Сергей Лукяненко
Неспокойкото (3)

3

Трапезата на Изток си е сериозна работа, изискваща много време. Затова там обикновено се хранят веднъж на ден, вечер, а сутрин и през деня хапват леки закуски, чай, сладкиши и тютюн за дъвчене, смесен с малко вар, смола и подправки.

Затова пък вечер всеки самаршанец ще се постарае да прекара на масата пет или шест часа — дори ако на нея има само къшей изсъхнал хляб и вкаменила се буца овче сирене.

Но на трапезата на керванджията Васаб Куркум храната беше в изобилие. Тук имаше и сухари, и твърдо сирене, и пушено козе месо — все незаменими продукти при пътуване. Но освен това старателният племенник беше приготвил вкусен кебап, гъста бобена чорба с ароматни подправки, а на покривката до чая беше изсипал планина от ядки, сушени плодове и разноцветна натрошена захар.

Имаше, разбира се, и наргиле. По-точно — две наргилета. От едното, отделили се настрани до гъстата трева, пушеха пазачите. А от другото, редувайки се — Трикс и търговецът. Трикс дори с тръбичката с мундщук пред него не можеше да свикне, а цялото наргиле му се струваше съвсем странна идея. Но от учтивост той старателно всмукваше топлия, ухаещ на праскови въздух през пълния с вода съд и слушаше тъжните истории на Васаб.

А търговецът, отпуснат от храната и приятелството с магьосника, започна да се оплаква от живота. Първо, не му харесвал сегашния Велик везир Аблухай, да продължат вечно дните му, който, покровителствайки изкуствата, превърнал търговския град в своеобразно сборище на философи, палячовци и фокусници. Второ, не му харесвал Прозрачния бог Алхазаб, да живее още хиляда години, който не разбирал, че да се воюва трябва само тогава, когато търговията не върви. И трето, търговецът бил сигурен, че независимо как ще се развият нещата в столицата, на него при всички случаи ще му вземат половината пари за военни нужди, другата половина — за мирни цели, а третата половина, отдавна заровена на тайно място, за непредвидени разходи. Е, и естествено, децата — начинаещи, но успешни търговци, ще бъдат принудени да отидат в кавалерията, а слугите ще ги зачислят към пехотата.

Като цяло поводите за тъга бяха сериозни.

— Нима вашият Алхазаб…

— Да продължат вечно дните му — бързо вмъкна търговецът.

— … е толкова силен?

Васаб въздъхна:

— За твоя информация, мъдри не за годините си младежо, ние, самаршанците, винаги сме се смятали за изкусни, макар и по-бавни магьосници. Разбира се, нашият език, удивително сочен и колоритен, в който дори за пясъка в пустинята има сто четиридесет и седем различни думи, не допринася за бързо магьосничество. Но ако на магьосник-самаршанец му се даде достатъчно време, той ще посрами всеки ваш магьосник… — Васаб се запъна и бързо се поправи: — С изключение, разбира се, на присъстващите.

Трикс кимна. От Лапад веднъж беше чул, че прекалено цветистият език на самаршанците им пречи в правенето на добри магии. И ако в битовата магия това не е чак толкова фатално, то във военната си е пагубно.

— Преди три години Алхазаб, нека безчет да са жените му…

Трикс, разбира се, беше чувал, че самаршанците често имат по две или три съпруги, а богаташите — дори и повече. Баща му, при редките си скарвания с майка му, понякога възкликваше, грубо имитирайки източния изказ: „О, какво щастие, че не живея в Самаршан, където благородният човек се срамува да има по-малко от три жени!“ Казваше го с чувство и Трикс от малък израсна с убеждението, че многоженството е тежко задължение и дълг на богатите самаршанци.

Но в думите на Васаб изобщо не се долавяше съчувствие. А и самият Трикс усети по-скоро смутена завист и непонятно вълнение.

— За какво се замисли, магьоснико? — попита търговецът.

— Аз? Не, нищо. Слушам те внимателно!

— И така, преди три години Алхазаб, нека се сбъднат всичките му мечти, бил презрян вожд на малко крадливо племе. Различавал се от останалите вождове единствено по интереса си към старите книги, тъй като си въобразявал, че е потомък на древен род мъдреци. Дали е така или не — никой не знае. Но преди три години, по време на пясъчна буря, Алхазаб се изгубил в пустинята. Нямало го цял месец и роднините му вече започвали да се карат за правото да командват шайката дрипльовци, която Алхазаб наричал свой род. Когато внезапно изчезналият Алхазаб се завърнал, един от неговите командири решил да го предизвика. Но Алхазаб само се усмихнал, казал няколко думи — и опонентът му избухнал в пламъци. Горял цял час, огласяйки цялата околност с писъци на болка и ужас, докато някой не решил да съхрани слуха си и го пронизал с меч. Самият Алхазаб казал, че в пустинята му била разкрита голяма мъдрост. Той бил придобил велика сила и сега трябвало да го наричат Прозрачния бог и да се подчиняват на всяка негова дума. Онези, които се осмелили да се усъмнят, загинали от ужасна смърт, за която не бих посмял да разкажа, дори и да знаех. Едно след друго Алхазаб подчинил всички съседни племена. Някои от вождовете не се подчинили и вятърът на пустинята покрил телата им с пясък. Който се подчинявал, Алхазаб го правел свой приближен. Първоначално Великият везир не обръщал внимание на това. Но когато докладвали на везира, че Алхазаб искал самият той да стане Велик везир и да завладее целия свят, дори Аблухай се замислил. След което привикал най-добрите си убийци и им заповядал да ликвидират Прозрачния бог. Убийците се поклонили и се отправили на път. Върнали се много по-бързо, отколкото им трябвало, за да стигнат от столицата до Алхазаб — пясъчните гълъби ги донесли в ноктите си.

— Гълъби? — изумен Трикс. — Как един гълъб може да носи мъж?

— Може, може! — закима Васаб. — Ако човек е накълцан на хиляда парченца, тогава хиляда гълъба ще могат да го донесат. Но знаеш ли кое е най-ужасното?

— Кое? — шепнешком попита Трикс.

