Сергей Лукяненко
Неспокойкото (4)

4

Във всеки град има места, където местните жители ходят постоянно. Има и други места — където водят туристите, а самите те никога не поглеждат, въпреки че се гордеят с тези места.

Ето, например, има във вашия любим град известна древна пирамида, на която преди хиляди години всяка сутрин се качвал жрец, облечен единствено в позлатено бельо, и с ужасен глас отправял молба към слънцето да се издигне. Ако на жреца му се стори, че слънцето закъснява, веднага му водели красива девица, която той блъскал в бездънен кладенец. А ако жрецът го измъчвало лошо настроение, безсъница или просто бил прегракнал — тогава красивите девойки се харчели в огромни количества… Историята е тъжна, но вълнуваща, пирамидата е стара, но красива — не е изненадващо, че всеки гост на града смята за свой дълг да види пирамидата, че дори да се качи на нея, потен и пъшкащ, след което в душата му започва да се прокрадва съчувствие към жреца, изминавал този път всяка сутрин. Но това са туристите! А жителите на града прекарват целия си живот в сянката на пирамидата, като периодично си казват „ще трябва някога да се кача на нея“.

А вашият любим квартален пазар, мръсен и вонящ, където под сянката на касапина почива плешиво куче, а продавачът на зеленчуци периодично плюе на доматите и ги излъсква с мръсния си ръкав, никой гост на града няма да посети. Гостът ще отиде на централния пазар, построен по заповед на градоначалника на главния площад, с мраморни колони и подземна стоянка за каруците. Там той ще купи всичко, което би купил и на малкия пазар, но два или три пъти по-скъпо — от продавачите, облечени в цветни национални костюми.

Карим Куркум беше умно и възпитано момче, така че първо заведе Трикс да види забележителностите, предназначени за посетители: скалата, на която преди хиляда години ухапания от скорпион султан Гурам дал обет да построи град, ако не умре от ухапването; гробницата на султан Гурам, известна със забележителните си барелефи и мозайки; гробниците на трите съпруги на султан Гурам, известни с това, че вече никой не помни коя къде точно е погребана; главният столичен пазар, с мраморни колони и подземна стоянка за каруци, по който можеш да ходиш цял ден и да не разгледаш дори половината; кварталът на мистиците — в Самаршан те били нещо средно между магьосници, алхимици и жреци, за което искрено ги ненавиждали и магьосниците, и алхимиците, и жреците — и това било едно от малкото неща, за които били на едно мнение; дворецът на сегашния султан Абнувас, заобиколен от цветни градини, където на обикновените хора им позволяват да стъпват три пъти в годината — на рождения ден на Абнувас, на рождения ден на основателя на династията Гурам и на рождения ден на Великия везир Аблухай; Академията на изкуствата и занаятите, намираща се под егидата на Великия везир; и най-накрая появилата се неотдавна забележителност — кулата на магьосниците, пълна със засъхнала тиня от солените блата. Почти цялата тиня вече я нямаше (мъдрият везир позволил на всеки, който доброволно вади мръсотията от кулата, да запази половината от ценностите, намерени в нея — и потокът желаещи да работят не секвал). Но оцелелите дахриански магьосници не искали да се връщат в кулата дори да е почистена и затова построили нова кула до старата — още по-висока и разкошна, изработена от мрамор, оникс и малахит — разбира се, измагьосани, а не истински. Недалеч от кулата Трикс и Карим седнаха да си починат на каменна пейка, като предварително си купиха по една сладка чик-чак — курабия в мед, и чаша пресен фиников чай. Въпреки жегата мястото тук беше многолюдно — основно хлапета, на които не им пукаше за горещината и обожаваха да се мотаят около магьосници. Понякога от тях падаха дребни поръчки, а имаше и слухове, че някои щастливци са били взети от магьосниците за ученици, и със сигурност имаше шанс да видят някоя красива магия.

— Ех, да бях магьосник! — замечтано каза Карим, докато гледаше сияещата на слънце кула. — Бих си построил такъв дворец!

— Няма да ти се получи — поклати глава Трикс. — Дребни вещи могат да служат и сто години, ако са измислени добре. Но да измагьосаш нещо много голямо е възможно, но без приток на свежа магия то ще се разпадне.

— Но кулата не пада!

— Значи в нея постоянно се събират магьосници, на цели тълпи. Как мислиш, защо магьосниците не обичат да напускат кулите си за дълго? Върнеш се, а там вече няма нищо.

Карим видимо се разстрои. А Трикс, след като изяде курабията, поясни:

— Магията има много ограничения. Ако създадеш някаква вещ, то тя трябва да е от материал, който имаш под ръка. Трябва добре да си представиш това, което искаш да направиш — аз веднъж исках да направя рокля на едно момиче… ами, не се получи добре.

— А можеш ли да измагьосаш такива курабии? — Карим облиза лепкавите си от меда пръсти.

— Мога — кимна Трикс. — Но с тях няма да си утолиш глада.

— И какво от това? Да се заситя мога и с леща. А сладкишите — те са за удоволствие.

Трикс се замисли.

— Тоест за теб не е важно, че с тази храна не можеш да се наядеш?

Карим се засмя:

— Баща ми понякога иска да си хапне халва, а мама му казва: „Няма да влезеш в новите си панталони!“ Мислиш ли, че няма да се зарадва на халва, от която не се пълнее?

Трикс дори се изправи — толкова го зашеметиха открилите се нови хоризонти. Никой маг не се беше опитвал да прави храна с магия по простата причина, че тя не утолява глада. Но ако се замислиш… бедните ядат, за да живеят, но богатите, напротив, живеят, за да ядат!

