Ники Пелегрино
Рецепта за живот (13)

Бабета

Много неща в Тривенто бяха останали непроменени. Търговците все така изваждаха сергиите си на главния площад, окичвайки ги със сушени люти чушки и дебели колбаси, трупаха отгоре кривите топки сирене качокавало^[1] и пресните плодове и зеленчуци. Кметството се извисяваше все така гордо зад фонтана с бронзовата русалка, също както в детството на Бабета.

Сега наистина имаше много повече туристи и Бабета чуваше различни езици, докато чакаше на опашката в салумерията^[2] или минаваше покрай някой бар. Срещаха се много повече коли и много повече полицаи, които надуваха свирките си, за да разчистят движението. Тривенто обаче не беше чак толкова пострадало от съвременния живот, за разлика от много други градове. Старите къщи и църкви бяха построени така близо една до друга, че нямаше място за нови сгради. Нито пък имаше място за супермаркети, бензиностанции, както и за заведения за американски хамбургери.

Животът тук течеше така, както бе текъл векове наред. Жените продължаваха да пазаруват със сламени кошници през рамо, спираха от време на време, за да поздравят някой приятел или да разменят някоя и друга клюка. Младият Фернандо седеше подпрян на прага на своята месарница в очакване на клиенти, също както баща му, а и дядо му преди него. Фини платове се вееха пред магазина на Русо. На терасата над него възрастни жени плетяха вълнени шалове, вдигайки поглед от време на време към върволицата местни жители, отправили се към площада.

Винаги когато София водеше майка си в града, Бабета следваше една и съща програма. Първо посещаваха банката, за да се увери тя, че парите й са налице и са в безопасност. Сетне София настояваше да пият някъде кафе и да хапнат някакъв сладкиш.

— Ако толкова ти се пие кафе, можеше да ми кажеш, преди да тръгнем, и щях да ти направя, без да плащаме. — Въпреки това, щом седнеха на масата, Бабета обичаше да гледа минувачите. От време на време виждаше някой познат или възрастна жена, която познаваше от момиче.

После отиваха на пазар и София не спираше да бъбри.

— Какво ще кажеш за крехки диви аспержи, мамо? Толкова са вкусни, запържени с няколко яйца. Може да купя малко за вечеря.

Съпругът на София работеше в железниците и Бабета се тревожеше колко бързо онова, което печелеше, отиваше за неща, от които нямаха належаща нужда.

Случваше се да спрат и в пекарната, откъдето си купуваха пресен хляб с карамелизиран лук и прошуто или посипан с розмарин. Старата Силвана седеше почти през целия ден на припек пред вратата, макар отдавна да бе продала магазина. Беше доста глуха и почти не виждаше, но умът й все още бе непокътнат, така че ако нещо се случеше в града, нямаше начин тя да не го знае. Дори това не се бе променило.

Бабета не бързаше. Крачеше бавно между сергиите на пазара, подбираше внимателно и се пазареше.

— Не си мисли, че от мен можеш да вземеш парите, които искаш от туристите — предупреди тя, докато продавачът й завиваше парче пекорино. — Нали виждам онзи по-жълт край. Никой не би ти го купил. Дай ми и него.

Търговците мърмореха и София се притесняваше от приказките на майка си, но тя пет пари не даваше — спестените дребни суми не бяха без значение за нея.

Вече се насочваха обратно към колата, когато Бабета видя англичанката, която се бе появила във „Вила Роза“ преди седмици. Седеше на масата пред едно от кафенетата, отпиваше от чашата си с просеко^[3] и помаха за поздрав, когато ги видя.

Бабета кимна леко в отговор, но София вече беше забелязала движението на главата й. Сега щеше да разпитва коя е тази жена.

— Коя е жената, която поздрави? — последва неизбежният въпрос. — Откъде се познавате? — Дъщеря й вече беше извила глава назад, обзета от любопитство.

— Не е важно. Гледай къде стъпваш — скастри я майка й и ускори крачка.

— Страхотна е. Защо ти помаха?

Бабета зацъка нетърпеливо с език.

— Някаква клиентка, която дойде да види „Вила Роза“ преди няколко седмици. Не ми досаждай, София. Какво те засяга, че някаква жена маха с ръка.

— Щом отново е дошла в Тривенто — правеше се, че не е чула дъщеря й, — може би иска да купи вилата. Сигурна съм, че има парите. Забеляза ли колко скъпи са дрехите й и онази голяма кожена чанта, която бе на стола до нея?

Както можеше да се очаква, младата жена подхвана обичайната си тема.

— Какво мислиш да правиш, ако тя купи имота? Може да не иска да ви задържи като пазачи? Тогава ще загубите и къщата и къде ще отидете с татко? Мислила ли си за това?

Забила поглед в планинските склонове отпред, Бабета се стараеше да не слуша.

— Защо чакаш да ви изхвърлят? — неумолимо продължи София. — Особено след като папа очевидно не е добре с главата. Налага се да потърсиш някое малко жилище в Тривенто и не виждам защо отлагаш. Защо не искаш да ме чуеш и се инатиш. Ако се преместите в града, няма да се тревожа толкова за вас.

Бабета смръщи лице, отказвайки да участва в такъв разговор. Безмълвно продължи да върви към колата, като си даваше сметка колко ядосана вероятно е София. След години дъщеря й щеше да я разбере. Само когато човек остарее, осъзнава, че не желае да прави никаква промяна в малкото останали му дни на тази земя.