Сергей Лукяненко
Неспокойкото (2)

2

Последният ден беше най-трудно да се лети. Летяха над пустинята, широките крила на дракона ритмично пореха въздуха. Трикс, разбира се, вече не се криеше в меката козина под люспите — седеше на гърба на Елин и се наслаждаваше на топлия въздух, блъскащ в лицето му. Слънцето, впрочем, грееше прекалено жарко, трябваше да придърпа качулката на главата си.

— Далече ли е още? — попита Трикс, докато гледаше мяркащите се под тях бели руини, полускрити в дюните жълт пясък.

— Казах ти — не е далече!

За известно време Трикс млъкна, но след поредната дюна или поредната самотна руина не издържа и попита:

— А сега?

— По-близо е!

— Защо е толкова пусто тук, Елин?

— Защото това е пустиня!

— Как се живее тук?

— Тук не се живее. По пустинята само се ходи — от оазис до оазис.

Трикс въздъхна. В неговите представи Самаршан беше топла страна, но в същото време зелена, покрита с мистериозни гъсти гори. Пустините би трябвало да са нещо като полянки в гората, но покрити не с трева, а с пясък. В действителност пустинята се оказа подобна на море. Море от сух горещ пясък, с пясъчни вълни-дюни, с редки острови-оазиси и древни руини — останки от забравени корабокрушения…

— Не ти харесва Самаршан — не попита, а заяви драконът.

— Не много! Обичам, когато има дървета. Когато има реки, трева…

Трикс каза това и се натъжи. Приключенията са нещо хубаво, и когато е топло — също е страхотно. Но пустинята му навяваше тъга.

— Не се притеснявай — след кратко забавяне каза драконът. — Тук не е чак толкова лошо. Не си видял как пустинята оживява през пролетта. Как вечер, при залез-слънце, дюните пеят. Как сутрин слънцето обагря дюните в розово. Как през нощта, когато задуха студен вятър, животните излизат от дупките си, как се носят керваните, как разбойниците правят своите набези…

Трикс малко се ободри.

— Виждаш ли тъмното петно отпред? — попита драконът.

— Да.

— Това е Три кладенеца. Оазисът, в който от хиляда години живее семейството ми… — драконът неочаквано въздъхна. — Ох… какво ли ще стане сега…

— Какво? — подозрително попита Трикс.

— Ти не се притеснявай… теб това… Проблемите са си мои. Аз тръгнах за магьосник без разрешение. Това беше изключително моя инициатива.

Нещо в интонацията на дракона не се понрави на Трикс. И дори по-лошо, отколкото да не му се понрави — изглеждаше му познато…

— Казах ти, че драконите вечно нещо премълчават! — прошепна под яката Аннет. — Повярвай на инстинкта ми — чакат ни големи изненади!

Трикс стисна по-здраво магическия жезъл в ръце и се подготви да посрещне всякакви изненади въоръжен.

И изненадите не го накараха да чака. От тъмното петно на оазиса се издигнаха два дракона и започнаха стремително да приближават към тях — единият оранжев като Елин, а другият — зеленикавожълт. Драконите бяха огромни, поне два пъти по-дълги от Елин, и изглеждаха много заплашително!

— Как ни уплаши! — изрева оранжевият дракон, като зави и се пристрои отдясно на Елин.

Зелено-жълтият дракон се пристрои отляво и едва ли не проплака:

— Никога повече не прави така! Запомни, малък, никога!

Трикс съвсем ясно разбра какво точно става. И това разбиране изобщо не му хареса.

— Докарах магьосник! Вижте, това е магьосник! Велик магьосник! — отчаяно извика Елин. — Той е ученик на Радион Лапад, който ни е длъжник по законите на честта! И аз го доведох на помощ!

Две големи глави (в Трикс се появи неприятното усещане, че тези дракони могат да го глътнат, без дори да го дъвчат) се извъртяха към Трикс. Внимателно го разгледаха. После оранжевият дракон заяви:

— Това е дете, Елин. Дори най-добрите човешки магьосници са слаби, а децата им изобщо за нищо не стават.

— Е, не е чак съвсем дете — замислено добави зелено-жълтият дракон. — Предполагам, че е на същата възраст като нашето глупаче. Но това не променя нищо.

