Ръсел Къркпатрик
През лицето на света (8)

Глава 6
Мьолкбридж

Компанията напусна Уоч Хил по различен от този на идване маршрут. Преценявайки като прекалено висока възможността да бъдат разпознати по Западния път тъй близо до Вапнатак, те решиха да се отправят на изток, поемайки по рядко използван друм през гората, който щеше да ги отведе до Северния път и до реката Малки Мелг, няколко мили на север от крепостния град.

Лийт отклони очи от смаляващата се фигура на Кроптър и се огледа. Гората сякаш вдъхваше леден въздух връз тях, под короните й лежеше вечен здрач, откъснат южен масив от Великите северни гори. Тези древни дървета стояха непоклатимо на склон, твърде стръмен, за да предизвика дърварската брадва. Древни, мрачни дървета.

— Кой беше този човек? — Лийт запита брат си. — Никога не съм чувал за него, а той живее в охолство само на няколко мили от Долината.

— Кроптър е Часовой като Кърр — отвърна хауфутът, дочул разговора. — Със сигурност е богат, но не бих казал, че тъне в охолство. Почти не е свързан с околните, съседите му го смятат за саможив човек. Но очевидно децата от Долината си имат друга теория за Кроптър от Уоч Хил.

— Той е нещо повече от Часовой — добави Кърр. — Той е това, което Часовоите наричаме цернер — или казано на съвременния език, пророк. Познавам го от много време. Истински северняк, момче. Той е мой старейшина на Поста, с по-висок чин.

— Пророк? — намеси се Лийт. — Това част от Битието на огъня ли е? Ако е истина, защо не сме узнали? — той се обърна към хауфута за подкрепа. В дома на Кроптър, омагьосани от дълбокия, мощен глас, Огнебитието бе изглеждало съвсем близо до тях. Дори тук, сред древните дървета, то изглеждаше възможно, ала силата на Кроптъровите думи бе отслабнала докато яздеха. Чудеса, магия, илюзия. Просто думи на един възрастен чудак.

— Няма нищо вълшебно у него, момче — настоя старият фермер с оттенък на грубост. — Стар и мъдър, той знае от опит как неочакваните събития могат да изкарат наяве най-силните черти на хората. Вярва, че добрите хора се справят по-добре с трудностите на живота в сравнение със злите. Не съзира напред в бъдещето като истински пророк: доколкото изобщо са останали такива. Проницателност и разум му помагат да надникне в сърцата на събеседниците си. Ако това е вълшебство, то тогава да, той е вълшебник.

— Той не го обясни точно така — промърмори Лийт. Той не надникна в сърцето ми.

— Звучи ми повече като самозалъгване — коментира хауфутът. — И все пак бях впечатлен от днешните му думи.

— Притежава дълбока вяра в паметта на Най-възвишения — продължи Кърр, — и вярва, че мисията ни ще се увенчае с успех. Аз самият не съм толкова сигурен. Смятам, че Най-възвишеният е забравил за Фалта. Какво са за него неколцина яхнали коне селяни? — старият фермер се изсмя горчиво. — Аз не съм мистик като господаря, който вижда повече от Огнебитието в сравнение с реалния свят. Прекарва цялото си време в онази къща, взирайки се върху случващото се над Северните покрайнини като някой полубог. Не казвам, че самият Най-възвишен е просто приказка. Чувал съм подобни дрънканици, не ще ги търпя. Но според моята догадка ще изковем съдбата си сами; с много малко божествена намеса. Въпреки това е окуражаващо да разполагаме с доверието на някой като Кроптър. Пратениците му също могат да ни бъдат от полза.

Няколко минути по-късно Компанията излезе изпод боровете и елите на Великите северни гори. Пред тях се простираше тясната долина на Малки Мелг, а отдясно се издигаше Вапнатак. Туфи подгизнала трева на места пробиваха снежната покривка, която от своя страна изглежда се бе поразтопила през нощта, топъл южен вятър бе докарал по-хубаво време. В делящата ги от Северния път миля се виждаха заграждения, обикновено запълнени с овце, но празни по това време на годината. Отвъд пътя, скрита зад шубрак, се извиваше река Малки Мелг. Следваха поредица ниски, залесени варовикови хълмове, протегнали се към хоризонта.

Кърр погледна към слънцето, вдигнало се високо над хълмовете и обливащо обградения с крепостни стени град.

— Трябва да побързаме, преди пътят да е станал прекалено оживен — заяви той.

Пътниците поеха покрай ниска прещипова ограда, тихо галопираха през леко наклонените заграждения, като внимаваха където е възможно да оставят препятствия между себе си и града. Достигнаха пътя и бързо го прекосиха, очевидно останали незабелязани. На отсрещната му страна откриха дупка във високия плет и покрай дъбове и върби се отправиха надолу към реката.

— Водата ще е ледена — провикна се фермерът през рамо. — Не си губете времето с реката!

Кърр пришпори неохотния си кон през тесния, каменист поток, Стела се беше прилепила като репей за гърба му. По средата на пътя спря, за да позволи на другите да го достигнат. Докато чакаше, започна да преценява ездитните им умения. Едрият хауфут се справяше сносно с юздите, но очевидно от него нямаше да излезе ловък ездач. Хал проявяваше изненадваща опитност в насочването на коня си, въпреки тромавата си лява страна и бремето на притискащия се към гърба му брат. Поклащайки глава, фермерът се опита да не мисли как тези хора щяха да се справят с предстоящото им пътешествие.

Ниски, мъгливи облаци се заспускаха от юг, от морето се носеше влажност. Малката компания пое по крайбрежието на другия бряг, сетне бързо пресече откритите поля. Отдясно, Западният път лъкатушеше към тях, извивайки се първо на север, сетне на юг, появявайки се от Шлюза на Вапнатак. Кърр ги поведе леко на север, за да не бъдат видени от пътя, макар че малцина изглежда бродеха в зимното утро.

Сто фута внимателно изкачване и конете се озоваха на върха на ред начупени хребети. Без да спират, моментално се спуснаха в долината Уайт Форкс, загърбвайки Малки Мелг и познатия им свят.

