Лесли Даунър
Последната наложница (10)

VI

През нощта рукна силен дъжд, който затропа по керемидите като галопиращи копита. На сутринта всеки лист, цветче и стрък трева в градините блестеше от роса. Скрити дълбоко в двореца, шогунът и неговата наложница почувстваха, че влагата се е вдигнала и въздухът е прочистен.

Прислужничките, дошли да ги събудят, видяха, че малкият дюшек до ложето на шогуна е непобутнат. Шогуна го нямаше, беше се измъкнал още преди да съмне. Само миризмата му беше останала.

Четирите жени, които бяха следили Сачи през нощта — многоуважаваната мадам Накаока, мадам Цугуко, мадам Чийо и проповедничката с бръснатата глава, — я чакаха в антрето. Сачи коленичи пред тях. Сутрешният въздух я лъхна. Усещайки как четири чифта очи се взират в нея като ястреби в полска мишка, тя се опита да оправи разрешената си коса и грима си. Знаеше, че трябва да повтори всяка дума, казана пред шогуна, но думите на Негово величество й бяха толкова скъпи, че искаше да ги запази само за себе си, не да ги изрецитира като урок. Погледна смирено към мадам Накаока. За голяма нейна изненада тя й се усмихваше.

— Е, мила — промълви, потискайки прозявката си. — Ти се справи много добре. Чухме всичко, което трябваше да чуем.

Група прислужнички оправиха косата и грима на Сачи и й помогнаха да облече дневното кимоно, после я поведоха обратно по коридорите към покоите на принцесата. Момичето вървеше като в сън — почти не виждаше накъде я водят. Всичко беше променено. Беше се събудила в един нов свят, но все още не разбираше какво означава това, нито каква е станала.

Мадам Цугуко я въведе при принцесата. Принцеса Кадзу седеше зад писалището си. Тя остави четчицата.

— Сигурно си уморена — промълви тя и изрече официалната фраза, с която обикновено се благодари на служител. — Ти ми свърши добра работа.

За първи път говореше директно със Сачи. Сачи вдигна очи към нея. За миг погледите им се срещнаха. Принцеса Кадзу се усмихна малко тъжно.

— Ти ми свърши чудесна работа — повтори тя. — Трябва да се помолим на боговете да успееш да ми родиш син. Мадам Цугуко ще се погрижи да бъдеш възнаградена както трябва.

Тя продължи да пише, а Сачи се поклони мълчаливо и се оттегли. Сачи късно разбра, че изпълнявайки нарежданията на принцесата, беше рискувала своите чувства; но имаше ли избор? Не можеше да направи нищо друго. Още мислеше над думите на принцесата, когато пристигна емисарят на шогуна, придружаван от свита прислужнички, натоварени с подаръци. Шогунът беше пратил сандък с кимона за принцесата, изрисуван богато в черно и златно с ириси и течаща вода. А също и кутия с козметика за мадам Цугуко и гребени и ветрила за другите придворни дами. За Сачи имаше амулет в копринена торбичка.

Принцесата прие почтително даровете и ги сложи настрана. После взе една четчица и с красивия си почерк написа бележка върху един свитък.

След като емисарят си замина, мадам Цугуко се наведе напред.

— Ваше височество, часът наближава…

— Днес съм малко недобре. Пратих съобщение на Негово величество, че не мога да го изпроводя. Няма нужда да се притеснявате, дами мои.

Лицето й беше като маска.

На Сачи никога не й беше толкова трудно да поддържа външно спокойствие. Не беше справедливо. Чувствата й току-що се бяха събудили; а сега шогунът заминаваше. После и принцесата — любимата й принцеса. Защо трябва да отблъсква собствения си съпруг, отказвайки да се сбогува с него, когато той заминава може би за няколко месеца? Сачи се беше надявала, че като част от антуража на принцесата можеше да го види още веднъж.

Бавно отвори торбичката с амулета — беше красива, от бяла коприна с копринена връв. Надяваше се той да е написал стихотворение за нея, в чест на първата им нощ. Но това беше нещо още по-ценно — амулет, който да гарантира раждането на син. Мушна го в пояса си, където държеше и камата.

Не посмя да се посрами, като заплаче пред всички. Без да си дава сметка какво ще си помислят, тя се втурна към градините; тичаше сляпо, прецапвайки през локвите с дървените си сандали. Тича и тича, докато сградите на двореца в далечината съвсем се смалиха. После обърна лице към небето и остави сълзите й да се смесят с дъжда.

Таки я настигна задъхана. Разтвори чадър и грижливо го вдигна над главата й.

— Не се тревожи — рече тя. В тънкия й глас имаше нещо успокояващо. — Той скоро ще се върне.