Ръсел Къркпатрик
През лицето на света (6)

Глава 4
Фермерът

Утринното слънце засия ярко и ясно, наглеждайки пакостливия северен вятър. Той ласкаво галеше прясно навалелия сняг, разтракваше клоните на високите тополи и надипляше черните туники на скърбящите, насъбрали се около двата зейнали гроба. Около им се виеха великолепието и горчилката на живота: главозамайващата птича песен, наглият слънчев блясък връз бързия поток, хладният вятър върху унилите лица, острата миризма на прясно разровена земя; соленият привкус на тъга и смърт на подобно утро изпълваше сърцата на насъбралите се край гробовете. Хауфутът говори бавно и сдържано, напомняйки на селото за несигурността на живота и силата на земята, в която един ден всички щяха да се завърнат. Последва кратко мълчание, сетне четирима младежи пристъпиха. Един след друг положиха двата ковчега, взеха лопати и закопаха приятелите си под погледите на селяните.

Множеството се раздели на по-малки групици, някои търсещи утеха, други предлагащи я. Самотен гайдар подхвана тъжна мелодия. Хората започнаха да се отцеждат по тесния тухлен път, отвеждащ към селото. Двама мъже, единият стар и прегърбен, другият едър и задъхан, се отделиха от останалите и застанаха в един от ъглите на малкото гробище.

Хауфутът положи ръка на рамото на събеседника си. Кърр се взираше в дебелия водач със стоманени очи.

— Две погребения за два дни! — въздъхна едрият мъж, поклащайки глава. — Щях да говоря с теб вчера, но… — Той затърси думи. — Съжалявам за Тинеи.

— Никой не можеше да стори нищо — каза кратко Кърр. — Щом треската веднъж я подхвана, беше само въпрос на време. — Той вдигна брадичка и изгледа сурово селския лидер, сякаш да покаже, че загубата на съпругата му не бе съумяла да го развълнува. Ала почервенелите му очи говореха друго.

Хауфутът не го биваше за подобни моменти. Разкъсваше се от колебанието дали да каже нещо утешително или да прегърне стареца; в крайна сметка не направи нито едно от двете.

— Знаеш ли какво я довърши? Събирането на всички онези овце в утрото на Средозимника; същите овце, с които аз, ти и цялото село пирувахме преди едва три дни; туй беше. Остарявам и вече не мога да водя толкова много овце сам. Тя знаеше — той преглътна и когато заговори отново, гласът му бе отънял, сякаш си пробиваше път покрай някакво препятствие в гърлото му. — Хауфуте, помолих мъжете от селото за помощ, но никой не се отзова. Единствено момчето на Манум дойде да помогне. — Той посочи през рамо към могилите прясна пръст. — Тинеи откри, че никой няма да ми се притече на помощ. Сетне сглупих да й кажа, че селяните клюкарствали за мен. Тя настоя да стане от леглото и да ми помогне. Упорита жена! Докато съм бил в селото, тя сама отделила овцете. Дордето аз и момчето на Манум се върнем във фермата, тя вече беше приключила и си беше легнала отново — гласът му затихна. — Така и не стана повече.

— Кърр, съжалявам — дойде неубедителният отговор.

— Съжаляваш? Селяните не съжаляваха! Те дойдоха на погребението единствено да видят дали аз ще се явя. Дойдоха единствено да злорадстват, да се подиграват на стария глупак. Някои от тях вероятно си мислеха, че аз съм я довършил! — Той се извърна и се изплю на земята. — Поне тези две момчета днес получиха малко уважение.

Хауфутът направи жест към сянката на висок, тъмен плет.

— Трябва да поговоря с теб за момчетата. Нуждая се от помощта ти.

Кърр се изсмя в отговор, при което свиването на раменете разклати кокалестата му фигура.

— Не, изслушай ме — продължи хауфутът. — Говоря сериозно. Никой друг не може да ми помогне. Моля те! Изслушах средозимната ти реч, но изобщо не помислих за нея: до следващото утро, когато чух нещо, което, ако се окаже вярно, е далеч по-важно от теб, мен и дори цялото село. Никому другиго не се доверявам да запази тази информация. Моля те, послушай ме — очите му умоляваха стареца.

Кърр усети тревогата в гласа на хауфута. Той изръмжа и кимна грубо.

— Добре! — усмихвайки се леко с облекчение, хауфутът обърса длани в туниката си, сетне поведе фермера зад плета до нисък дънер. Имаше място, колкото да седнат.

Едрият мъж си пое дълбоко дъх.

— Селяните вярват, че група бандити нападнали селото в утринта след Средозимника, отвлекли Индретт с някаква гнусна цел и запалили къщата, убивайки момчетата. Поне това им казах аз. Но всъщност това далеч не е всичко. Обикновено не спя особено добре заради… е, сещаш се, на хората с моите размери им е трудно. На сутринта след Средозимника, някъде час преди съмване, бях разбуден от звука на пришпорени коне. Чух шума на амунициите им, защото както сам знаеш, конете не издават много шум в снега. Та станах да видя какво става. Точно отварях входната врата, когато четирима конници профучаха, носейки се като виелица през селото и поеха по Западния път.

Кърр затвори очи. Искаше да се разхожда из хълмовете на Суил Даун, не да слуша клюкарстването на хауфута. Но си наложи да остане.

— Както и да е, последвах следите им в селото да видя къде са ходили. Когато стигнах до края на пътя, намерих къщата на Манум и Индретт подпалена, входната врата беше разбита и всичко беше нагоре с краката. Нахлух вътре. Все още бе трудно да се вижда в полумрака и при целия този пушек, така че ми отне известно време, преди да видя момчетата. Извадих ги щом ги открих, но не можах да намеря Индретт. Огънят вече се разгаряше и търсих колкото дълго можах, ала накрая трябваше да спра заради пламъците. Виках за помощ, но никой не чу. От всички възможни моменти, да се случи точно на утрото след Средозимника, когато всеки си отспиваше. Та накрая изтичах от къщата и отидох при момчетата. Лийт лежеше като мъртъв, в безсъзнание от удар по челото, който още кървеше. Хал обаче беше в съзнание и ми заговори.

— Какво? — възкликна фермерът, забравяйки всичко друго. — Хал е бил жив?

Хауфутът му направи жест да замълчи.

— Хал ми каза, че баща им се завърнал предната нощ. В първия момент си помислих, че бълнува, но после си припомних фигура с вдигната качулка да се мотае край Индретт след Пиесата и тя и момчетата й изчезнаха почти веднага след това.

— Да, видях го — каза Кърр, докато си почесваше брадичката. — Помислих си… Не помня.

Спомените от онази нощ бяха сметени настрана от откритието, посрещнало го при завръщането у дома.

Хауфутът продължи:

— Спомням си, че тогава ми се стори странно. Както и да е, Хал ми каза, че Манум бил преследван по целия път от Брудуо от зли хора, защото узнал за някаква голяма заплаха за Фалта. Каза, че тези мъже нахлули в къщата и отвлекли родителите им. Сетне подпалили къщата и оставили момчетата да изгорят. Тези конници и пленниците им съм чул да минават през селото.

— Ами момчетата? — запита Кърр, вече с широко отворени очи и нащрек. — Как умряха?

— Не са — отвърна простичко хауфутът. — Още са живи.

— Живи? Тогава кого… — той погледна объркано към двата гроба.