Това, разбира се, си имаше своите трудности. Със сигурност да се измисли заклинание, създаващо вкусно ястие, няма да е толкова лесно. И със сигурност заклинанието бързо ще се износи, тоест ще трябва да се създава ново…

Но в крайна сметка се отваряха удивителни възможности!

— Благодаря ти, Карим — каза Трикс. — Даде ми страхотна идея…

Карим, който така и не осъзна, че е открил ново направление в магията — диетичното, изненадано примига. Трикс реши да му обясни за какво става дума, но хвърляйки небрежен поглед към минувачите, се сви и се извърна настрани.

И това не беше изненадващо. Покрай скучаещите хлапета и бързащите по задачи възрастни крачеха трима души. Първите двама Трикс следваше да очаква да срещне тук, нали удивителните закони на приключенията никога няма да позволят на стари врагове да се разминат, ако се намират в един и същи град. Това бяха бившият съхерцог Сатор Гриз и синът му Дерик. Облечени бяха в самаршански дрехи — широки шалвари, свободни бели ризи и малки кръгли шапчици, а лицата им бяха потъмнели от жаркото слънце и съсухрени от несгодите. Но това бяха те, без съмнение!

Може би тази неприятна среща сама по себе си бе достатъчна да развали настроението на Трикс. Но като допълнение двамата Гриз имаха и спътник.

А спътникът, който въпреки жегата беше в блестяща черна броня, с шлем, покриващ лицето му, и с огромен меч на кръста, Трикс за последно беше видял да пада зад борда на собствения си кораб! Белокнижникът, рицарът-маг Гавар, от чиито ръце Трикс измъкна принцеса Тиана и по този начин разстрои всички планове на витамантите да придадат легитимност на нахлуването си в кралството!

— Карим, там крачат мои врагове — промърмори Трикс. — Ако ме видят — ще стане лошо!

Карим незабавно се премести, заслонявайки Трикс, и с най-невинен вид впери поглед в непознатите. Дали защото бяха увлечени в разговора, дали изобщо не очакваха да видят заклетия си враг сред самаршанските момчета или пък Карим удачно го беше заслонил, но двамата Гриз и Гавар ги подминаха. До Трикс достигна част от разговора им:

— … не може да бъде. Евикейт е повелител на живота и смъртта, той е по-силен от всеки магьосник! — казваше Сатор. И освен разбираемото раболепие по отношение на предводителя на витамантите, в гласа му се долавяше и съвсем искрена убеденост.

— Няма магове, равни на Евикейт — с хладен глас отвърна Гавар. — Но Прозрачният бог е повече от магьосник.

— Нали не искаш да кажеш, уважаеми Гавар, че той — ха-ха — наистина е бог? — леко иронично попита Сатор.

— Не искам — кимна Гавар. — Но трябва да…

Изведнъж той спря с леко метално скърцане. Застина с вдигнат във въздуха крак и възкликна:

— Проклето момче! Това проклето момче!

Трикс, който ги следеше с периферното си зрение, се вцепени от ужас.

— Трикс? — досети се Сатор. — И защо си спомни за него?

Проклетото момче, напълно забравило, че е могъщ магьосник, който веднъж вече е побеждавал Гавар в дуел, се приготви да хукне.

— Коляното! — изпъшка Гавар. — Ритни ме по коляното! Бронята е ръждясала, ставата не се сгъва добре…

— Разбирам — каза Сатор и с видимо удоволствие заби върха на ботуша си в коляното на Гавар. Кракът на витаманта със скърцане се сви.

— Само ако знаеше колко тъжно и самотно ми беше да се скитам по дъното на океана! — отдалечавайки се, продължи Гавар. — Тиня… водорасли… потънали кораби… кракени… И най-лошото от всичко — скариди! Лепяха се по мен на цели стада! Мразя скариди!

„Затова пък скаридите обичат гнило месо“ — злорадо си помисли успокоилият се Трикс.

Неговите врагове стигнаха до кулата на самаршанските магьосниците и Гавар почука по вратата с бронираната си ръкавица. Вратата плавно се отвори — изглежда ги очакваха…

— Размина се… — промърмори Трикс. — Благодаря, Карим. Разбра ли как ме мразят?

— Откъде да разбера? — изненада се Карим. — Не говоря вашия език, мога само да броя до десет и знам няколко израза. „Вкусна праскова, сладка-сладка!“, „Прекрасен еликсир, ще станеш като момченце!“ и „Ей, красавице, тук ела, при мен е най-хубавата пудра!“

Трикс неразбиращо се взря в Карим.

— Как така — не говориш? Нали с теб разговаряме!

— Но ти говориш на самаршански! — убедено каза Карим.

— Аз никога не съм учил самаршански — призна Трикс.

— Може би си гений, о, велики магьоснико? — предположи Карим.

— Ами… — смути се Трикс. — Аз, разбира се, не съм глупав… да. Но не и по езиците. По езиците не съм никакъв гений.

Карим внезапно се ухили:

— Велики магьоснико, всичко ми стана ясно! Нали си разговарял с дракони!

— И какво от това?

— Драконите са могъщи магьосници. Но самите те са много слаби в езиците. Затова драконите не учат чужди езици, а с вълшебство карат хората да разбират езика на своите събеседници. Драконът на самаршански ли говори с теб?

Трикс сви рамене.

— На самаршански — уверено каза Карим. — Те имат и собствен език, но пред хората рядко го говорят и никого не учат на него. Драконите са те научили на самаршански.

