Светослав Славчев
Вместо предговор

Една от историите в тази книга ми я разказа възрастен, много опитен следовател — да го наречем Янкулов. Разказа я и добави:

— Ако решите да я опишете, просто не знам как ще стане! Вие, авторите, обичате повече така… интуиция, смели догадки, внезапни обрати! Интуиция тук също имаше, не мога да отрека, но повече и много по-важно беше другото!

„Другото“ беше знания, умение, дълбоко човешко разбиране на хората, безкраен упорит труд и — съвсем не на последно място! — силата на науката, въплътена в техническите средства.

— А за интуицията не сте напълно прав! — възразих аз.

Така е, не беше напълно прав. Интуицията, това донякъде загадъчно явление, не е толкова загадъчно. Тя е натрупани знания, вроден и придобит опит, които „неосъзнатото“ пази и преработва. Тези знания и опит интуицията понякога ни поднася в нужния миг със скоростта на електронноизчислителна машина. (Дано психолозите ми простят малките волности във формулировките!) И няма защо нашият „компютър на неосъзнатото“ да бъде противопоставян на съзнанието.

А „другото“ и особено техническите средства в криминалистиката е нещо още по-интересно. С исполинските крачки на научно-техническия прогрес растат неимоверно и възможностите на тези средства. И да си признаем, те като че ли започнаха да придобиват някаква тайнственост за обикновения човек, за неспециалиста; започнаха да се отдалечават от него. Какво означава например „лазерен емисионен спектрометър“? Или „германиево литиев детектор“? Това са думи.

Зад тези думи всъщност се крият уреди, които работят със смайваща точност и са с необикновени възможности. И никак не е пресилен примерът, който се появява от време на време в литературата: един от тези уреди има такива чувствителност, че при съответни условия би могъл да регистрира в София запалването на свещ на разстояние десет хиляди километра, т.е. в Атлантическия океан!

Всички тези възможности на техническите средства се използуват и в криминалистиката. Но…

Тук има едно „но“. Човекът и единствено човекът е, който определя целта, смисъла и значението на тази техника. И никой няма право да заобикаля въпросите: „Кой я използува? За какви цели?“ Дали тя ще бъде струпана в полицейските лаборатории и ще се превърне в помощник при скалъпване на фалшификати и провокации срещу хората, които се борят против империализма и военщината? Или ще служи на бъдещето, на хуманността и законността в социалистическото общество, ще хвърля ярка светлина върху големите въпроси за виновност и невинност? Съвсем не е едно и също!

Техниката е призвана не да обеднява, а да обогатява човешкото у човека! А в криминалистиката то се изявява в пълната яснота по противозаконното деяние, в разбирането на човека, който е прекрачил позволената граница, в помощта, която може да му се окаже. Иначе техниката без хуманизъм се превръща в технизиран, антихуманен Франкенщайн. Той не ни е нужен. Никак!

Читателят е в правото си да запита:

— Разказите в книгата документални ли са?

Преди всичко това не са разкази, а описания на някои случаи, размисли около тях. Достоверни ли са те? И да, и не. Достоверни са, доколкото някои от събитията са се случили, но по напълно понятни съображения хората тук са с променени имена, друга е обстановката и въобще действието е с различен ход. А някои може да се приемат и за „истински“, доколкото при дадени обстоятелства биха могли да се случат. Така че, както казват обикновено авторите на подобни книги, всяка прилика с действителни лица и събития е напълно непреднамерена.

Но по-важно е не дали тези истории действително са протекли така, както са описани. По-важно ще бъде, ако те успеят да дадат известна представа за възможностите на техниката в криминалистиката, за търпеливия и всеотдаен труд на хората, които стоят зад тази техника. И не на последно място, ако те накарат някого да се замисли, да избегне някоя съдбоносна стъпка, да се спре пред онази невидима граница, зад която вече има похабен живот, разбити съдби и закъсняло разкаяние.

Това наистина ще е най-важното.