— Улучи в десетката, братко — прецени огромният оранжев дракон и бързо се устреми към оазиса.

— Не, аз ще кажа! — извика зелено-жълтият и полетя след него.

— Елин! — изкрещя Трикс. — Елин Абулла Мумрик! Заклевам те в истинското ти име — отговори ми на колко си години?

— Сто и петдесет! — изкрещя драконът и в гласа му се усети нещо като сълзи.

— Това на колко човешки се равнява?

— Петнайсет!

— Лъже! — изписка Аннет. — Лъже и дори не се изчервява! Това са не повече от десет човешки. Казах ти — ще те измами!

— Никого не съм мамил! — оправда се Елин и започна да се снижава. — Вие не ме питахте на колко съм години! А и какво значение има? Какво значение, в края на краищата?

Но Трикс вече не го слушаше. Той ужасено гледаше към оазиса.

Три кладенеца представляваше малко езерце, край което се извисяваха три скали. От всяка скала бликаше извор и водата му се стичаше в езерото. Езерото и скалите бяха обхванати от пръстен палми и други най-различни непознати южни дървета — някои тъмнозелени, други белезникави, сякаш покрити с пух, трети цъфтящи. Изглеждаше дори красиво.

Но това, което не изглеждаше красиво на Трикс, бяха двата дракона, застанали на брега на езерото. Единият беше оранжев и ако някой смелчага можеше да го измери, той със сигурност щеше да се окаже по-дълъг от петдесет метра. Вторият, жълтеникав, беше малко по-малък, но пък по-набит, по-як. Драконите гледаха към Елин много неодобрително. А около тях се суетяха и подскачаха двете дракончета, които ги бяха посрещнали.

Всичко това съвсем явно напомняше на банална семейна сцена — по-големите брат и сестра клюкарят на родителите провинилия се по-малък брат. Трикс почувства как под него Елин започна леко да трепери.

— Загази ли? — тихо попита Трикс. Но Елин го чу и отговори също така тихо:

— Когато от ушите на татко излиза дим по този начин — със сигурност съм загазил…

Явно от притеснение Елин се приземи доста тромаво и дори не на брега, а в плитката вода. От тласъка Трикс излетя от гърба му и се пльосна във водата. Възцари се угнетяваща тишина.

А после въздухът се разтресе от такъв рев, че по водата се образува вълна:

— Не осъзна ли, че ще се тревожим? Не знаеше ли, че майка ти ще бъде извън себе си от тревога и ще плаче?

Ушите на Трикс незабавно заглъхнаха и това беше добре, защото така поне можеше някак да издържи разговора на драконите.

— Е, за какво да се притеснявате… — промълви Елин.

— Помисли малко! — каза жълтият дракон. — А ако беше паднал в планините? Ако те бяхме загубили?

— Щяхте да се разстроите?

— А ти как мислиш? — отвърна жълтият дракон. — За никакви съкровища на света не бихме се разделили с теб. И ти го знаеш много добре.

— Дори за сто хиляди милиона кралски златни талера?

Отново настъпи тишина.

— Не задавай глупави въпроси! — изрева оранжевият дракон. — И не бива да поставяш родителите си в ситуация, в която ще трябва или да лъжат, или да изглеждат като алчни безсърдечни чудовища!

— Татко! Мамо! Доведох магьосник! — плахо прошепна Елин. Трикс бързо се изправи, отърси част от водата от себе си и дори хвана по-удобно жезъла.

Две гигантски и две огромни драконови глави приближиха до Трикс. От драконите лъхаше на печено месо, масло за горене и кой знае защо — на блато.

— Ученик на магьосник — каза (явно се стараеше да говори тихо) гигантският оранжев дракон. — Ниво на помощник. Доста способен.

— По принцип би могъл да се брои за магьосник — меко добави жълтият дракон. — Е… по човешките мерки…

— Алхазаб дори няма да го забележи — безпощадно допълни оранжевият.

— Защо така, скъпи? — каза жълтият дракон. — Ще го забележи и мимоходом ще го убие.