 

 

По средата на утрото конят на брудуонския водач бе окуцял, клатушкайки се болезнено по пътя. Въпреки очевидното бързане, нападателите слязоха от седлата и се събраха около животното, грижа обагрила лицата и гласовете им. Докато вниманието им бе ангажирано, Манум се обърна и започна да се извърта, не обръщайки внимание на болката, докато не зърна Индретт, метната по подобен начин на друг кон. Тя гледаше към него! Усмихна се! Добре е! Е, не съвсем, помисли си, докато оглеждаше раните й. Ще бъде добре, като се измъкнем. Но разменените погледи оказаха върху тялото му ефект, който не бе по силите на никое лекарство.

След няколко минути объркан разговор, онези отново се качиха на седлата, за да спрат отново само час по-късно, този път в горичка дървета близо до река, голяма река, доколкото Манум можеше да прецени. Чуваше я да изтича някъде отдясно, скрита от погледа му. Трябва да е Мьолк, помисли си той. Наоколо няма друга толкова голяма река. Но вече яздим толкова дни… как е възможно това да е Мьолк? Освен ако… освен ако не се намираме на Западния път! Започна да съединява фрагментите, които бе видял след Средозимника: каменист път, огъващи се треви, борови дървета, голяма река. Трябва да е Западният път. Но защо? Ако ни отвеждат отново на изток към Брудуо, защо поемат по този път посред зима? Мисленето все още предизвикваше болки в главата му.

Когато и второто кратко прекъсване приключи, ездачите поеха отново.

Челното животно навлезе във водата, сетне се препъна, кракът му сривайки се под тежестта му. Манум чу вик и плясък, когато ездачът падна в каменистата река. Последва хаос от звуци: кон цвилеше в очевидна беда, ядосани гласове крещяха, още плясъци и проклятия от посоката на реката. След това шумът престана и за няколко минути гласовете засъскаха в оживена дискусия. Най-накрая бе постигнато някакво споразумение и жребецът, на който Манум яздеше против волята си, бе доведен до реката; животното бе подплашено от страдащия кон, легнал на една страна с извит под невъзможен ъгъл десен преден крак. За миг Търговецът изпита угризения, но това чувство бързо се разнесе при спомена за ужасите във Фавония и причиненото на Индретт. Боят. Огънят. Писъците. Миризмата на смърт. Никога нямаше да забрави видяното; щеше да стори всичко по силите си, за да спести на други — и на себе си — подобна съдба. Тихо прокле брудуонците за всичко, извършено от тях и благослови камъчето и името на Кауин Ловеца.

На заден план двама ездачи затропаха по дървен мост. Чувайки това, Манум си позволи доволна въздишка, докато последната част от пъзела се наместваше. Късметът започва да ми се усмихва. Врагът бе задържан, а този звук ми казва къде точно се намираме.

 

 

Петимата пътници, с Кърр начело, прекараха остатъка от деня лъкатушейки нагоре и надолу покрай възвишения, пресекли пътя им под прав ъгъл. Движейки се не по-бързо от обикновено ходене, държаха Западния път от дясната си страна. Точно преди вечеря заваля дъжд, постоянен ръмеж от морето.

Най-накрая заобиколиха последния хребет и се изправиха пред обширно поле, затънало в мъгливия полумрак на здрачината. От дясната им страна, Лоутуейтските мочурища се простираха на юг към хоризонта. На стотици футове под тях Западният път се виеше около основата на хълма, излегнал се през северния край на мочурливите земи. В мрачната далечина, голяма река се виеше мързеливо през блатистата местност — Мьолкелва, или Млечната река, както я наричаха чужденците, извираща далеч от Челюстните планини и изминаваща стотици левги, преди да се влее в морето, напоявайки голяма част от северен Фирейнс. Лийт бе слушал много за тази река, особено от варецките рибари, но никога досега не я бе виждал. Очите му следваха пътя на реката по течението, през широката долина към сивия хоризонт. В определена точка в замъглената от дъжда далечина, Западният път сякаш се сливаше с реката.

— Утре трябва да рискуваме с пътя — заяви Кърр, обръщайки се към спътниците си. — Трябва да започнем да набираме скорост, а шансовете някой да ни разпознае тук са малки. Днешното пътуване бе бавно по принуда. Исках да дам на конете време да свикнат с ездачите си, преди да ги изпитаме в нещо повече от ходене и се притеснявах, че може да ги изтощим, ако ги пресилваме из коварните варовикови възвишения. Но сега брудуонците вероятно разполагат с четири дни преднина. Ще отпочинем тук за през нощта, сетне ще потеглим!

Лийт с благодарност се смъкна от коня. Подобно на повечето деца от Долината бе яздил из селото Салопа — животното, заделено от селския съвет за децата. Но цял ден, прекаран на седлото, бе съвсем друга работа. Мускулите на ръцете и краката го боляха ужасно и се чувстваше щастлив, че гърбът му е вдървен. Никога не би повярвал, че простото седене върху кон може да бъде толкова изтощително. Ала колкото и да бе изранен, състоянието му бе далеч по добро от това на хауфута, който лежеше на земята, треперещ от болките в гърба. Лийт и Хал се редуваха да го разтриват, опитвайки се да облекчат страданията му.

Всеки от Компанията отпи вода от манерката и хапна малко хляб и мед. Докато ядяха, дъждът понамаля, сетне спря съвсем. Воалът бе повдигнат и Склоновете можеха да бъдат видени да се простират на хоризонта, заснежените им върхове проблясващи на чезнещото слънце към Западния път. Зад стръмнините им, Лийт знаеше, лежаха Брейданската пустош и вероятният път към Компанията.