— Гълъбите били гладни и изтощени от дългия полет. Но нито един от тях не посмял да клъвне от това, което носел в ноктите си!

— Какви ужасии разказваш на момчето преди лягане? — сънената фея се измъкна от тайния джоб и раздразнено изгледа Васаб. — Как само не ги обичам всички тези ваши източни жестокости… за такова в земята живи бих ви заровила!

Както обикновено след злоупотреба с цветен прашец, феята не беше във форма.

— Прекрасна фея! — умолително възкликна Васаб. — Веднага ще млъкна, ако това е твоята воля!

— Не искам да мълчиш — мрачно каза Трикс. — Алхазаб наистина ли е толкова силен?

Васаб усърдно закима.

— Ако убийците не са успели да му направят нещо, поне магьосниците не успяха ли?

— Три дни и три нощи правили заклинание, събрани в главната зала на кулата на магьосниците! — снишавайки глас, прошепна Васаб. — И тогава се раздал ужасен смях, идващ от нищото, и в един миг кулата се изпълнила с блатна кал. Някои от магьосниците изплували, а други останали завинаги в кулата. Но повече никой не посмял да изпрати проклятие към Прозрачния бог.

— Разбирам — каза Трикс.

— Да ти разкажа ли и нещо друго? — любезно попита Васаб.

— Не, стига толкова! — решително се обади Аннет. — От този момент спираш с историите, а Трикс отива да спи.

Трикс не тръгна да спори с феята, която толкова решително се зае да командва от негово име. И без това вече му се спеше, а и малко му се гадеше — или от наргилето, или от историите на Васаб, или от прекалено суровото агнешко в кебапа.

Като магьосник той получи най-добрата шатра, доста мек матрак и, за голямо негово учудване, вълнено одеяло. Защо му е одеяло в пустинята?

Разбра го късно през нощта, когато се събуди с тракащи от студ зъби. Аннет, която, когато заспиваше, все още стоеше край наргилето заедно с Васаб, се беше сгушила под ризата му.

Проклинайки странния климат на пустинята, Трикс се уви в одеялото и известно време лежа, заслушан в нощните звуци. В далечината тъжно виеше някакъв чакал (във всеки случай, Трикс се надяваше, че това е чакал, а не нещо по-страшно). Цвърчаха незнайни насекоми. Сухо шумоляха изсъхналите листа на палмите (по някаква причина сухите листа не падаха, а оставаха увиснали на ствола и го покриваха с шумолящи люспи). Васаб Куркум страховито хъркаше в шатрата си. Скърцаше пясъкът под краката на пазача, който обикаляше лагера. Камилите пръхтяха в съня си.

Трикс си представи тесните улички на Босгард, където най-вероятно все още празнуваха началото на новата година. По улиците се гонят дечица, декламират поздравителни стихчета на възрастните и се надяват да им дадат сладкиши. Навсякъде продават греяно вино с подправки, пекат наденици с хвойна и я гарнират с червено зеле. На площадите изгарят старите боклуци (обичай, изцяло подкрепян и одобряван от занаятчийските гилдии). Ако е паднал много сняг, строят от него крепости и се замерват със снежни топки…

На Трикс му стана тъжно и мъчно, а за юношите това си е най-доброто средство за хубав, здрав сън.

Утрото настъпи много по-рано, отколкото му се искаше на Трикс. Събуди се от това, че шатрата, в която спеше, бе вдигната и преместена встрани, където чевръсто започнаха да я сгъват. Слънцето тъкмо се канеше да се покаже над хоризонта, беше хладно, прозяващият се племенник на Васаб приготвяше закуската край огъня, а самият търговец пиеше чаша след чаша чай.

Трикс слисано се втренчи в прибиращите шатрата пазачи. Виждайки изненадата му, Васаб поясни:

— Трябва да тръгнем на път по-рано, могъщи млади магьоснико. На обяд ще трябва да спрем, защото слънцето е твърде жестоко за пътуване.

— Е, какво реши? — тихо се обърна феята към Трикс.

— Кажи ми, Васаб, вярно ли е, че пътят към моята страна минава през този оазис? — поинтересува се Трикс.

— Вярно е — кимна Васаб. — Едно от керванджийските трасета минава оттук. Премисли и реши да не отиваш в столицата ли?

Трикс мълчеше.

— Дахриан е красив град — въздъхна Васаб. — Но ако искаш да се върнеш… и ако по някаква причина си решил да изминеш своя път като обикновен човек… Мисля, че следобед един или дори два или три кервана ще минат през оазиса. Те с радост ще те наемат като боен магьосник.

— Толкова много ли са керваните? — приятно се изненада Трикс.

— Разбира се. Нали всеки знае, че скоро нашите страни ще влязат във война, след която най-вероятно пясъкът на пустинята ще засипе Дахриан, а през камъните на безименната ви столица ще поникне трева. Най-доброто време да се правят пари е докато това все още не се е случило.

Трикс си помисли, че начинът на мислене на самаршанците все още си остава пълна загадка за него.

— Ще тръгна с теб, Васаб — каза той. — Колко дълго ще продължи пътуването?

— Ако това е волята на Всевишния — търговецът почтително покри главата си с длани, тъй като да се споменава Висшето божество с непокрита глава при самаршанците се смяташе за неуважително и затова опасно, — тогава до утре вечер. Или вдругиден сутринта. Да бъде волята на Всевишния, да ни усуче толкова здраво въже, че да се изкачим през Процепа на Страданието до Планината на Блаженството без изобщо да се изморим!^[1]

— Ще тръгна с вас — въздъхна Трикс.

Половин час по-късно, след като хубаво се изми в езерото и закуси с вчерашните питки и остатъците от кебапа, Трикс се качи на камилата (не може да се каже, че това се хареса особено много на камилата или на Трикс) и малкият керван потегли.

Слънцето бавно се издигна над хоризонта. Стопли се. Камилите монотонно крачеха между дюните, а Трикс се люшкаше от една страна на друга. Много приличаше на клатенето по палуба на кораб.

— Не искаш ли пътя да мине по-бързо? — попита Васаб.

— Как? — поинтересува се Трикс. — С песни?