Трикс набра кураж и каза:

— Позволете ми да ви приветствам, уважаеми дракони. Вие, както виждам, сте бащата на Елин? А вие — скъпата му майка?

Драконите погледнаха мрачно към Трикс.

— Аз съм ученик на Радион Лапад — продължи Трикс, окуражен от мълчанието. — Вашият уважаем син ми напомни за дълга на честта на Радион пред вашето семейство. И аз съм готов да ви окажа цялата необходима помощ.

— Дали да не го изядем? — попита оранжевият дракон. — И да се престорим, че нищо не е било.

— Е, не е добре някак си… — намръщи се жълтата драконка.

— Вашият син ме повика да помогна! — изкрещя Трикс. — Ние сключихме споразумение, нямате право да ме ядете!

— Той е още непълнолетен! — отсече оранжевият дракон. — Какво споразумение може да се сключи с дете?

— Но аз научих истинското му име… — започна Трикс и веднага разбра, че езикът му е твърде бърз.

— Ще трябва да го изядем — въздъхна драконката. — Нищо лично, но… Единствено заради безопасността на Елин.

В мигове на опасност Трикс понякога съобразяваше доволно бързо.

— Законът! — изкрещя той. — Законът за първата среща! Три гатанки!

Оранжевият дракон, който вече беше раззинал паст, замръзна. И я затвори. След което хвърли унищожителен поглед към Елин.

Елин опита да се скрие зад гърба на Трикс, но не му се получи.

— Законът си е закон… — мрачно каза бащата-дракон. — Ще се състезаваш с всеки от нас по ред?

— Не, отбор срещу отбор! — заяви Трикс. — Вашият отбор и моят!

— А кой е в твоя? — предпазливо попита драконката.

— Моята фея!

— Е, благодаря ти — прошепна Аннет, излезе изпод мантията и изтръска водата от крилцата си. — Много ти благодаря. Винаги съм мечтала да си премеря ума с дракони!

— А ако ме бяха погълнали заедно с теб — това по-добре ли щеше да е? — озъби се Трикс.

В това време драконите леко се отдръпнаха настрани. Бащата-дракон и майката-дракон протегнаха шии нагоре и започнаха да си шепнат нещо. Шепотът, разбира се, беше прекалено силен и разбираем, но за съжаление говореха на драконски език, който според слуховете все още никой човек не беше успял да научи.

— Трикс, извинявай — виновно каза Елин. — Не мислех…

— Ще можеш ли да ми подскажеш? — попита Трикс.

— Никога не съм успявал да разгадая гатанките на татко… — тъжно призна Елин. — Знаеш ли… ако бързо се телепортираш…

Но Трикс нямаше намерение да признава неумението си, затова само поклати глава.

— Най-важното е да не измисляш някакви загадки за знание — посъветва го Елин. — Татко е на хиляда и триста години и знае всичко на света. И не измисляй никакви аритметични гатанки. Мама може да преброи космите на главата ти за една секунда. Също така не казвай и никакви логически гатанки — ние, драконите, сме много силни в логиката.

Двата гигантски дракона се върнаха при Трикс и Аннет. Братът и сестрата на Елин възбудено се въртяха край тях.

— Искам да уточним правилата! — каза Трикс.

— Добре, давай — изглежда случващото се забавляваше оранжевия дракон.

— Гатанките трябва да имат решение!

— Това е задължително — съгласи се бащата-дракон.

— Гатанката трябва да бъде решима!

— Това пък какво е?

— Ами… не трябва да задавате въпроси от рода на „колко дървета растат на най-големия остров в морето на Кьорт“.

— Там растат сто тридесет и две дървета, а още осем са изсъхнали.

— Но аз не знам това и не бих могъл да го знам! Нека гатанките да са такива, че да могат да бъдат разгадани от разумно същество на база общодостъпни знания!

Драконът се ухили:

— Това няма да ти помогне, малък магьоснико. Но аз съм готов да направя такава отстъпка. Какво друго?

— Гатанката трябва да има само едно решение! Без никаква двусмисленост!

— Искаш да кажеш, че не трябва да използваме парадокси? — поинтересува се драконът.

— Какво е парадокс? — смути се Трикс.