На следната утрин внимателно подбраха пътя по нанадолнището към Западния път. Конете трополяха по празния път, доволни да са далеч от влажните полета. Старият фермер придърпа вълнената шапка под ушите си, обърна яката на палтото си и прикани с жест останалите да последват примера му. Сетне извъртя коня си и пришпорвайки го, се понесе бързо по пътя. За миг останалите не реагираха — с изключение на хауфута, който изпъшка, докато забиваше кокалчета в кръста си, в опит да облекчи агонията — сетне също се втурна напред. Следобед вятърът задуха от север и смете мъглите настрана, разкрил бледосиньо небе, прорязано от перести облаци. Севернякът продължи да вее откъм гористите Ноянски хълмове, разположени отляво, прониквайки през дрехите им и вледенявайки ръцете и лицата. Пътят представляваше утъпкан камък и чакъл, разсичайки направо тресавищата. Изглежда бе значително инженерно постижение, предвидено да поддържа редовен и натоварен трафик, но с изключение на мяркащите се тук-таме каменна ограда или вход на ферма, други признаци за обитаемост отсъстваха. Макар да бяха близо до Вапнатак, човечеството изглежда бе погълнато от дивотата на природата.

Ала, макар и див, за бродещите люде от севера пейзажът далеч не бе празен. Минаването им развълнува мнозина създания и Лийт с възхищение разглеждаше ятото бели яребици, вдигнало се из дъбравата от лявата им страна. Макар да не се виждаха други животни, с изключение на виещите се вдясно чайки, тресавищата гъмжаха от живот. Полски мишки, невестулки, белки и красивата норка, рижави и бели лисици; всички те щяха да вършат обичайните си дейности, без да обръщат внимание на шепа поели по пътя човеци.

В късния следобед почвата бе станала осезаемо по-влажна, а фермерски порти вече не обграждаха Западния път. Издигнат на каменистия си пласт, пътят разделяше безкрайно на вид тръстиково море, все още изпънат право напред, твърде целеустремен, за да бъде сметнат за натурален феномен. Спряха, за да може Кърр да размени мястото си със Стела, а Хал — с Лийт. Качвайки се отново на седлото, последният се заслуша във вятъра сред тръстиките. Някъде отляво се носеше жаловитата песен на птица. Сетне отново бяха на път, вятърът виеше в ушите му и усещанията му избледняха, оставяйки единствено болката в кръста и задните части.

Светът бе потънал в здрач по времето, когато пътниците спряха да вечерят. Блатата все така се простираха от двете страни на Западния път, макар хълмовете отляво, почти изчезнали по-рано през деня, отново да се бяха приближили.

— Тази нощ ще продължим да пътуваме — каза им фермерът, — и ще се възползваме от луната. От много време не съм яздил толкова надалеч и разстоянията са трудни за преценяване в подобна безлична земя, но по мои изчисления ни остават още около десет мили, преди да оставим мочурищата зад гърба си и да можем да напуснем пътя в търсене на място за нощувка. Не можем да останем да спим на пътя, нощните ветрове ще ни смразят. Също така трябва да вървим по-бавно. Не искам да излагаме конете на риск, имаха тежък ден.

През следващите четири часа изтощената Компания водеше конете си за юздите. Сумракът бавно отстъпи на нощта и за около час бе доста мрачно, единствената светлина идваше от звездите. Сетне луната се издигна над тръстиките от дясната им страна и отново можеха да виждат. Нищо не се бе променило; пътят, прав като конец, все така разсичаше далечината. Клепачите на Лийт натежаваха и той трябваше да се бори, за да остане буден. След известно време забеляза сенчестата земя бавно да се издига от двете страни на пътя, а блатните треви да проредяват. Сетне за свое облекчение чу гласа на Кърр:

— Ей там вляво, в сянката на онези дървета. Там ще пренощуваме.

Компанията сви от пътя сред малък боров гъсталак, слезе от конете и ги привърза за стволовете на високите дървета. Висящите почти до земята клони щяха да предложат достатъчна закрила от вятъра. Един по един петимата членове на Компанията се увиха с одеяла и потънаха в сън.

Като че да помогнат на Компанията да напредне възможно най-много, следващите два дни се отличаваха с великолепно време, безветрени и хладни, топлината на следобедното слънце стопи и последните остатъци от снега покрай пътя. Трите коня бяха яздени непрекъснато през третия ден и водени за поводите през осветените от луната часове. Третата нощ ги свари да нощуват под друга група дървета на не повече от миля от Тролдейлския път, сред която имаше странно У-образно дърво. Така Компанията достигна Алваспан, последен мост над Мьолкелва, по здрач на четвъртия ден след потеглянето от Уоч Хил.

Мостът не бе нищо повече от широки дъски върху дървени стълбове, но бе единственият начин да се премине реката от извора й насам. Огромната маса бавнотечаща вода можеше да бъде безопасно прекосена и с лодка при Уиндрайз, на два дни път оттук, макар на няколко места между Алваспан и Уиндрайз също да бе възможно прекосяване при маловодие. Хауфутът нададе кратък радостен вик, докато се отправяха към моста, защото отвъд него проблясваха светлините на Мьолкбридж — и миражите на пиво и удобна нощувка. Компанията затрополи по моста в края на дългия, уморителен ден.

На другия му край ги чакаше мъж, протегнал тояга пред гърдите си. Той изкрещя нещо, което Лийт не може да разбере и с жест им заповяда да слязат от конете. Докато останалите от Компанията правеха това, Кърр остана върху седлото.

— Какъв е проблемът? — грубо запита старият фермер.

Мъжът свали тоягата си, сетне изтегли блестящ меч.

— Ако обичаш, господине — каза той любезно, но твърдо, — слез от коня.

— Откога на людете от Северните покрайнини е забранено да пресичат Алваспан? — поинтересува се Кърр.

При споменаването на покрайнините мъжът видимо се отпусна.

— Слез и ще обясним.

Докато Кърр се смъкваше от седлото, видя още мъже в сенките, въоръжени с брадви, ножове и тояги. Той протегна ръце с обърнати нагоре длани, фирейнският знак за добра воля.

— Защо препречвате пътя ни? Не ви мислим злото!

— Накъде сте се отправили?