— Песни? — изуми се Васаб. — Не, какво говориш. Песента изсушава устата и гърлото, в пустинята не бива да се пее. Тихо четене на поезия — това ще съкрати пътя!

— Ами… започвай — предложи Трикс.

Васаб се прокашля и каза:

— Ще ти прочета няколко зацепки мое творение.

Охраната и племенникът някак неусетно изостанаха от Куркум.

— Зацепки? — изненада се Трикс. — Какво е това?

— О! Това е един от върховете на нашата поезия! — зарадва се търговецът. — Не всеки може да зацепи мъдростта, скрита в четири къси реда… Ето, слушай…

Трикс кимна и се подготви да зацепи.

Напих се вчера аз, макар изобщо да не исках,

И днес ще се напия, макар още да не съм.

Какво да правя! Много обичам да се напивам,

Аз и утре ще се напия — това е мойта орисия!

— Силни стихове! — одобри Трикс, който изобщо не искаше да изглежда незацепил. Насърченият Васаб кимна:

— Да, това е едно от любимите ми… А ето и още едно:

Пред небето нищожни сме ние, все едно червеи,

Изобщо Вселенската мъдрост не схващаме!

Единствен Великият везир — от небето по-силен е,

От вселената по-мъдър е! Кълна се, така е!

Трикс се замисли:

— Ами… интересна мисъл, разбира се. Но някак малко прекалено земна.

Васаб въздъхна и самокритично призна:

— Да, философията малко липсва. Но това е от задължителните. В началото на всяко четене задължително вмъквай възхвала към Великия везир. За един чужденец, разбира се, е по-добре да вмъква общочовешки ценности. Ето, например това:

Дева млада, отново ти при мен дойде

И думи за любов огнени прошепна…

Събудих се — о, ужас, моята жена до мен лежи!

По-добре целия живот да си проспя и в съня си да умра!

— Това е… интересно — леко се смути Трикс.

— Васаб знае какво харесват младите! — ухили се търговецът. — И Васаб някога е бил млад! Е, сега е твой ред…

— У нас не съчиняваме зацепки — призна Трикс. — Имаме всякакви други стихове…

Охраната и племенникът, забелязвайки, че заплахата от слушане на зацепки е отминала, се приближиха.

— А какви са вашите стихове? — заинтересува се Васаб.

— Ами… например, хламерики.

Търговецът изненадано вдигна дебелите си вежди.

— Това е, когато се римуват глупости — поясни Трикс. — Но е смешно! Ето, слушай…

Някакъв маг, живеещ във Дилон,

Превърнал своето месо в бульон.

Ексцентрикът за вечеря супа ял,

Но така и не се наял.

Глупав маг, живеещ във Дилон.

— Струва ми се, че схващам идеята — кимна Васаб.

— Ето още едно — каза окураженият Трикс.

Бил рицарят в битката решителен,

Но за здравето си не бил бдителен.

Внезапно открил се за проба,

И хоп — отправил се в гроба.

Макар да бил в битката решителен!

Васаб учтиво се засмя. После каза:

— Мисля, че схванах основната идея. Римуват се първата, втората и петата строфа… Първата и петата частично се повтарят… В първата трябва да се опише кой и къде се намира, а после — какво се е случило. Хм… Приеми от същия дар, скъпи Трикс!

Трикс се приготви да слуша.

Живял в тревата веселият скакалец,

Зелен бил той като киселец.

Но ето жаба там се появила,

Бързо тя го уловила.

И изяден бил веселият скакалец…

— Добро е — призна Трикс. — Но малко тъжно! Хламерикът ти се получи детски, а от него децата ще плачат.

— Нищо, нищо — кимна Васаб и погали брадата си. — Децата също трябва да знаят, че нищо не е вечно под луната. Освен това децата по своята природа са жестоки, преди възпитанието да ги поправи. Кой от нас като дете не е стъпквал мравки?

Трикс тъжно кимна.

— Кой не е хвърлял камъни по бездомно куче?

Трикс се замисли.

— Кой не е връзвал звънче към опашката на заловен чакал? Кой не е подменял яйца в гнездото на птица със заоблени камъчета? Кой не е хвърлял скорпиони в прозрачен съд, за да ги гледа как се бият до смърт?

— Аз не съм правил така — ужасено каза Трикс, чийто детски жестокости се ограничаваха до разрушаване на мравуняк (за което съхерцогският лесничей безмилостно го наби — с разрешение на родителите му, разбира се).

— Е… срещат се и хора благородни още от раждането си — смути се Васаб.

Известно време яздеха мълчаливо. Започна да напича. Камилите крачеха все така бавно и равномерно. Трикс тъжно си помисли, че ако камилите можеха да се движат със скоростта на състезателен кон, пътуването до Дахриан би отнело много по-малко време. Впрочем, кой казва, че не могат? Просто не искат!

— Аз магьосник ли съм или не съм? — шепнешком си зададе въпрос Трикс. — Ще чакам ли милости от природата или ще си ги взема със сила?

— А? — трепна задрямалият Васаб.

— Искаш ли още днес да стигнем до Дахриан? — небрежно попита Трикс.

Очите на търговеца светнаха.

— Дали бих искал да се изкъпя в прохладния басейн в двора на дома си? Дали бих искал да ям вкусен пилаф? Дали бих искал да спя с любимата си млада жена?

— Значи отговорът е положителен — кимна Трикс. — Ами… да видим какво може да се направи!

— О! — зарадва се търговецът. — Магия! Истинско северно магьосничество! Целият съм внимание, приятелю!

— Бавно и спокойно крачат камилите по горещия пясък на пустинята — започна Трикс. Понякога вдъхновението го спохождаше веднага, но понякога се налагаше да започне заклинанието именно така — обикновено и спокойно.

— Ще си позволя да отбележа — обади се Васаб, — че пясъкът още съвсем не е горещ. Той, разбира се, вече се е стоплил от слънцето, но изобщо не може да се сравнява с дневната му температура.