— Никого. Наложителна измислица. Хал ме убеди, че Манум знаел нещо важно, достатъчно важно, та убийци да прекосят половината свят в търсене на въпросното знание. Ако ездачите узнаели, че Хал и Лийт са още живи, можело да се върнат и да ги убият, а заедно с тях и цялото село, за да не се разпространи откритата от Манум тайна. Затова реших, че смъртта им трябва да бъде фалшифицирана за доброто на селото. Достатъчно лесно бе да се каже, че момчетата са били убити и телата им са изгорели в пожара. За известно време си мислех да казвам, че Индретт също е загинала сред пламъците, но се страхувах някой друг да не е видял ездачите и да започне да задава въпроси. Така че реших да кажа поне част от истината.

— Ами тайната? Какво е открил Манум в Брудуо? — нетърпеливо запита старецът.

— Защо не попиташ момчетата? Отведох ги у дома и още са там, грижейки се за раните си. Ела вкъщи. Хал има история, която трябва да чуеш. А в замяна ти имаш коне, от които може да имаме нужда.

— Искаш помощта ми? След всичко, което ми бе сторено?

— Да — бе семплият отговор. — Заради речта ти. Би ли ни предупредил за опасност и сетне се отдръпнал, когато тя надвисне?

— И защо да помагам, комуто и да било в това село? — упорито повтори старият човек.

— Защото си добър човек. Вероятно човек с минало… не, не искам да зная какво — добави бързо, тъй като видя, че Кърр се готви да отговори. — То не ме касае. Ти си честен човек, който не би подкрепил каквато и да е кауза. Който ще се бори за възтържествуването на правдата. Чувал съм какво приказват хората по тези места за теб и то не е, каквото си мислиш. Упорит — да, защото не би се отклонил от нещо, докато не го подчиниш на волята си. Ако някои хора не могат да различат непоколебимост от жестокост, грешката си е тяхна. Аз обаче не съм глупав. Поверих ти тайна, която никой от селото не знае. Ще ми се довериш ли да дойдеш, да изслушаш историята на момчетата?

Фермерът се изправи и погледна към хауфута; апатията бе прогонена от очите му.

— Да чуем какво има да кажат. Може да съм в състояние да предоставя нещо по-ценно от коне.

 

 

Откриха Лийт и Хал потънали в разгорещена игра на пръчкалки: простовато, ала изтощително забавление. Лийт изглежда печелеше, но и Хал не се справяше зле, дори и да трябваше да седи неудобно. Оглеждайки двамата братя, Кърр видя, че раната на главата на Лийт не беше особено дълбока, представляваше само белег и малко разкъсана кожа — вероятно е бил ударен с плоската част на острието. Хм. Било е умишлено, удар да зашемети, не да убие. Трябва да са искали да страда, за да могат да измъчват Индретт и Манум със знанието, че момчетата им са били изгорени живи. Хал можеше да стои изправен без чужда помощ, макар на крака си да имаше грозен синьо-кафяв белег, който сигурно болеше.

Кърр си пое няколко накъсани дъха. Бе странно усещане да види двамина, които до съвсем скоро бе смятал за мъртви. Погледна Хал и за един объркващ момент си помисли за Тинеи: очите му се стрелнаха наляво-надясно с мъглявата надежда, че тя също се намира нейде в къщата.

— Изглеждат много по-добре от снощи — промърмори хауфутът. — Лийт, Хал — каза той, обръщайки се към момчетата, — Кърр се съгласи да ни помогне. Разкажете му историята си, сетне ще обсъдим какво може да се направи.

Хал се вгледа в очите на фермера.

— Бях изпълнен със съжаление, когато чух за кончината на съпругата ти — каза той, — и още повече съжалявах, че никой от семейството ни не можа да уважи Тинеи на погребението й.

Старецът изръмжа и седна.

— Миналото си е минало, момче — отвърна той. — Нищо не може да се направи. Други неща, казват ми, може да се окажат по-важни от тъгата на един старец.

Безсърдечен, помисли си Лийт. Какъв жесток човек. Защо го замесва хауфутът?

Селският водач отвори капаците на прозорец, който не гледаше към улицата и четиримата седнаха в бледата слънчева светлина да говорят.

 

 

Чутата този следобед от Кърр история изненада дори опитния фермер. Когато Хал предаваше приключенията на Манум в Андратан, очите на стареца се разшириха. Кимна мрачно, когато Хал му каза за брудуонските военни приготовления, като че новините потвърждаваха нещо, което бе подозирал. Изръмжа, смръщвайки се над събраните си в пирамида ръце, когато чу как Търговецът бил преследван, и за жестокостта на преследвачите. Мерин, съпругата на хауфута, донесе закуски, докато Лийт и Хал се опитваха да опишат моментите на ужас, в които родителите им били отвлечени. Дордето момчетата разказваха невероятната история, Кърр откри думите им да разбуждат отдавна угаснали пътечки в ума му, като че годините биваха сметени настрана и той отново бе млад, въоръжената му ръка го болеше от изтощение, събирайки хората си, ехтящи по тесните улици крясъци, той начело… тракането на Мериновия поднос развали магията.

— Време е да се подкрепим — весело заяви хауфутът, привеждайки се над храната. — По-добре побързайте — добави ненужно.

— Време е да решим какво ще правим — поправи го Кърр. — Струва ми се…

— Момент! — оплака се хауфутът с натъпкана с хляб уста. — Разумните решения се вземат на пълен стомах. Подайте хляба. Какво има в каната?

Кърр промърмори нещо неясно и грубо изгледа мъжа.

Няколко минути по-късно хауфутът вдигна глава.

— Та какво казваше, Кърр?

— Сигурен ли си, че си се нахранил? — изръмжа старият фермер.

— Да — невинно отвърна водачът.

— Много добре. Повикахте ме тук, доверихте ми се, защото смятате, че мога да ви помогна. И постъпихте мъдро, защото мога да ви предложа не само съвет, но и практическа помощ.

— Значи вярваш на историята им? — внимателно запита водачът, повдигайки вежди. — Очаквах, че ще се наложи да те убеждаваме.

— Разбира се! — сопна се старецът с оттенък на обичайната си рязкост. — Съвпада с малкото, което съумях да посъбера за събитията във външния свят. Прекарах последните две години в чудене защо Манум бе пратен на изток и сега вече зная. Това обяснява страшно много неща. Кроптър трябва да узнае.

— Обяснява какво? — хауфутът се приведе, докато обърсваше уста с опакото на ръката си.

— Мислех, че Манум е пратен за зелен хайвер, ала кралските страхове се оправдаха. Бях чул за мрачни и убийствени дела в Раммр. Само слухове, ала слухове, които като нищо можеха да се окажат верни. Верни служители на стария крал изчезваха. Кой стоеше зад всичко това? Според мен трябваше да бъде някой до ухото на краля, макар и последният да бе изкуфял. Някой, който току-що се е издигнал до регент, управлявайки вместо недостатъчно възрастния принц.

— Уисула! — възкликна хауфутът.

— Точно. Не съм чувал за по-отвратителен човек, дори и половината от казваното за него да е истина. Дебнел е шанса си с години, опитвайки се да вкара Фирейнс във война срещу Ланканга, така казва Кроптър. С по-малка сигурност можем да твърдим, че овцата дава вълна, отколкото, че името на Уисула е било сред изредените от гласа в Андратан. От кралския двор помощ не можем да очакваме. Уисула няма да се претрепи от бързане да спасява потенциална заплаха. По-вероятно е да ни окове и хвърли да гнием в най-дълбоката тъмница.

Лийт се взираше напрегнато във фермера. Неясното провлечено говорене на стареца от Северните покрайнини се стопяваше с всяка негова дума, за да бъде заменено от стегнатия тон на привикнал да командва човек. Какво става? Никой друг изглежда не обръщаше внимание.