— Отиваме към Уиндрайз — внимателно отговори Кърр. — Сред нас е хауфутът на Лулеа, който отвежда племенницата си при роднини. Останалите от Компанията ни искат да видят с очите си красотата на долината Торрелстроммен, за която много сме слушали.

Полуудавен смях долетя от сенките. Очевидно хауфутът на Лулеа бе известен в Мьолкбридж.

— Долината Торрелстроммен наистина е красива, ала сте избрали погрешно време от годината, за да я видите — мъжът прибра меча в ножницата, но все така запречваше пътя им. — Тази долина е есенно чудо, но сега е сключена под зимните снегове. — Той подозрително изгледа Компанията. — Сега не му е времето за пътуване по Западния път!

Ситуацията започваше да излиза извън контрол.

— Съгласни сме! — отвърна Кърр, опитвайки се да звучи искрен. — Но чухме, че вуйчото на хауфута е много болен, вероятно на смъртен одър, и не можем да чакаме до пролетта. Яздихме усилено през последните четири дни и ще продължим така до Уиндрайз, ако ни бъде позволено да преминем моста!

— Почакайте малко! — заповяда мъжът, сетне се оттегли да говори с останалите мъже в сенките. Няколко мига по-късно отново пристъпи напред. — Можете да минете — каза той, — и след това трябва да дойдете с нас.

— Трябва? — промърмори хауфутът. Какво ги е прихванало тези хора? Той провлече нозе подир малката групица към неосветена постройка до другия край на моста. Каквото и да е, надявам се да не е повлияло на качеството на бирата им.

 

 

Кепенци бидоха спуснати, лампи бидоха запалени и столове придърпани за петимата пътници. Лийт се озова седнал зад туловището на селския водач. Отвъд празната маса седеше младолик човек с прошарена коса и разтревожено свъсване и дори премигващата светлина на лампата не бе достатъчна, за да извади от мрака него и спътниците му.

— Така — заговори мъжът, когото Лийт разпозна като спрелият ги на моста, — разочарован съм, че не благоволихте да разкажете истината за пътуването си. — Той се усмихна сухо. — Но това си е ваша работа. Ако не познавахме хауфута на Лулеа, макар и само по описание, щяхме да бъдем по-настоятелни с въпросите си. Но позволете ми да ви уверя, че сме убедени във вашата почтеност. С каквото и да сте се захванали, хората от Мьолкбридж ще помогнат с радост.

Хауфутът измърмори някакви благодарности.

— Защо запречвате моста? — настоя Кърр.

Някои от мъжете в сенките замърмориха за лошите маниери на странника. Приеми предложеното, помоли се Лийт. Не ни забърквай в неприятности.

— Тихо! — излая младият мъж, извръщайки се към съгражданите си. — Моля, продължи — каза на стария фермер, ала любезността му бе насилена.

— Живял съм из тези земи дълги години, добри и лоши; никога не съм чувал да се запречват мостове за хората от Северните покрайнини. Къде е легендарното гостоприемство на людете от долината Мьолк?

Лицето на младежа се свъси още по-силно.

— Казах, че ще ви помогнем, старче, и ще го сторим. В много части на света подобно гостоприемство би било достатъчно легендарно. Но след като настояваш да узнаеш онова, което ние очевидно се опитваме да прикрием, ще предоставя обяснение за поведението ни. Храна, пиво и меко легло, тези неща ще почакат. — Той поспря и погледна през рамо, като че търсеше подкрепа от хората зад гърба си. — Що се отнася до посрещането на моста… преди три дни двама конници пресекли моста и влезли в селото. Един от хората ни, фермер от склоновете на Винкулен, дошъл за запаси. Готвел се да напуска, когато странниците се приближили. Спуснали се върху него, убили го с мечовете си, взели коня му и изчезнали нагоре по долината.

Докато узнаем за случилото се, те вече бяха изчезнали. Бедният Сторр ни разказа за случилото се, преди да умре от раните си. Тук нямаме много коне, но оседлахме наличните и потеглихме подире им. Нагоре по Западния път попаднахме на трима мъже встрани от пътя, които провеждаха някаква церемония. Погребваха кон.

Докато ние се приближавахме, изпълнени с гняв и желание за мъст, тримата излязоха на пътя с извадени мечове — младият мъж нервно облиза устни. — Ние от Мьолкбридж сме смели, никога не отстъпваме пред лицето на предизвикателството. Поне така обичаме да си мислим. Ала бяха минали много години от последната ни битка, която бе срещу алчните за земя уиндрайзци. Но ние… Внезапно остриетата им запълниха цялото ни полезрение, а по лицата им прочетохме смъртта си, така че се оттеглихме и поставихме постове в краищата на селото, в случай че се завърнат. Бяхме като омагьосани. По-умните глави могат да кажат, че сме били изплашени, ала тогава не приличаше на страх, а на благоразумие. Не зная как да го обясня, освен да кажа, че сме били под влиянието на чародеи.

Хауфутът кимна и каза тихо:

— Братя, не ви съдим. Повярвайте ми.

— Вие сте първите пътници оттогава. Ако трябва да съм честен, помислихме ви за онези мъже, завръщащи се в здрача по Алваспан. Надявам се разбирате предпазните мерки — младежът се облегна в стола си, обгръщайки Компанията с проницателните си очи.

Кърр се изправи.

— Не ще го отричаме, защото вече сте се досетили. Знаем за тези ездачи и ги следваме по Западния път.

Ядосано мърморене се разнесе откъм сенките.

— Не ме разбирайте погрешно! Те са наши врагове и ние ги преследваме. Повече от това не мога да кажа. Те са опасен враг, както вече сте се убедили сами. Опитът ми да ви заблудя беше за ваша безопасност.

— Каква надежда имате срещу такива като тях? — разнесе се глас от задната част на стаята.

— Слаба — искрено отвърна старият фермер. — Но се справяме и без надежда. Имам едно питане. Тук има ли такива, които са видели ездачите?

Неколцина се обадиха.

— Някой от вас видял ли е мъж и жена с тях? Имаха ли тези ездачи някакви заложници?