— Парадокс? Ами например, ако кажа „Аз винаги лъжа!“, истина ли казах или лъжа?

— Ако е истина… тогава ти винаги лъжеш… Но ако винаги лъжеш, тогава си казал истината… Получава се, че ако си казал истината, си излъгал, а ако си излъгал, то си казал истината! — Трикс кимна. — Хм, да. Това имах предвид. Да не се казват гатанки, които имат две противоположни решения.

— Добре — кимна драконът. — Съгласен съм, че това не е много спортсменско.

— Освен това можем да използваме парадокси като отговор! — гръмко изписка Аннет. — Това е оръжие с две остриета!

Драконът се усмихна.

— Е, започвайте!

— По-добре вие — учтиво отвърна Трикс.

В него изведнъж се появи плаха надежда. Въпреки цялата си самоувереност оранжевият дракон като че ли… нервничеше?

— Тогава слушай, човече! — изрева драконът. — Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“ Но магьосникът случайно забелязал, че и на двата пергамента е написано „изядем“. Какво е направил, за да се спаси?

„Той иска да ме изплаши — помисли си Трикс, който наистина усети хлад в гърдите. — Точно така, да ме изплаши! Това означава… означава, че неговите гатанки не са чак толкова трудни…“

— Мисля, че магьосникът е хванал драконите в измама! — прошепна Аннет. — И тогава не им оставало нищо друго, освен да го пуснат!

Трикс погледна към немигащите драконови очи. Улавяйки погледа му, драконът демонстративно се облиза.

„Изядем — помисли си Трикс. — Точно така, изядем…“

— Изядем… — каза Трикс.

— Какво?

— Магьосникът ще изяде единия пергамент, без да го чете! — внезапно се досети Трикс. — Ще каже, че не иска да избира, например! И тогава, за да разберат кой пергамент е изял, ще трябва да прочетат втория. И тъй като на втория също пише „изядем“, то на първия би трябвало да пише „пуснем“. Драконите няма да си признаят измамата! И ще трябва да пуснат магьосника.

— Това е правилният отговор — хладно каза бащата-дракон. — Добре, с простите гатанки се справяш. Сега казвай твоята гатанка!

— Може би нещо за феите? — прошепна Аннет в ухото на Трикс. — Едва ли знаят много за нас!

Трикс поклати глава. Какъв въпрос може да се зададе на същество, което е живяло толкова дълго, че е станало по-умно от всички на света?

Не, неправилно! Драконите изобщо не са по-умни. Те просто живеят дълго и имат добра памет. За хиляда години всеки ще се научи да смята добре, ще разбере всички тайни на света и ще се срещне с безброй мъдреци. Какво друго може да прави един дракон? Ръце няма, така че сам не може нищо да измайстори. Лети, прави магии и разговаря…

А какви слабости имат драконите?

Е, на първо място, те много обичат злато и скъпоценности. Не е ясно защо са им, но нито един уважаващ себе си дракон няма да се откаже от златото…

— В град Босгард — предпазливо започна Трикс, — живее един глупак. Показват го на всички гости на града, защото такъв глупак трудно се среща. Ако му дадеш да избира между медна и сребърна монета, той винаги избира медната. Защо?

— Това е много лесен въпрос — без да се колебае, отвърна драконът. — Глупакът си мисли, че жълтата монета е златна, затова я избира. Нали всички знаят, че златото е много по-ценно от среброто!

— Грешно! — извика Трикс. — Не е това! Глупакът всъщност разбира всичко много добре. Само че ако избере сребърната монета, никой не би му предлагал избор между сребърна и медна!

Известно време драконът раздразнено гледа в Трикс. После каза:

— Този отговор… този отговор може да е правилен. Но това е отвратително. Постарай се повече да не казваш такива чудовищни гатанки!

— Добре — каза Трикс. — Сега си ти.

— Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“

— Тази гатанка вече я каза! — напомни Трикс.

— Първо я чуй до края! Магьосникът случайно разбрал, че и на двата пергамента пише една и съща дума, но не знаел коя точно. Какво трябва да направи, за да се спаси — да вземе кой да е пергамент с надеждата, че там ще пише „пуснем“, или да го вземе и да го погълне с надеждата, че думата ще е „изядем“?

