Лесли Даунър
Последната наложница (13)

III

Сачи изглеждаше толкова разсеяна — беше сигурна, че няма да може да се съсредоточи над уроците. Но докато преписваше стихове, като се опитваше да накара четката си да танцува по хартията също толкова плавно и грациозно като тази на Хару, почувства, че умът й се успокоява подобно на езеро, когато вятърът над него стихне. На практика беше доста назад от другите млади дами във всичко — калиграфия, китайска класика, писане на поезия, чайна церемония, гадаене с тамян и всички други дворцови изкуства, които жените трябваше да владеят, — но беше изпълнена с решимост да ги настигне колкото се може по-бързо.

Следобед отиде в тренировъчната зала. Слугините й я следваха с костюма й. Таки носеше нейната алебарда.

Там вече се бяха събрали няколко млади жени, облечени в униформата на дворцовата стража. Сачи също се преоблече в твърди черни разделени поли и черен жакет от сурова коприна с герба на рода Токугава — три листа от ружа, апликирани върху черното. Материята дереше кожата й. Сложи твърда черна шапка и я завърза с две бели панделки.

За първи път виждаше останалите след своето повишение. Те я зяпаха любопитно. Бяха още деца с гъсти черни вежди и бели зъби. Само тя беше с обръснати вежди и начернени зъби като голям човек. Стоеше с наведена глава. Бузите й горяха от неудобство, но заедно с това чувстваше и лека гордост.

Другите деца я наобиколиха, покланяйки се и скандирайки „поздравления“. Фую беше между тях — красива и наперена както винаги, със съвършен грим, с лъскава от помада коса. Дори й хвърли една ледена усмивка, докато изричаше думата „поздравления“.

Първата работа беше да се почистят настилките. Докато учениците се суетяха насам-натам, бършейки с влажни кърпи татамито, Фую се втурна между Таки и Сачи.

— Е — изсъска тя, — каква изненада. Предполагам Нейно височество е накарала Негово величество да избере една от нейните жени; и единствената жена в подходяща възраст си била ти. Каква участ за Негово величество, да трябва да докосва същество като теб!

Сачи се смая. Фую, изглежда, се беше забравила напълно, щом разкриваше чувствата си по такъв груб, директен начин. Тя се затича по-бързо, но Фую също ускори крачка.

— Ако ти трябва нещо, кажи ми, каквото и да било — рече задъхана Фую, повишавайки тон. — Ще имаш проблеми, ако ядеш бял ориз. Ще ти намеря ечемик или просо. Или храна за животни от яхъра. Също така можеш и да спиш там. Ще се чувстваш като у дома си.

Сачи не каза нищо. Фую сигурно се надяваше, че тя ще се ядоса и ще стане за смях. Но не продължи да я провокира.

Когато постелките бяха почистени, учениците коленичиха в единия край на залата и измъкнаха алебардите от торбите си. Сачи насочи с усилие вниманието си върху своето оръжие. Щом го пое в ръце, се почувства по-спокойна. Извади го от ножницата и се вгледа в острието му. Беше красиво, от най-фина стомана, елегантно извито. Изпъкналото острие беше достатъчно остро, за да разсече човек на две с един замах, а по тъпата страна имаше улей за оттичане на кръвта. Подобно на меча алебардата беше достатъчно остра, за да разсече на две броня с дебелина на човешки пръст, но в същото време притежаваше и достатъчно гъвкавост, за да не се счупи; беше изработена от майстор, чието семейство се беше усъвършенствало в това изкуство в продължение на много поколения. Дългата дървена дръжка беше лакирана и изрисувана с цветя в златно; не липсваше и гербът на Токугава. Сачи напудри острието, почисти го и го смаза. Избърса дръжката с кърпа, после върна острието в ножницата и постави оръжието обратно в торбата.

След това взе една тояга за тренировка. Когато я държеше изправена, тя беше почти два пъти по-висока от нея — изработена от бял дъб, лека и гладка, изострена в единия край.

— Покажете какво можете — извика учителката мадам Маса, жилава жена с посребряла коса. Беше почти толкова висока и стройна, колкото е алебардата, и имаше репутация на шеметна сабльорка. — Времената са опасни. Сега, когато Негово величество отсъства, ние трябва да сме готови да защитим двореца. Фокусирайте съзнанието си! Тренирайте усилено!