Глъчка се разрази за няколко мига, сетне всичко утихна. Очевидно никой не бе видял нищо освен ездачите и въоръжението им.

— Става малко по-ясно! — заяви младият мъж. — Вероятно роднините, които отивате да посетите, пътуват с тези мъже? — погледът му пробяга по лицата на Компанията, прочитайки потвърждение. — Ако е така, трябва да са се разделили. Видяхме само трима.

— Значи имаме надежда! — хауфутът на Лулеа се изправи. — Когато тези мъже посетиха по подобен начин моето село, бяха четирима на брой. Не сте видели цялата им група. Биха ли могли други да останат незабелязани?

— Възможно е — призна младежът. — Нагоре по течението има бързеи и над тях реката може да бъде прекосена, ако водите са спаднали, както е сега през зимата. Останалите може да са прекосили там. — Той се вгледа питащо в членовете на Компанията. — Значи са взели заложници? Странно нещо за убийци като тези!

Хауфутът все още стоеше прав:

— Можем само да изразим скръбта си от сполетелите ви нещастия. Макар донесли печал на вашето село, на нас те дават надежда. Започнахме преследването си с четири дни за наваксване, а сега изглежда имат само три дни преднина. Ако побързаме, може да ги настигнем преди пустошта.

— Брейданската пустош? — запита невярващо младежът. — Отправят се натам по това време на годината? И вие ще ги следвате?

— Само при най-голяма нужда. Но тези мъже, макар да са по-безмилостни, отколкото можете да си представите, не познават фирейнската зима. В това ние имаме предимство.

Младият мъж се изправи и протегна ръка към Компанията.

— Бих искал да поговорим още за тези неща, но ти и приятелите ти сигурно сте гладни и жадни. Време е за гостоприемството, за което сте чували. Елате, може да поговорим още в селската странноприемница. Сетне ще ви предоставим легла за през нощта — освен ако не възнамерявате да преследвате онези мъже без почивка!

Хауфутът се изсмя.

— Надявах се да заговориш за храната и напитките. Някои може и да се задоволяват с пътническите дажби, но на мен ми дай истинска храна!

Младежът протегна ръка за поздрав.

— Аз съм хауфутът на Мьолкбридж. Съжалявам за обстоятелствата на посрещането ви. Нека поговорим за по-приятни неща над чаша от най-доброто пиво в Северните покрайнини.

 

 

След вечерята хауфутите на Лулеа и Мьолкбридж се отделиха заедно с Кърр в странична стая на приятната и добре уредена странноприемница „Уейбридж“ Останалите по покана на Хал излязоха навън, за да избегнат задушливия въздух.

Студен вятър се виеше надолу по долината към братята и вървящата подире им Стела, докато тримата бавно се заразхождаха по улицата. Бледа светлина се излъчваше от къщите, прегърнали страните на калдъръма. Мьолкбридж бе селце от тридесет-четиридесет къщи, възседнало Западния път, снабдявайки фермерите в северните краища на цивилизацията. Къщите изглеждаха малко по-дребни от тези в Лулеа, като че се бяха свили от студа. Дърветата също изглеждаха по-ниски от онези у дома и силуетите им се навеждаха към долината от тържествуващия вятър. Може би, помисли си Лийт, е илюзия. Високи хълмове се струпваха от двете страни на долината и застрашителното им сенчесто присъствие смаляваше и къщи, и дървета. Над главите им ниски облаци се стелеха надолу по долината, среброто им изпъкващо на черното нощно небе. Лунният сърп стоеше ниско на хоризонта, бледото му сияние проблясващо на вечерната роса. Вятърът стана осезаемо по-студен.

Известно време тримата вървяха мълчаливо. Ей ме на, разхождам се със Стела, помисли си горчиво Лийт. По всяко друго време бих бил във възторг. Само ако Хал не беше тук…

Хал внезапно спря, прекъсвайки размишленията на Лийт.

— Извинете ме — каза той, — но кракът ми е раздразнен от цялата тази езда. Не мога да вървя повече. Ще ви изчакам тук.

Лийт се канеше да протестира, когато Стела го изпревари.

— Благодаря ти, Хал, няма да се бавим. Хайде, Лийт — добави тя, тъй като момчето не помръдна. Той съумя да раздвижи краката си и закрачи с пламнал стомах. Не се осмеляваше да я погледне.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да бъдат чути, Стела се обърна към Лийт:

— Истина ли е? — запита тя. — Наистина ли си ме чакал под Общинския дъб цял следобед?

— Да — отвърна Лийт, неизмерно посрамен от прямото питане. Сълзи си прокараха път опасно близо до повърхността. Онзи жалък следобед под дъба се бе превърнал в символ на всичко, случило му се оттогава. На самотата, на глупостта.

— Какво ти се случи? Защо не дойде? — смотолеви той.

— Съжалявам — тя отвърна вежливо.

Гневът на Лийт се разпали при тези й думи, тъй кратички, произнесени с такава лекота. Нима това бе означавало толкова малко за нея?

Тя продължи:

— Съгласих се, защото исках да подразня Друин. Но той се ядоса, когато узна и не искаше да ме пусне да се срещна с теб. Повярвай ми, Лийт, не бих могла да се отърва от него дори и да се бях опитала.

— Тогава защо не ми каза това по-рано? На другия ден, на следващата седмица — по някое време преди този момент! — яростта и сълзите доближаваха.

Стела сви безпомощно рамене. Как можеше да го обясни? Всички останали момичета се бяха присмивали на останалото да я чака момче. Той бе станал техен обект на подигравки. Как можеше да отиде и да му се извинява? Не можеше ли той да проумее, че тя също би прихванала част от присмеха? Да се смеят на нея както на него — това тя не можеше да понесе.

Този неин жест реши всичко. Лийт пое дълбок дъх и подобно на натъпкани в бутилка парцали, прибра разпокъсаните емоции дълбоко в гърдите си и ги погреба. Усилието го преряза като нож.

Двамата измъчени млади продължиха да се разхождат.

— Истина ли е това за теб и Друин? — внезапно запита Лийт, думите долетяха иззад стиснати зъби. — Ще обявите ли годежа си?

