Сергей Лукяненко
Неспокойкото (5)

5

Както е известно, всички народи обичат да хапват и считат своята храна за най-вкусна. И при всеки народ има такива продукти, които той предпочита да не яде — за разлика от съседите си. Дори гордите северни варвари, които по принцип ядат всичко, което мърда или е мърдало сравнително наскоро, никога няма да вкусят извара и мед, макар вече никой да не помни защо. На запад от кралството с наслада хапват жабешки крачета, но не биха сложили в уста кисело мляко — смятат го за развалено.

Националната самаршанска кухня се отличава с три забрани. Първо, самаршанците не ядат кокоше месо, защото кокошките се хранят с червеи, червеите се хранят с мъртвите и следователно кой яде кокошка, яде собствените си предци. (Трябва да се отбележи, че кой знае защо забраната не се отнася за останалите птици, а някои волнодумци твърдят, че е възможно да се ядат кокошки, но само ако не са пускани на земята, а са отглеждани в клетка и са хранени със зърно.) Второ, самаршанците не ядат гъби — по абсолютно същата причина. Нали в гъбите може да има червеи… И на трето място, самаршанците не ядат нищо виолетово, защото вярват, че храната не може да има виолетов цвят.

Всичко останало, според самаршанците, е напълно годно за ядене. С популярност се ползваха пържените скакалци и маринованото кучешко. По някаква причина се позволяваше и рядката по тези места риба, въпреки че рибите нямаха нищо против червеите. От месото се предпочиташе овнешко, но по принцип се ядеше всякакво. А умението си да използват растения в своята храна самаршанците бяха издигнали до изкуство — рядко някое растение се усвояваше частично, обикновено се използваха и корените, и стъблата, и плодовете. В крайна сметка, ако нещо не можеше да се яде, тогава от него правеха подправка.

Заради знатните гости (и, разбира се, заради великия магьосник Трикс), Васаб с жена си и дъщерите се бяха постарали максимално. Сервирани бяха: настъргани зеленчуци с подправки, които трябваше да се мажат върху малки питчици; миниатюрни котлети от сурово агнешко с подправки — Трикс едва не се задави, когато разбра, че това е сурово месо, но котлетите се оказаха толкова вкусни, че той изяде цели пет парчета; малки три- и четириъгълни бухтички с месо, сирене и зеленчуци; парчета месо, увити в лозови листа и приготвени на пара; сладка царевица, изпечена над огъня; и, разбира се, пилаф.

Всяка храна си имаше собствено название, но всички имена бързо се смесиха в главата на Трикс. Така че той не задаваше въпроси, а с удоволствие ядеше, поливайки всичко с лека ечемична бира. Според местните обичаи отначало трябваше бирата да се плисне на земята — всички почитаха древния обичай, гласящ, че първата капка алкохол убива човек. Затова първата капка в никакъв случай не трябва да се пие.

Пристигналите със Сад ар Тамак гости също с удоволствие наблягаха на храната. Бяха двама — мършав възрастен самаршанец на име Сутар Бухул и светлокос мъж на средна възраст, който се оказа сънародник на Трикс — Адрон. Те гледаха към Трикс с явно любопитство, но докато гладът не бъде утолен, за никаква работа и дума не можеше да става.

Първи не издържа Адрон. Той избърса устата си с ръка и звучно се оригна. Трикс се смути от тази безцеремонност, но Васаб изглеждаше доволен, а самият Адрон намигна на момчето.

— Предстои ти още много да учиш за самаршанските обичаи! — поясни той. — Като се оригнеш след хранене показваш на домакина колко вкусна е приготвената храна!

Настанилата се на рамото на Трикс Аннет се намръщи и тихо каза:

— А ние, глупаците, прибягваме до думи…

— Да, не ни достига истинска източна вежливост — кимна Адрон. — Позволи ми да ти разкажа малко за себе си. Вече петнадесет години живея в Дахриан. Дойдох тук след лоша реколта във владенията на барон Исмунд… отначало мизерствах, но след това преуспях. Виждаш ли, макар да не съм от благородно семейство, още като дете се отличавах с буден ум, усет за прекрасното и пъргав език. Бях ученик на менестрел, после менестрела… за съжаление, самаршанските мотиви не ми се отдават. Но пък образованите хора в Самаршан искаха да знаят езика на кралството. Аз започнах да ги уча. И сега заемам поста главен експерт по културата на кралството в Академията за изкуства и занаяти. Много известни самаршанци и техните деца са се обучавали при мен. Сега имам собствена къща и две жени-самаршанки. Но аз, разбира се, обожавам далечната си родина и винаги съм радостен да видя сънародник!

— Много ми е приятно — кимна Трикс. Йен също промърмори нещо.

— Каква беда те е прогонила от дома, младежо? — с любопитство продължи Адрон. — Може би си от северните баронства? Там удариха люти студове, покриха къщите със сняг, всичкият добитък измря… Или си от запад? Там вилнее свинска чума, хората се страхуват да излязат на улицата. Или си от изток, където банди разбойници обикалят по села и градове като диви зверове? Или си от самата столица, където банди от варвари, гноми и елфи правят ужасни безчинства, предизвиквайки ужас в честните граждани?

— Аз съм от княжество Дилон — озадачено отвърна Трикс. — Това е на североизток… И при нас като че ли всичко е нормално…

— При вас? В Дилон? — Адрон горчиво се засмя и поклати глава. — Какво говориш… Житна гъгрица изяжда зърното в хамбарите, неотдавна изгоря приюта за луди, рухна мост, потапяйки под себе си три рибарски лодки…

— Аз живея близо до град Босгард — поясни Трикс. — Там няма…

— Босгард! — закима Адрон. — Помня, помня. Заместник-кметът падна от скала и си счупи краката. В банята се задушиха търговец и две девици-шивачки. Бясно куче едва не ухапа мелничаря.

— Откъде знаете всичко това? — учуди се Трикс.

— Как мога да живея без новини от родината ми? — вдигна вежди Адрон. — Поръчах си кристална топка от един самаршански магьосник и тя ми показва най-важните неща.

— Не знаех, че в кралството ни има толкова много нещастия — огорчи се Трикс.

— Маркел крие истината от народа — кимна Адрон. — Сам разбираш, че отстрани се вижда по-добре! И така, с теб какво се е случило?

— Всъщност, нищо — каза Трикс, изчервявайки се. На фона на току-що разказаните ужаси беше неудобно да говори за новогодишните празници в Босгард, за спокойните занятия по магия и скучното ежедневие. — Просто… реших да посетя Самаршан.

— Значи не искаш да останеш тук? — шокира се Адрон.

— Не, съжалявам — призна Трикс. — Не искам. При вас, разбира се, е красиво, страхотно, пилафът е вкусен. Но и при нас не е лошо.

