шогуна за негова наложница.

Сачи отдавна знаеше, че един ден ще трябва да изплати дълга си.

Имаше и практически причини, за да избере нея. Южняците може би нямаха представа как изглежда принцеса Кадзу. Никой извън най-близките придворни дами и семейството й в Киото не я беше виждал. Но всички знаеха, че тя е аристократка с малък нос и бяла кожа, а като вдовица на Негово величество сигурно е и калугерка. Сачи приличаше досущ на Нейно височество и тя също беше калугерка; косата й беше късо подстригана и покрита с качулка. Беше идеалното копие — сякаш родена за нейна двойница.

Но да потегли в един паланкин без стражи и помощнички… Никой не би повярвал, че една принцеса може да пътува така. Планът беше налудничав, измислен панически на момента. Въпреки това Сачи получи задача и тя трябваше да я осъществи по възможно най-добрия начин. Ако в сърцето й пламнеше искрата на страха, трябваше да я изгаси.

Пое си дълбоко дъх.

— Моят дълг към Нейно височество е безкраен — рече тя тихо, но категорично. — Никога няма да й се отплатя. Каквото поиска от мен, ще го изпълня. Благодарна съм, че имам възможност да докажа своята преданост.

— Светът е потънал в мрак — каза принцесата. — Нашите приятели станаха наши врагове, а враговете ни — наши приятели. Господарят Иошинобу ни изостави, както знаете, и абдикира. Вече нямаме шогун. Южните владетели командват моя клет племенник, императора. Нашият живот не се цени. Ние вече сме мъртви. Независимо какво се случва, нашият дълг е към рода Токугава. Като леля на Сина на небесата и вдовица на покойния шогун аз може би съм ценна заложничка. От решаващо значение е да остана тук, в двореца.

Сачи се напрягаше да разбере случващото се. Единственото, което осъзнаваше напълно, беше дълбоката болка на принцесата. Принцеса Кадзу беше принудена да се откаже от всичко, на което държи, заради един брак, който не желаеше, а сега императорското семейство и родът Токугава бяха на противоположни страни. Като че ли единственото, което й оставаше, беше да изпълни дълга си. Сега тя беше член на семейство Токугава и щеше да остане такава до горчивия си край.

— Готова съм да умра, когато настъпи моментът — каза Сачи. — За мен е чест да заема мястото ти в императорския паланкин. Няма да те подведа.

Принцесата се насълзи.

— Ти ми беше като сестра — тихо каза тя. — Без теб животът ми ще е по-тъжен. Нека те закрилят боговете. Моля се да се срещнем отново в по-добри времена. — Тя наведе глава. — Направи каквото можеш — изрече принцесата.

Мадам Цугуко изчака принцеса Кадзу и придворните й да излязат и се обърна към Сачи.

— Побързай — рече тя. — Няма време за губене — и отвори вратата.

Сачи грабна вързопа и алебардата. Въобще не чувстваше страх, а само възбуда. Сякаш се събуждаше от продължителен сън. Тя почти беше забравила какво е да си жив.

Коридорът гъмжеше от жени, стиснали вързопи и понесли свещи и книжни фенери. В блещукащата светлина те приличаха на армия от пътуващи духове, бледи и изпити, в странни дрехи, навлечени набързо. Косите им се пилееха несресани, очите — пълни със страх. Някои се бутаха и дърпаха, хлипайки панически. Но повечето пристъпяха напред в зловеща тишина.

Когато мадам Цугуко и Сачи се появиха, колоната спря и се отдръпна почтително.

— Дайте път! — викна мадам Цугуко.

Тя започна да си пробива път през тълпата към онази част на двореца, откъдето идваше димът. Но хората бяха прекалено много и тя сви в една от големите стаи за приеми. Сачи я последва, бършейки очи. Димът се стелеше наоколо им. Когато спря, за да си поеме дъх, видя до себе си малкото бледо лице на Таки със заострената й брадичка и големите й очи.

— Върни се, Таки — просъска Сачи. — Ти не бива да идваш.

Мадам Цугуко се обърна рязко.

— Остави ни — изкомандва тя. — Веднага. Само дамата от страничната стая трябва да дойде. Върви в градината заедно с другите прислужнички.

Таки не каза нищо, но упорито продължи да ги следва.

— Върни се! — кресна й мадам Цугуко ядосана. — Как смееш да не изпълняваш моите нареждания!

Нямаше време за разговор. Продължиха да тичат напред. Когато стигнаха крилото с кухните и помощните помещения, димът беше толкова гъст, че почти нищо не се виждаше. Слепешката продължиха напред, закрили лица с ръкавите си. Най-после се озоваха в голямата входна зала. Вратите бяха отворени. Спряха се задъхани, поемайки ледения сутрешен въздух в дробовете си.