— Можеха да ме предупредят — промърмори Трикс. Той и преди леко се изненадваше, че разбира всички около себе си. За Куркум Васаб както и да е — той е търговец и знае езици. Но как така простите пазачи, жената на Васаб и всички останали говореха перфектно езика на кралството? — Да се махаме оттук, Карим. Ако внезапно враговете ми излязат…

— Ами изгори ги с магически огън! — предложи Карим. — Те са чужденци, никой няма да е против. Великият везир казва, че ако един чужденец убие друг, това си е тяхна работа.

— Не, Карим — въздъхна Трикс. — Не искам да ги убивам. Освен това, един от тях и без това вече е мъртъв…

Очите на Карим се уголемиха от страх и той бързо скочи.

— Да вървим, велики магьоснико! Аз мъртвите… не ги обичам.

И те с бързи крачки се отдалечиха. Трикс, разбира се, много искаше да разбере какво прави Гавар в кулата на магьосниците и защо изобщо е дошъл в Самаршан. Но да последва витаманта в кулата изглеждаше не много добра идея.

— Сега у дома, нали? — тъжно каза Карим, когато се отдалечиха на прилично разстояние.

— О, не, нека да видим и нещо друго — предложи Трикс. — Ей в онази сграда какво има?

Право пред тях имаше красива сграда от розов пясъчник — ниска, но с доста изящна колонада и стени, покрити с барелефи. Изобразени бяха основно военни сцени, както и смели воини, водещи безкрайни редици от пленници и безброй каруци с трофеи. В сградата постоянно влизаха и излизаха хора.

— Това… ами… — Карим изведнъж се смути. — Как да ти кажа…

— Музей?

— Не съвсем — Карим от огорчение сведе глава и неловко пристъпи в праха с босите си крака. — Това е един вид пазар.

— Тогава да отидем на пазар! — предложи Трикс.

— Това е пазар за роби — тихо отвърна Карим. — Не трябва да ходиш там.

— Защо? — възмути се Трикс. — Какво, може да ме вземат за роб ли?

— Не — въздъхна Карим. — Аз нали съм с теб, ще обясня, че не си роб, а уважаван гост… Но там могат да продават роби, разбираш ли?

— Щеше да е странно, ако там се продаваха праскови — все още не можеше да разбере Трикс.

— Там… може да продават от твоите. От кралството — съвсем тихо прошепна Карим и притеснено млъкна.

Трикс беше зашеметен. Той, разбира се, помнеше думите на Васаб за пазара на роби. И като цяло знаеше, че в Самаршан робството се използва, докато в кралството е било отменено още от Маркел Пестеливия, дядото на сегашния крал, а окончателно премахнато от баща му, Маркел Великодушния. Някои възрастни селяни, впрочем, все още въздишаха и говореха, че по време на робството благородните господа се отнасяли към обикновените хора много по-добре и ги ценели — нали винаги се грижиш за собствеността си. Но макар да копнееха за добрите стари традиции, честно признаваха, че от свободен човек винаги можеш да смъкнеш две, дори и три кожи, докато от роба — само една.

— Робството е отвратително по своята същност, аморално по своята жестокост и неефективно икономически! — твърдо заяви Трикс.

— Напълно съм съгласен! — подкрепи го Карим. — Значи няма да отидем там?

Трикс, плътно стиснал устни, погледна към розовата сграда. Тя вече не му се струваше толкова симпатична.

— Защо пък не — каза мрачно. — Точно обратното, веднага ще отидем там!

Карим въздъхна и последва Трикс. Минаха покрай двамата намръщени пазачи на входа и влязоха в просторна зала, където миришеше на пот и благовония. Навсякъде имаше разположени дъсчени подиуми, на които стояха бедно облечени хора. Купувачите се разхождаха наоколо. Доколкото Трикс забеляза от пръв поглед, и продавачите, и купувачите бяха предимно самаршанци. Само на един подиум унило стоеше висок, късо подстриган чернокож мъж.

— Мислех, че робите не са самаршанци — каза Трикс.

Стоящият наблизо мускулест самаршанец с усмивка погледна Трикс:

— Така беше преди. Но сега много малко воюваме, затова Самаршан разчита на вътрешни ресурси.

— И все пак не е хубаво! — укорително му каза Трикс.

— А какво да правя? — въздъхна самаршанецът. — Не искаш ли да си купиш силен интелигентен роб? Непретенциозен за храната, обучен за войник, познава земеделието, красноречив…

— Как не ви е срам да продавате човек! — не издържа Трикс.

— Жена ми иска да яде, синът се жени — трябва да се плати за невестата — обиди се мъжът. — Какво друго ми остава, освен да стана роб?

— Значи продавате себе си?

— О, диамант на досетливостта! — възкликна самаршанецът. — О, рубин на съобразителността! Разбира се, че себе си.

Трикс смутено се отдалечи. Карим тихо обясни:

— Това често се случва. Аз също се замислям, ако бизнесът на баща ми закъса, да се продам за роб. Или роб, или в армията. Но в армията могат да ме убият. Ще отида роб при златар — имам остри очи! Или роб при алхимик — там, разбира се, мога да се взривя, но пък е интересно!

— Това е неправилно — не отстъпваше Трикс. — А ако промениш мнението си да си роб?

— Ще спестя пари и ще се откупя — без да мигне, отвърна Карим. — Кажи ми, при вас къде пращат момчетата от не много богатите семейства?

— В някоя гилдия — уверено каза Трикс. — При нас на десет, а понякога и на по-малко, юношата го пращат чирак. Там го учат на занаят — някъде около десет години. После още десет години работи, за да си плати за обучението. А след това вече може да си купи място в гилдията и сам да стане майстор…

— Хм, и каква е разликата? — попита Карим.