Адрон въздъхна и поклати глава.

— Ти си страшно далеч от реалния живот на своя народ… Разбирам, маговете се реят във висините, те не се интересуват от страданията на земеделците и от произвола на бароните. Още повече, че ти си толкова млад.

— Не мога да кажа за маговете — решително се включи в разговора Йен, — но ние, рицарите… е, и оръженосците, разбира се. На нас изобщо не ни харесват страданията и произвола! Ние с моя рицар наскоро победихме банда разбойници!

— И, разбира се, за това взехте сериозно заплащане от селяните — ухили се Адрон.

— Ами… в края на краищата конят на Гламор беше убит, а и бронята му смачкаха… — смути се Йен и млъкна. Адрон скептично се подсмихна и отново се обърна към Трикс:

— Все пак те съветвам да помислиш за преместване в Дахриан. Тук имаме малка общност, събираме се два пъти месечно, пеем песни, ядем кокошка — каза той с известно предизвикателство, гордо вдигайки глава, — обсъждаме събитията в кралството. При нас е много весело!

— Непременно ще си помисля — каза Трикс.

— И ми ела на гости — продължи Адрон. — Ще те запозная със сина си. За него ще е полезно да поговори на нашия език, че съвсем го е зарязал. А аз съм патриот и искам синът ми да попие в себе си езика и културата ни!

За радост на Трикс Васаб веднага се включи в разговора:

— А на колко години е синът ти, о, любезни?

— Дванадесет.

— Тогава вероятно още не е женен? — със сладък глас попита Васаб. — Дали да не го запознаем с най-малката ми дъщеря, тя е малко по-голяма, но това не е беда…

— Интересна мисъл — кимна Адрон. — А аз нямам нищо против да запозная най-голямата си дъщеря с един от твоите синове.

Мъжете седнаха по-близо и започнаха тихо да си приказват. Дъщерите на Васаб се изкикотиха и веднага бяха изпратени по-далече от масата.

Мълчалият досега Сутар облиза мазните си от пилафа пръсти, избърса ги в брадата си, тихо се оригна и каза:

— Колко съм щастлив, че вече омъжих дъщерите си и ожених синовете си… Кажи ми, млади магьоснико, какво търсиш в нашата страна?

Трикс помисли и реши да отговори честно:

— Много искам да не воюваме. Бях помолен от един познат… дракон. Да спря някак Прозрачния бог.

Самаршанецът не се засмя, нито показа изненада, а само кимна и каза:

— Това е достойно за уважение. Аз също не искам у нас да властват правилата на Прозрачния бог, а още повече — да започне война… Ти помоли моя скъп приятел Сад ар Тамак да те свърже с влиятелни хора. Повярвай ми, той достойно изпълни молбата ти поне наполовина. Какво искаш от мен?

— Бих искал да се срещна с Великия везир. А също и със султана.

Сутар кимна.

— Това е разумна, макар и сложна молба. Какво точно искаш да кажеш на Великия везир?

— Че е много опасно да дружиш с витаманти — дори ако залогът е победа над врага — развълнувано обясни Трикс. — Витамантите казват, че искат вечен живот за всички. Но за това първо ще убият всички. По-добре е Самаршан да потърси съюз с кралството…

— Достойният Аблухай не вярва на Маркел — спокойно отвърна Сутар. — И кажи ми честно, момче… ако войските на кралството влязат в нашите земи… и ако ние сме отслабени от войната с Прозрачния бог… ще се върнат ли войските ви обратно?

Трикс сви рамене и тъжно каза:

— Не знам. Маркел е добър човек. Но той е крал, а кралят не е лош или добър, той е просто крал.

— Не си глупав — кимна Сутар. — Ако живееше сред нас, бих те взел за ученик.

— А с какво се занимавате? — попита Трикс.

— Аз съм придворният шут на султан Абнувас и на неговия везир Аблухай.

— Шут? — изненада се Трикс.

— Да. Изненадан си, че шут може да бъде влиятелен човек в двора?

— Какво говорите! — поклати глава Трикс. — Чел съм, че шутът Джико при крал Маркел Нерешителния се ползвал с такова влияние, че кралят го питал за съвет дори когато си избирал булка… И въобще, шут е уважавана, почтена професия… Само че вие сте толкова… тъжен.

— Сега не съм на работа — обясни Сутар. — Тук за един ден се смея толкова, че вечер ми се иска да плача. Не един шут е прегарял в работата си, опитвайки се да разсмее хората по време на почивки. Ако се прибера вкъщи и жена ми готви, аз я гоня от кухнята и сам режа лука. А ако вечерята вече е готова, тогава викам децата и ги моля да ми разкажат всичко най-ужасно и тъжно, което са видели през деня. Веднъж Аблухай беше много разстроен, бяха го победили в поетичен конкурс, където изпратил свои зацепки и казели под чуждо име. Наложи ми се да го развеселявам цял ден, от сутринта до късна вечер. И после трябваше да отида при бедните и да ги помоля да ми разкажат как са стигнали до такъв живот. Слушах ги чак до полунощ, преди да ме отпусне…

Тази история неочаквано трогна Аннет. Тя изпърха от рамото на Трикс и седна на ръката на шута, която той учтиво й поднесе.

— Ако искаш да си тъжен, можеш да ме извикаш. Ще ти разкажа за трудния и тъжен живот на малките цветни феи. За това колко безответна може да бъде тяхната любов… — гласът на Аннет трепна. — За това колко коварни са някои от техните храни… За ужасите на студената зима, когато бедните феи, чиито цветя са загинали от студа, се крият в козините на норки… или ги канят в човешките къщи, където цяла зима си отработват правото да живеят в здравеца и виолетките, като забавляват децата и дори като избиват хлебарките…

— Тъжна история. — Озари се лицето на Сутар. — Определено ще те помоля за помощ, когато работният ми ден е прекалено тежък.

— И така, ще ми помогнете ли да се срещна с Великия везир? — продължи Трикс.

— Да — кимна шутът.

— А със султана?

Самаршанецът поклати глава.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Защо? — попита Трикс.

— Мъдрият Абнувас е много зает с държавни дела.

— Но нали това, за което искам да говоря… — започна Трикс.

— Ще се опитам да уредя аудиенцията ти с везира още утре вечер — каза Сутар.

— А кога…

— Това е, с което мога да ти помогна — леко повиши глас Сутар. — И разбери, че никой няма да ти помогне с повече.

Васаб уплашено погледна Трикс и той се отказа.

— Благодаря ти, Сутар Бухул.