— Но нали фирейнският кралски двор изпрати Манум. Защо да не повярват на историята му? — хауфутът се почеса по главата.

— Изпратилият го кралски двор е различен от сегашния. Уисула се е погрижил за това. Ако е брудуонска марионетка, не би искал из замъка да се шушука за инвазия.

Хал заговори:

— Татко ме предупреди, че в Андратан научил за наличието на шпиони във всеки фалтански двор. Разпитвачът злорадствал как скоро щял да държи в дланта си всички крале. Трябва внимателно да избираме кому се доверяваме.

Старият фермер изръмжа одобрително.

— Значи от краля не можем да очакваме помощ. Ами селяните? Колко време ще отнеме да съберем армия от Вапнатак и околните окръзи?

Хауфутът се изсмя гърлено.

— Ще ти кажа колко време. Никога! Манум и Индретт са нечий друг проблем, не техен. А що се отнася до брудуонската заплаха — те просто няма да повярват в нея. Не съм сигурен, че аз самият вярвам! Учим селяните, че историите за „Рушителя“ са приказки. Сериозна заплаха ли е Брудуо? Никой от хауфутите няма да мисли така. Аз също не бих, но как иначе да си обясня преследването на човек през лицето на света?

— Повярвай ми като казвам, че Брудуо не е приказка — печално заяви Кърр.

Хауфутът тъжно поклати глава.

— Вече не зная в какво да вярвам — заключи той.

Старият фермер объркано скръцна със зъби.

— Най-възвишени! Идваш при мен с историята, а сега самият ти не вярваш в нея? Няма голямо значение какво мислиш; някой е отвел двама души от селото ти. Какво ще сториш по въпроса? Освен това се говори за инвазия. Някому трябва да кажем. Тъй че все още ни предстоят неща за вършене, без значение на какво вярваме. Трябва да вземем решения.

— Като например какво точно ще правим сега — рече хауфутът.

Мерин влезе в стаята и затвори капаците в лицето на зараждащия се сумрак. Усмихна се нежно на съпруга си, запали лампите и излезе.

— Почакай! — хауфутът се изправи и я повика обратно. — Ще се намери ли малко сирене? Помага ми да мисля.

— Нямаме — дойде отговорът. — Ще пратя някого до Херца.

Мъжагата отново седна, широко ухилен.

— Трябва да планирам — обясни, свивайки рамене.

Кърр се изправи. Вече нямаше никакво съмнение: дълбоките му сиви очи горяха с огън, какъвто никой от присъстващите не бе забелязвал досега при срещите си с фермера. Старият човек бе претърпял някаква метаморфоза. Сопнатият земляк се бе преобразил в съветник с остър ум.

— Очевидно сме изправени пред алтернативата на два невъзможни избора — протегна кокалеста ръка и ги отброи, докато говореше. — От една страна, трябва да убедим кралете на северна и югоизточна Фалта, шестнадесет суверенни кралства, да вземат присърце заплахата от Рушителя. Биха ли се съгласили дори да изслушат някакви си северни провинциалисти, камо ли да им повярват? Не разполагаме с никакво доказателство в подкрепа на думите си. А предполагам, че имаме не повече от дванадесет месеца да го сторим. От друга страна, Манум и жена му бяха отвлечени от банда убийци, чиято единствена възможна цел е да преценят какво знаят, сетне да ги убият и да се завърнат в Брудуо незабелязани. Търговецът и съпругата му са изправени пред сигурна смърт, освен ако не бъдат спасени. И ето я жестоката дилема! Дали да спасим приятелите си или да предупредим фалтанските крале? Трябва да сторим и двете. Безсилни сме да сторим което и да е. И все пак трябва да предприемем нещо — или да си стоим тук и да чакаме гибелта си, гибелта на Фалта, да наближава неумолимо и в крайна сметка да ни залее.

Дълбока тишина последва думите му.

— Убеден съм, всички сме на мнение, че нещо трябва да се направи!

Останалите трима бавно кимнаха в отговор.

— Така че какво ще се опитаме? — поинтересува се фермерът. — Как да изберем?

— Ако изберем да предупредим кралете — започна хауфутът, докато мислеше внимателно — как ще го сторим? Ще пътуваме из шестнадесет кралства?

— Това би отнело цял един живот — отвърна Кърр. — Ала може би има по-добър начин. След брудуонската инвазия преди хилядолетие, всеки от шестнадесетимата крале поставил свой посланик в Инструър, най-големият фалтански град. Хауфутът знае какво имам предвид. Някой от вас, момчета, чувал ли е за това?

Хал бавно кимна.

— Инструър? — каза Лийт. — Не.

— Щеше да си, ако си беше посещавал уроците — изръмжа хауфутът. — Бил е столица на света още преди брудуонската инвазия. Говорело се, че Рушителят си издигнал там дворец. Разказвал съм ви за това.

Лийт се намръщи съсредоточено. Бе любознателен, като по-малък ученето му се удаваше — достатъчно, за да си навлече подигравки. Но тези дни така и не успяваше да се съсредоточи над уроците.

— Шестнадесет посланици формират Съвета на Фалта — продължи нетърпеливо Кърр. — Притежават правото да вземат решения от името на кралете си. Истината е, че Съветът на Фалта управлява Инструър, а който владее Инструър, управлява света. Властта им надминава тази на всеки крал. Трябва само да ги посетим.

— Стотици левги посред зима? Няма начин да успеем — дебелият водач поклати глава.

— Всъщност са повече от хиляда. Но какво друго бихме могли да направим? Да ги поканим тук?

Настъпи кратко мълчание. Лийт усети, че търпението на Кърр надали ще изкара още дълго.

— Как да изберем? — каза хауфутът нервно, дребничките му очи скачаха от човек на човек, без да се задържат. — За мен изборът ни е между бавна и бърза смърт. Ако последваме гнусните бандюги и попаднем в ръцете им, дните ни ще приключат бързо. Край, който не ми допада особено. За легендарните герои няма лошо. Ако някой от вас е дегизираният Конал Безстрашни или дори някой от хората му, нека заговори. Няма такива? Е, да се изправим срещу брудуонските воини не е реалистично. От друга страна, дори и да не успеем да убедим Съвета на Фалта за заплахата на Брудуо, няма да бъдем убити; макар смъртта да не е по-малко сигурна — ако не за нас, то за много други. Фалтанците, които познавам, не биха могли да се противопоставят на отвелите Манум и жена му. Дори и вълните на войната да ни пощадят, нашите посеви и синове ще бъдат изисквани. Със сигурност всичко ценено от нас ще повехне и загине. Аз лично подкрепям начинанието, което дава по-голям шанс за успех. Възможно е, докато пътуваме към Инструър, да изникнат нови доказателства за брудуонските приготовления. Ако знанието за тези намерения загине заедно с нас в някоя самотна падина, нищо няма да попречи на Рушителя да свари Фалта неподготвена за втори път. Дори още по-важна от инвазията е информацията, че кралете на Шестнадесетте кралства са предатели. Ако успеем да представим тази информация пред Съвета, те може да съумеят да премахнат брудуонските пешки, така че да противопоставим обединена армия срещу древния си враг.

— Съжалявам, момчета — каза той, нервно облизвайки устни, докато се обръщаше към Лийт и брат му, — но когато поставя на везната двама срещу хиляди, дори тези двама да са обичани от мен хора, мога да направя само един избор. Вярвам, че по това време родителите ви вече са мъртви — хауфутът широко разпери ръце. — Съжалявам. Избирам смисления път. Избирам да опитаме да спасим Фалта.

Бе казано. Бяха мъртви. Лийт отпусна глава в ръцете си.

Старият фермер се изправи и се заразхожда със сключени зад гърба ръце:

— Време е да загърбим мечтите за геройска съдба. Политиката, а не геройството, ще спаси Фалта от пълчищата убийци. Трябва да отидем в Инструър и разкажем историята си. Но не на съвета, поне не още. Ще ни е нужен спонсор, някой, който да лобира за нас и да убеди Фалта да проучи твърденията ни. Някой, пощаден от покварата на Брудуо. Възможно е да има предатели дори и сред съвета! Без опекун не бихме могли да преминем Желязната врата на Външната камера.

Той направи крачка напред и снижи глас.

— Познавам такъв опекун.

— Човек със сила и влияние в Инструър? — в гласа на хауфута се долавяше недоверие. — Кой е той?

— След миг ще обясня — изхриптя старият фермер, видимо ядосан от прекъсването. — Що се отнася до съдбата на Манум и Индретт, съгласен съм с хауфута. Мъртви са. Защо им е на брудуонците да ги държат живи, след като знанията им ги правят опасни? Моите разсъждения казват: забравете ги! Не искам да умра на някаква глупава експедиция, без посока или надежда. Разбирам как се чувствате — обърна се към момчетата, неуспешно опитвайки се да смекчи гласа си. — Той беше добър човек, а тя беше мила (за южнячка). Но не можем да позволим на сантименталностите да помрачават мисълта.

— Значи решено! — изтътна хауфутът. — Щом съберем…

Провлачването на стол прекъсна едрия мъж. Хал се надигна. Изправи се срещу възрастните мъже, поставил ръка на облегалката, с каменно лице. Хауфутът замлъкна.

— Нищо не е решено — заговори тихо Хал. — Изслушах и двама ви внимателно, без да ви прекъсвам. Сега вие пазете тишина и ме чуйте — изгледа ги с непреклонни очи. — Тук има и други, които още не са си кавали думата. След това ще говорим за решения.

Лицето на хауфута почервеня. Казаното от младежа бе истина; двамата с Кърр бяха доминирали цялата дискусия. Като домакин бе болезнено наясно с липсата си на обноски.

На фермера, обаче, такива не му минаваха. Крачейки от вратата, той отиде до Хал, който бе с една глава по-нисък от него; и се вгледа в ясните кафяви очи на сакатия със собствените си, таящи тъмна ярост такива.

— Какво би могъл да добавиш? — изхриптя той. — Ще се опреш на десетилетния си опит, за да разрешиш проблема? Сигурно обширните ти пътешествия из Северните гори ти подсказват как Съветът на Фалта ще посрещне новините ни? Или може би някои от лисиците и катериците, с които си говориш, са ти прошепнали накъде са тръгнали ездачите? — той вдигна посоха си и сръга Хал в стомаха. — Приеми фактите! Възрастните решиха какво да бъде предприето! Сега сядай, кьопчо, преди аз да съм те сложил на стола.

— Независимо дали ще седя или ще стоя, ти ще трябва да изслушаш логиката ми — изстреля Хал в отговор. Очите на стария фермер се отвориха широко: не бе очаквал съпротива. Раззина устата си да заговори, но Хал го изпревари. — Логика — гласът му остана категоричен, думите му отсечени. — Говориш за дилема, избор между две възможни действия. Това не е единствената възможна перспектива. По-скоро аз смятам, че разполагаме само с един-единствен избор, който има две цели. Чрез предприемането на въпросното действие и двете цели могат да бъдат реализирани.

Лийт усещаше гнева в гласа на брат си. Хал се разгневяваше бавно, но когато това станеше, бе непоклатим. Лийт го бе виждал да се случва със селяни, с родителите си, с него самия. Хал не се разгневяваше точно на самия човек; по-скоро се обиждаше на идеята, с която не бе съгласен — и търсеше начин да я срази. Лийт можеше искрено да каже, че никога не бе печелил спор с брат си. И ако Кърр възнамеряваше да дразни Хал с обиди, то трябваше да измисли нещо по-оригинално от „кьопчо“. Брат му бе изтърпял цял живот малтретиране, пряко и индиректно, и се бе научил да се справя.

— Наистина? — отвърна Кърр саркастично. — Може би великият учен ще сподели резултатите от своята логика?

Хауфутът изстена, очевидно съзнаващ, че трябва да се намеси, но същевременно в невъзможност да го стори.

Хал нямаше да позволи да бъде отклонен.

— Слушайте. Трябва да спасим Манум и Индретт и трябва да предупредим Съвета на Фалта за предстоящата брудуонска инвазия. Без значение дали можем да осъществим двете или не, това са целите ни, нали така? — обърна се към хауфута, който кимна.

— За изпълнението на втората цел ни липсва доказателство — тихо каза Хал. — Без доказателства, историята ни е просто приказка. Трябват ни доказателства. Така ли е?

Главата на хауфута отново изрази съгласие. Кърр остана неподвижен.

— Сега помислете: би ли могъл заловен вражески войник, заловен дълбоко на фалтанска територия брудуонец, да представлява подобно доказателство? Ако бъде убеден да говори, разбира се?

Поредно кимване, сетне хауфутът заговори внимателно:

— Ако разбирам накъде биеш… искаш да тръгнем след родителите ви и, освобождавайки ги, да заловим един от воините, когото да представим пред Съвета?

— Точно така — отвърна с равен глас Хал.

За момент се замислиха над думите му.

— Ами — рече хауфутът, — нищо не пречи да добавим още една невъзможност към списъка. Не че не виждам смисъл в казаното от теб. Но спасяването на родителите ти само по себе си е доста трудно, камо ли залавянето на един от убийците. Тези хора са нечовеци! Никак не ми хареса какво са направили в онова фавонско село.

Хал го изгледа право в очите.

— На мен също. Но не мога да измисля изключващ риска начин да сторим исканото от нас. Не се сещам за други, които да заемат мястото ни. И не се сещам как бихме могли да избегнем отговорността си пред Фалта и двамата от това село, без душите ни да увехнат далеч преди брудуонските армии да се озоват тук.

Дори Кърр изглеждаше замислен, макар да не бе отстъпил ни на инч.

— Има и нещо друго — Хал говореше внимателно, за да елиминира всяка възможност от неяснота. — Тук има още един неизслушан, чието сърце може да говори по-ясно и от най-внимателните ни разисквания. Ако той желае да изостави родителите си, така да бъде. Но можете ли вземете копнеещо за бащината обич сърце и да го умъртвите, премазвайки го със студените думи на разума, прекършвайки надеждата и посявайки семена на вина и предателство? Кой от вас би изоставил семейството си на жестока съдба и не би изпитвал съмнение през остатъка от живота си? Не бихте ли се опитали да ги спасите, макар опитът ви да е напразен? Ако не цените сърца като това, то — истина ви казвам — няма значение дали Фалта или Брудуо царува, защото вече сме пропаднали в гнилоч. Вслушайте се в синовното сърце. Нека то реши пътя ни.

Вниманието се премести върху Лийт. Той почувства всички погледи върху себе си; щеше му се да разполага с някакви красноречиви думи, които да изрече. Веднъж или дваж се опита да заговори, но нищо не се отрони от пресъхналата му уста.

— Е, момче? — внимателно запита Кърр.

— Не… не знам — заекна най-подир Лийт. — Поне… не зная какво искам — отпусна глава. — Не разбирам от Брудуо, армии, войни и съвети. Просто искам родителите си обратно — гласът му спадна до шепот и останалите трябваше да се напрягат, когато продължи. — Не искам да пострадат. Непрекъснато си мисля какво може да им се е случило. Не преставам да се надявам някой да стори нещо. Не можем ли да направим нещо? Не можем ли да върнем мама и татко? — внезапно лицето му пламна и дълго сдържаните сълзи се отприщиха.

Кърр прехапа устна. Колко далеч би пътувал, за да зърне Тинеи отново? Какво ли не би направил, ако му бе предоставена възможност да я изтръгне от хватката на смъртта? Вярна и любяща беше тя, силна като леда на Искелфьорт, никога не се бе оплаквала от разрухата си като млада жена, но бе търпяла неспирната болка, докато годините суров живот не я бяха докарали до преждевременен край. И сега, ако по някакъв чудотворен начин му бе предоставена възможността да си я върне, не би ли молил, придумвал или дори принудил останалите да му помогнат? Не би ли разкъсал дебрите на самия Андратан, за да я измъкне? Той отиде до стола си и седна, зачервените му очи не издаваха нищо.

Хауфутът седеше на ръба, гледайки безпомощно как момчето плаче. Отново бе безсилен да предложи утеха на един от своите селяни. Защо винаги се проваляше? Думи от Водаческата клетва, бездарните стихове, които всички хауфути знаеха наизуст, изникнаха неканени в съзнанието му:

Едър, дребен дълг да изпълнява,

служител селски първо се явява.

Какъв бе дългът му? Да спаси Фалта… или да помогне на нещастното семейство? Припомни си мъдрите думи на стария Джаръл: Погрижиш ли се за малките неща, големите сами се грижат за себе си. Може би това бе подсказката, която търсеше. Фалта не бе негова отговорност, но селото със сигурност беше. Може би чрез спасяването на Манум и Индретт, Фалта също биваше спасена. Но Фалта не бе от непосредствена важност. Вероятно можеше да се довери на Хейн, младежът, когото подготвяше за свой наследник. Хейн щеше да се грижи за селото в негово отсъствие. Дългът му бе към тези две изпаднали в нужда момчета — и към другите двама селяни, водени мимо волята нейде из снега.

Потънали в мислите си, мъжете не обърнаха внимание на Хал, който тихо отиде при брат си и му заговори нежно. На определени интервали Лийт кимаше. Накрая в стаята отново се възцари тишина.

Хал прочисти гърло и заговори.

— Лийт и аз взехме решение. Ще последваме родителите си. Молим ви за помощ, но не я очакваме: вашият дълг изисква от вас различни от нашия неща. Молим единствено отпътуването ни да бъде държано в тайна и да ни предоставите провизии.

Хауфутът каза бързо:

— Аз ще ви придружа.

— Ще пътуваме четиримата — поправи го Кърр.

Мъжагата поклати глава.

— Лудост! — промърмори. — Ала какво друго ни остава?

— Няма ли някой, който да ни помогне? — запита Лийт с настойчиви нотки в гласа. Нощта наближаваше, трябваше да потеглят скоро или да изоставят всякаква надежда да настигнат брудуонците, а все още много оставаше да бъде казано.

Хауфутът се приведе и подпря глава на ръцете си.

— Не, освен ако някъде не сте скрили частна армия! Каквото трябва да бъде направено, ще бъде извършено единствено от нас — или изобщо няма да бъде сторено.

За момент всички замълчаха, заслушани в тихите звуци на подготвящото се за вечеря село.

Кърр се поизправи в стола си и пое дълбок дъх. Когато се убеди, че вниманието на всички е насочено към него, той запита:

— Някой от вас чувал ли е за Часовоите?

Две поклащания на глави посочиха негативно, а Лийт каза колебливо:

— Ако не се лъжа, ти веднъж спомена нещо за тях…

— Хубаво е да открия, че си запомнил нещо, хлапе — изръмжа фермерът в стария си познат глас. — Сега слушайте. Часовоите някога имали голямо влияние при решаването на фалтанските въпроси. Преди много време, след като брудуонската инвазия била отблъсната, група богати аристократи от Инструър се събрали с намерението да не позволят Фалта отново да бъде изненадана по подобен начин. Сформирали малка група, която да наблюдава границите с Брудуо и да наглежда фалтанската политика, заключавайки, че в техен интерес е да пазят Фалта силна и врага на разстояние. Тази група станала известна като Часовоите.

В крайна сметка заниманията им с границите отслабнали за сметка на намесата във фалтанската политика. Не след дълго се озовали оплетени в задкулисни борби за власт в много от кралствата. Влезли в Съвета на Фалта. Не минало много време и вече контролирали движението на стоките, държавната политика и заедно с това, хиляди животи. Те били невидими хора, действащи в сянка. Забравили причината за съществуването си — укрепването на Фалта — и скоро названието на Часовоите се превърнало в мразено от жителите на Шестнадесетте кралства име.

— Всичко туй е много интересно — изпуфтя хауфутът, — но какво…

— Прояви търпение и чуй какво ще кажа! — сопна се Кърр и сивите му очи проблеснаха. — Часовоите били поставени извън закона в цяла Фалта и мнозина обвинени в принадлежност към групата били осъдени и затворени, или просто убити. Идеята за действия против корумпираните Часовои допадала на крал след крал, които дълго време негодували против влиянието им. Земите им били конфискувани, което се отразило благоприятно на държавните хазни. Много крале проявявали особено усърдие в преследването на Часовоите, използвайки ги като оправдание да заграбят земите на многобройни честни земевладелци, които не били свързани с организацията. Това само разпалило още по-силно омразата на обикновените хора към Часовоите.

Ала не всички Часовои били избити или дори лишени от имот. Истински Часовои продължили да правят каквото могат, макар и потайно, за да защитават Фалта от алчността на другите и от собственото й самодоволство. Иронията била, че успех в първото означавало провал във второто. През дългите периоди на мир никой не се готвел за война. Часовоите прекарали по-голямата част от времето си в опити да обуздават Сна Вацта. Не могли да спасят Хаурн от завладяване през 1006 г., но изиграли ключова роля в спасяването на Асгоуан три години по-късно. А по онова време никой дори не подозирал за продължилото им съществуване. За хората Часовоите изчезнали преди четиристотин години.

Хауфутът започна да гледа Кърр напрегнато.

— Но до този ден групата ни е продължила да съществува. Правим всичко по силите си в името на стабилността и мира. Имаме коне, имаме пратеници и мрежа от хора, чиято работа е да знаят какво се случва и да ни държат осведомени. Дочухме неясни слухове, че нещо се случва в Брудуо; общото настроение бе, че става дума за някакъв вътрешен конфликт. Но аз се почувствах неспокоен. Знаехме и за безредиците във фирейнския кралски двор, изглежда Фирейнс не е единственото кралство, където се случват странни неща. Но никой от нас не бе свързал нещата. Дори самият Кроптър не подозираше, че Брудуо стои зад борбите за власт в дворците на Фалта. Ала знаеше, че нещо не е наред. Помните ли какво казах на Средозимника? Как предупредих, че мирът няма да трае вечно. Че сме станали дремливи и не сме готови за война? Това бяха неговите думи…

Хауфутът се бе наклонил напред и сочеше Кърр с пръст:

— Значи си един от тях?

Кърр не обърна внимание на прекъсването.

