Метаданни
Данни
- Серия
- Зестрогонец (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thigh High, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диана Райкова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget
- Разпознаване и корекция
- Regi(2020)
Издание:
Автор: Кристина Дод
Заглавие: Съблазън
Преводач: Диана Райкова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ергон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
ISBN: 978-954-9625-87-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9589
История
- —Добавяне
Тринайсет
Неса ги видя да идват и като залепи една целувка върху бузата на Алън, го остави сам и се понесе към тях. Към Мак.
Дъхът му секна, когато си спомни целувката, която си бяха разменили; в началото Неса беше предпазлива и той я бе заставил насила, вместо да я ухажва. Следващия път щеше да сдържи страстта си и да използва малко финес, да й покаже, че не е наистина някой брутален тип с плашещо лице и без врат — макар че точно такъв беше в действителност.
— По дяволите! — изруга той, когато Рав Удланд й препречи пътя. Младото ченге се движеше на зигзаг, полупиян и треперещ, когато я прегърна.
Хлапето искаше да танцуват и Мак вече знаеше какво ще направи тя.
Неса се остави в ръцете му и му позволи да я отведе, но преди да изчезнат на дансинга, сви рамене към Мак и се усмихна.
— Да ви гледа човек двамата е като да гледа два влака в един и същи коловоз, които всеки миг ще се сблъскат — каза Даниел. — То е неизбежно, страшно, и същевременно не мога да си откъсна очите.
Някъде отстрани се чу дрезгав глас:
— Да, ще е истинско бедствие.
Мак погледна към Пати ди Стефано.
Стоеше до него. Миришеше на цигари, изглеждаше отвратително и го предизвикваше като голям, агресивен булдог.
— Защо бедствие? — попита той хладно.
— Защото не разбирате.
— Не разбирам какво? — Беше напълно сигурен, че това, което не разбира, е тя.
— Ако се каните да се биете, си тръгвам — предупреди ги Даниел.
Мак не му обърна никакво внимание.
Нито пък Пати.
— Не разбирате тези хора. Хората в Ню Орлиънс. Южняците. Всеки път, когато говорят бавно, им сваляте по десет точки от теста за интелигентност.
— Не мисля, че са глупави.
— Мислите само, че сте по-умен.
— Оставям ви. — Даниел изчезна в тълпата с шумолене на дрехите и перата, с които се бе окичил.
— Аз съм по-умен от почти всички. — Може би това го правеше арогантен задник, но си беше истина и Мак нямаше нищо против да го каже, особено на тази ниска, набита, късо подстригана и заядлива петдесетгодишна лелка. Знаеше ли тя кой е той? И ако знаеше, защо не излезеше отпред да го каже?
Възможно ли беше тя да е една от Мънистените бандити? И ако беше… това ли беше нейният начин да посреща предизвикателството на един следовател?
— Не разбирам хората в Ню Орлиънс, ако това искате да кажете. И как бих могъл? Те не казват какво мислят.
— О, казват, казват. Само че го казват малко по-внимателно, отколкото нас. Трябва да научите кода. — Тя махна с пръсти, пожълтели от никотина. — Както например биха ви казали, че аз играя в противниковия отбор.
— Лесбийка сте.
— Точно така. Схващате. — Тя се огледа. — Виждате ли онзи старчок ей там? Онзи с отпуснатите панталони и шкембе с размерите на пещ?
— Онзи дебелия.
— Не. — Пати вдигна предупредително ръка. — Никога не употребявайте дебел. Нисък за теглото си. И, разбира се, най-популярното: „Бога ми!“.
Той си пое дълга, бавна глътка въздух. „Бога ми?“ Беше чувал тази фраза преди. Беше я чул от Неса. Тя продължи:
— От онези фрази, които са подходящи за всяка ситуация. — Пати показа една матрона, облечена в блуза с корсаж и джинси, отрязани под коленете. Ще я употребят, когато искат например да кажат, че някой си е правил пластична операция, боядисва си косата в различни нюанси или носи нещо неподходящо. „Бога ми, огледалото в стаята й май не работи както трябва“. — Тя се усмихна, когато господин Льожьон забърза през тълпата, опитвайки се да хване пияната си млада съпруга. — Ще я кажат и за мъже, които са се развели с жените си, оженили са се за някоя млада и са започнали да се мислят за млади. „Бога ми, този се опитва да напъха сварен макарон в тигрица“. — Тя го погледна право в очите. — Както и за янките. „Янките не са виновни, че са се родили на север от цивилизацията, бога ми“.