— Беше ми приятно да си поговоря с теб — кимна шутът. — От дългия разговор чак гърлото ми пресъхна…

Васаб кимна на жена си, тя неодобрително сви устни, но все пак стана и се върна с голяма глинена кана, от която разсипа полупрозрачна бяла течност в малки купички. Не сипа нито на Трикс, нито на Йен.

— Прощавай, но при нас не е прието да даваме арка на юноши — смутено поясни Васаб. — Но ако ти все пак искаш да опиташ…

Трикс не поиска. Той беше чувал, че в Самаршан правят напитка от ферментирало мляко, която е по-силна от кое да е вино, но всеки, който я беше опитвал, говореше за арката не много ентусиазирано. Впрочем, това вероятно беше въпрос на вкус и навик — Адрон пиеше арката с радост и в сериозни количества, бързо се напи и стана някак тъжен. Трикс се поколеба. Искаше му се вече да си ляга, но щеше да изглежда неучтиво.

Най-накрая Сутар се сбогува и си тръгна — двама слуги чакаха шута пред вратата. Неохотно започна да се приготвя и Адрон. По някаква причина той сметна за свой дълг още веднъж да поговори с Трикс, да му обещае всякаква подкрепа и да му каже, че иска да се върне в кралството, но се съмнява дали ще може да яде храната там, дали стражите няма да го убият за развлечение и дали са останали под властта на Маркел някакви академии, където той да може да работи. Трикс се опита, доколкото може, да разсее неговите опасения, но Адрон продължаваше да разказва за плановете си да се върне в родината, като в същото време клатеше глава, въздишаше и се чешеше по врата.

— Странен е някак — каза Йен, когато си легнаха. За него в стаичката на Трикс бяха вкарали дюшек, пълен със слама, и още едно одеяло. — Ако толкова му харесва тук, защо тогава казва, че иска да се върне? А ако не му харесва, защо не се връща?

— Живял е тук твърде дълго — каза Аннет, присядайки на свещника. В очите й проблеснаха езиците на пламъците. — Навремето се е уплашил от изпитанията и трудностите и е решил да избяга в Самаршан. После дълго и трудно се е опитвал да се устрои тук. И ако се върне сега, ще си помисли, че напразно е загубил петнадесет години от живота си.

— Но той наистина ли ги е загубил? — попита Трикс. — Или не?

Феята тихо се засмя.

— И все пак ти си още глупаво момче… Знаеш ли, понякога мъж и жена, които са живели заедно в продължение на много години, решават да се разделят. Те се оставят, намират нова любов и живеят щастливо. Но в същото време постоянно си повтарят: „Напразно загубих скъпоценни години от живота си…“ Това е смешно. В края на краищата това са били хубави години. Бил е истински живот. И въобще не е сигурно, че с друг човек биха живели по-добре този живот. Можеш да се разделиш, можеш да се събереш… Можеш да си тръгнеш, можеш да се върнеш… Но единствено самият той на практика губи част от живота си, като повтаря — „годините бяха живени напразно“. Животът не е напразен, момчета. Какъвто и да е — човек не живее напразно… — Аннет въздъхна. — И феята — също.

— Не, аз нямам намерение да живея така — твърдо каза Трикс. — Аз ще се оженя за Тиана. И няма да се разведа. И няма да се занимавам с нещо, което не желая. И да живея там, където не ми харесва — също. Аз ще живея така, че веднага всичко да се получи добре.

— Аз също! — разгорещено каза Йен. — Може и не веднага да разбрах какъв искам да стана. Бих станал маг, но нямам способности. Но сега разбрах — рицарството е моето призвание! Още повече, че вече съм съвсем благородник!

Феята се усмихна и сви рамене.

— Възможно е. Понякога наистина се получава. Ще е много яко, ако всичко в живота ви от раз се получи както искате, момчета… Да угася ли светлината?

— Аха — каза Трикс. — А ти къде ще легнеш?

— Луната — просто отговори феята. — Ще потанцувам малко под лунната светлина. Ще потърся местни феи… странно е някак си, всичко цъфти, а феи не се виждат… Лека нощ.

Тя размаха крилца, за да изгаси свещта, и светлият й силует излетя през прозореца.

— Трябва да направя нещо с нея — промърмори Трикс тревожно. — Цялата тази местна самаршанска растителност… за нея това е прекалено силно.

— Трикс… — повика го Йен от пода.

— Да?

— Ти не се притеснявай за пръстена. Непременно ще ти го върна. Дори измислих как.

— О, я стига — сънливо отвърна Трикс. — Ще извърша подвиг и Маркел ще ми подари друг…

— Не, ще го върна — упорито повтори Йен. — Непременно. Сега съм благородник, почти рицар. А рицарят не оставя злото ненаказано. Нали така?

Но Трикс вече спеше.

 

 

Пристигналите в Дахриан дракони наистина бяха много. Сигурно това бяха всички самаршански дракони, а в тази страна от тях имаше много повече, отколкото в целия останал свят.

Трикс и Йен със зяпнали уста стояха на градската стена и гледаха надолу. А там, на мястото на бившето пасище, драконите спокойно се разхождаха, криеха глави под крилото, дремейки, говореха оживено за нещо или безразлично гледаха хората. Бяха във всички цветове на дъгата и дори още повече — червени и оранжеви, жълти и зелени, сиви и сини, виолетови и бели. Встрани от другите стояха няколко черни — най-големите и най-горделивите. При най-малките дракони разцветката беше най-трудна за определяне — например, опашката синя, тялото червено, а главата бяла.

На стената се тълпеше много народ. Всички жители искаха да видят драконите и за предпочитане — от безопасно място. Разбира се, не беше в природата на самаршанците да оставят това зяпане на самотек. На вратата, водеща към стената, бяха поставили стражници, които вземаха от всеки зяпач по медна монета. Но пък после можеше да гледате колкото си искате, от сутрин до вечер.

— А къде е твоят дракон? — попита Йен.

— Той не е мой — поправи го Трикс. — Той е просто познат.

— И къде е твоят познат дракон?

Трикс сви рамене. Той не виждаше нито Елин Мумрик, нито строгия му баща Зуа Хамид, нито останалата част от семейството на драконите.

— Някъде тук — неопределено каза Трикс. — Те са оранжеви… Единият е голям, другият е малък. И още — драконката е жълта…

Те, разбира се, искаха да вземат феята с тях. Но след нощните танци под луната Аннет не беше на себе си, събуди се трудно и в крайна сметка момчетата решиха да тръгнат без нея.

— Тук е пълно с оранжеви и жълти — каза Йен, навеждайки се през стената. На най-големите дракони, когато стояха прави, главите им стърчаха над градската стена. Някои го използваха, за да гледат хората напълно безцеремонно… както, впрочем, и хората — тях. — Ще трябва да отидем там… Пфу, как вони!

