Лесли Даунър
Последната наложница (12)

II

Рано на следващата сутрин на вратата към стаите на принцесата се появи кръглото засмяно лице на Хару.

— Поздравления, госпожо — каза тя на Сачи и се поклони дълбоко. — Как се чувстваш като новата наложница?

Те се оттеглиха в обичайния ъгъл, където Сачи получаваше своите уроци.

— О, Голяма сестро — прошепна Сачи, — толкова е трудно да мълча. От онази нощ с Негово величество плувам наоколо като езерно водорасло. Броя дните до неговото завръщане.

Хару закри уста с ръкава си и се смя, докато очите й не се свиха и не изчезнаха в гънките на бузите й.

— Изглежда, някой ти е дал прах от сушен гущер — рече тя. — Чувала ли си за това? Намират два гущера, оставят ги да се съешат и точно когато ще се излеят техните ин и ян течности, ги разделят. После ги поставят в отделни фурни и ги изпичат. Желанието им един за друг е толкова голямо, че димът от единия търси дима от другия, независимо колко отдалечени са фурните. След това ги смилат на прах. Говори се, че този прах е непобедим.

— Горкичките — прошепна Сачи, сложи ръце на устата си и се разсмя неудържимо. Да бъде отново себе си, макар и само за миг, беше за нея голямо облекчение.

Придворните дами и техните слугини, които изпълваха стаята, шиеха и говореха, се подбутнаха и се засмяха.

— В моето село имаше един дядо, който за тази цел продаваше печени змии — избърбори Сачи и скри очи в ръкава си. — Наричахме го дядо Змейко. И сега е пред очите ми. Говореше се, че ако някоя жена хапне дори малко парче, никой мъж няма да е в безопасност!

— Тези истории са много хубави — заговори Хару със строг вид. — Но недей забравя, че такива са и чувствата — просто една глупост, все едно че някой ти е дал прах от гущер или от изсушена змия. Преминават твърде бързо. Сега ти си държанка номер едно на Негово величество и негова жена номер две. Свързана си с Негово величество чрез връзките на верността и задължението. Това е важното. Радвай се на тези глупави чувства, но не им се отдавай! Не им позволявай да обсебят живота ти!

Съветите на Хару винаги бяха мъдри. Сачи обаче си помисли, че Хару едва ли би могла да знае как стоят нещата, след като никога не е познала мъж. Най-добре беше да смени темата. Освен това Сачи мислеше и за друго.

— Голяма сестро — започна тя, — да предположим, че не съм трудна. Какво ще стане тогава?

— Ще се молим и ще правим приношения — отвърна Хару. — Няма какво друго да се направи. Боговете ще решат. Внимавай — добави тя. — Тук има жени, които може би ти мислят злото.

— Голяма сестро, трябва да науча още толкова много неща — рече Сачи. За…? — тя замлъкна. Не й трябваше да пита защо някой ще й мисли злото. Трябваше да е търпелива, да чака и да наблюдава.

— Гледай никога да не си сама — посъветва я Хару с мрачно лице. — Нито за миг… Винаги трябва да си сред своите жени. Не докосвай храната си, ако не е опитана, и стой далече от кладенци и възвишения! Доста наложници си отиват от този свят. Ние всички те обичаме и ще ти помагаме, но има хора, които ще се изядат от завист.

Сачи гледаше с недоумение. Не беше виждала никога Хару толкова сериозна. От думите й я полазиха тръпки, но още беше твърде рано да се тревожи за себе си. Мислеше единствено за нежния млад шогун.

— Тук са станали множество страховити неща, откакто дойдоха варварите, а и дори преди това — продължи строго Хару. — Хората извън двореца не знаят нищо за случващото се тук. Ще ти разкажа една история. Тя се случи точно в началото на царуването на господаря Иесада преди около десет или единайсет години.

Сачи се наклони напред, подпря брадичка на ръцете си, а лактите — на ниската маса между нея и Хару; опита се с всички сили да прогони от ума си мислите за шогуна.

— Беше годината след смъртта на господаря Иейоши — започна Хару. — Той имаше двайсет и седем деца, но само един негов син оцеля. Това беше господарят Иесада, синът на мадам Хонджу-ин, милата стара дама, която ти посети вчера; тогава тя не беше толкова мила. А той, той беше… Как да кажа?

Тя огледа дамите на принцесата наоколо. Всички бяха заети със своето ръкоделие и разговаряха на висок глас на своето наречие Киото. Тя се приближи към Сачи и понижи глас.

— Той беше… как да кажа? Не се интересуваше от жени, вероятно не и от мъже. Беше като малко момче. Първите му две съпруги се споминаха още преди да стане шогун. Първата се казваше мадам Нобуко — дъщеря на благородник от Киото. Беше на двайсет и пет, когато я повали шарка и умря. Помня я много добре. Когато тя умря, аз бях малко момиче. Току-що бях дошла в двореца. Тя беше мила дама и свиреше чудесно на малък барабан. Той често сядаше и я слушаше как се упражнява. Дори може би я харесваше, макар всички да знаеха, че няма да имат деца.