Стела не отговори нищо толкова дълго, че Лийт се зачуди дали изобщо го е чула.

— Да — най-сетне отвърна тя. — Родителите ни го планираха от много време.

Той чу отчаянието в гласа й и то го обърка.

— Родителите ти? Ами ти? Не е ли това, което искаш?

Стела спря. Косата й обрамчваше сведеното лице, блестейки на сребристата лунна светлина. За известно време тя не каза нищо, като че преценяваше дали да бъде искрена. На Лийт не му хрумваха насърчителни думи. Той пристъпи напред, за да види по-добре лицето й, но тя също закрачи, сякаш не го искаше до себе си. Вървеше все по-бързо и по-бързо докато наближаваха края на селото. Внезапно спря.

— О, Лийт, така го мразя! — гласът й бе по-слаб, по-уязвим от когато и да било. — Друин започна да ме преследва, щом чу за плановете на родителите ни. Непрекъснато ми се натрапва. Всички останали го смятат за чудесен, но той не е! За известно време се опитвах да го харесам, но всеки ден намразвам нещо ново у него. Няма да се върна, Лийт, няма! Каквото и да стане! — сетне тя заплака.

Лийт досега не бе виждал жена да плаче — с изключение на майка си. Искаше да я утеши, да я прегърне както правеше с майка си, но не можеше да се насили да поеме риска. Страхът от отхвърляне, осезаем като физическа болка, почти го повали.

— По-добре да се връщаме — каза високо тя.

— Да — отвърна несигурно Лийт. Знаеше, че е предал себе си, но бе безсилен да й каже как се чувства. — Съжалявам за Пиесата на Средозимника — каза по някое време той.

Стела горчиво се изсмя.

— Беше перфектна! Никога не бях виждала Друин толкова вбесен! Ако не те бяха убили… имам предвид, ако не беше симулирал смъртта си… Е, щях да се опитам да те предупредя. Друин ревнуваше толкова силно, че щеше да те нападне на следващия ден, убедена съм. Единствената щастлива физиономия на погребението ти беше неговата.

— Би ли сторил подобно нещо? — запита несигурно Лийт.

— Не го познаваш — отвърна простичко Стела. — Той има две лица. Учтив и възпитан сред хората, ала груб и жесток насаме. Надявам се да умре преди да се прибера! — разпалеността в гласа й бе ужасяваща.

Лийт не отговори. Струваше му се, че се изгубва, пропадайки в някакъв дълбок, мрачен кладенец.

 

 

Кърр се вгледа през масата в хауфута на Мьолкбридж.

— Вече знаеш нещо за ездачите и техните пленници. Има ли нещо, с което можете да ни помогнете, или може би ние да помогнем на вас?

— Можете да ни помогнете по много прост начин — дойде отговорът. — Убийте ги. Нека на немилостивите не бъде показана милост! А ако не желаете да ги убивате, доведете ги обратно в Мьолкбридж, където ще бъдат изправени на съд заради делата си!

— Хубав номер, стига да можехме да го сторим — измърмори хауфутът на Лулеа.

— Исканото от вас съвпада с желанието ни — отвърна старият фермер. — Има ли някой, който би ни помогнал да го сторим?

— Никой с ума си няма да дойде с вас — отвърна водачът на Мьолкбридж. — Мъстта настрана, сега не е времето за подобно пътуване, ако изобщо някой период от годината е удачен за преследването на подобни главорези. Но в селото има двама младежи, които не са съвсем с ума си, откакто баща им бе убит. Много усилия ни костваше да им попречим да откраднат коне и да се отправят на сигурна смърт в преследване. Но по това време, уви, вече ще са узнали за наличието на група следващи ездачите странници, и няма да позволят някой да застане на пътя на отмъщението им. Те ще искат да се присъединят към вас. Против убежденията ми е дори да ги оставя да говорят с вас, защото те са млади и твърдоглави, но не мисля, че мога да ги спра. Искате ли да ги видите?

Хауфутът се приведе към Кърр:

— Какво бихме спечелили от разговора с тях? Нямаме нужда от още хора, които да ни се пречкат.

— И аз мисля тъй — прошепна Кърр в отговор. — Ако разчитаме на превъзхождаща бройка, нямаме надежда да спасим Манум и Индретт, камо ли да заловим един от брудуонците жив. И все пак…

— Какво?

— Ако тези младоци познават пущинаците, могат да се окажат безценни. От друга страна, вече сме изложили три деца на опасност.

Хауфутът кимна, сетне се обърна към колегата си от Мьолкбридж:

— Ами ти? Би ли дошъл с нас?

В този момент вратата се лашна отворена и нахлуването на двама мъже заглуши отговора.

— Къде са? — изкрещя единият от тях, поваляйки стол с шумен трясък. Около вратата се струпаха и други, но внимаваха да не бъдат забелязани от хауфута си. Никой не искаше да изглежда прекалено любопитен.

— Къде са? — повтори мъжът, докато лудешки се оглеждаше.

Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна, сетне се обърна към нахлулите:

— Седни, Фарр — каза, побутвайки стол към него. — Ей там в ъгъла има още един стол — обърна се към втория мъж. Сетне, изморено, се изправи на крака и отиде до вратата.

— Съжалявам, момчета — каза весело. — Частни дела — и при тези думи затвори вратата.

— Е? — настоя първият мъж, слаб, ъгловат лудак с извит нос и вечно намръщен. — Тези ли са? Всички ли са? Мислех, че са петима. Къде са останалите?

Мъжът неохотно седна когато осъзна, че няма да получи незабавни отговори на питанията си. Брат му, непродумал, вече седеше.

Младият хауфут отново зае мястото си.

— Извинявам се за нахлуването — каза, обръщайки се към мъжете от Лулеа. Сетне се извърна към новодошлите. — Казано ви бе да чакате отвън — скастри ги той, но гласът му бе прекалено дружески, за да е укорителен. — Не можехте ли да изчакате? Какво ще си помислят хората от Лулеа за вас? Ще повярват ли, че сте в състояние да реагирате с покорство и зрялост по време на криза?