Трикс не намери какво да отговори, ядосано изсумтя и продължи напред.

Търговията с роби вървеше слабо. По-голяма част от бутащите се самаршанци бяха желаещи да се продадат в робство. Но сериозните купувачи заглеждаха по-екзотичните партиди — чернокож, взет в плен на някакви тропически острови, млади момичета от някакво номадско племе, тях ги продаваше вождът на племето — позоваваше се на голямата смъртност сред камилите и излишъка от момичета. Карим обясни, че да купиш робиня е най-евтиният начин да се ожениш, защото не всеки може да събере достатъчна сума, за да си откупи невеста.

— Правят го по всякакви начини — авторитетно обясняваше Карим. — Например, родителите се уговарят помежду си — едните дават дъщеря си на сина на другите, а те пък от своя страна дават дъщеря си на техния син. Или десет или двадесет души се събират и едни пари се предават в кръг, докато всички не се изпоженят. Понякога дори изобщо няма пари, само празни сандъци…

— А защо не се женят без откупуване, щом всички са съгласни с това? — изуми се Трикс.

— Какво говориш! Това е позор!

— Да измамиш не е позор, а да се ожениш, без да откупиш булката, е позор?

— Разбира се! — Карим погледна младия маг с недоумение. — Да измамиш е позор само ако измамата се разкрие. Например, ако ти продам за един златен кралски талер нещо, което струва един сребърен самаршански динар. Това измама ли е?

— Не, това е търговия — призна Трикс.

— Но нали ако ти разбереш, че си можел да го купиш това нещо два пъти по-евтино, ще се разстроиш? Ще разбереш, че са те измамили?

— Вероятно.

— Ето виждаш ли — ако измамата се разкрие, тогава за всички е лошо. Ти ще се притесниш, че си се проявил като глупак. Аз ще се притесня, че съм алчен измамник. Всеки е обиден и огорчен! А ако измамата не се разкрие, ако ти си доволен от покупката, а аз съм с парите — всички са доволни!

— Така е неправилно — каза Трикс. — Получава се, че да мамиш — това е добре!

— Понякога да — усмихна се Карим. — Ето аз взех една монета от баща си и си купих сладкиши. Да видим! Ако баща ми не забележи — всички са доволни. Ако баща ми забележи — той ще се разстрои, аз три дни няма да мога да ходя и да седя, а съседите ще се смеят — търговеца Васаб го преметнал собственият му син!

— При нас всичко е по-различно — каза Трикс, но неволно се замисли.

Пазарът на роби вече му беше омръзнал. Тук всичко се оказа не толкова ужасно, колкото предполагаше, но въпреки това по някаква причина беше неприятно. В допълнение, нямаше и кой знае каква търговия — всички преценяха, спореха, обсъждаха достойнствата и недостатъците на стоката, но не бързаха да се разделят с парите. Като цяло, всичко беше като на обикновен самаршански пазар, където за цената на няколко домати можеха да спорят цял час.

Единствено в най-далечния ъгъл на пазара се беше събрала малка тълпа, която горещо обсъждаше нещо. Трикс приближи и неочаквано с трепет чу:

— Млад роб от северното кралство! В добро състояние, не е бит. Светла кожа. Изключителен жълт цвят на косата! Малък пробег, по целия път е возен в каруца. Митническите такси са платени.

— Знаех си, че не трябва да идваме тук… — тъжно каза Карим.

Трикс започна да се провира през тълпата. Гледаха го с любопитство, но явно самоувереното му поведение доказваше на самаршанците, че човекът пред тях не е роб.

А продавачът, леко напомнящ на Васаб търговец, енергично размахваше ръце и рекламираше стоката си:

— Подходящ за работа в полето, в дома, в магазина. Може да чете, да пише и да смята. Владее меча…

Виждайки Трикс, той млъкна и като че ли дори малко се смути. Но след миг замисляне радостно продължи:

— Съгласно древния хуманен обичай на нашия народ, сънародникът има преференциално право да купи роба!

След което мръдна встрани, издърпа роба иззад гърба си и го избута напред.

— Йен? — възкликна Трикс.

Кльощавото рижо момче с голяма синина под дясното око вдигна глава и запримига начесто. После невярващо прошепна:

— Трикс?

Търговецът вдигна ръце към тавана:

— О, чудо! О, радост! Братя се срещат в чужбина! Единият — изпаднал в беда и лишения, изпитващ позора на робството и несгодите на чуждата земя! Другият — свободен и богат, уважаван гост на нашия великолепен Самаршан! Каква невероятна сцена, достойна за поет! Среща след години! Ще спаси ли брат брата?

— Но ние не сме… — започна Трикс, но търговецът изобщо не го слушаше. Размахвайки ръце, той хващаше околните за раменете, сякаш това някак ще потвърди думите му, и говореше, говореше, говореше…

— Родени в семейството на богат северен търговец от двете му любими жени, те от малки си играли и дружили. Но в търсене на приключения едното момче станало оръженосец, а второто останало да помага на баща си и станало млад търговец, който дошъл в Самаршан. И какво да види? Неговият отдавна изгубен брат е взет в плен на границата!

Очите на самаршанците се напълниха със сълзи. Някой, явно разчувствал се, издуха носа си.

Трикс внезапно с ужас почувства как в главата му започнаха да се тълпят някакви безумни образи. Баща му — не истинският, съхерцог Рат Соийе, а дебел брадат търговец… Малко рижо момче с лицето на Йен — двамата седят край камината и си играят с фигурки на рицари… Сега Йен вече е по-голям и в късна нощ бяга от дома си, като събужда Трикс и шепнешком му казва, че иска да стане рицар… А тук самият Трикс помага на баща си в магазина…

Устните на Трикс се раздвижиха и той против волята си извика:

— Йен! Скъпи братко! Позна ли брат си Трикс?