Новата съпруга пристигна на следващата година. Тя беше дъщеря на министъра на императорския дворец в Киото. Когато слезе от императорския паланкин, беше на ръст колкото него. Единият й крак беше по-къс. Тя куцукаше по коридорите. Ние всички тайно се шегувахме, че в скъпоценния паланкин сигурно се е качила със скок. Но на Иесада му беше все едно. Той продължаваше да си играе игрите и не й обръщаше внимание. Тя изкара една година и също умря. Хората започнаха да се тревожат, че Негово величество е прокълнат. „Ако искаш да умреш, омъжи се за Иесада“, така казваха. И нямаше шанс да се роди наследник.

Това беше без значение, докато баща му, господарят Иейоши, още беше шогун. Но после Негово величество се спомина. Случи се внезапно и по странен начин — ужасно нещо. Всички знаехме, че не умря от естествена смърт.

Тя се спря за миг, потърка очи с ръкава си и продължи:

— Тъй господарят Иесада стана шогун. Той нямаше жена, нито наложница, нито наследник. Идваше в женския дворец, за да види майка си, мадам Хонджу-ин. Иесада беше болнаво момче — какво ти момче — мъж, сигурно вече е бил трийсетгодишен. Но още приличаше на дете. Вечно боледуваше. Имаше слабо бледо лице като на гладен призрак и големи блуждаещи очи. Обичаше най-много да пържи боб, да го бърка в тигана с бамбуковите пръчици. Имаше пистолет, подарен му от един холандски търговец. Обичаше да гони царедворците си с него. Те бягаха, а той се смееше. Или просто сядаше и гледаше наоколо с невиждащи очи.

И тъй, мадам Хонджу-ин беше най-силната личност във вътрешния дворец — може да се каже дори най-силната личност в царството. Когато трябваше да се подписва нов закон от дворцовите сановници, Хонджу-ин нареждаше на Негово величество дали да го подпечата или не. Всички я ухажваха. В замъка течеше река от дарове — брокатена коприна, вази, чаени сервизи, изделия от японски лак, сладкиши, най-различни красиви неща. Подаръци за нея, подаръци за дамите… Какъв живот живееше тя!

Един ден стражите правеха сутрешната си обиколка. Проверявали помещенията, когато забелязали от един паланкин да капе кръв и да висят ръка и крак. Вратата била затворена и вътре била натикана някаква жена, свита в завесите. Когато я развили, била чисто гола и напълно мъртва. Ние всички се втурнахме да видим, но ужасени избягахме. Всички се чувствахме ужасно изплашени.

Оказа се, че това е мадам Хицу, една от високопоставените служителки в отдела по изхранването. Разбира се, човек не може да познава всички хора на такова място. Тя беше намушкана с нож. Всички си мислехме, че е от ревност. Беше имала връзка с няколко от дамите. Една от тях, мадам Шига, явно бе луда по нея и затова заподозряха нея.

Но после се разбра, че мадам Хицу е станала доста близка с господаря Иесада. Тя имаше достъп до кухните и често му носела боб, сядала до него и си говорели, докато той го бъркал. Имаше един вид сушена риба, която той много обичаше, и тя му носеше и от нея. Може би е планирала да го съблазни. Ако беше станала майка на детето му, щеше да получи възможност да измести мадам Хонджу-ин. Да се превърне в силата зад трона.

Разбира се, разследване не се проведе. Никой не разбра кой мразеше мадам Хицу толкова силно, че да я убие; дали беше от ревност, или защото тя се домогваше до по-високо положение. Никой не посмя да допусне, че случаят има връзка с мадам Хонджу-ин; а дори и да имаше, тя беше толкова силна, че никой не би могъл да стори каквото и да било.

Сачи потрепери от ужас. Стискаше толкова силно ръцете си, че дланите й се бяха изпотили. Погледна към придворните дами наоколо, стори й се, че те си разменят погледи, че кроят планове срещу нея. Знаеше много добре, че под спокойната си повърхност женският дворец кипи от съперничество и омраза. Но винаги си мислеше, че подобни вражди не могат да засегнат нищожен човек като самата нея. Сега положението й беше друго. Сигурно всички чакаха да видят дали ще стане майка на наследника на шогуна. Наистина трябваше да бъде много внимателна.

Изведнъж си спомни за Всесилната. Навярно е била на нейните години — не по-голяма от Сачи сега, — когато е дошла в двореца, за да стане третата жена на господаря Иесада. И беше победила. Беше го надживяла и беше заела мястото на старата мадам Хонджу-ин. Но все пак да споделя леглото на такъв господар… На този свят никой не може да избира пътя на живота си, а жените — още по-малко, дори когато са толкова умни, пламенни и красиви колкото Всесилната. А после — на края — да бъдеш вдовица, изтласкана на брега на живота не много след своята двайсетгодишнина. Сачи се опита да си представи каква мъка и разочарование се крият зад стоманената й външност. Такова нещо преди никога не би й хрумнало. Но сега, когато споменът за Негово величество беше толкова пресен, светът изглеждаше различен.

— Какво стана с господаря Иейоши? — попита тя неуверено. — А с господаря Иесада?

Хару се намръщи и поклати глава.

— Някой друг ден — тъжно рече тя.