Първият мъж понечи да отговори, но бе спрян от водача си.

— Фарр, прояви търпение. Тези мъже са имали дълъг и уморителен ден и не биха били особено предразположени към младоци, които пречат на заслужената им почивка.

По-младият брат се изправи. По-нисък бе от Фарр, а широките му рамене издаваха сила.

— Казвам се Уайра Сторрсен — каза той на Кърр и хауфута на Лулеа. — Молим да извините нетърпението ни. Силно желаем да чуем плановете ви за ездачите, погубили баща ни.

Шишкавият хауфут на Лулеа с мъка се изправи на крака, усмихвайки се към младежа.

— Ако трябваше да искаме извинение от младежкия ентусиазъм, светът щеше да се е превърнал отдавна в безплодно място! — рече, докато протягаше ръце към Уайра във фирейнския знак на мир. — Аз съм хауфутът на Лулеа, а това е Кърр, един от спътниците ми. Заедно с трима други вървим по следите на конниците, нападнали баща ви. Моля, седнете; за нас е удоволствие да говорим с вас.

Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна облекчено. Но Фарр не мирясваше:

— Какво са сторили на селото ви? — сопна се на лулейския водач.

Очите на Кърр се свиха:

— Същото като на вашето — излая в отговор, изпреварвайки по-мекия отговор на хауфута. — Само дето плениха, вместо да убиват. Двама от съселяните ни бяха отведени и ние искаме да си ги върнем.

— Няма убити в селото ви?

— Няма убити. Поне се надяваме, че приятелите ни са още живи.

Фарр продължи да разпитва:

— Останалите трима, спътниците ви, те бойци ли са? — той изгледа Кърр с пламнали очи.

Хауфутът прочисти гърло.

— Не точно… — призна. — Всъщност ако се стигне до бой, подозирам, че ще ни надвият бързо. Но ние ще разчитаме на…

— Тогава се нуждаете от нас! — възкликна триумфално Фарр. — Сторрсенови умеем да въртим меча и тоягата. Ние сме планинци от Винкулен, не някакви си изнежени брегаджии. Планинците са повече от достоен противник за южните ездачи! Кога потегляме?

Това бе достатъчно за Кърр, който остро си пое дъх. За кого се мислеше този хлапак? Точно се канеше да отговори, когато за своя изненада чу хауфута да се смее.

— Вие двамата сте точно от каквото се нуждаем! Тръгваме утре сутринта, един час преди зазоряване. Ще бъдете ли готови?

Вълча усмивка разпъна тънките черти на по-възрастния Сторрсен.

— Готови сме! — извика той, сетне скочи на крака, събаряйки стола си. Брат му застана до него. С ловко движение Фарр измъкна от колана си нож и го задържа високо пред себе си, с насочено нагоре по посока на долината острие. — Нека враговете ни внимават!

В този момент Стела влезе през отворената врата, последвана от Лийт и куцащия Хал. Двама мъже, един от които размахал нож, стояха срещу хората от Лулеа. Бяха ли тези двамата част от ездачите? Тримата млади замръзнаха.

Фарр ги изгледа смаяно.

— Това ли са останалите ви спътници? Та те са деца! — той остави ножа да се изплъзне от ръката му и той тупна на пода. — Ние бойци ли сме или бавачки?

Уайра го потупа по рамото.

— Деца? Не, братко; вгледай се по-внимателно. Аз виждам двама уверени млади мъже и — тук очите му се разшириха — рядко красива жена.

Стела се изчерви от погледа му на искрена възхита.

— Фарр — продължи по-младият брат, — май ти имаш нужда от бавачка, ако се гледа неумението ти да се въздържаш. Не позволявай на тъгата да помрачи разума ти! Те ни приеха и имаме шанс да отмъстим за татко. Какво повече искаш?

Фарр измърмори нещо, прибра ножа си и седна. Брат му последва примера, спирайки за миг очи върху девойката от Лулеа. Очите й проблеснаха от вниманието. Нейде дълбоко в себе си Лийт здраво сграбчи бутилката и затисна тапата.

 

 

Компанията най-сетне се разположи по леглата из плесенясалите стаи в края на дългия, мрачен коридор. Ала Лийт не можеше да заспи и се вслушваше в долитащия през стената разговор между Кърр и хауфута.

— Защо прие предложението? За какво са ни тия луди глави? — старият фермер бе ядосан.

— Само един от тях е луда глава — отговори отпаднало хауфутът, който вече се унасяше. — Тези момчета щяха да тръгнат подир ездачите с нас или без нас. Сам виждаш! По този начин няма да има изненади. Ще ги държим под око. По-добре да ги вземем с нас и да знаем къде са, отколкото да ни се пречкат по пътя.

Кърр изръмжа.

— Има нещо вярно — призна.

— Пък и сега имаме двама бойци — напомни му хауфутът.

— Ако може да се вярва на фукните им — каза със съмнение Кърр. — Според Кроптър никой фирейнчанин не би могъл да се нарече боец в сравнение с онези ездачи.

— Вероятно. Но може да се стигне до открит сблъсък и тогава каква полза би имало от мен, теб или другите?

— Много малък е шансът тези планинарчета да надвият четирима закалени в бой брудуонски воини.

— Малък е по-добре от нулев — отвърна хауфутът.

На Лийт му се струваше, че е неангажиран наблюдател, гледащ младо момче на име Лийт да лежи в чуждо легло. Младото момче изглеждаше малко, изтощено и безсилно. Заспивай, каза му той. Не мисли за това. Мисли за нещо друго.

Младото момче послуша съвета му и най-накрая потъна в сън.

* * *

Със сигурност бе прекалено реално, за да бъде сън.

Лийт можеше да види майка си метната връз кон, язден от обвит в сиво ездач. Тя се мяташе от страна на страна, докато конят се движеше по заледен път, виещ се през мрачни, обсипани със сняг дървета. Отпред имаше още два коня, по-малък северен и едър брудуонски жребец, яхнати от двама воини с тежки ботуши. Още по-напред друг кон носеше баща му и четвърти брудуонец; последният внимателно подбираше пътя напред.