— Но те са разумни — изненада се Трикс и подуши. — Мисля, че са ходили някъде по техни си работи…

— Не, просто драконите си вонят. Усещаш ли? Такава кисело-горчива миризма… и малко на развалени яйца.

Трикс кимна и дипломатично отвърна:

— Мирише малко. Слушай, Йен, а ти изобщо ли не се страхуваш от тях?

— Аз съм бъдещ рицар! — изненада се Йен. — А рицар не бива да се страхува от дракони. Виж, ако бях просто момче, например твой слуга, тогава щях да си затворя очите от страх. Но рицар да се страхува е неуместно!

— Някак е странно при вас — призна Трикс. — Аз все пак се страхувам, въпреки че се сприятелих с тях и дори летях на един…

— Летял си? — възхити се Йен.

— Тс-с! За това не е прието да се говори, драконите са срамежливи!

— И аз с удоволствие бих се… извисил! — искрено каза Йен.

Трикс го погледна със съмнение. После каза:

— Тогава да вървим…

При драконите ги пуснаха без проблем. Изглежда на самаршанските стражници им беше доскучало да охраняват портите, водещи отвъд тази страна на стената, и двама смели юноши им се сториха достоен обект на наблюдение. Само единият стражник помоли:

— Когато драконите започнат да ви ядат, опитайте се да не викате силно. Тук има малки деца, бременни жени, не е добре да чуват крясъци.

— Много ли вече са изяли? — смело попита Трикс.

— Не — отвърна стражникът. — Никого. В това е цялата работа… прегладнели са!

Всъщност драконите не оправдаха очакванията на самаршанците. На двете момчета не обръщаха ни най-малко внимание, в което, строго погледнато, се криеше опасността — можеха просто да ги стъпчат. Драконите, разбира се, са леки. Но голям дракон все пак тежи достатъчно, за да смаже човек. В допълнение, те имат и нокти…

Затова Йен доброволно пое функцията на глашатай и започна да крещи с цяло гърло:

— Път! Път на великия магьосник Трикс и неговия верен рицар! Отдръпни се, зеления, тук има хора! Хей, оранжевия, къде тръгна? Ти, кафявия, не напирай, не напирай! Откъде се взехте толкова много, червения?

Ефектът от крещенето не беше много силен, но драконите все пак започнаха да поглеждат надолу и да се разделят пред момчетата.

— Розовия, отдръпни се! Белия, не можеш ли да махнеш своя… своята опашка?

— Някак странно ти се получава, сякаш не цветове казваш, а ругатни — замислено каза Трикс.

— Глупости — каза гордо Йен. — Тук номерът е в интонацията. И ругателна може да бъде абсолютно всяка дума… Ей, синия, какво правиш тук?

— Все пак бъди по-внимателен — каза Трикс. — Нещо започнаха доста лошо да ни гледат.

Йен се вслуша в забележката и започна да вика по-учтиво:

— Път! Път на великия магьосник, уважаеми дракони!

Трикс въртеше глава във всички посоки, трепвайки при всяко оранжево петно. На няколко пъти му се струваше, че разпознава Мумрик или баща му, но всеки път се оказваха други дракони. Най-накрая той не издържа и като приближи до малък, с размерите на Елин, бял дракон, попита:

— Уважаеми дракон! Дали случайно не познавате Елин?

— Кой по-точно? — много учтиво уточни драконът.

— Елин Абулла… — Трикс спря. — Боя се, че нямам право да казвам пълното му тайно име.

— Разумно — кимна белият дракон. — Но мисля, че знам за кого става дума. Това е един такъв малък дракон… кой не харесва много третото си име?

— Да — зарадва се Трикс. — Точно той. Сигурно е ваш приятел в игрите?

— Какво? Да играя с момчета! — възмути се белият дракон. — Още повече с такива самохвалковци и фантазьори! Иди ей там, на хълма. Тяхното семейство е там.

— Огромно благодаря, уважаема… ъ… за съжаление не знам името ви — каза Трикс.

— Няма и да го узнаеш — изсумтя младата драконка. — Моите родители са ми забранили да се запознавам с непознати.

Трикс и Йен промениха посоката и започнаха да се изкачват по хълма, като лавираха между спящите дракони и с викове разпръскваха разхождащите се. Напредваха трудно — поливните канавки бяха унищожени, земята под краката им беше разкаляна от драконите и всичко се беше превърнало в мокра лепкава каша. Но на върха на хълма наистина се беше настанило познатото на Трикс семейство. Изглежда Зуа Хамид беше уважаван дракон, след като се разполагаше на толкова удобно място.

— Елин! — извика Трикс, като се приближи. — Зуа!

Оранжевите дракони обърнаха муцуни към него. Жълтата драконка спеше, спяха и по-големите брат и сестра, заровили нос в нея.

— Дошъл си все пак — избоботи Зуа. — Какво пък, ще ни бъдеш гост. Как е нашият оазис?

— Всичко е наред — каза Трикс. — Запознайте се, това е Йен.

Зуа Хамид погледна подозрително към Йен. И възмутено възкликна:

— Рицар???

— Не, само оръженосец! — запротестира Трикс. — И мой приятел!

— Приятел… — огорчено каза Зуа. — Не обичам нито рицари, нито оръженосци…

— Защо? — обиди се Йен.

— А на теб харесват ли ти онези, които непрекъснато се опитват да забият в теб остри железа, подхвърлят ти агнешки трупове, пълни с отрова, и те замерят със заклинания?

— Отровните трупове не са от рицари! — разгорещено каза Йен. — Това е нечестно. И като цяло рицарят предизвиква дракон на двубой само ако драконът е отвлякъл красива дама или едър рогат добитък!

— Да бе, да! — каза Зуа, но някак по-примирително. — Сякаш няма какво друго да правим…

— А ти как разбра, че съм рицар… тоест оръженосец? — попита Йен. — По гордата осанка? Смелият поглед? Или широките плещи?

— По миризмата на пастата на алхимика Кои за почистване и полиране на брони — отвърна Зуа. — Носи се от всички оръженосци и рицари.

Йен сконфузено погледна дланите си. Промърмори:

— Как я мразя тази паста… Зелена, воняща… Седиш и триеш доспехите с нея, докато не заблестят…

— Но пастата е добра — примирително каза драконът. — Когато се случи да се сдобием с нея, винаги си излъскваме люспите.

— А откъде я вземате? — поинтересува се Йен.

Но драконът, кой знае защо, не отговори. Обърна глава към Трикс и каза:

— Как е при теб, Трикс? Решил си да разгледаш Дахриан преди да се върнеш у дома или…

— Искам да няма война — твърдо каза Трикс.

— Каква упоритост — умили се Зуа. — Знаеш ли, някак си ми напомняш за моя пакостник!

— Татко! — възмутено размаха крило Елин. — Аз не съм пакостник!

— Въпреки това — игнорирайки сина си, продължи Зуа, — шансовете за това са много малки. Утре сутрин Великият везир ще се обърне към нас. Най-вероятно ще заповяда да се бием с Прозрачния бог. Видях в града магьосник-витамант…

— Аз също — кимна Трикс.

— Ако магьосниците на Самаршан, армията на султана и ние, драконите, едновременно нападнем Прозрачния бог, тогава имаме всички шансове да победим!

— Не разбирам! — Трикс от възмущение тупна с крак. — Той е просто магьосник! Няма толкова силни магьосници, че да се бият сами срещу цяла армия! Каква е тайната му?

— Иска ми се да знам — отвърна Зуа. — Самото съществуване на човек, владеещ магия с такава сила, предизвиква объркване и страхопочитание в драконите.

— Затова и сте готови да се биете с него — предположи Трикс.

— Първо, ние сме обвързани с клетва — възрази Зуа. — Но толкова опасен човек при всички случаи заслужава да бъде унищожен.

— Добре — каза Трикс. — В какво е неговата сила, не знаете. Тогава кажи друго — на кого се подчинявате? На Великия везир?

— Всъщност на султан Абнувас — каза драконът след кратко замисляне. — Но султаните често заповядват през устата на своите везири. Що се отнася до Абнувас, винаги везирът говори вместо него.

— Защо? — попита Трикс. — Поне тази тайна не знаеш ли, мъдри драконе?

— Знам я — Зуа се усмихна, което изглеждаше страшно. — Тази тайна ми е известна.

— И каква е тя?

— Това е тайна! — възмути се Зуа. — Ако ти я кажа, в света ще остане една тайна по-малко. Не, Трикс, ако искаш да я разкриеш, направи го без моята помощ.

Трикс помисли и попита:

— А ако… ако те помоля да отговориш с твоето истинско име?

Настъпи тишина. Жълтата драконка внезапно вдигна глава, погледна Трикс и каза:

— Ще бъде голяма грешка, момче. Зуа, разбира се, ще ти отговори. Но приятелството ви ще приключи. А аз, моля да си припомниш, не съм ти разкривала истинското си име!

— Аз само предположих — каза Трикс. Поколеба се за секунда и сведе глава: — Извинете ме. Не трябваше дори да предполагам.

— Прощаваме ти — каза Зуа. — Разбирам как децата обичат тайните… Трикс, няма да отговоря на този въпрос, но ще ти дам една подсказка.

— Да? — вдигна глава Трикс.

— Султан Абнувас има нещо, което не трябва да има, и няма това, което трябва да има.

— Ама че подсказка… — разстроено каза Трикс. — Струва ми се, Зуа, че всички хора имат нещо, което не трябва да имат, и нямат нещо, което трябва да имат.

Драконът едва забележимо се усмихна.

— Хм, забележката е умна, философска, но няма отношение. Мисли.

— Какво тук има да се мисли? — внезапно изсумтя Йен. — Съвсем ясно е! В Самаршан наследяват мъжете, нали?

— Да — кимна Зуа.

— Така, значи, Абнувас не е момче, а момиче! Затова и се крие от хората, за да не се разкрие тайната му. Не се е родил мъжки наследник и баща му с мъка е дал дъщеря си за син! Така че… ето какво султанът няма, и ето какво има!

— Хубава версия, достойна за рицар — насмешливо каза Зуа. — Но има два проблема. Първо, старият султан имаше три жени, които му родиха седем дъщери и шест сина. Трима от синовете загинаха — един от студ, един в битка и един — от много ядене и пиене. Но още двама, освен действащия султан, са живи и здрави и могат да управляват страната. Няма никаква нужда момиче да се представя за момче. И второ, съгласно древната традиция след раждане на момче то се изнася на балкона на двореца и се показва на възторжената тълпа. Голичко.

Йен се почеса по главата и не каза нищо.

— Мъжете винаги придават прекомерно значение на своя пол — промърмори драконката и отново скри глава под крилото.

— Добре, ще помисля — каза озадаченият Трикс. — Мъж, вече възрастен, разумен, здрав…

Той сви рамене. Хвърли бърз поглед към дракона, но той нямаше намерение да казва нищо повече.

— Да вървим — каза Трикс.

— Извинявай, но може ли да ми помогнеш? — обади се Елин. — Ако вече си свършил с татко…

Зуа кимна и с тежка стъпка отстъпи встрани.

— Ще ти помогна — обеща Трикс. — А какво трябва да направя?

— Тренирам бойно пикиране — обясни Елин. — Но да се гмуркам просто така не е интересно. Не би ли хвърлял огнени топки по мен? Да видим дали ще се промъкна до теб или не!

Трикс се замисли. Огнената топка беше толкова популярно заклинание, че беше ужасно износено. Обикновените заклинания от рода на „в ръцете на магьосника избухна кълбо оранжев пламък, магьосникът замахна с ръка — и ревящият пламък се устреми към врага“ отдавна вече не сработваше, а само предизвикваше смях в околните. Но, за щастие, огънят е просто нещо, и ако се постараеш, все още може да се постигне повече или по-малко приличен резултат.

— А ако те улуча? — попита Трикс.

— Слабият огън няма да ме нарани — смело каза Елин. — А силен ти не можеш да призовеш.

— Не мога да призова ли? — думите на Елин жегнаха Трикс. — Добре, хайде. Но ако пострадаш, не се оплаквай. Както се случи…

Елин леко се засили, подскочи и започна да набира височина. Трикс вдигна дясната си ръка встрани и леко завъртя длан — именно така обикновено изобразяваха магьосниците, призоваващи огнено кълбо, на гоблени и картини. Драконите наоколо притихнаха и започнаха да обръщат глави към Трикс. Дали не почувстваха зараждащата се магия?

— Бях обикновено момче, което мечтаеше за приключения и вълшебства… — тихо започна Трикс. — Беше ми отредено да прекарам живота си в пиршества, лов и прочие глупости. Но се случи чудо — злата съдба ме превърна в изгнаник и ме доведе при магията. Или може би самата магия ме доведе при себе си?

Дланта му се затопли. Сини пламъци затанцуваха над нея — и по някаква причина изобщо не болеше.

— Могъща сила от самите недра на земята ме изпълни! — възкликна Трикс, гледайки към Елин, който приключи с набирането на височина и сега се спускаше надолу, като непрекъснато сменяше курса си, полягвайки ту на едното, ту на другото крило. — Сила, която огрява и защитава нашата страна! Сила, която всеки мечтае да притежава! Свирепа, необуздана мощ, пред която треперят нашите съседи! Магия! Мечтите се сбъдват!

С тези думи той замахна с ръка — и огромна сфера син огън се устреми нагоре, точно срещу Елин.

Драконът изпищя и като стрела се издигна в небето, отдалечавайки се от разширяващия се огнен облак.

— По-внимателно с такива заклинания — гръмогласно реагира Зуа. — Ти наистина си велик маг. Но помни, че силата, която призоваваш, може не само да построи блестящ дворец, но и да унищожи цяла държава. Отнасяй се към своя дар по-грижливо… и с разум.

Трикс шокирано се втренчи в ръката си. В небето над града примигваха и гаснеха последните езици на огъня. Елин бавно, предпазливо приближи.

— Не знаех, че ще ми се получи… толкова добре — Трикс погледна в очите на Зуа. — Всъщност не. Когато започнах, изведнъж почувствах, че всичко ще се получи.

— Това е признак за истински маг — Зуа се обърна към Йен: — Колкото и да е странно, ти не излъга никого, когато по пътя крещеше: „Път на великия магьосник!“ Твоят приятел наистина е велик маг.

— Да, винаги съм го знаел, ама честно, не лъжа! — разпалено каза Йен. — Кажете, уважаеми дракон, сега какво мислите — ще може ли Трикс да победи Прозрачния бог?

— Не, разбира се — отвърна Зуа. — Алхазаб е нещо повече от магьосник.

— И Гавар каза същото — въздъхна Трикс. После притеснено погледна към градските стени, където зяпачите възхитено размахваха ръце. — Ой… Вече целият град разбра, че тук има маг!

— Ако не искаш да се срещаш с враждебни магьосници, трябва бързо да се върнеш в градските дебри — каза Зуа. — Без съмнение, десетки кристални топки сега са насочени към нас. Може би дори самият ни разговор внимателно се слуша от чужди уши.

— Ой — повтори Трикс.

Елин се приземи до тях. Приближи и неловко каза:

— Е… ти спечели, разбира се. Но аз не се уплаших! И почти се изплъзнах!

Коремът му се оказа леко опърлен и Трикс осъзна, че още съвсем малко — и можеше да изпече приятеля си.

— Трябва да се върнем в града… — промърмори Трикс. — И за да не ни забележат…

— Ще ти помогна, магьоснико — внезапно каза Зуа. — Ще направя дори повече, отколкото се надяваш. Може би ти наистина ще постигнеш нещо…

Той се издигна в небето от място, без засилка — което предизвика одобрителния рев на драконите. Явно това беше не толкова лесно за тях.

— Какво е намислил? — с любопитство попита Йен. — Ой…

Зуа вече се спускаше надолу. При това толкова бързо, че на Трикс му се прииска да пусне в него огнено кълбо. Изглеждаше така, сякаш драконът се кани да ги смачка… или да погълне… или…

Над самата земя Зуа удари с крила и увисна във въздуха. Огромните лапи се протегнаха към Трикс и Йен, сграбчиха ги здраво — и Зуа отново се издигна нагоре. Понесе се към града, прелетя над самата стена, заобиколи новата кула на маговете (от прозорците стърчаха глави с тюрбани и калпаци), снишиха се и полетяха над мрежата от тесни улички. В един момент се оказаха над някаква огромна градина, драконът зависна за миг във въздуха — и разтвори нокти.

Трикс и Йен паднаха — за щастие, от ниско, във високата трева. Зуа продължи напред — и в ноктите му, Трикс беше готов да се закълне, продължаваха да висят две малки фигурки.

— Уау — успя само да каже Трикс, вдигайки от земята падналия жезъл. — Колко бързо направи заклинание…

— Можеше и по-внимателно да ни пусне — изсумтя Йен и се отърси. — Свикнали, разбираш ли, да се нахвърлят на рицари… И къде ни пусна?

Трикс се огледа. Намираха се в огромна градина — нещо удивително за Дахриан. Навсякъде се виждаха разцъфтели ярки цветя. Дърветата бяха осеяни със странни узрели плодове. В малки езерца, съединени с облицовани с бял камък канали, плуваха мързеливи цветни риби. В далечината се извисяваха сгради от бял и розов мрамор.

— Струва ми се — замислено каза Трикс, — че ни е пуснал директно в градините на султана. Ето там има дворец.

— Дано не ни хване охраната — притесни се Йен. — Макар че ти си магьосник и ще ги изгориш на място…

— Йен, не искам никого да изгарям! — възкликна Трикс. — А и не виждам никаква охрана. Сигурно всички пазят стените, така че никой да не може да проникне вътре. А градините защо да ги пазят, тук ще има само свои. Да вървим да намерим някой градинар или слуга. Ще помолим да ни заведе директно при султана.

— Значи все още искаш да се срещнеш с него? — кимна Йен. — Давай. А аз все още си мисля, че султанът е момиче. В приказките винаги така се случва!

— Това е в приказките — махна с ръка Трикс. — Драконите няма да лъжат. Тук има нещо друго.

Те тръгнаха по пътечката, насочвайки се към двореца. Трикс се замисли за тайнствения султан. Йен с любопитство се оглеждаше и изразяваше мнението си по повод планирането на градината и грижите за цветята.

— Виж само колко хитро са засадили цветята! Когато тези лукулии прецъфтят, започва да цъфти бругмансията. А след нея — фагреята и курупитата…

— Щом не става въпрос дали султанът е мъж или жена, значи важно е нещо друго… Нещо, без което човек не може да бъде султан… какво ли ще е…

— Ой, а това е синсепал! Искаш ли да опиташ? На вкус е никакъв, все едно дъвчеш парцал. Но след него киселото изглежда сладко! Можеш да ядеш лимони!

— Без какво не можеш да бъдеш султан? Без ум… но Абнувас е умен… Без правилен подход към хората? Но казват, че Абнувас е много приятен. Без царствена външност… не, той не е нито изрод, нито инвалид…

— Мислиш, че познавам всички тези растения, защото баща ми беше градинар и отглеждаше такива? Не, при нас такива не растат… В приюта ни учеха да четем по книгата „Самаршански цветя и плодове“, защото другите две книги в библиотеката бяха без картинки…

— А може би въпросът не е какво султанът няма? — предположи Трикс. — Може би… въпросът е в това какво има?

— Тези не ги знам какви цветя са… но са красиви…

Трикс, макар да беше потънал в мислите си, забеляза човека преди Йен. Беше млад мъж в проста дългопола дреха по подобие на всички самаршанци. Седеше на камък край едно езерце и хранеше плуващите там златни рибки.

— Този не е градинар — безапелационно заяви Йен. — Първо, прекалено млад е за такава градина. Второ, дрехите му са неудобни за работа. И трето, няма нито лопата, нито мотика, нито ножици… Някакъв рибовъд ще да е.