— Загазихме — промърмори Аннет, настанявайки се на рамото на Трикс. — Тук не може да има правилен отговор, всичко ще е на късмет!

Трикс погледна в немигащите драконови очи. И изведнъж… изведнъж му се стори, че вижда в тях не злост, а любопитство.

— Той трябва да направи пак същото. Ако и на двата пергамента пише „пуснем“, значи те така или иначе не са имали намерение да го изяждат, а само да го изплашат. А ако и в двата е пишело „изядем“… тогава логиката е както в първия случай.

— Да предположим — след кратко забавяне каза драконът. — Сега твоята гатанка.

— Един крал имал два екземпляра на древна магическа книга, последните, запазили се в целия свят. Делегация от магьосници отишла при него и казала: „Ти така или иначе не владееш магия. Продай ни едната от книгите за хиляда златни монети!“ Кралят помислил малко, после заповядал да му донесат едната книга… и какво направил след това?

Драконът се замисли. После кимна:

— Предполагам, че е дал на магьосниците възможност да й се полюбуват, дори им е прочел няколко реда от заклинание, за да възбуди още повече интереса им… След което им е поискал много по-голяма сума!

— Грешно — каза Трикс. — Той взел книгата и я изгорил в камината пред погледите на магьосниците.

Драконът се намръщи. А после се усмихна:

— Какво пък, правилно решение, макар и трудно. Ако остане само една, последна книга, тогава цената й ще се увеличи многократно… Добре, малък магьоснико! Чуй третата ми загадка. Един магьосник сериозно се провинил пред драконите. Драконите го изправили на съд и казали: „Или ще те изядем, или ще те пуснем! Тук има два пергамента, на единия пише «изядем», а на другия — «пуснем». Сам избери своята съдба!“ Но магьосникът случайно забелязал, че и двата пергамента са празни. Защо?

Трикс замълча. Въздъхна. И отговори:

— Защото животът и смъртта не се оставят на случайността. Каквото е да е написано на пергаментите — „изядем“, „пуснем“ или изобщо нищо, съдбата на магьосника не зависи от това. Всичко зависи от това, какво ще решат драконите — или какво вече са решили.

Драконът се усмихна.

— Какво пък, кажи своята трета и последна загадка.

— При млад магьосник долетял дракон и го помолил за помощ — каза Трикс. — Магьосникът знаел, че драконите са сурови и опасни. Но му казали, че това е дълг на честта. Как трябвало да постъпи младият магьосник?

Огромната муцуна на дракона се приближи плътно до Трикс. Известно време драконът го гледа. После обърна глава към Елин и каза:

— Признавам, че си избрал добър човек. Макар че по-правилно щеше да е да ни предупредиш за своето решение!

С неуловимо за погледа движение оранжевият дракон се изправи в целия си ръст. И каза:

— Трикс, признавам те за достоен за приятелство с дракони. Моето тайно име е Зуа Хамид Мируа.

— Уау — прошепна Аннет и стисна Трикс за ухото. — Уха-а…

— Но напразно си пропътувал пътя до Самаршан — продължи драконът. — Синът ми е твърде млад и наивен. Нито един от вашите магьосници не може да се бори с Прозрачния бог. Дори и ние, драконите… — той замълча. — Великият везир Аблухай тази сутрин призова всички дракони да се явят в Дахриан. Не знам каква ще бъде волята му. Може би ще реши да се бие с Прозрачния бог — и тогава ни очаква ужасна битка. А ако не… какво пък. Ако не, тогава Алхазаб ще стане Велик везир и ще ни изпрати срещу твоя народ. За теб, разбира се, първият вариант е по-добър.

— Мога да ви помогна! — искрено каза Трикс.

— Не. С нищо не можеш да ни помогнеш, Трикс Соийе, наследник на херцог и ученик на магьосник. Почини си, събери сили и си тръгвай за вкъщи. Утре през оазиса ще мине керван, който носи подправки към твоята страна. Всеки керванджия ще се радва да наеме магьосник — за охрана и да помага по пътя. Успех, магьоснико!

— Татко, но аз се постарах! — възкликна Елин. — Нима дори няма да опитаме…

— Не бива да се намесват слаби във войната на силните — наставнически каза Зуа. — Тръгваме! До Дахриан е цял ден полет!

Елин хвърли разстроен поглед към Трикс. Трикс също толкова разстроено сви рамене.

Междувременно драконите потеглиха на път. Сред дърветата на оазиса имаше разчистена (и изглежда не без помощта на огън) широка просека. Първи по нея се затича Зуа Хамид Мируа, като смешно подскачаше на двете си лапи, без да смее да разпери крила, докато не напусна пределите на оазиса. Последваха го братът и сестрата на Елин. После и майка му.

— Извинявай, че така се получи… — промърмори Елин и хукна след семейството си.

Един след друг драконите се издигнаха в небето. Направиха няколко кръга над оазиса, изчаквайки забавилия се Елин (сенки като от тъмни дъждовни облаци покриха Трикс), и се устремиха на изток. Минута по-късно за драконите напомняше само леката миризма, витаеща във въздуха.

— Аннет, ти нещо разбра ли? — попита Трикс, свали мантията си и я просна на камъка да съхне.

— Ами, първо, дългът на честта на Лапад е изплатен — практично заключи Аннет. — Ти се отзова на призоваването и няма значение, че после са се отказали от услугите ти. Второ, не те изядоха. Всъщност това е дори на първо място! Трето, в Самаршан така или иначе се задават сериозни неприятности. И трябва по-бързо да се изнесем оттук.

— Но така не се прави! — възмути се Трикс. — Това е все едно да четеш летопис за рицар, който е тръгнал да се бие с великан… а в първата кръчма му казват: „Великанът е прекалено голям, няма да се справиш с него…“ и рицарят се връща в замъка си. Такова не се случва!

— О, това всъщност се случва непрекъснато! — ухили се Аннет.

— В летописите никъде не пише такова нещо.

— Разбира се. Щастливи са тези хора, за които не пишат в летописите. Те не са умрели по време на чума, не са изгорели по време на пожар, не са извършили подвизи на война, не са прекарали петдесет години в тъмница и не са паднали, пронизани от копие в турнир. Сутрин те отиват на работа, след работа пият по чаша бира с приятели, след това помагат на сина си да издялка свирка, а на дъщеря си да си сплете косата, после обсъждат с жена си плановете за почивните дни и си лягат. Слушайки историите за войни и приключения, те ахкат, клатят глави и казват: „Колко е хубаво, че всичко това не се случва на мен!“ Животът им тече скучно, мирно и дълго. И когато умират от старост, за тях скърбят само безбройните им деца, внуци и правнуци.

— Ама що за щастие е това? — възмути се Трикс. — Да отидеш сам да се биеш с цяло стадо кентаври, като Грон Безразсъдния, да паднеш под копитата им и да се прославиш през вековете — това е щастие! Заедно с тридесет приятели да отбраняваш в продължение на три месеца планинско дефиле от армия гноми, като Лоран Мечтателя — това е подвиг, който ще се помни от поколенията! Дори да си ловък крадец, като Арен Клопен, който с невероятен риск и неподражаемо изкуство краде диаманта на Великия везир, а на следващия ден глупаво го проиграва на карти… за това ще пеят песни, чак докато хората не забравят как се краде!

Аннет снизходително погледна към Трикс.

— Любими, понякога ме удивяваш с наивността си. В момента бъркаш щастието със славата. А това са съвсем различни неща!

— Но нали можеш да бъдеш едновременно и известен, и щастлив! — разгорещено реагира Трикс.

— Възможно е — призна след известно замисляне Аннет. — Но повярвай ми, да си просто щастлив е много по-лесно и по-безопасно.

Трикс раздразнено махна с ръка. Какъв е смисълът да спориш с малка цветна фея? Какво разбира тя от човешкия живот?

— Как мислиш, далеч ли е от тук до Дахриан? — попита той.

— Все пак няма да се стърпиш, а? — каза Аннет. — А представяш ли си колко ще се притесни Лапад? Как ще се тревожат родителите ти? Какво ще каже Тиана, когато разбере, че геройски са те набили на кол?

Трикс нервно потръпна.

— Е, нали знаеш… ако винаги очакваш най-лошото…

— Ти първо си почини — ласкаво каза Аннет. — Набери плодове, хапни. Изкъпи се в езерото, че вониш на драконова пот. Поспи нормално на сянка. И после реши какво ще правим. А аз, с твое позволение, ще огледам оазиса да се подкрепя…

Феята отлетя навътре. Трикс помисли и реши, че в думите й има смисъл. Възползвайки се от отсъствието на Аннет (дори да е и фея, и магическо създание, и фамилиар, тя също така е и момиче!), той се съблече, изкъпа се в езерото и си изпра дрехите. Панталоните ги облече мокри, а всичко останало просна да съхне на жасминовите храсти. След като се поразходи малко из оазиса, той се натъкна на бананова горичка, а след това и на няколко дървета с непознати, но очевидно ядливи плодове (във всеки случай, съдейки по следите, драконите ги обичаха).

Когато след няколко часа Аннет намери Трикс, той спеше сладко на брега, в сянката на червените олеандри. Феята очевидно беше в добро настроение — от време на време хихикаше, летеше по доста сложна траектория и дори се пробваше да прави магии, което опитваше изключително рядко. Може би поведението й имаше отношение към цветята, чийто цветен прашец беше вкусила… но тъй като не знаем със сигурност, няма да правим необмислени заключения.

Може би просто главата й прекалено се беше напекла от горещото южно слънце?

— Трикс… — феята седна на челото на момчето и започна да удря с босите си пети по клепачите му. — Трикс, ставай, сънливко!

Трикс отвори очи, намръщи се и изтръска феята, което я доведе до още по-голям възторг.

— Какво си яла? — попита той.

— Нектар! — пискливо отвърна Аннет.

Трикс само въздъхна и тръгна към езерото да се измие.

— Сигурно си права — каза той. — Поспах и помислих, трябва да се върнем…

— Какво? — възмути се феята. — Веднага се предаваш? А подвизите? Приключенията? Славата?

Трикс я погледна изненадано.

— Но нали ти самата каза…

— Малко ли неща казвам! Но разбери, не трябва да отстъпваш! — противоречейки си, каза феята. — Щом са те призовали на помощ, трябва да помогнеш, независимо от последствията. Това е твой дълг!

— Какъв дълг?

Феята сбърчи чело.

— Ци… цивили… цивилизационен. Бремето на белия човек! Ти дойде в тези диви горещи земи, за да донесеш свобода и щастие.

— Всъщност дойдох, защото ме призоваха — каза Трикс. — Знаеш ли, аз дори си помислих: ами ако този Прозрачен бог не е толкова лош? Може би няма да тръгне на война?

— По-добре попитай керванджиите — посъветва го Аннет.

— Какви керванджии? — предпазливо попита Трикс.

— В другия край на оазиса… петима души, дванадесет камили… — Аннет се прозя и легна на пясъка.

Трикс само въздъхна и започна да се облича.

Това явно не беше керванът, за който спомена Зуа Хамид. Съдейки по товара, този пътуваше не към владенията на Маркел, а към Дахриан. На товарните камили бяха натоварени топове ленени тъкани, които в Самаршан се търсеха, но не можеха да ги произвеждат, дървени кутии с клейма на гномски майстори (гномите неведнъж се опитваха да се установят в Самаршан, но така и не се научиха да копаят мини в пясъка), връзки билки, криещи в себе си елфийски чудеса (елфи в Самаршан също не се бяха заселили, след като разбрали, че елф-стрелец, качен на палма, предизвиква в околните не трепет и уважение, а подигравателен кикот).

Керванът се водеше от смугли самаршанци — дебел брадат търговец в цветни дрехи, младият му брадат помощник (според местните традиции най-вероятно това беше племенникът му — смята се, че чужд човек ще бъде прекалено строг с младия търговец, а собственият му баща ще го разглези). Охранителите бяха само трима, но това бяха сурови воини на пустинята, омотани от глава до пети в някога бели дрехи — сега само внимателните им черни очи проблясваха в тесния процеп на бурнуса.

При появата на Трикс (за да не плаши мирните хора, носеше магическия си жезъл под мишница) керванджиите настръхнаха. