Метаданни
Данни
- Серия
- Зестрогонец (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thigh High, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диана Райкова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget
- Разпознаване и корекция
- Regi(2020)
Издание:
Автор: Кристина Дод
Заглавие: Съблазън
Преводач: Диана Райкова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ергон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
ISBN: 978-954-9625-87-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9589
История
- —Добавяне
Трийсет и осем
На следващия ден Гейбриъл запозна Мак с промените, които бяха направили в банковия клон на „Премиер Сентрал“ на Чартър стрийт.
— Ще работим този уикенд и следващия, ще поставим нови охранителни камери и ще обновим алармите. Цялото наблюдение ще се контролира дистанционно от един централен пункт в града. Единственото, което не можем да контролираме, разбира се…
— … са хората. Знам. — Гейбриъл го беше повтарял достатъчно често. Човешкият фактор винаги беше непредвидим и независимо каква охрана инсталираха, някой с достатъчно интелигентност, смелост или отчаяние можеше да я разбие и да вземе каквото иска. Като сниши глас, Мак попита: — Ами трезора?
— Да поговорим тук. — Гейбриъл изчака Мак да набере кода на електронното табло и двамата влязоха вътре. Огледаха малкото помещение с рафтовете, криещи тайния проход и поклатиха едновременно глави. — Този Виктор трябва наистина да е бил много откачен — каза Гейбриъл. — Без приятели. Без семейство. Някак си е тъжно, не мислиш ли?
— Да, да. — Господин Виктор Втори. Подигравателният глас на Неса отекна в съзнанието му. Не, той не беше господин Виктор Втори. Той имаше приятели.
Погледна косо към Гейбриъл. Може би беше малко пресилено да нарече Гейбриъл приятел, но в Градинския апартамент двамата бяха заедно, нали? Не бяха говорили много, но пък и не беше нужно. Разбираха се, никога не си препречваха пътя един другиму, ядяха едни и същи неща, гледаха едни и същи състезания… Беше почти плашещо колко общо имат помежду си.
А и Мак щеше да има семейство. Семейство с Неса. А пралелите й щяха да са негови…
Щеше да се свърже с крадци… но пък не беше ли свикнал вече? Баща му беше Натан Манли.
Неса щеше да дойде в понеделник, или поне трябваше да го направи, ако разбираше кое е добро за нея. Щеше да иска да научи какви несъответствия има в банковите книжа. А той трябваше да скалъпи нещо, защото беше излъгал: всичко в книгите си беше наред.
— Има ли нещо, с което да ви помогна, джентълмени? — извика Стефани от прага на трезора.
Мъжете се спогледаха.
— Не — отвърна Мак.
— О! Добре тогава. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо.
Те се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на Стефани.
— Тази жена е наистина ужасно дразнеща — каза Гейбриъл.
— Тази жена направи някои отвратителни грешки и сега се опитва да си запази работата. Всъщност, сигурно й се иска да ме одере жив. — Устата на Мак се изкриви доволно. Щеше да използва Стефани като изкупителна жертва за книгите. Може и да не й харесваше, но щеше да го направи.
Един проблем беше решен.
Гейбриъл почука по рафтовете.
— Следващата сряда ще доведа най-добрите си хора да запушат дупката. Ще го направят през нощта и никой няма да разбере, че я е имало.
— Не можеш ли да го направиш по-скоро? — При мисълта, че съществува достъп до трезора, Мак усети, че гърбът го засърбява.
— Не и докато тече Марди Гра, не и докато се пази в тайна. Но следващата сряда празненствата свършват.
Всички ще спят след запоите. Това е най-подходящото време да се свърши работата.
Двамата мъже излязоха във фоайето.
Стефани стоеше отзад, опитваше се да изглежда заета.
Касиерките и клиентите го следяха с ъгълчетата на очите си, изпълнени с неприязън.
Гейбриъл сви рамене.
— Боже. Никой не е забравил какво каза вчера в съда за момичетата Дал.
— Знам.
— Изненадан съм, че не са взели въже за линчуване.
— Още едно погрешно движение от моя страна, и няма да мога да се откупя каквото и да кажа.
— Казах ти, че аз трябваше да играя ролята на застрахователен следовател. — Гейбриъл изгледа суровото лице на Мак. — Имаш ли намерение да правиш такива погрешни движения?
— Ще правя каквото си искам. — Заради онова, което беше казал на Неса вчера, той беше сигурен, че тя ще дойде днес да се пазари. Всеки път, когато вратата се отвореше, очакваше да я види облечена в един от онези тъмни костюми, които не можеха да скрият извивките й, и с червените й токчета. А когато я видеше, щеше да знае, както щеше да знае и тя, че той ръководи отношенията им.
Може и да беше влюбен, но нямаше да позволи да го контролира една жена. И това трябваше да стане ясно веднага.
— Предупреди ме, преди да ядосаш още някого, така че да мога да се дръпна — каза Гейбриъл.
— Ти ще си първият, който ще разбере.
— Ще свършим с поставянето на инсталациите за три седмици. — Гейбриъл огледа класическия интериор на банката. — Освен ако, разбира се, не се натъкнем на стари жици, спукани тръби или термити.
— Което ти се иска. — Мак прекъсна разговора.
В този момент в банката влезе мис Мади. Вървеше бавно, опряна на бастун. Костите стърчаха под нежната й кожа, тя очевидно трепереше. За първи път дребната чернокожа жена си изглеждаше на годините. Тя го забеляза. Черните й очи се разшириха, после се присвиха. Мис Мади тръгна към него, всяка стъпка й костваше усилие.
Цялото й същество бе проникнато от тъга, прилепнала към нея като наметало, и той осъзна, че вместо да дойде лично, Неса беше изпратила старата готвачка да моли за лелите й.
Малката мерзавка.
Той поне имаше някакво възпитание. С няколко дълги крачки се приближи към мис Мади.
Когато дребната старица осъзна, че отива при нея, тя спря в средата на фоайето.
Проклетата Неса. Готвачката изобщо не трябваше да се движи.
Той се закова пред нея и учтиво взе ръката й.
— Добре дошли в банка „Премиер Сентрал“, мис Мади. Какво мога да направя за вас?
Тя каза нещо, но гласът й беше толкова нисък и трепереше толкова силно, че той не разбра.
— Елате да седнете в кабинета ми — предложи той. — Ще ви дам да пийнете вода и после ще ми кажете от какво имате нужда.
Тя поклати глава и го хвана за реверите.
Той се наведе надолу.
Тя отново го дръпна.
Макнот се наведе още, приближавайки ухото си към лицето й, така че тя да говори право в него.
А тя го хвана с костеливите си пръсти и го завъртя. Болката го прониза чак до коленете. Тя извика силно в ухото му:
— Какво си мислиш, че правиш, като заявяваш, че ще пратиш на съд две изискани дами като госпожица Калиста и госпожица Хестия? Мислиш, че две старици като тях трябва да отидат в затвора заедно с туристите, пияниците и янките, така ли?
Той се опита да се отскубне от нея, но тя знаеше какво прави. Жилавите й пръсти не пускаха ухото му и му причиняваха болка. Адска болка.
Разбира се, мис Мади беше стара, крехка и дребна. Можеше да хване ръката й. Можеше да я блъсне на пода.
Но не би могъл да го направи. Не би могъл, защото хората в банката го мразеха достатъчно, за да го съборят и да натикат тялото му под масата, а ако се нахвърлеше на мис Мади, това щеше да им даде оправданието, от което се нуждаеха.
А и, честно казано, той просто… не би могъл.
— Нямаш ли уважение, момче? — извика старицата. — Майка ти не те ли е научила как да се държиш човешки, когато си бил малък?
— Тези жени от семейство Дал… са крадли. — Мак примига и се сви.
— Познавам тези жени от времето, когато бяха в пелени, и ти казвам, че никога не са откраднали и едно нещо за себе си. — Мади пусна бастуна си, облегна се на рамото му и разтърси ухото му.
Това едва не го накара да отскочи.
— Ако имаше мозък в главата си, щеше да го знаеш. А сега ще се обадиш на предвзетите си модни адвокати и ще им кажеш да оставят на мира госпожица Калиста и госпожица Хестия, иначе ще остана тук през целия ден, докато ми скимтиш в ръцете.
Хората в банката се разсмяха и той чу гласа на Гейбриъл сред останалите.
Охранителят се въртеше наоколо, очевидно знаейки, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво точно.
Добре дошъл в клуба.
Така че Мак промърмори:
— Ще го направя.
— Какво? — извика тя.
— Ще го направя! — изрева той в отговор.
Тя спря да го разтърсва.
— Ще го направиш сега, нали?
— Да.
Мади го пусна.
— Хубаво. Имах надежди за теб, момко, и съм силно разочарована. Горчиво разочарована. Не знам дали е възможно някога да успея да ти простя. Не знам.
Той бавно се изправи. Ухото му пищеше. Гордостта му беше наранена.
Клиентите, касиерите и Гейбриъл зяпнаха развеселени.
Единствено охранителят се хилеше.
А Стефани Декър изглеждаше така, сякаш е преглътнала цял лимон.
С юмруци на хълбоците, Мади го огледа отгоре до долу.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Току-що една стогодишна старица му беше трила сол на главата. И нямаше какво толкова да каже, освен:
— Съжалявам, мис Мади. Няма да използвам госпожица Калиста и госпожица Хестия в битката между мен и Неса.
— Това е добре. — Мади кимна одобрително. — Ха сега ми подай бастуна.
Той го вдигна.
— Но ще използвам други средства, за да стигна до нея и да я задържа.
— О! Хубаво. — Мади закачи бастуна на ръката си. — Това е между теб и нея, момче. Между теб и нея.
Докато гледаше Мади да излиза от банката, той осъзна — старицата току-що му беше дала одобрението си.
Той имаше всички войници на своя страна. Това беше битка, която щеше да спечели.