— Бавно и спокойно крачат камилите по топлия пясък на пустинята — поправи се Трикс. — На пръв поглед изглежда, че камилата е животно тромаво и за бърз бяг неспособно…

— Кхъ-кхъ — учтиво се прокашля един от пазачите. — Това е заблуда. Само вие, северняците, смятате камилата за бавно животно. Нека да знаеш, млади магьоснико, че състезателна камила съвсем лесно ще изпревари кон!

— Абсолютно вярно! — потвърди търговецът. — На последната гонка „Дахриан“, която се провежда по заповед на Великия везир и Маркел вече повече от тридесет години, личната камила на Великия везир изпревари всички коне и финишира първа с преднина дължина и половина!

Трикс замълча, обмисляйки информацията.

— Бавно и спокойно крачат камилите по топлия пясък на пустинята. Само северняците смятат, че камилата е животно тромаво и за бърз бяг неспособно…

Самаршанците одобрително закимаха.

— Всъщност камилата е по-добре приспособена към живота в пясъците от всички други животни… — на Трикс изобщо не му харесваше тази фраза, но се надяваше, че сега ще стане и магията ще се получи.

— Камилата, разбира се, се чувства добре в пустинята — внезапно се обади племенникът на Васаб. — Но скорпионът е още по-добре адаптиран към пустинята!

— Скорпионът не е животно! — възкликна уязвеният Трикс.

— А какво е тогава?

— Насекомо!

— А насекомите не са ли животни? — ехидно попита племенникът.

— Да предположим, че Трикс има предвид висшите животни — примирително каза Васаб. — Но тогава бих заложил на фенека.

— На кого? — обезсърчено попита Трикс.

— На фенека. Една такава малка лисица. Може изобщо да не пие вода — ще хапне някой охлюв, ще сдъвче трева — и това й стига. Тя изобщо не се поти. Също така има много големи уши!

— Какво общо имат ушите? — възкликна Трикс.

— Как какво? За да не й бъде горещо.

Трикс замълча, а после каза:

— Мисля, че разбрах защо магията при вас е по-слабо развита.

— Защо? — полюбопитства Васаб.

Трикс не отговори. Мълча половин минута, но самаршанците също запазиха мълчание.

— Ще ви помоля да не коментирате моите заклинания — каза най-накрая с достойнство. — Просто слушайте внимателно — и тогава ще стигнем много бързо до Дахриан.

Самаршанците закимаха.

— Няма нищо по-изморително в едно пътуване от последните дни по пътя към дома — започна Трикс. — Всички приключения вече са се случили, всички покупки вече са направени, всички истории вече са разказани. Тъкмо време хората да видят роднини и приятели, а камилите — на воля да се напият и нахранят. Студена, чиста, прозрачна вода… Горещ, ароматен, пухкав пилаф… Сочна, сладка, вкусна трева…

Камилата на Трикс завъртя глава и погледна подозрително към ездача. Насърчен, Трикс продължи:

— Всичко това е съвсем близо — в прекрасния град Дахриан. Съвсем близо! Само трябва да се движим по-бързо! По-бързо и още по-бързо! Мисълта за това подтиква камилите по-силно от пръчка. По-бързо! Крачките се ускоряват! Никой не си е мислил, че камилите могат да тичат толкова бързо и толкова дълго, без да се уморяват, чак до дома на уважавания търговец Куркум Васаб!

Камилите наистина ускориха крачка. Можеше дори да се каже, че бягаха.

— Виж ти! Как мислиш — обърна се един от пазачите към друг, — ще стигнат ли до сухата река днес?

— Ще стигнат — отговори другия.

— Но мисля, че до Дахриан няма да успеят.

— И аз мисля така — съгласи се пазачът.

Колкото и да е странно, но тези прости слова на необразованите самаршански главорези оказаха съвсем неочакван ефект върху Трикс. Сякаш го облъхна нещо неземно, необичайно, като по чудо стигнало до пустинните земи. И могъщ маг от неизмеримо далече започна да нашепва думите на нечувано заклинание.

— Ех, керван! — възкликна Трикс. — Керван с камили, кой те е измислил? Знай, че само храбър народ би могъл да те роди, в земя, която не обича да се шегува, а голата пустиня е заела половината свят, като броим и дюните! И изглежда не са хитри зверове камилите, не на крила люспести се носят, а по-скоро пристъпват на изнурени крака. Но не в дилонски дантели е ездачът: с брада и бурнус е, а и седи на дявол знае какво; но надига се той, извърта се и команда изкрещява — и камилите като вихър крака завъртяха в идеален кръг, разтърси се пътеката и изписка от ужас фенекът наблизо — и те се понесоха, понесоха, понесоха!… И ето вече отдалече се вижда, как нещо прашно като стрела въздуха разцепва. Дими и пуши пясъкът под него, тътнат дюните, всичко остава далеч зад гърба. Спря поразен от магията наблюдател: това да не е мълния, откъснала се от небето? Какво означава това навяващо ужас движение? И що за неведома сила се крие в тези невиждани под слънцето камили? Ех, камили, камили, какви камили! Вихри ли криете във вашите гърбици? Уши във всяка ваша жила ли имате? Чухте познатата команда, дружно и едновременно напрегнахте мощни тела и почти без да докосвате земята с крака, се превръщате в едни издължили се линии, летящи по въздуха… У-у-у-у-у… А-а-а-а-а-а!

Всичко се сля. Вятърът го блъсна в лицето и Трикс се наведе, свивайки се между гърбиците. Отляво и надясно се издигаха стълбове прах, зад които се мяркаха дюни, а виковете на самаршанците изостанаха и се загубиха далеч назад — въпреки че Трикс съвсем ясно виждаше, че те се носят редом с него, без да изостават. Синьо сияние, познато на всеки магьосник, обгръщаше камилите — винаги така става, когато силата на заклинанието надвиши дадените от природата възможности и трябва с голи ръце да чупиш желязо… или, например, да изпревариш вятъра с тичане. С удивителна яснота Трикс видя как встрани от тях, там, където със сигурност копитата на камилите не стъпваха, пясъкът се пръскаше настрани и дюните се разпадаха. Ето сега минават покрай древни руини… чуй! само миг — и не останаха руини, още щом бързоногите медногърди кораби на пустинята прелетяха покрай тях, и древните камъни, оцелели хиляди години, се разпаднаха на прах… Камили, камили, кой ви е измислил такива, отговорете? Не отговарят! Само бягат, бягат и бягат напред…

Трикс, заслушан в мислите си, с ужас осъзна, че заклинанието беше толкова силно, че все още с лекота стои в главата му. Досега само беше чувал за такова нещо.