Той се хвърли към Йен и го прегърна.

— Познах те! Познах те, братко Трикс! — изкрещя Йен, силно прегръщайки Трикс.

Но тогава Трикс погледна в очите му. Бяха съвсем изцъклени. И му просветна!

Търговецът, без сам да знае, беше магьосник. И сега, убеждавайки окръжаващите в своята фантазия, той беше започнал да променя реалността! Още съвсем малко — и Трикс ще престане да бъде магьосник и син на херцог, а ще стане син на търговец… той дори си спомни кервана, който докара в Дахриан… осем камили, втората окуця по пътя, трябваше да я продаде и да купи нова…

— Аз не съм син на търговец! — извика Трикс, като отблъсна Йен. — И той не е мой брат, а приятел!

— Не си син на търговец? — изненада се роботърговецът. — Кой си тогава?

— Аз съм маг! — възкликна Трикс. Ах, как сега му липсваше магическия жезъл, за да докаже лесно и убедително на всички какъв е в действителност. — Аз съм маг — и самата природа ми се подчинява! Аз потапям витаманти в дълбините на морето! Аз съм приятел с дракони!

— Хм — кимна роботърговецът. — Да предположим. Предполагам, че великият маг не е по-беден от сина на търговец… и ще купи своя бра… приятел?

Мракът, обземащ главата на Трикс, отстъпи.

— Разбира се, няма да го оставя в беда — гордо каза Трикс. — Какво искаш за свободата му?

Роботърговецът облиза устни:

— Триста динара!

— Какво? — втрещи се Трикс. Огледа се. Самаршанците одобрително кимаха. — Цената… цената на един роб е двадесет динара! Или двадесет и пет! Най-много… тридесет.

— Тук имаме специален случай — усмихна се самаршанецът.

— Какво му е специалното? Ти… ти самият се разчувства, че се срещнахме!

— Разбира се, че се разчувствах! — възкликна роботърговецът. — Точно затова имаме специален случай, който рязко повишава цената!

Той отново се обърна към хората около него:

— Кажете ми, кое е по-скъпо — безименен роб или сънародник? И за кого ще дадете повече — за обикновен сънародник или за приятел?

Всички закимаха.

— Тоест ако беше мой брат… — осъзна Трикс.

— Щях да поискам не по-малко от четиристотин — потвърди самаршанецът.

— Не трябваше да показвате, че се познавате — въздъхна Карим.

— Нямам толкова пари — разстроено каза Трикс. Той бръкна в джоба си, извади малка кесия и я отвори. — Пет… десет… имам тринадесет кралски талера. Това прави двайсет и шест динара, нали?

Роботърговецът сви рамене.

— Щеше да го продадеш за тези пари! — възмути се Трикс. — Защо искаш от мен повече?

— Никой не може да каже, че не ценя приятелството! — гордо отвърна роботърговецът.

— А ако започна заклинание и те ударя… поразя… — Трикс за миг се замисли. — Да, именно поразя! Ако те поразя с ужасно заклинание?

— В центъра на Дахриан? Заобиколен от стотици честни граждани? — роботърговецът искрено се удиви. — Считай, че вече си ме поразил — с твоята наивност и безразсъдство.

— Предполагам, че ако на мое място беше Прозрачният бог — щеше да ми дадеш роба даром! — възкликна Трикс.

Настъпи ледено мълчание.

— Защо така ругаеш? — попита роботърговецът. — Защо така заплашваш? Не е хубаво, момче. Промених решението си. Четиристотин динара!

Чуха се одобрителни възгласи.

— И ако сега си мислиш, че по-късно ще ми пратиш някое злобно заклинание на мен, честния търговец — тези хора са свидетели! — добави роботърговецът. — Те ще разкажат всичко на Великия везир и теб ще те закопаят в земята чак до петите!

Йен, който досега слушаше спора с надежда на лицето, обори глава. Карим тихо прошепна на Трикс:

— Много съжалявам, велики магьоснико…

— Значи, четиристотин динара? — попита Трикс след кратка пауза.

— И нито дирхем по-малко!

Трикс мълчаливо разкопча ризата си и свали от врата връв, на която висеше златен пръстен със смарагд. След което го подаде на роботърговеца.

А на него очите му блеснаха. Дълго време изучава пръстена, търкайки го по някаква причина с пръсти, гледаше го на светлината, на пламъка на свещ (която услужливо му донесе някой от тълпата). После погледна Трикс.

— Е? — попита Трикс.

— Това не струва четиристотин динара — каза роботърговецът.

— Този пръстен ми бе подарен от крал Маркел Веселия — каза Трикс. — Той струва двеста талера или четиристотин динара. И ако ти се съмняваш в думите на моя крал, тогава аз, като верен поданик…

— Не се съмнявам — бързо каза самаршанецът. — Но нали камъкът трябва да се продаде, бижутерът ще вземе своя процент…

— Колко? — вече знаейки отговора, попита Трикс.

— Добави тринадесет талера — и сметката ще е точна! — усмихна се роботърговецът.

Трикс мълчаливо му подаде кесията.

— О, велика сила е човешкото състрадание! — извика търговецът. — Случи се чудо! Приятел спаси живота на своя приятел! Вземи този безполезен роб, велики магьоснико! И да отидем да отпразнуваме нашата сделка в чайната!