— Можем да помогнем! Коне, припаси за пътуването, очи и уши! Трябва само да изпратя съобщение: и Часовои от Фирейнс, Плоня и отвъд, ще ни помогнат в диренето на онези брудуонски главорези. Каква надежда бихме имали сами? А когато достигнем Инструър, те ще ни помогнат да бъдем чути по-добре от Съвета на Фалта. Тези Часовои, мога да ви обещая, са честни люде. Могат да ни помогнат!

— Колцина са? — запита хауфутът подозрително. — На каква възраст? Могат ли да се бият?

Кърр изглеждаше позасрамен.

— Не казах, че са цяла армия. За съжаление са малко и пръснати нашироко из тази част на света. Намираме се много далеч от границите с Брудуо. Малко сме и сме стари, но все още имаме очи, уши и остър ум, които да използваме. Как иначе ще проследите убийците? Можем да държим всеки водещ на изток път под око. Разполагате ли с влияние върху кралете и правителствата? Някои от нас разполагат.

— Но дали и самите Часовои ще повярват, че Фалта е застрашена? Изминало е толкова време…

— Не зная — отвърна старият фермер. — Наистина не зная. Може да повярват, може и да не го сторят. Кроптър ще знае. Но думата на един стар човек от ръба на света, пък бил той и Кроптър, може да не носи достатъчна тежест. Но не ни остава нищо друго, освен да опитаме.

— Добре, добре — изстена хауфутът. Всички тези приказки, цялата тази отговорност, всички тези нови откровения гризяха крехката му увереност като плъхове на есенната жътва. Андратан, Рушителят, Съветът на Фалта, а сега и Часовоите. Какво значеше всичко това за един водач от скромен Фирейнс? Какво щеше да последва? Най-възвишеният щеше да се яви сред облак дим и да му повери безопасността на целия Запад?

Той се изсмя гръмко. Всичко бе толкова неправдоподобно — и все пак се случваше. Само това можеше да стори, за да не изпадне в нервен кикот, навик, преодолян по време на детството.

— Добре тогава. Да кажем, че ще се обърнем за помощ към Часовоите. Всяка помощ ще ни бъде от голяма полза — той се отпусна на стола си.

В мълчанието дочуха хора да се движат по пътеката, сетне бързи стъпки се разнесоха по терасата отвън. Звънна момичешки глас; после, преди някой да реагира, вратата зейна широко отворена и Стела нахлу вътре.

— Ето сиренето, което искаше, Мерин! — провикна се тя, сетне, съзирайки братята, спря рязко. Подносът с трясък падна от вцепенените й пръсти. Стела направи крачка назад и залепи ръка на устата си. Хауфутът отпусна глава в шепи. Мерин се появи откъм кухнята и застана на прага, клатейки глава. За един дълъг момент никой не проговори.

 

 

Кърр първи излезе от вцепенението.

— Седни, момиче — каза тихо той.

Тя се настани на един празен стол, без за секунда да отделя разширените си очи от Лийт и Хал. Четири пръста бяха заврени в устата й. Зад нея Мерин отиде до предната врата и я затвори плътно, сетне сложи резето.

— Не, не са призраци — фермерът увери стреснатото момиче. — Напълно живи са.

Стела махна ръката от лицето си, вдиша няколко пъти, за да се успокои и каза:

— Тогава кого…

— Никого не сме погребвали — отвърна хауфутът. — Поне не и на този ден — добави, хвърляйки кос поглед към Кърр.

Внезапно старият фермер се надигна.

— Трябва да свърша някои нещица — изскърца, сетне се обърна към хауфута. — Скоро ще се върна. Обясненията оставям на тебе.

— Разбира се. Не се притеснявай за времето. Но изглежда, че ще трябва да говорим веднага щом се върнеш.

Кърр изсумтя, сетне излезе през задната врата.

— Дръжте вратата заключена! — провикна се през рамо.

Хауфутът кимна, сетне се обърна към пребледнялото девойче, седящо нервно на крайчеца на стола си.

— И-искам да си вървя — каза тя.

— Засега ще останеш тук. Не мога да позволя да търчиш из селото и да разправяш на всички какво си видяла.

— Майка ми ме очаква у дома. Скоро ще дойде да ме търси. Не можете да ме държите тук! — гласът й ясно клонеше към паника.

Хауфутът ужасен се замисли за секунда, сетне се успокои.

— На родителите ти ще бъде казано, че ще останеш няколко часа при нас. Така или иначе щях да се отбивам у вас тази седмица, за да говорим за предстоящия ти годеж с Друин. Да кажем, че съм решил да използвам тази възможност, за да говорим за това. — Той се обърна към съпругата си. — Мерин, би ли отскочила до Пел и Херца? Стела ще остане с нас поне за вечеря.

Почака Мерин да напусне стаята.

— Сега — продължи той, — не искаш ли да чуеш за Хал и Лийт?

Знаейки, че за момента е приклещена, девойката кимна внимателно, сетне хвърли поглед към двамата младежи, сякаш очакваше да изчезнат. Хал спокойно отвърна на погледа й, ала Лийт бе всичко друго, но не и отпуснат. Точно тя ли трябваше да открие хитрината им! Дъщерята на селската клюкарка, момичето, което го презираше, Стела Пелуен. И какви бяха тези приказки за обявяването на годежа? Когато тя погледна към хауфута, Лийт крадешком хвърли няколко погледа към нея. Носеше прости, поръбени с козина одежди от кафява кожа, върху които се сипеха лъскавите й черни коси. Кожата й бе тъмна за северните земи, необичайна, ала не и уникална. Очите й бяха привлекли Лийт — езера на мистерия, в които можеше да плува всичко и в които всеки можеше да се удави. Бе минало много време, откакто Лийт за последно се бе осмелил да погледне в тях, страхувайки се да не открие отхвърляне или, още по-зле, безразличие. Сега не се осмеляваше.

Какво следва?, помисли си той. Поне на потайнствеността бе сложен край. Никой не можеше да накара майката на Стела да си държи устата затворена. Сега поне можеше да се сбогува с приятелите си.

Стела седеше на стола си, полуслушайки хауфута, докато той й предаваше сбита версия на събитията. За момент бе наистина изплашена, виждайки смятаните за мъртви братя, но сетне бе осъзнала, че това са същите момчета, Хал с деформираната си страна и Лийт с неговите изчервявания и непохватност. Страхът си бе заминал и на негово място бе започнал да се заражда гняв. Не й позволяваха да си тръгне! Как се осмеляваха! Какво право имаха да я държат тук? Тя се стараеше да не позволява на ръцете си да треперят, докато слушаше водача.

Кърр отсъства близо час. Върна се замислен и повика хауфута настрана в отделна стая. За периода на отсъствието им Лийт прекара няколко притеснени минути, без да е напълно сигурен накъде да насочи поглед, опитвайки се да не обръща внимание на изгарящото усещане в гърдите си и пеперудите в стомаха. Защо, чудеше се, тъй силно искаше да бъде близо до нея, но моментите заедно така мъчителни?

След (както му се стори) часове, кухненската врата се отвори, за да пропусне Кърр, Мерин и хауфута. Едрият мъж се разположи срещу Стела, докато Кърр придърпа стол от дясната му страна, а Мерин се настани отляво. Хал се премести по-близо до момичето, Лийт също не бе далеч, така че столовете сега оформяха два срещуположни реда: възрастни и младежи. Селският водач леко придърпа стола си напред и се занамества, докато най-накрая седна на ръба.