Васаб, чиято камила се изравни с камилата на Трикс, размаха ръце и нещо изкрещя. Трикс не разбра думите, но жестовете бяха достатъчно красноречиви и той погледна напред.

Пустинята беше изчезнала. Вместо нея сега се виждаше земя, макар и суха, но пресечена с канавки и засята със зърнени култури, а по полето се мяркаха човешки фигури и сгради. Те приближаваха към Дахриан!

— Почакайте, камили! — изкрещя Трикс. — Забавете своя бяг, преминете на ходом! Опомнете се — къде бягате? Струва ли си да препускате без път, да плашите хората — без цел, без разум, само заради едното движение! Има време за препускане, но има време и за подбиране на пътя!

— Ай, спри ги, смарагд на моето сърце! — стигна до Трикс ужасеният глас на Васаб. — Спри ги… спри ги… о, най-велик от магьосниците, защо ти трябваше да изпълняваш молбата ми… А?

Камилите стояха насред поле. В далечината, покрили главите си с ръце и притиснати до земята, лежаха селяни. Зад камилите се точеше дълбок поне половин човешки ръст улей, бразда, която сякаш стигаше отвъд хоризонта. Всъщност не можеше да се каже със сигурност, тъй като облак прах скриваше хоризонта. Самата бразда леко димеше.

— Ще ме хвърлят в затвора — тъжно констатира Васаб.

— Защо? — изуми се Трикс.

— Стъпкахме посевите. Нашият мъдър Велик везир не харесва, когато някой пречи на дехканите. О… свършен съм.

Местните жители вече се насочваха към тях. Групата стиснали мотики дехкани, чиито лица не изразяваха нищо добро, беше предвождана от богато облечен човек с чалма и бродиран със злато халат. И най-неприятното беше, че след тях бързаха десетица воини, въоръжени с криви саби и облечени в прочутите самаршански доспехи.

— Този е голям човек… — изпъшка Васаб. — Сигурно е поне втори помощник на управителя на северните полета. Властта му е достатъчна, за да ни заровят до кръста направо тук!

— Е, до кръста все още не е много страшно — опита се да го утеши Трикс.

— Така ли мислиш? — изуми се Васаб. — Работата е в това, коя половина от теб ще е в земята!

Трикс преглътна появилата се в гърлото му буца.

— О, презрян търговецо с жалки слуги и подозрителен голобрад чужденец! — изрева човекът в позлатения халат. — Какво направи с тази отвратителна магия и защо? Аз, Сад ар Тамак, първи помощник на управителя на северните поля, в името на Великия везир Аблухай, искам да дадеш отговор!

— Първи помощник… ще ни закопаят до коляно… — едва чуто промърмори Васаб. От страх той явно не знаеше какво да отговори.

В този момент Трикс чу шум отдолу. Разбира се, в тази ситуация той можеше да бъде причинен от различни, в това число и много срамни причини, но свеждайки поглед, той видя как в издълбаната от камилите бразда се стича вода от разрушените напоителни канали. Меланхоличните камили, които никой не се канеше да закопава в земята, бяха навели глави и утоляваха жаждата си.

— О, Сад ар Тамак, мъдри първи помощнико на началника на северните полета на Великия везир Аблухай, да бъдат градините му плодовити, слугите — учтиви, а камилите — бързоходни! — възкликна Трикс. Той вече оцени предимството на самаршанската учтивост, която му даваше време да събере мислите си. Сад ар Тамак го погледна подозрително. — Аз съм Трикс Соийе, велик магьосник, поданик на могъщия крал Маркел Веселия, и идвам при вас с мисия от най-голяма важност!

За съжаление думите му не предизвикаха цялостния ефект, на който се надяваше.

— Значи теб няма да те закопая в земята — каза Сад ар Тамак. При тези думи Васаб пребледня.

— О, мъдри Сад ар Тамак! — продължи Трикс. — Чуй ме, преди да вземеш решение!

— Че аз какво правя? — много неучтиво отговори самаршанецът. Междувременно селяните се хванаха за мотиките и започнаха да копаят отстрани четири тесни дълбоки ями.

— Горещият дъх на пустинята изсушава тези… ъ-ъ… щедри поля — каза Трикс. — Затова реших да започна появата си в Дахриан с щедър дар за обикновените труженици!

— Какъв дар? — смая се самашанецът. — С потъпкване на посевите им?

— С прекрасен, дълбок и широк канал, който минава през твоите поля и отива в пустинята. За да се изкопае такъв канал ще е необходим трудът на хиляди и хиляди хора! Сега само го напълни с вода и вашите полета ще се увеличат!

Сад ар Тамак замислено огледа браздата. Повдигна халата си, скочи в нея, направи няколко крачки, докосна стените. След което удивено възкликна:

— Нечувано чудо. Пясъкът се е разтопил в твърда кора… такъв канал ще просъществува десетилетия.

— Това е моят дар за самаршанските дехкани! — каза Трикс.

Селяните, осъзнавайки, че концепцията се е променила, спряха да копаят дупките и също започнаха да оглеждат браздата.

— Какво искаш за своя дар, о, северни магьоснико? — попита след кратък размисъл Сад ар Тамак.

— Това е дар! — обърка се Трикс.

— Разбира се! Никой не ти предлага да ти плати за него. Но ако не направя ответен подарък, ще покажа неучтивост.

— Искай злато… — прошепна Васаб на Трикс. Предишният му бронзов тен бавно се завръщаше на лицето му, поради което сега беше мургав с бели петна. Брадата му, между другото, също леко сивееше.

Изпод мантията се раздаде тихият, приглушен глас на феята:

— Поискай полезни познанства. На Изток това е най-важното!

— О, мъдри Сад ар Тамак! — поклони се Трикс, макар че както седеше на камилата, той така или иначе оставаше много над първия помощник на управителя на северните поля. — Има ли на света по-голяма радост от радостта на човешкото общуване? Би ли ме запознал с някакви уважавани хора по твой избор?