— Благодаря, но нещо нямам желание — каза Трикс. Хвана разстроения Йен за ръката и го замъкна към изхода. След тях се чуха одобрителни възгласи, хората тупаха Трикс и Йен по раменете, прегръщаха ги, поздравяваха ги, а най-сантименталните самаршанци дори се опитаха да ги целунат. Карим също получи своята порция уважение и признателност.

— Добре ги позабавлявахме — мрачно каза Трикс, когато се озоваха на улицата и се бяха отдалечили от пазара на роби. — Колко позорно и отвратително…

— Прощавай, велики магьоснико — каза Карим. — Този презрян търговец наистина постъпи нечестно.

— Дори ти го признаваш? — зарадва се Трикс.

— Ами да. Камъкът наистина струва четиристотин динара, аз добре го огледах. А като процент бижутерът щеше да вземе обковката. Така че тези тринадесет талера — огорчено въздъхна Карим — ти ги взеха напразно.

Трикс изобщо не отговори, само въздъхна. Спря и строго погледна към Йен.

А той виновно сведе поглед и запристъпва на място.

— Е, здравей, бойни другарю — строго каза Трикс. — Можеш ли да ми обясниш защо те срещам на пазара на роби… и защо платих за теб двеста и тринадесет талера?

— Защо ме срещна, мога — промърмори Йен. — А защо плати — не…

— Тогава разказвай.

Йен въздъхна:

— По заповед на нашия любим крал, владетелят…

— Казвай само каквото не знам — прекъсна го Трикс.

— Маркел ме изпрати в рицарското училище… — Йен подсмръкна с нос. — Отначало беше някак неловко, всички наоколо благородници, а аз така… кавалер на сребърно весло върху син фон. Но после се сбих няколко пъти, разбих един баронски нос, насиних окото на един наследник на маркиз… С коня и меча нещата ми се получаваха, въпреки че баща ми беше обикновен градинар. Сприятелих се с момчетата. А там и освен мен имаше всякакви — току-що произведени благородници или копелета. Е… те всички си измисляха, че са плод на буйната страст на Маркел и благородна дама, пожелала да остане анонимна… или някаква друга романтична история. Там ни хранеха добре, всеки ден имаше месо! — гласът на Йен беше искрен. — И учителите бяха добри, биеха рядко, а и то само няколко пръчки по задника, пък после се извиняваха: „Не с цел да унизим благородния господин, а само за да добавим капка ум в празната му глава!“

— Значи като цяло в рицарското училище ти е харесало — кимна Трикс. После осъзна, че приятелят му има нужда да говори и повече не го пришпори.

— По хералдика, генеалогия… — думата „генеалогия“ Йен така и не успя да пребори, — и благородно поведение ме даваха за пример. И по танци ме хвалеха. А малко преди Нова година при нас в училището дойде благородният рицар сър Гламор…

— Гламор? — изуми се Трикс. — Познавам го!

— Свестен чичо — въздъхна Йен. — Отиде направо при стария рицар Бандус, който е най-главния в нашето училище, и му каза: „Имам нужда от оръженосец. Но да е риж, защото съм дал такъв обет — да вземам рижи за оръженосци, за да им помагам в трудния житейски път. И да е естествено рижав!“ Оказало се, че имал лош късмет — оръженосецът му се удавил и не можел да намери нов. Всички момчета се молеха да ги избере, дори благородниците…

Трикс реши да премълчи, че сред тези благородници е бил и самият той.

— … но никой не беше риж. А после дойде един риж. И беше добър оръженосец, но много мръсен, не обичаше да се мие. Но един ден също бухна в реката…

— И се удави? — ококори се Трикс. — Това е някаква притеснителна система… може би този Гламор е маниак, а? Да дави оръженосците си?

— Не, не се удави! — махна с ръка Йен. — Изплува и се оказа блондин. За да го изберат, взел, че си намазал косата със самаршанска къна. Е, Гламор не прости измамата. Върна го в училището и каза: „Достоен оръженосец, но склонен към измама. Може би ще има полза от него. А на мен ми намерете оръженосец с истинска рижа коса.“ Бандус отначало не искаше да ме пусне, каза, че аз съм единственият риж в цялото училище, но все още не владея меча добре… Но Гламор пи вино с него и го убеди. Позволиха ми да стана оръженосец на Гламор, на външно обучение, така да се каже. Гламор обеща лично да ме научи да въртя меч и да препускам на кон.

— И какво, научи ли те?

— Научи ме. Той е добър рицар, наистина. Дори извършихме два подвига. Първо спасихме селяни от банда разбойници. А после на турнира свалихме на земята трима рицари за една вечер.

— Е, всъщност не ти, а по-скоро Гламор ги е свалил — отбеляза Трикс.

— Но пък аз натупах оръженосците им! — гордо каза Йен. — Така че и аз си имам своя дял от славата. Както казва Гламор: „Всекиму своето, на рицаря — арена и благороден меч, на оръженосеца — дебела сопа и торбичка, натъпкана с пясък…“

Трикс въздъхна. Чувството за хумор на сър Гламор беше твърде тънко за болшинството от неговите събеседници.

— И после какво?

— После отидохме в един гарнизон на самаршанската граница, сър Гламор искаше да прекара зимата там. Всичко щеше да е наред, ако в деня на пристигането ни някой не беше видял дракон в планината. Е, Гламор се зарадва и ние потеглихме на бой с дракона. Дали имаше дракон там или не — не знам. Но през прохода минаваше самаршански керван. На него Гламор се зарадва още повече! Застана отпред и заяви, че иска да провери стоките и дали са платени митата.

— И? — уморено попита Трикс.