Учениците упражняваха различните движения — удряне, съсичане, пробождане, париране, блокиране. После сложиха брони и защитни дрехи и започнаха бой по двойки. Залата се изпълни от оглушителния трясък на дърво в дърво.

Израснали в самурайски семейства, спътничките на Сачи бяха започнали да овладяват алебардата от съвсем малки, за да бъдат готови да защитят домовете си, когато мъжете отсъстват. При самураите алебардата — нагината, „мечове с дълги дръжки“ — беше част от чеиза на булката. Те бяха дълги и леки — достатъчно леки, за да може да ги върти жена, и достатъчно дълги, за да може тя да замахне към краката на нападателя, преди да я е приближил достатъчно, за да я сграбчи или удари с меча си. В продължение на много години — по време на владичеството на дванайсет поколения шогуни — в Япония цареше мир. Освен да отблъснат някой бандит или крадец, жените не бяха живели с очакването, че ще използват алебардата за защита. Владеенето на алебардата до голяма степен беше станало форма на бойно изкуство, дисциплина за ума и тялото.

Но в женския дворец овладяването на алебардата се приемаше изключително сериозно. Дворецът беше домът на шогуна. Той отиваше във външния дворец, където се събираха мъжете, за да се занимава с държавните дела, но в женския дворец си почиваше и прекарваше нощите. И, разбира се, там нямаше мъже пазачи. Всички жени от двореца трябваше да владеят алебардата, за да могат да защитят шогуна, ако го нападне враг. Знаеше се, че жените от двореца на шогуна са превъзходни бойци, а за да се достигне такова високо ниво, бяха нужни обучение и всекидневни тренировки.

Сачи беше пропуснала години в своето обучение, но сега се чувстваше непобедима. Тялото й беше леко като пламък. Тя се втурваше напред, замахваше към противника, после се дръпваше извън обсега му, преди да му е позволила да я съсече или прободе. Усещаше лекия прът в ръката си и едва доловимите вибрации на върха му, докато пронизваше въздуха.

И все пак в сравнение с Фую беше непохватна. Фую беше най-добрият боец в класа. Сякаш ставаше едно с пръта, преминавайки грациозно от едно отривисто движение в друго. Беше удоволствие да я гледаш.

Отдавна не бяха тренирали заедно, от момента, когато Фую престана да бъде нейна бойна партньорка. С ъгъла на окото си Сачи видя Фую да приближава. Застана право пред Сачи и се втренчи в нея с присвити очи. Изглежда, напълно беше загубила контрол над себе си.

— Толкова хубава бяла кожа — с насмешка заговори тя. — Толкова си горда с бръснатите си вежди и черните си зъби. Мислиш, че ще ни заблудиш, нали? Ние знаем какво представляваш. Е, селянче, да те видим как се биеш.

Фую стисна устни. Сачи си спомни предупрежденията на мадам Цугуко и Хару. Знаеше, че Фую е много по-добър боец. Нямаше да има обучение. Чакаше я бой, това беше сигурно, но нищо не можеше да я спре да приеме предизвикателството на Фую. Нямаше нищо по-лошо от това да се покаже като страхливка. Сачи се стегна, опитвайки се да противодейства на презрението на Фую. Спомни си за твърдия поглед на шогуна и уверените му ръце. Щеше да докаже на всички, че е достойна да бъде негова наложница.

Поклони се. После се изправи с разкрачени крака, хванала свободно пръта с две ръце, и си пое дълбоко дъх. Съсредоточи се, рече си тя. Трябва ти концентрация. В следващия миг Фую я атакува с пламнали очи и покрито с пот чело. Сачи се сви, сякаш беше полска мишка, над която се спуска ястреб, неспособна да помръдне или да избяга. Размахала пръта и крещейки с всичка сила, Фую замахна към гърдите й.

Сачи почувства как от това въздухът пред пръта се раздвижи. Беше в готовност. Парира удара, въпреки че отстъпи назад от силата му. Прътът й още трептеше, когато Фую се завъртя и насочи нов удар, после още един към гърдите й, към главата, към краката. Сачи подскачаше и танцуваше, блокираше ударите и ги парираше. Можеше да прави само това, за да отблъсне атаката. Опита се и тя да нанесе удар, но нямаше начин.