— Словата ти са мъдри — без изобщо да се изненада, кимна Сад ар Тамак. — Ще помисля с кого ще е най-добре да завържеш познанство. Къде ще отседнеш в Дахриан?

— В моя уважаван приятел, търговецът Васаб Куркум.

Сад ар Тамак подозрително погледна към изпъчения търговец.

— Добре… млади магьоснико Трикс Соийе. Ще ви посетя тази вечер.

 

 

Дахриан беше първият самаршански град, който Трикс виждаше. Разбира се, в кралството имаше градове, които някога са принадлежали на Самаршан, но най-често управляващите в тях барони в пристъп на патриотизъм считаха за свое първо задължение да разрушат всички източни постройки. И ако баронът по произход беше самаршанец, тогава правеше това с особено усърдие.

Разбира се, като всеки град, който желае да оцелее повече от десетилетие, Дахриан беше заобиколен от високи стени, извън които се заселваха само най-бедните му жители. Но за разлика от познатите на Трикс градове, тук нямаше голяма разлика между къщите вътре и извън стените — всички бяха ниски, рядко на два етажа, построени не от камък или дърво, а от изпечена от слънцето глина. Улиците се разклоняваха и криволичеха без никаква система и дори Васаб понякога бърчеше чело, докато избира пътя. Каменните сгради, принадлежащи на богаташи, мистици или многобройни държавни чиновници, бяха обкръжени от пищни зелени градини. С приближаване към центъра на града глинените колиби ставаха все по-малко, криволичещите улички се изправиха и разшириха, а сградите започнаха да растат на височина — с масивни кули и огромни куполи.

Впрочем, целият град беше доста зелен. Дахриан беше построен между две големи реки, които навремето безсмислено изтичали в пустинята. Сега цялата вода старателно се събираше и се насочваше към полето, но първо течеше през града, мъдро покрит с мрежа от канали и канавки — и излизаше от града вече мътна и миришеща, но пък обогатена с ценни естествени торове. В сенките на ниските дървета стояха приклекнали старци, замислено дъвчещи тютюн; в каналите непринудено се плискаха деца; жени мъкнеха покупки от пазара или вода от кладенците; крачеха по важните си дела наперени мъже. В града камилите бяха малко, затова пък навсякъде търпеливо пристъпваха магарета, дехкани бутаха колички с плодовете на своите ниви, а занаятчии, разположени в сенките, неспирно хвалеха своите стоки.

От любопитство Трикс постоянно се въртеше на гърба на камилата, опитвайки се да види всичко наведнъж. Миризмите не го плашеха, в градовете на кралството също не миришеше на рози, дори в двореца на Маркел, ако навлезеш в някой тъмен ъгъл, можеха да се усетят застояли миризми. Просяците също бяха нещо обичайно и ежедневно.

Но в Самаршан всичко беше някак различно — дори миризмата и бедността. В миризмата като отделен нюанс се усещаха гнили екзотични плодове, засенчвайки основната композиция с мощна сладко-пикантна вълна, смел акцент внасяха черния пипер и разни други подправки. Просяците, дори най-уродливите и най-мръсните, старателно се грижеха за брадите си, почти всеки имаше в дрехите си нещо от много по-луксозен гардероб — украсени с бисери чехли на краката на малък скитник, шита със сребърни и златни нишки чалма на главата на старец в изпокъсан халат, изящна гривна с тюркоаз на треперещата ръка на побъркан мистик…

Като цяло, дори ужасното и кошмарното в Самаршан изглеждаше екзотично и празнично.

Първоначално Трикс беше сигурен, че такъв уважаван търговец като Васаб Куркум живее някъде в центъра на Дахриан, в потънал в градини дворец. Но за негова изненада след дълго обикаляне из града малкият керван спря до невисока ограда, зад която се виждаше най-обикновена глинена къща. Тук Васаб, като сумтеше и се жалваше от живота, се разплати с пазачите, а те, озъбени в някакво подобие на усмивки, потупаха търговеца по рамото, учтиво се поклониха на Трикс и като хванаха собствените си камили, си заминаха. Останалите племенникът на Васаб вече вкарваше в малкото дворче.

— Бъди гост в моя дом! — тържествено каза Васаб. — Може би не е толкова голям, колкото подобава на велик магьосник… но това е, което имам.

Следвайки камилите и Васаб, Трикс мина през портата, която търговецът веднага старателно заключи. Дворът беше малък. От едната страна се издигаше жилищната сграда. От другата — стена, отделяща го от съседния двор. От третата — ограждение за камили и малка лятна кухня с висока глинена печка. (А ако не сте разбрали какво има на четвъртата страна — там е оградата, отделяща двора от улицата, и портата, през която влезе Трикс.)

— Ти се върна, любими! — подрънквайки с не особено скъпи на вид, но затова пък многобройни гривни, пръстени и обеци, към Васаб се втурна жена на възраст около четиридесет години. Носеше износена памучна рокля и чехли на босите си крака. След като размени страстна целувка със съпруга си, тя с любопитство погледна към Трикс. Лицето й светна. — Явно сделките ти са били успешни! Дори си успял да купиш северняшки роб!

— О, жено, как можа да го кажеш! — правейки страховити гримаси, възкликна Васаб. — Как може да объркаш великия млад маг, който любезно се присъедини към нашия керван в пустинята, с някакъв ненужен роб! Трикс, запознай се, това е любимата ми млада жена — Гулин!

Трикс учтиво се поклони на жената, но като не знаеше местните обичаи, не посмя да й целуне ръка.

— Прости на глупавата жена — сведе очи Гулин. — Всеки знае женската глупост… великият маг нали няма да ми се разсърди?

— Не, не, няма нищо… — смутено отговори Трикс. — Щастлив съм да се запозная с най-любимата от жените на достопочтения Васаб…

Настъпи неловка пауза.

— Виждаш ли, Трикс… — поглаждайки брада, каза Васаб. — Гулин е любимата ми млада жена. Но честно казано, тя е и единствената ми жена.