— Вероятно митата не са били платени — въздъхна Йен. — Пазачите ни се нахвърлиха. Започнахме сражение. И сигурно щяхме да ги победим, защото в битка сър Гламор е като свирепа буря! Но самаршанците имаха магьосник. Той ни хвърли сънно заклинание. Аз се изплъзнах, но сър Гламор бе поразен. Самаршаните го поступаха малко, но не посмяха да го убият. Казаха, че ако бъде убит рицар, от гарнизона ще им изпратят отряд да ги преследва. Затова вързаха спящия към едно дърво, дори меча и коня му оставиха. Но мен ме взеха в плен. Като законен трофей… — въздъхна Йен.

— Между другото — ехидно отбеляза Трикс, — ти сега не си оръженосец на Гламор и не си трофей. Ти си мой роб. Ако поискам — мога да заповядам да те набият с пръчки.

Йен въздъхна.

— За теб дадох подарък от самия крал! — оплака се Трикс. — Сигурно цял живот щях да го пазя, да го нося на ръката си, когато порасна. А сега…

— Съдбата ще накаже търговеца за алчността му — каза Йен. — Подобно нещо на никого не би му се разминало.

— У нас не би му се разминало — скептично отбеляза Трикс. — Но в Самаршан, предполагам, нещата са различни.

— А ти как се озова тук?

— Дълга история — неопределено отвърна Трикс. — Замесени са дракони и дълг на честта, страховит самаршански магьосник на име Прозрачния бог и стари наши врагове.

— Уау!

— Отседнал съм в къщата на местен търговец… това, между другото, е синът му Карим…

Йен и Карим си стиснаха ръцете без особен ентусиазъм. Карим явно се измъчваше от любопитство, но не можеше да разбере бързия разговор между Трикс и Йен.

— Докато вървим, ще ти разкажа какво се случи — обеща Трикс. — Е, поне в общи линии.

 

 

Появата на второ чуждоземно момче предизвика ново раздвижване в дома на Васаб. Установявайки, че Йен е бъдещ рицар и принадлежи към благородното съсловие (Трикс реши да не разкрива детайли), Васаб отново нареди на дъщерите си да занесат на Йен вода, леген и кърпа, а след това започнаха с оръженосеца разговор на вълнуващите го теми — позволено ли е на рицарите да се женят? А на оръженосниците? Добре платена ли е работата на рицаря? Доколко е опасна?

Подкрепящият се с остатъците от обяда Йен отговаряше съвсем разумно на въпросите.

Рицарят може да се ожени, но само след като приключи с подвизите в името на дамата на сърцето си.

На оръженосците едва ли ще им позволят да се оженят, а и нямат време за това.

С парите при рицарите е — ту имат, ту нямат. Ако убиеш дракон, разпръснеш банда разбойници или изкопаеш охранявано от неживи съкровище, тогава всичко намерено си е твое, минус кралския данък. Също така и на турнирите може да се печели. Но обикновено парите не достигат, още повече, че много от тях по време на скитанията отиват при ханджиите и при ковачите — за ремонт на доспехите след приключенията.

Работата на рицаря се счита за една от най-опасните в кралството. Смъртността в битките, разбира се, е по-ниска от тази на обикновените стражници и войници, пътуванията са по-опасни за моряците, кралската немилост повече заплашва придворните. Но затова пък рицарите страдат от заболявания на черния дроб и стомаха наравно с маговете, пропускайки на първо място единствено алхимиците…

В крайна сметка Васаб въздъхна и остави Йен на спокойствие. Историята на пазара на робите също не предизвика в него възмущение, само платената сума го огорчи.

Междувременно в двора с пълна сила вървяха приготовленията за вечерното угощение, на което беше обещал да дойде влиятелен гост. Карим домъкна от пазара агне — за облекчение на Трикс, вече разфасовано. Васаб, въоръжен с огромен нож, започна да нарязва месото на хапки. Жена му измъкна от къщата огромен казан и го сложи в лятната кухня.

— Ще приготвим пилаф — тържествено каза Васаб. — Най-мъжкото нещо е да се готви пилаф!

Трикс и Йен с любопитство застанаха до него.

— По-тънко режи моркова, Гулин — заповяда Васаб. — Ох, изобщо не можеш! Дай насам, сам ще направя всичко!

Той наряза морковите и лука, разтопи в казана твърда буца опашна мас, запържи месото, изсипа отгоре му ориза… Трикс усети как стомаха му закъркори — толкова апетитен беше процесът.

— Истинският пилаф е кралят на масата — тържествено заяви Васаб. — Нима вашата храна може да се сравни с пилафа?

— Аз много уважавам каша с месо — плахо се обади Йен.

— Каша! — възмути се Васаб. — Похабен пилаф — това е вашата каша! В кралството не знаят как да приготвят вкусна храна. Умеем да готвим ние, умеят да готвят и онези, които живеят край морето…

— Васаб, а в Самаршан често ли идват гости от Островите? — попита Трикс.

— Какви острови? — не разбра Васаб, докато внимателно отмерваше щипка пипер.

— Кристалните.

Васаб трепна и изтърва в пилафа три пъти повече пипер, отколкото възнамеряваше да сложи.

— Какви ги приказваш? — жално възкликна той. — Не трябва да споменаваш магьосниците-витаманти. Те няма да дойдат при нас, слава на Всевишния! Аз те доведох в дома си, готвя с теб пилаф, на теб — въздъхна Васаб — бих дал дъщеря си. Макар да си северняк, но ти си човек. А витамантите — това не са хора, това са живи мъртви. Нередна работа! Човек трябва достойно и радостно да изживее живота си, а после достойно и радостно да отиде в друг свят, не да пречи на деца и внуци да си живеят сами живота.