Младежът ги чу и обърна глава. Кимна им с усмивка, стана и изтупа ръце над водата. Рибите радостно запляскаха пред краката му.

— Здравейте, добри човече — любезно каза Трикс.

— И вие здравейте, добри хора — отвърна не по-малко учтиво юношата. — Какво ви доведе в градината на султана, чуждоземци?

— Дракон — директно отвърна Трикс.

— О, да, видях дракон — юношата се намръщи. — Стори ми се, че носеше някого, но нали само прелетя…

— Той ни пусна в движение — обясни Трикс. — А в ноктите си отнесе илюзия.

— Да не се наранихте? — притесни се младежът.

— Не, изобщо — поклати глава Йен.

— Не се ли изплашихте? Тук стражата е много строга, мнозина се страхуват от нея — юношата спокойно приближи към тях, сложи ръка на гърдите си и церемониално се поклони.

Трикс, бидейки умно момче, започна да подозира нещо.

— Не… не се наранихме и не се уплашихме — бавно каза той. — Всъщност сме наистина щастливи, че попаднахме в градините на султана. Аз много исках да се срещна с прочутия султан Абнувас… толкова е трудно да се получи аудиенция с него…

— Това е така — въздъхна младежът. — Но аз бях толкова изненадан от вашата поява, че забравих за гостоприемството! Искате ли да ядете или да пиете? Имате ли нужда от почивка?

— На колене, Йен! — тихо каза Трикс, като дръпна Йен за края на дрехата. Самият той се отпусна на коляно и попита: — Можем ли да узнаем името ви, уважаеми?

Юношата някак веднага стана тъжен.

— Струва ми се, че вече го знаете, момчета — каза с въздишка. — Името ми е…

— Абнувас! — възкликна мъжът, който се появи иззад дърветата. Трикс си пое дъх — това беше шутът Сутар. — Абнувас, всички ви търсят… с кого говорите… Трикс!

— Простете ни, о, велики султане — каза Трикс. — Простете ни, уважаеми Сутар. Тук ни доведе случайността… дракон на име Зуа.

— Абнувас няма да говори с вас! — твърдо каза Сутар. — Елате, велики султане. Моля ви, да вървим. Тези деца искат добро, но ще донесат лошо. Не трябва да общувате с тях!

— Дайте дума, че няма да бъдат наказани и че ще ги пуснат! — след кратко забавяне каза Абнунас. И в гласа му изведнъж се появи такава властност и твърдост, че Трикс трепна — самият крал Маркел би завидял на такъв царствен тон.

— Давам ви дума, повелителю… — въздъхна Сутар. — Трикс, изчакайте ме тук, ще се върна!

Трикс погледна след отдалечаващия се султан, на когото шутът нещо шепнеше. И се реши:

— Сутар! Това няма смисъл! Аз разбрах каква е тайната на султана!

Шутът трепна и се обърна. Измери Трикс с невярващ и уплашен поглед.

— И каква е?

Трикс въздъхна и отговори:

— Вие сте невъзможно добър за владетел, о, велики султане.

Настъпи ледена тишина. Тогава Абнувас вдигна ръце и се хвана за главата:

— Момче… Момче, защо го каза… Ти разкри моята тайна и сега ще те екзекутират!

— Ей, какво говорите! — притесни се Йен. — Щом сте добър, значи не можете да заповядате да ни екзекутират!

— Да, аз не мога — кимна Абнувас. — И в това е моята трагедия. Но тук е моят славен везир, тук е моят верен шут… Всеки от тях има право да даде такава заповед. И как мога да им попреча?

— Позволете ми, о, най-мъдри… — въздъхна Сутар. — Щом вече се е случило, няма да настоявам за незабавно изпълнение. Нека временно да ги допуснем до нашата тайна и да се постараем да извлечем изгода от случилото се.

— Чудесно! — зарадва се Абнувас. — Ще плача три дни и нощи, ако в земята бъдат заровени невинни младежи. Да вървим в двореца!

 

 

Покоите на султана бяха на горните етажи на двореца и гледката оттам беше великолепна: и към градината околовръст, и към най-големите и красиви задания (високата ограда надеждно скриваше бедните къщурки), и дори към хълма, където се намираше семейството на Зуа.

Трикс, Йен, султан Абнувас и шутът Сутар седяха на ниска кръгла маса, на която в златни вази имаше плодове и сладкиши, а в кристални съдове бяха налети разхладителни напитки. До масата стояха разпалени наргилета, които, впрочем, никой не ползваше.

— Много се тревожех, че ще огорча татко — тихо разказваше Абнувас. — Още от най-ранно детство. Някой слуга прекалено бавно ми носи водата за миене — баща ми казва: „Заповядай да го посекат“. А аз не мога. Жал ми е… Веднъж баща ми ме взе в съда, където доведоха разбойник и злодей, който ограбвал кервани и убивал търговците. Седят в залата жените му и децата, плачат. Разбойникът е ужасен, с огромна рижа брада и мустаци, хили се… Каза: „За нищо не съжалявам, за нищо! Ще избягам — и пак ще убивам!“ Татко ми каза: „Виждаш ли какъв злодей? Жал ли ти е за невинните му жертви?“ Аз отговорих: „Жал ми е, татко! Какъв лош човек!“ Баща ми се зарадва и каза: „Е, тогава заповядай да го екзекутират! В пясъка да го заровят, главата да му отсекат… каквото поискаш!“ А аз отговорих: „Татко, но той е жертва на обстоятелствата! Със сигурност в неговото възпитание са били допуснати сериозни грешки. Може би баща му е бил много суров, биел го е и го е оскърбявал, като дете е бил слаб и беден, връстниците са му се подигравали… Всичко това е довело до там, че сърцето му да се ожесточи. Той трябва да бъде лекуван, а не екзекутиран…“ Татко направо зяпна. А разбойникът изведнъж зарида и занарежда: „Наследникът на трона е прав… аз водих недостоен живот… Пощадете ме! Ще го направя, ще бъда по-добър, наистина, по-добър!“ Е, тук всички се замислиха. Ами ако съм прав? Подстригаха и измиха разбойника, научиха го на възпитани обноски и го пратиха да работи като пазач на кервани. А той още първата вечер разкъсал красивите си дрехи, отъркалял се в мръсотията и се нахвърлил на другарите си. Започнал сериозен бой… но някак успели да го съсекат. Като разбрах — припаднах. Татко ме утешава и ми казва: „Не се измъчвай, всеки прави грешки…“ А аз рева и викам: „Ние не му обърнахме достатъчно внимание, не можахме да го адаптираме към нашето общество…“ Баща ми се изплю, изтегли колана си и ми тегли един хубав бой… А аз го моля: „Тате, тате, моля те, внимавай, да не се нараниш!“

Йен седеше с отворена уста. Трикс се хвана за главата.