Трикс веднага се отпусна — мисълта за присъствието наведнъж на няколко жени около Васаб поначало го смущаваше.

— Любовта е най-великата сила в природата! — стараейки се да говори по източно пищно, каза той. — Обичащите се хора не искат да делят любимия с някой друг…

— Какво общо има деленето? — плесна с ръце Гулин. — Коя жена с ума си ще се откаже от втора жена за съпруга си? Няма сама да мие чиниите, да готви, да гледа децата… а и да ги ражда! Няма да е толкова пусто и самотно в къщата, докато съпругът й обикаля с кервана — ще има с кой да си побъбри, да поклюкарства, да се скара! Но ние не сме толкова богати, млади магьоснико, за да си позволим втора жена!

— Гулин… — умоляващо прошепна Васаб.

Жена му махна с ръка, от което звъннаха всичките й гривни, и се оттегли в къщата.

— Жени… — тъжно каза Васаб.

— Но ти много я обичаш — реши да го успокои Трикс.

— Обичам я — кимна Васаб.

— Виж колко скъпоценности си й подарил…

— Това е традиция — въздъхна Васаб. — Ако един ден реша да се разделя с нея, мога да я изхвърля с това, което е на нея. Затова нашите жени никога не свалят украшенията си.

— Абсолютно никога? — шокира се Трикс.

— Когато си млад и украшенията по жена ти не са чак толкова много, това е даже романтично… Но с течение на времето… само да знаеш колко е досаден този звън!

Той поклати глава и хвана Трикс за ръка.

— Ела, скъпи мой гостенино, ще ти покажа твоята стая…

Стаята изглеждаше малка и скромна дори за Трикс, който през последната година беше привикнал към аскетичен живот. И все пак имаше прозорец, покрит с тънка полупрозрачна тъкан, дървено легло с неочаквано мек матрак, натъпкан с някаква трева или вълна, малка масичка и стол. Докато Трикс се оглеждаше, момиче, което явно нямаше и двайсет, донесе меден леген и голяма кана с вода. Тя огледа Трикс с любопитство, изхихика и излезе.

— Измий се, отдъхни и ела на двора — ще обядваме — каза Васаб. — Хареса ли ти дъщеря ми?

Трикс се смути.

— Ако решиш да си вземеш жена от Самаршан — не забравяй за мен — веднага поясни Васаб. — Имам две дъщери и те и двете са свободни. Тарина е по-голямата. Прекрасно шие мъниста и готви. А по-малката, Гюхрам, има хубав глас и дълги коси.

— Ще ти кажа… ако реша — промърмори Трикс. Момичето не му изглеждаше особено привлекателно, беше по-голямо от него, а и освен това той изобщо нямаше намерение да се жени. Едва ли Радион Лапад ще се зарадва, ако неговият ученик доведе в кулата млада жена.

— Помисли си, помисли! — бодро каза Васаб. И веднага възкликна, вдигайки ръце към тавана: — Кого заблуждавам? За какво говоря? Ще минат няколко дни — и всички ние ще се обречем на смъртта! Какви сватби? Какви жени?

— Всичко ще се нареди някак — обеща Трикс, но търговецът само въздъхна и излезе.

— Той изглежда наистина е сигурен, че войната е неизбежна — каза Аннет, измъквайки се изпод мантията на Трикс. — Лоша работа.

Трикс седна на леглото и попита:

— Какво ще правим?

Аннет замислено пърхаше във въздуха. После каза:

— Ако твоите магически способности са толкова стабилни, колкото и велики, аз бих предложила да предизвикаш на двубой Прозрачния бог.

— Наистина ли? — изуми се Трикс.

— Да. Понякога ти се получават наистина великолепни заклинания. Но не често, за съжаление.

— С камилите добре ли се получи? — осъзна Трикс.

— Да, едва не умрях от страх! — честно си призна феята. — Бях сигурна, че ще налетим на скала или на крепостна стена… Но както и да е. Живи сме — това е най-важното. Ще изляза на разузнаване, а ти по-добре се измий и преоблечи. Да се огледаме и тогава да решим какво ще правим…

Трикс се огледа със съмнение.

— От теб мирише на пот — поясни феята. — И поне да беше твоята, а то — камилска…

Феята излетя през прозореца, избутвайки пердето. Трикс въздъхна, подуши ръкава на ризата си и сви рамене. Съблече се, застана в легена и се поля с вода. Да, навикът периодично да се миеш е похвален за всеки благороден човек, но нали вчера се къпа в езерото…

Но в някои отношения феята беше права. Обличайки чисти панталони и риза, Трикс се почувства съвсем различен човек. Поразходи се малко напред-назад, като се опираше на жезъла и се стараеше да изглежда солидно. После почисти мантията си.

На вратата се почука и Трикс отвори. Това вече беше другото момиче, връстницата на Трикс. Също смугла, с две дълги черни плитки, и може би по-симпатична от първата. Момичето започна с това, че изхихика, след това мълчаливо взе от пода мръсните дрехи, каната и легена с вода и излезе, без да каже нито дума.

Трикс осъзна, че въпреки очакването за края на света, Васаб Куркум не губи надежда да ожени поне една от дъщерите си за маг. Колко хубаво, че са само две!

И колко жалко, че Тиана не е тук…

Трикс въздъхна. След лятното приключение нито веднъж не беше виждал младата принцеса. А колко страхотно беше да пътува с нея! И колко надеждна приятелка се оказа тя в най-опасните ситуации! На Трикс му липсваше и Йен, който служеше като оръженосец в някакъв далечен гарнизон, както и малкият Халанбери, останал под попечителство на неговите родители. Но най-много, разбира се, му липсваше Тиана…

Също така Трикс се притесняваше, че няма никакви вести от Лапад. Дори да допусне, че магът не може просто да вземе и да се телепортира при Трикс — нали за това трябва добре да си представи къде точно се намира сега, желателно е дори да е бил на това място. Но магьосникът можеше поне да му изпрати съобщение! С някаква птица, с вятър, призован със заклинание… малко ли неща може да измисли опитен маг! Лапад сигурно вече се е върнал у дома, прочел е бележката му и…

Толкова ли е обиден, че дори не иска да чуе за ученика си?