Четвъртият ездач бе опрял меч в раменете на баща му.

Дълбока рана грозеше бузата на Манум и бащата вдигна ръка да я докосне, сякаш белегът му причиняваше болка. Ездачът излая заповеди на странен език. В отговор бащата вдигна ръка и посочи напред към мрачните гори. Лийт без затруднения се движеше наравно с тях, докато те яздеха по залесения склон. Стигнаха до равно място и кръгла просека, в средата на която имаше малък синьо-зелен вир. Лийт гледаше как баща му е бутнат грубо от коня и принуден да събира съчки за огън. Неблагодарна работа бе да се рови из снега за дърва. Майка му оставиха вързана на коня. Тя се тресеше, твърде далеч от топлината на огъня, лицето й отекло и белязано, очите й замъглени от болка и изтощение.

Какво сте й сторили? — запита Лийт. — Да не искате да измръзне до смърт?

Мъжете изглежда го чуха. Изтеглиха мечове и се спуснаха към него. Синя светлина запулсира като разрастваща се рана между него и воините. Мамо! Татко! Бягайте! Бягайте! — закрещя той, докато брудуонците наближаваха. Сетне с вик мъжете се нахвърлиха отгоре му, всичко почерня и Лийт се изтръгна от съня.

 

 

Още не се бе отърсил от ужаса на кошмара, когато пътниците, вече седем на брой, се събраха пред странноприемницата. Хауфутът на Мьолкбридж стоеше в полусиянието на предутринта, за да ги изпрати. Кърр удряше поръбените си с кожа ботуши в замръзналата улица и мърмореше против студа. Тропането му, пръхтенето и цвиленето на конете бяха единствените разнесли се звуци.

Над главите им дребните звезди бяха започнали да избледняват, светлината им погълната от розовопръстата планинска зора. Облаците се бяха разчистили, но Фарр ги предупреди за този тип време.

— Никога не остава спокойно за дълго — коментира по обичайния си рязък начин. — Ще яздим срещу вятър през по-голямата част от деня. Ще достигнем Уиндрайз чак утре по залез. Трябваше да тръгнем по-рано.

Докато минаваха през финалните приготовления, Лийт си припомни комичната сцена, разиграла се в странноприемницата преди половин час. Хауфутът на Мьолкбридж им бе предложил да си изберат оръжия от селския склад. Всеки от лулеанците си бе избрал меч от купчината ръждясали и почупени реликви. Хауфутът избра пръв. Спря се на дълго, закривено острие, ала не успя да привърже колана на ножницата около обширния си пояс.

— Е, аз ще карам без меч — бе рекъл, доста по-весело, отколкото трябваше.

— О, не, не може — бе отвърнал колегата му и бе намерил парче въже, към което привързаха ножницата. Когато мечът бе привързан около кръста се оказа, че не стои прав. — По-малък меч! — бе проплакал едрият мъж и в крайна сметка се спря на късо и широко острие, не по-дълго от нож. Докато го размахваше тромаво, то почти се изгуби в едрите му лапи. Кърр не можа да се въздържи и бе избухнал в смях.

— Хубаво — бе изпуфтял хауфутът. — Ще бъда отмъстен в пустошта, когато вие замръзнете, дордето на мен ми е топличко.

Кърр избра здрав меч, изглеждащ неотдавна изработен. Бе нащърбен на две места близо до дръжката. Стела издърпа дълго острие от масата, но едва успяваше да го повдигне.

— Не се притеснявай — бе й казал сред избухналия смях Уайра, — никой от тях не би могъл да го носи. Това е декоративен меч.

Стела погледна с благодарност младия мъж от долината.

Хал се зарови дълбоко в купа, откривайки стари, ръждиви остриета.

— Тези ще свършат работа — бе възкликнал той, прибирайки едно в ножницата си. Взе друго и го подаде на Лийт. Изглеждаха леки, въпреки ръждата.

— Никаква работа няма да ви свършат подобни ръждясали стари остриета — бе им казал хауфутът на Лулеа.

— Напротив — бе отвърнал колегата му от Мьолкбридж. — Тези остриета са били изковани за войната срещу Брудуо и са били свидетели на конфликта между Мьолкбридж и Уиндрайз.

— Искаш да кажеш… — бе започнал Лийт.

— Да, те са на над хиляда години.

Лийт бе погледнал нащърбения си меч: струваше му се напълно възможно.

— Със сигурност би било по-добре да имаме нови мечове?

— Не — бе отвърнал младият водач. — Вече не можем да ги изработваме такива. Тези са истински остриета, с история.

Сетне фарсът бе започнал, когато един по един петимата брегаджии бяха се впуснали в мним бой. Хауфутът на Мьолкбридж бе гледал с усмивка на лице, а Фарр се бе изсмял открито.

— Да, определено ездачите са в опасност — беше заявил той. — Един поглед към вас, глупци, и ще умрат от смях.

— Тогава ще кръстя меча си — бе обявил непринудено Хал, държейки меча си високо, отбивайки необмислените думи на по-възрастния от братята Сторрсен. — Кръщавам това оръжие Реброгъделан!

Тази забележка бе предизвикала още вълни кикот, към които Лийт не се присъедини. Щеше му се той да е измислил остроумно име на оръжието си.

Сега, сред ледения утринен въздух, Лийт прокара пръсти по дръжката на ненаименувания си меч, неудобно увиснал на бедрото му. До този момент пътуването бе протекло като сън, нереален низ от събития, ала сега студеното оръжие до страната му говореше за опасност и смърт. Стегна се при мисълта: може би това е най-добрият начин.

Всичко бе готово. Брегаджиите яхнаха конете си по установения маниер, а Фарр и Уайра разполагаха със собствени животни. Фарр се провикна, хауфутът на Мьолкбридж им помаха и с вбити в ледения камък копита Компанията остави зад гърба си селото, продължавайки по Западния път.