— Всичко е самата истина — потвърди Сутар. — Точно така беше. Когато старият султан умираше, той повика везира и мен при постелята си и каза: „Какво ще правим? Синът ми е умен, усърден и красив. Той не се страхува от нищо. Но в сърцето му има прекалено много доброта. Тази доброта ще убие нашата държава и ще я удави в кръв. Предполагам, че нямаме друг избор, освен да пожертваме един за доброто на многото.“ И след това султанът предаде богу дух…

— А защо просто не е лишил Абнувас от трона? — попита Трикс. — Нали има още двама сина…

Осъзна, че говори, все едно султанът не е там, и смутено погледна Абнувас. Но той само се усмихна и махна с ръка да не се притеснява.

— Какво говориш! — ужаси се Сутар. — Да се промени редът на наследяване на трона? Това е път към кървави безредици и разруха! Не, нямаше изход. Ние с везира облякохме празнични дрехи, взехме копринено въже и тръгнахме към младия Абнувас. Тогава той беше на твоята възраст, Трикс. Влязохме точно в тази стая и видяхме, че Абнувас седи на табуретката от червено дърво, протегнал шия, и ни се усмихва. „Знам защо сте дошли“ — каза той. — „Направете каквото трябва, защото това е правилното решение. Аз съм ви дълбоко благодарен за помощта. Вие сте добри, прекрасни хора.“ Увихме въжето около врата му и внезапно Абнувас попита: „Може ли да почакате за минутка? Спомних си, че сутринта забравих да нахраня любимото си канарче…“ Е… — шутът въздъхна, — тук с Аблухай не издържахме и се просълзихме. И се заклехме, че ще положим всички усилия да победим прекалената доброта на Абнувас. А дотогава ще управляваме от негово име, ще взимаме всички трудни и жестоки решения, като оставяме на самия султан да присъжда несложни дела, в които е уместно да се прояви доброта, както и да раздава милостиня по време на празниците.

— И успявате ли? — попита Трикс.

— Преди седмица убих пчела, която ме ужили! — гордо каза Абнувас.

Сутар въздъхна.

— И плаках от болка, а не от съжаление към пчелата… — добави Абунас и се изчерви.

Сутар махна с ръка.

— Погребах я просто така… на шега… — вече съвсем смутено добави султанът.

— Поразителен случай! — призна Трикс. — Да се желае доброто на всички живи същества, в това число и на хората, е достойно поведение. Но да желаеш добро по такъв начин, че да облагодетелстваш злодей и убиец… никога не съм чувал нещо подобно!

Абнувас тъжно и виновно кимна.

— Консултирахме се с доктори и мистици, с магьосници и заклинатели — въздъхна Сутар. — Никой не знае как да го излекува. Съществуват лекарства и заклинания за прекомерна жестокост, но никой не се е опитвал да измисли лекарство за прекомерна доброта. Един заклинател, между другото, много се заинтересува от въпроса. Той каза, че добротата може да бъде невероятно оръжие. Трябва само да се омагьосат жителите на враждебната страна, така че да желаят добро на всички. За да не екзекутират убийците и да не затварят крадците, да не пречат в ограбването на обществените посеви и на кражбите в кралските мини — всяко зло ще наричат последица от трудно детство и липса на внимание. Заклинателят каза, че ще минат едно-две поколения и страната, попаднала под такова заклинание, ще изчезне — родителите няма да се грижат за децата, децата от своя страна — за родителите си, владетелят няма да го е грижа за народа, а народът пък няма да му се подчинява.

— Но ако всички станат добри, тогава там няма да има крадци, разбойници и убийци! — разгорещено възрази Абнувас.

— О, мъдри султане — тъжно каза шутът, — заклинанието никога не действа на всички. Ще се намерят такива, които ще му устоят. И такива, на които поради гномския или елфийския им произход заклинанието ще подейства частично: например — няма да грабят и убиват само своите съплеменници. И най-вече ще има такива, които поради умствена изостаналост са вършили и ще продължат да вършат зло, без дори да осъзнават, че това е зло. Заклинанието ще върже ръцете единствено на хора, които и без това са добри. На злодеите ще позволи да правят каквото си искат.

— Освен това много бързо ще дойдат хитреци от съседни държави — каза Йен. — И определено много ще се зарадват! Факт!

— И този магьосник измислил ли е това заклинание? — притесни се Абнувас. — Това е много лошо, трябва да го разубедят!

— Е, за щастие, този заклинател скоропостижно умрял — каза Сутар. — Паднал от върха на кулата си и тъй като кой знае защо устата му била натъпкана със смачкани страници от собствената му книга със заклинания, той не успял да омекоти падането с магия.

— Бедничкият — въздъхна Абнувас. — Какъв трагична случайност… Сигурен съм, че ако беше размислил, той сам би се отказал от плановете си!

Трикс изумено погледна Сутар.

Шутът сви рамене:

— Съгласен съм, че това би било мощно оръжие. В случай на конфликт с вашето кралство, например… Но ние все пак не сме някакви чудовища! Е, драконов пламък, чума, наводнение… Но трябва все пак да има някакви морални граници!

Трикс облекчено въздъхна.

— Сега разбираш, че нашият добър султан — въздъхна шутът — няма да помогне за решаването на проблема, с който се сблъскахме.

— Какъв проблем? — притесни се Абнувас.

— Не се тревожете, това са незначителни въпроси, недостойни за вниманието ви — небрежно отвърна шутът. — Между другото, дойдох при вас, за да ви предупредя — едно от гончетата се разболяло, лапите му окапват. Бихте ли…

— Разбира се! — скочи Абнувас. — Защо не каза веднага, шуте? Веднага ще отида при бедното куче!

Едва султанът се отдалечи, и шутът размаха ръце и се заоплаква:

— Ето, виждате ли? Той проявява доброта към всички. Той не различава малкото добро от голямото. Не вижда как заради малкото страда голямото… Ох, нима онази вечер и ние с везира не сме се заразили с тази болест… и сме оставили на трона негоден султан.

— Сутар — въздъхна Трикс, — разбрах всичко, наистина. Султанът не бива да се разстройва с историята за Прозрачния бог. Тогава, може би, ще отидем при Великия везир?

Сутар кимна:

— Канех се да организирам вашата среща за късно през нощта. Но тъй като вече сте тук — да тръгваме. Аблухай сега е в театъра, гледа някакво представление. Това обикновено го настройва по-добродушно.

— Тоест, с Великия везир няма да имаме такива проблеми, както със султана? — уточни Трикс.

— О, не. Такива проблеми няма да има — твърдо обеща шутът.