Но нали Трикс нямаше друг избор. Той беше длъжен да изпълни дълга на честта вместо учителя си!

— Чук-чук! — каза, докато влиташе през прозореца феята. Леко се заплете в плата, небрежно махна с ръка — и платът сам се плъзна встрани. — Изми ли се? О, сега е съвсем друга работа… Ах, какъв прекрасен град е Дахриан…

— Виждам, че вече си яла — мрачно каза Трикс.

— Само капка! — Аннет притисна ръце към гърдите си. — Е, не се сърди, скъпи. Ще поспя половин час и всичко ще е наред…

Трикс въздъхна. Според него феята твърде често се хранеше с неправилен прашец. Но това беше изцяло по негова вина!

Като цяло, когато Васаб лично дойде при Трикс и го покани на обяд, той остави дремещата Аннет със смесено чувство на облекчение и вина. Не сложи мантията, но за тежест взе жезъла.

Обядът беше, както се полагаше да е на юг, много лек — плодове, чай и сладкиши. Масата беше поставена в двора, под покрит с лози решетъчен покрив, предпазващ от палещото слънце. В единия край на масата стояха Васаб, Трикс — от дясната му страна, и племенникът — от лявата. В другия край — най-младата и единствена съпруга Гулин. От дясната й страна бяха наредени тримата сина на Васаб — двамата съвсем малки и третият, малко по-млад от Трикс. А отляво — дъщерите. Във всичко се усещаше известна тържественост, макар че основното празненство за завръщането на домакина беше насрочено за вечерта.

— Ах, колко е приятно отново да си у дома! — възкликна Васаб, дарявайки семейството си с любящ поглед. — Два месеца бях на път, два месеца се сражавах с врагове и търгувах с чуждестранни търговци…

След това започна изброяване на подвизите, извършени от Васаб по време на пътуването. Отначало Трикс слушаше с голям интерес — оказа се, че по пътя към кралството Васаб и неговите пазачи победили банда разбойници, уплашили и прогонили кръвожаден грифон, а в гората отблъснали нападение на елфи, и то така, че накрая нападателите решили да се купят от тях копринена мрежа и лечебни еликсири… Всичко беше толкова увлекателно, като в детска приказка.

Но после Васаб започна да описва как в оазиса срещнал Трикс, който в това време се сражавал с дракони, притекъл му се на помощ и заедно принудили кръвожадните дракони да отлетят. Тук на Трикс му стана ясно, че фантазия е нужна на търговеца не само на пазара, когато хвали стоката си, но и у дома, за да спечели уважението на близките си. Стана му скучно и започна да хапва от ситното, но много сладко грозде. Седналото до Трикс чернооко момче плахо поиска разрешение да докосне магическия жезъл — Трикс великодушно разреши. Синът на Васаб докосна тоягата с кутрето си и се наду от гордост. По-малките братя го гледаха със зяпнали усти в нямо възхищение.

— Е, а какво се случи тук? — попита най-накрая търговецът.

— О, любими мой съпруже, нима нашите новини могат да се сравнят с твоите? — учтиво отговори Гулин. — Седмица след като тръгна, падна стената на ограждението за камилите — нали помниш, където онази рижата падна преди година? Все те молех да я поправиш… Наложи се да я поправим, но за две седмици се справихме. После най-малкият ти син го заболя корема — цяла седмица! Добре, че лекарят се съгласи да го лекува на вересия… После на пазара сарафът искаше да ме измами, но аз го хванах за ръката и той така се уплаши, че ми даде два пъти повече, отколкото трябваше. Е, а на третия ден, по-точно — нощ, при нас се вмъкна онази банда, която вече от година тормози квартала. Но аз ги чух как ровят в сандъците. С момичетата взехме тиганите и медните бухалки, промъкнахме се до тях в тъмното и така ги подредихме, че само един избяга — а другите двама ги вързахме и ги заведохме при кадията. Единият се откупи, като даде къщата, камилите и всичките си пари, и го пуснаха. Другият обиди кадията и го изпратиха на солените блата.

— Така му се пада на мерзавеца! — одобрително каза Васаб. — Е, и на другия на блатата също няма да му се услади… А какво става в града?

— Великият везир, нека се спуснат върху нас спокойствието и увереността му, каза, че не очаква никаква опасност от Алхазаб и ако има някакви вълнения, нашата вярна стража веднага ще ги пресече. Вчера вечерта от всички краища на света долетяха дракони и кацнаха пред крепостните стени, където преди пасяха овцете.

— Преди? — вдигна вежди Васаб.

— Преди — кимна жена му. — Драконите бяха много, при това гладни. Но не докоснаха овчарите, само малко ги уплашиха.

— В трудно време живеем — въздъхна Васаб. — Ех… но може би великите магьосници ще възстановят реда?

Трикс премълча, но се постара да придаде на лицето си сдържано-уверено изражение.

Васаб отново въздъхна.

— Аз май ще полегна малко. Уморих се от пътя. Трикс, не искаш ли и ти да си починеш?

— Аз? О, не… — Трикс се поколеба. — Аз най-вероятно ще разгледам града…

— Карим! — кимна търговецът на най-големия си син. — Ще придружиш северния маг в града. Показвай му всичко, което поиска. Бъди гостоприемен, както подобава на възпитан младеж!

Момчето радостно закима, а братята му го погледнаха завистливо.

— Нали нямаш нищо против, ако синът ми те придружи в града? — обърна се Васаб към Трикс. — Честно казано, това би трябвало да направя аз…

— Не, не! — запротестира Трикс. — Няма проблем. Карим ще ми покаже всичко, сигурен съм! Нали така, Карим?

— О, приятел на моя баща, гост на нашия дом…

— Няма нужда от това „о“ — прекъсна го Трикс. — И прочие условности. Просто ме наричай велик маг.

— Велик магьоснико, ще ти покажа нашия прекрасен град!

Момчето се втурна в къщата да се преоблече. Трикс помисли и също тръгна към стаята си — да остави жезъла. Струваше му се, че при първото си запознанство с града няма да е много правилно да демонстрира с целия си вид „аз съм магьосник“.