После Фую се спря задъхана, само колкото Сачи да се стабилизира. Когато Фую отново се хвърли към нея, Сачи беше готова. Тя прихвана удара с дръжката на пръта, завъртя се на пръсти и атакува с острия край. Фую се дръпна назад и нанесе удари по гърдите, пищялите и китките й, опитвайки се да я принуди да пусне пръта.

Сачи се задъха. За миг изгуби концентрация и свали гарда. Силен удар между ребрата я изпрати със залитане назад. Фую нападна, удряйки я с пръта, обсипвайки я с удари. Когато Сачи падна на колене, тя я мушна в корема. Сачи се сви на две. Зави й се свят. Чуваше кръвта да пулсира в ушите й. Фую се надвеси над нея със зачервено лице и вдигнат прът.

Сачи за миг си представи нежния шогун и бебето, което може би растеше в нея. Изправи се задъхана. Двете жени закръжиха, вперили очи една в друга, с насочени пръти. Сачи виждаше единствено изкривеното от омраза лице на Фую и въртящите се стени на тренировъчната зала зад гърба й.

После Фую отстъпи назад и вдигна пръта. Той се изви във въздуха и се стовари надолу. Сачи отблъсна удара. Двата пръта се сблъскаха с пукот.

Сачи скочи назад, завъртя се на пръсти и се втурна напред. Фую отстъпи. Сачи удари с единия край на пръта, после с другия, преди Фую да успее да върне равновесието си. По лицето на Фую премина израз на недоумение. Сачи я накара да се брани. Тя беше въздух, беше пламък. Прътът сякаш се срасна с тялото й, стана част от него — продължение на ръката й. Танцуваше напред и назад, влагайки тежестта си във всяко движение, удряйки тук и там, опитвайки се да преодолее защитата на Фую. Лицето на Фую беше подпухнало. Сякаш аха да заплаче. Изгуби концентрацията си. В този момент Сачи насочи пръта към ръката й. Фую извика, лицето й се изкриви от ярост. Сачи падна на колене и замахна към краката на Фую.

Фую се върна към атаката. Лицето й беше тъмночервено. Замахна към корема на Сачи. Сачи се опита да парира удара, но прътът се изплъзна от ръката й. Загубила равновесие, тя залитна и падна. Преди да успее да стане, Фую започна да я налага по гърба, краката и ръцете. После хвърли пръта и й се нахвърли с юмруци.

Сачи се въртеше, огъваше се и нанасяше удари, когато можеше, но Фую я държеше притисната. Те се затъркаляха, удряха се, ритаха се и се деряха. Сачи почувства как ръцете на Фую я стягат за гърлото. Тя стисна косата на Фую и изпита радост, когато в ръката й остана един кичур. Фую извика и разхлаби хватката. Сачи рязко се изправи, извъртя я с лице към земята и я натисна с коленете си. Фую крещеше и се извиваше. Сачи я улови за ръката и я заизвива зад гърба й, докато Фую не удари пода с другата — знак, че се предава.

Залата беше тиха — чуваше се само задъханото им дишане. Над двете падна дълга сянка. Мадам Маса застана над тях.

— Стига! — кресна тя. — Никога не давайте воля на чувствата си. Нарушавате основното правило на самурайския закон. Обучението трябва да става със смирение, чухте ли?

Сачи бавно свали каската си. Цялата беше изпожулена, но не обърна внимание. Хвърли на Фую победоносен поглед. Но вече знаеше, че има един враг.

Жените се скупчиха на входа на залата и взеха да обуват дървените си сандали. Фую насочи яден поглед към Сачи. Кръглото й лице с чип нос беше мокро от сълзи, устните й — стиснати гневно. Тя се наведе и взе изкаляния си сандал. Преди някой да успее да я спре, тя отметна назад ръка и удари с него Сачи по едната страна.

Политайки от болка, Сачи притисна с ръка удареното. Обувка, изцапана със земна пръст — това се смяташе за най-голямата обида. Болката не значеше нищо, но унижението беше непоносимо. Сачи беше чувала, че навремето при такова унижение жената самурай се е самоубивала. Но тя в никакъв случай нямаше да го направи. Сачи не беше самурай и никога нямаше да бъде. Щеше да тренира и тренира, докато се научи всеки път да побеждава Фую. И някой ден щеше да й върне обидата.

— Все пак — прошепна гордо Таки, обгръщайки я със слабата си ръка — Негово величество избра теб, а не Фую.