Той почти чу смеха на Неса в главата си.
Пати продължи:
— Ако ви кажат направо: „Бога ми“, това означава, че сте страшно досаден и ви казват да вървите по дяволите.
Погледът му се спря на Неса.
— Наистина.
Неса го хвана, че я гледа, освободи се от прекалено плътната хватка на Рав, извини се и се отправи към него.
Той я гледаше как се приближава, искаше му се да я вземе в прегръдките си, без да го е грижа за никого другиго.
— Впрочем, госпожице Ди Стефано, защо сте толкова загрижена какво си мисля за хората в Ню Орлиънс?
— Вижте, живяла съм тук петнайсет години. Тук е различно от Ню Йорк, от Чикаго, от Фили. Това не означава, че е лошо, просто е различно. По-сърдечно. — Усмивка смекчи грубите й черти. — Място, където е по-важно да си щастлив, отколкото прав. На мен ми харесва. Харесва ми топлината, влагата, харесват ми маниерите. Ако не ви харесват — ако не харесвате Неса — тогава вървете по дяволите. Не ми трябва някой проклет янки да ми сере в гнездото. — Тя се изрепчи, явно доказателство, че живеенето между възпитаните жители на Ню Орлиънс не я е излъскало.
Неса пристигна точно, когато Пати си тръгваше.
— Какво направи на госпожица Пати?
— Нищо. — Той видя няколко глави да се обръщат към тях. Хора, които искаха да говорят с Неса, да бъдат с Неса. Така че Мак обви ръка около кръста й, придърпа я по-близо към себе си и я обърна към трапезарията. — Понякога хората от Ню Йорк се гневят по-лесно от останалите.
— Нима? Така ли мислиш?
— А ти?
— Да, но изглежда то се отнася до повечето хора от Севера. Сигурно дишането на по-студен въздух в детските години ви прави сприхави. — Докато говореше, тя отпусна ръката си върху ръкава му, погледна го и се усмихна.
Като не забравяше лекцията на Пати, той вдигна вежди и я попита:
— Сприхав? Това ли е вежливият начин да кажеш, че съм лош?
Тя се засмя, дълбоко и радостно.
— Бързо схващаш.
— Винаги съм учил бързо. — Той я поведе през трапезарията, избягвайки един тип, облечен в екип на гимназиалния футболен отбор и отнесена усмивка. Стигнаха до кухнята без инциденти и излязоха през задната врата на верандата.
В задния двор нямаше хора, беше тъмно, с изключение на светлината, която идеше от прозорците, и тихо, освен звуците от музиката, която проникваше през вратата на балната зала. Прясно окъпаната месечина обливаше със сребърното си сияние твърдите, лъскави листа на магнолията. Редици от дървета с огромни клони, обвити с повет и рози, над покритата с плочи алея, и една стена ограждаха цветята, пейките, градината с билки.
— Така е много по-добре. — Сега имаше Неса само за себе си. Спуснаха се по стъпалата и под арката от листа. — На това парти има само една жена, с която искам да танцувам.
— Танцува с лелите ми и ги направихте много щастливи. Благодаря ти.
Отбягваше ли го? Наистина ли си мислеше, че това ще проработи?
— Лелите ти са истинско удоволствие. Но сега искам да танцувам с теб.
— Виж ти. Не си длъжен. Всичко е наред. — Тя леко разтърка ръката му. — Сигурно си изморен.
— Чуй оркестъра. Сега свирят бавно парче. Това няма да измори нито мен, нито теб. — И със снизходителна усмивка той протегна ръка с дланта нагоре и зачака.
Тя нямаше извинения да не приеме. Сложи ръка в неговата и той бавно я завъртя.