— Ние с Карим видяхме витамант близо до кулата на магьосниците — поясни Трикс. — Беше рицарят-маг Гавар, стар мой враг. Заедно с други мои врагове отиде при вашите магьосници.

— Това е лошо — намръщи се Васаб. — Това е съвсем, съвсем лошо. Това означава, че нашият Велик везир Аблухай е призовал не само дракони на помощ. Той и с витамантите е готов да си има работа. Това е просто някакъв ужас!

— По-добре да беше помолил Маркел за помощ — каза Трикс. — Маркел е добър крал. Той определено ще помогне. В края на краищата е наясно, че ако Прозрачният бог дойде на власт, тогава ще има война.

— Твоите думи са еликсир на мъдростта и есенция на разсъдливостта — кисело каза Васаб. — Проблемът е, че ние с вас често воюваме.

— И какво от това?

— Ако Аблухай призове на помощ бившите врагове, обикновените хора няма да му го простят. Аблухай го обичат и властта му е силна. Но ваши воини и магове в нашите земи — това е дори по-ужасно от Прозрачния бог. Ние не харесваме витамантите и… — Васаб се подсмихна, — … се страхуваме от тях. Но те са твърде далеч, с тях не сме воювали и нямаме претенции едни към други.

— Защо витамантите помагат на вашия везир? — попита Трикс.

Васаб сви рамене и се надвеси над казана.

— Мисля, че въпросът е в следното… — замислено промълви Трикс. — Витамантите искат да завладеят нашето кралство, това се знае. Вероятно биха ни позволили да воюваме с вас, ако силите бяха равни. А после, когато сме се избили едни други, щяха лесно да завладеят всичко. Но те навярно се страхуват от Прозрачния бог. Мислят, че той може да завладее нашето кралство и да стане толкова силен, че да нападне и тях.

— Ще се получи добър пилаф — промърмори Васаб. — Само черният пипер е много, ох, колко много…

— Така че те могат и да помогнат на вашия Велик везир. Но сигурно ще искат нещо насреща. Като например да ни нападнете едновременно с витамантите. И да разделите кралството помежду си. Вие бихте взели южните и източните земи, които някога сте притежавали. А витамантите ще вземат северните и западните, откъдето някога са били прогонени.

— Може би ако се добави лют пипер, тогава излишъка от черен пипер няма да изглежда като грешка, а като хитър замисъл? Може би това ще бъде специален лют пилаф? — размишляваше на глас Васаб.

— Само че ако Аблухай е решил да направи това, той греши — каза Трикс. — Витамантите ще ви помогнат за победата над Прозрачния бог, но така, че да бъдете отслабени. Като призовете и използвате в битката драконите. И за да загинат вашите магьосници… После, след като победи и нас, Самаршан съвсем ще е отслабен. А витамантите ще вдигнат загиналите воини и лесно ще ви завладеят. Както и северните варвари, и гномите, и елфите. Всички. Вашият Велик везир или изобщо не познава витамантите, или е много уплашен.

Васаб въздъхна и тъжно погледна Трикс.

— Позволи ми да ти кажа, млади магьоснико. Ти вероятно си прав. И ако всичко това го обясниш на везира, може би ще има полза. Но за това трябва да си осигуриш аудиенция с него. А ако поднеса на Сад ар Тамак изгарящ небцето пилаф, той ще се разстрои. И тогава…

— Не се притеснявай! — махна с ръка Трикс. — Горещият огън и мазното агне поеха точно толкова лют пипер, че вкусът на месото да стане пикантен и да възбужда апетита. Всичкият излишен пипер отлетя с парата — и пилаф стана толкова вкусен, че би красил и масата на Великия везир!

— Магия правиш, нали? — възхити се Васаб. После се наведе над казана и подуши. Опита отново. Млясна с език. — Чудо! Това ще бъде пилаф, достоен за султана!

Йен се облиза.

— Кажи ми, Васаб, защо Великият везир прави всичко вместо султана? — попита Трикс. — Вашият султан е от велика династия, не е дете, не е и слаб в ума…

Васаб въздъхна:

— Това просто не го знам, Трикс. И никой няма да ти даде отговор. Нашият султан Абнувас е млад — само на двадесет години. Но на тази възраст мнозина са извършвали велики дела! Когато излиза сред народа, той говори умни неща и управлението му е приятно. Заплетените съдебни процеси, който султанът трябва да отсъди в навечерието на рождения си ден, той решава разумно и с лек хумор — а нали да развеселиш народа със своите решения е най-важното за султана, раздаващ правосъдие! Но в ежедневието Аблухай управлява от негово име…

— Сигурно тук има някаква мрачна тайна! — каза Трикс.

— Ако Аблухай беше алчен за власт царедворец, бих се съгласил с теб — въздъхна Васаб. — Но всички виждат, че задълженията тежат на везира, ако зависеше от него, той изцяло би се отдал на изкуствата и науките… Така че тайната, която несъмнено съществува, би трябвало да е не мрачна, а тъжна.

— Защо не управлява умният млад султан, а везирът, който изобщо не го иска… — Трикс кимна. — Да, това е интересна тайна. Ще помисля над нея!

— Само, моля те, имай предвид, че да те закопаят в пясъка надолу с главата могат както за мрачна тайна, така и за тъжна тайна и дори за весела тайна! — напомни Васаб. — Със същата лекота. Нали затова е тайна!

— Защо при вас всичко непременно завършва със закопаване в пясъка! — разстрои се Трикс.

— Защото в пустинята има малко дървета, а да се пролива кръв е почтено само в битка — обясни Васаб.