— Слушай, Стела — каза мило той, — ти видя нещо, което не трябваше да съзираш. Нямаш вина за случилото се; трябваше да се уверим, че никой не може да ни прекъсва. За това аз нося вината — той погледна към Кърр. — И сега знаеш защо скрихме Лийт и Хал. Преценихме, че биха били в опасност, ако селото знаеше за оцеляването им. Обсъдихме го и възгледите ни не са се променили. Заплаха грози не само Лийт и Хал, но и цялото село би било изложено на риск, ако външни лица чуят за това. Не можем да рискуваме завръщането на онези ездачи. Скоро момчетата ще напуснат селото и ще се преместят да живеят другаде, поне докато родителите им бъдат открити. Междувременно никой не трябва да узнава, че са живи. Тайната трябва да си остане между нас шестимата. Разбираш ли?

Стела кимна.

Кърр се приведе и се втренчи сурово в момичето.

— Обещаваш ли да пазиш в тайна всичко, което си чула и видяла тук, да не казваш никому, нито на приятелите си, нито дори на родителите си?

— Обещавам — отвърна тя, но дори Лийт можа да види пламъчето на вълнение в очите й. Сега може наистина да го твърди, помисли си Лийт, но колко дълго щеше да устои на изкушението? Хауфутът и фермерът се спогледаха.

Зорката Мерин заговори с онзи тих, напрегнат глас, каращ всички, подиграващи се на съпруга й да я вземат много на сериозно.

— Млада госпожице, никого не заблуждаваш. При първа възможност ще разкажеш историята на всеки, пожелал да те изслуша — тя продължи, отхвърляйки протестите на момичето. — Първо семейството, сетне приятелите, след това вече няма значение кому. Нито капка съобразителност за притесненията на другите. Кажи ми, слушаше ли изобщо?

Момичето наведе глава пред тези обвинения.

— Няма смисъл. Не можем да рискуваме — каза Кърр. — Няма среден път. Или ще се доверим на цялото село с надеждата, че историята няма да се разпространи повече, или ще се уверим, че това момиче няма възможност да ни предаде.

Лийт рязко вдигна глава. Уверим? Как? Какви ги бе замислил старецът? Той погледна към Стела и видя, че тя започва да плаче. В него забушува гняв към фермера. Искаше да я докосне, но още при мисълта за това осъзна, че никога няма да се осмели. Докато той гледаше, Хал постави ръка на потръпващото й рамо.

Хауфутът заговори:

— Кой ще я вземе? И на какво разстояние от пътя си можем да се отклоняваме? Ще трябва да кажем на селото.

— Не съм съгласна — каза решително жена му. — Вземете я с вас.

Лидерът запротестира, но се намеси Кърр:

— Мерин е права. Това е най-безопасното решение. След като сме стигнали дотук със заблудите, трябва да идем докрай.

— Ами родителите на Стела? Какво ще им кажем?

Кърр се вгледа в едрия мъж с непреклонни очи.

— Нищо. Ще отсъстваме най-много няколко седмици. Ще оставим бележка или нещо от сорта. Но трябва да потеглим незабавно, още тази нощ, преди още някой да е разкрил тайната ни.

Хал взе думата:

— Достатъчно лъжи. Не бива повече да заблуждаваме селото. Убеден съм, че веднъж научили колко сериозни са нещата, може да им се има доверие да пазят мълчание.

— Но нали точно за това говорим! Тук имаме съселянин, комуто не можем да се доверим, а ти ни съветваш да позволим не само на нея, но и на други като нея, да разпространяват тази странна история? Не, Хал, съветът ти е прекалено рискован. Момичето идва с нас, поне достатъчно далече от селото, за да неутрализираме заплахата на езика й. Завърнат ли се ездачите или ако някой от поддръжниците им дочуе истината, не биха се поколебали да разпитат селото. Както онова във Фавония.

— Как така да ме вземете с вас? Къде отиваме? — запита отчаяно Стела. — На никого няма да кажа! Нямате ли ми доверие?

Хауфутът въздъхна.

— Не става въпрос за доверие. Дори и с най-добрата воля на света, нещо ще ти се изплъзне. Трябва да последваме Манум и Индретт — още тази нощ — и не разполагаме с време да даваме обяснения на селото. Сега престани да се притесняваш за себе си и се опитай да сториш най-доброто за Лулеа!

— Имаме много да свършим през следващите няколко часа — намеси се Кърр, тъкмо когато Стела се канеше да отговори. — Преди всичко трябва да решим накъде ще тръгнем. Някой от вас има ли представа накъде може да са поели бандитите?

— Надолу по Северния път към Олн, сетне по Крайбрежния път към Раммр, не ще и дума.

— Но сигурен ли си?

Хауфутът поклати глава. За много неща не беше сигурен.

— Нищо — продължи фермерът. — Съвсем скоро ще узнаем. Нека съберем оборудването. Каквото нямате тук, вероятно мога да открия у дома, включително дрехи за момичето. Тя има фигурата на… — гласът му затихна.

Стела обърса сълзите от лицето си, докато започна да мисли, да мисли усилено. Можеше да се разкрещи и да привлече вниманието на някой минувач. Или пък да се втурне към вратата и да махне резето, преди някой да е успял да я спре. Но искам ли да се прибера у дома?, запита се тя, докато мислеше напрегнато. Ако се прибера, ще последва нова сцена. Чуваше родителите си да я гълчат отново, опитвайки се да я убедят, че обявяването на годежа й с Друин ще бъде нещо различно от пълен провал. Този невъзпитан, твърдоглав скот! Тя потръпна при спомена за недодяланите му ухажвания. Може би няколко седмици далеч от селото не бяха чак толкова лоша идея. Наистина не можеше да изтърпи още един ден в омразната компания на Друин.

 

 

По-късно същата нощ групата отново се събра — с изключение на Стела, която говореше с Мерин в друга стая, и Хал, който приготвяше храна в кухнята. Шест купчини в средата на стаята, по една за всеки пътник и една купчина общо оборудване, съдържаха почти всичко необходимо за пътуването им. Естествено, сега не бе най-подходящото време в годината за сериозни пътешествия, така че трябваше да бъдат екипирани за изключително неблагоприятни условия, дори пътуването да ги отвеждаше на юг. Същевременно успехът на мисията им зависеше от настигането на конниците, разполагащи с тридневна преднина, така че трябваше да сведат екипировката си до минимум. Щяха да се възползват от чуждото гостоприемство, а при нужда да се хранят с каквото намереха по пътя.

Бяха почти готови да потеглят, но Лийт си нямаше представа къде отиват или как щяха да заловят такава страховита жертва. Сякаш в отговор на незададения му въпрос, хауфутът и фермерът заобсъждаха пътуването.

— Убеден ли си, че твоят приятел при Уоч Хил ще знае? — запита мъжагата.

— Длъжен е. Нищо не му убягва от погледа. Хейн трябва да се върне до час.

— Да знае какво? — храбро ги прекъсна Лийт.

Две лица се обърнаха към него, едното по-любезно от другото.

— Да, разбира се — каза хауфутът, — трябваше да кажа. Преди известно време Кърр изпрати Хейн да язди до негов приятел, който живее на хълма над Вапнатак. Оттам той може да наблюдава едновременно Северния и Западния път. Кърр ме увери, че този човек би забелязал минали през последната седмица ездачи, така че когато Хейн се завърне, ще знаем накъде са поели.

— Но има ли място за съмнение? — отвърна Лийт. — Западният път отвежда във вътрешността; никой не би пътувал натам по това време на годината.

— Сигурен съм, че си прав — отвърна фермерът, — но винаги е добре да сме убедени. Има и друга причина да се свържем с Кроптър. Той е Часовой — отговаря за Северните покрайнини — и конете му са по-бързи от моите. От тях той добре ще се възползва, разпращайки съобщения на други по пътя, които да докладват за странни конници, минали покрай тях. Може да сме на известно разстояние зад бандитите, но докато вървят по пътищата — както ще им се наложи през този период от годината — ще можем да ги следваме. Единственото ни притеснение, разбира се, е какво може да са сторили междувременно.

Лийт се извърна. Какво може да са сторили междувременно? Бе твърдо решен да не мисли за това.

 

 

Светът се размиваше пред очите на Манум. Главата му пламтеше; тялото го болеше отвъд всеки предел на знание. Камъните на пътя, заснежените поля и мяркащите се храсти проблясваха край него, разсейвайки го, докато опитваше да си припомни случилото се. Нещата още не се бяха изчистили, когато главата му се удари в задницата на коня и отвратителната болка го принуди да стисне и двете си очи. Фокусирай се, фокусирай се, каза си той. Опита се да се пребори с подскачането и тресенето на коня, с болката, с проблясващите в главата светлини. Насила отвори здравото си око; светлините все така танцуваха и той поведе борба с гаденето, докато всичко яростно се тресеше около него.

Мисли! Той си припомни боя, когато четиримата го бяха вързали за едно дърво и се редуваха да го удрят и ритат, докато Индретт тихо плачеше. Туп, туп, туп, звукът от сипещи се отгоре му удари, част от ума му някак незасегната от болката и страха, ударите, звучащи като стоварването на брадва върху дърво. Как можеше нещо подобно да звучи тъй безлично? Сетне го бяха освободили и той се беше стоварил в локва топла, лепкава течност — собствената си кръв. Не, болката не идваше оттам. Мисли! Бе се опитал да се надигне, но го сритаха обратно на земята. Сетне отново бе дошъл въпросът, повтарян от заловител след заловител, все същият неотговаряем въпрос. Къде е Десницата? Къде е Десницата? Бе се опитал да отговори, но не можеше да измисли нищо убедително. Сетне четиримата брудуонци бяха завлекли Индретт до дървото и я бяха вързали за него. О, Най-възвишени, ето това беше източникът на болката! Моля ви, моля ви, пуснете я! Дори на Андратанския Глас не можах да кажа нищо за Десницата! Моля ви! Бе надавал викове отново и отново, по-силни от нейните, докато те жестоко я бяха удряли с юмруци, клони и плоската страна на мечовете. Накрая червената мъгла го бе обгърнала и той не видя какво бе станало после.

Той се заизвива и се протегна, опитвайки се да зърне Индретт, но не можеше да я види. Ръцете му бяха вързани зад гърба, лежеше по лице върху черен брудуонски кон. Докато се бореше, болка безмилостно проряза мозъка му. Болеше, когато си повдигаше главата; болеше, когато правеше каквото и да е — болеше и когато не правеше нищо. Какво са й сторили? Дали и тя страда така? Жива ли е още? Опита се да си представи жилавата южняшка девойка да лежи мъртва, захвърлена в някоя канавка, красивото й лице окървавено и пребледняло, блестящите й очи — безжизнени, ала не можеше. Трябва да е жива. Стисна зъби. Трябва да е жива! Сетне си помисли за момчетата, припомни си виковете им, последвалата тишина и пламъците, осъзнавайки със свито сърце, че са мъртви. И скоро, може би много скоро, щеше да им завижда. Познаваше тези брудуонци. Защо, защо ги отведох право при онези, които обичам повече от всичко?

Отново опита да се повдигне достатъчно, за да вижда останалите, но беше вързан прекалено стегнато. Чуваше гласовете им пред себе си да си подвикват един на друг, звуци на ефективна злина. Мятанията му най-накрая привлякоха вниманието им и глас непосредствено пред него му изсъска думи, които не разбра, предупреждение да мирува. Но той не искаше да се откаже; трябваше да види Индретт, да се убеди, че е жива. Гласът се разнесе отново, предупреждението не можеше да бъде сбъркано, дори и да беше на чужд език.

По-скоро усети, отколкото видя удара, но не можеше да направи нищо. За миг ужасът на безсилието го облада отново, сетне нещо се сблъска с тила му и червенината избухна. Главата му се отпусна покрай задницата на коня; тялото му омекна, движейки се единствено от вървежа на животното.

Доволен, брудуонският воин прибра тоягата си обратно на гърба.

 

 

Най-накрая съставената от петима пътници Компания бе готова за път. Хейн се бе завърнал и Кърр бе излязъл, за да говори с него. Новините бяха объркващи. Кроптър действително бе видял четирима конници рано сутринта след Средозимника да яздят на изток по Западния път. Колкото и безсмислено да беше, това бе пътят, по който Компанията трябваше да поеме в преследване на бандитите.

Западният път! Този друм щеше да ги отведе в студената вътрешност на континента, далеч от градовете и селата на крайбрежен Фирейнс. Западният път някога бе представлявал главната артерия между Фирейнс и останалата част на Фалта, построен в дните на Първородните като връзка между митичния северен град Астора — столицата на Фирейнс, преди да бъде потопена от морето преди хиляда години според историите — и Инструър. Пътниците и товарите понастоящем минаваха на юг през Раммр, главният град на Фирейнс, и оттам по море към пристанищата на Уодаитическо море.

Западният път бе труден дори през лятото, а зиме не бе използван, освен при най-неотложни случаи. Хората пътуваха на къси разстояния в онези части от пътя, свързващи поселища, но се случваше месеци наред пътят да не види конник или пешак. Някои участъци бяха павирани, но през по-голямата си част Западният път представляваше неравна горска пътека, сега склещена в хватката на свирепата северна зима.

— Поне знаем накъде са се отправили — изсумтя хауфутът. — Няма да ги изпуснем, поне това му е хубавото. Ще се придържат към пътя, като нас.

— Но как ще ги настигнем?

— Конете няма да са им от особена полза в Брейданската пустош, не и по това време на годината. Ще трябва да вървят, както и ние — селският водач поклати объркано глава. — Не проумявам! Ако се бяха отправили на юг, по това време вече щяха да са в Раммр и да вземат кораб към Инструър или поне Лавана.

— Има много причини, поради които някой може да избере Западния път — отвърна Кърр. — Мисли. Биха ли получили подобни люде свободен достъп до кораб, особено придружени от водени насила спътници? Слава на Най-възвишения, Фирейнс още не е пропаднал до такава степен. Западният път е най-бързият начин да се достигне Просеката, през която те трябва да минат, за да се приберат в Брудуо. Защо им е да отиват на юг?

— Да, обаче през зимата? Със сигурност Западният път, макар и най-пряк, ще се окаже най-дълъг.

— Убеден съм, че си прав. Ала дали те знаят това? В тази земя са чужденци. Дали просто не следват пътя си обратно към Брудуо, тъй като не знаят друг?

— Това вече е доста вероятно — призна водачът.

— Надявам се принуждават Манум да ги води. Той може да е избрал Западния път, знаейки, че това ще ги забави. Ездачите няма да знаят за тукашните зими, факт, който може да е първата усмивка на късмета по наш адрес.

 

 

Бе време да тръгват. Стела се появи от другата стая, ръката й здраво хваната от Мерин. Лийт се почувства замаян; дали заради страх от неизвестното, възбуда от неминуемото заминаване, притеснение за родителите си или чисто нервно изтощение, не можеше да каже.

Ръка разроши косата му.

— Да тръгваме — каза Кърр. — Ще се справиш, момче. Я какъв бащичко си.

Докато се изнизваха през задната врата на хауфутската къща, Лийт потърси в себе си наследената от бащата храброст. Откри само страх.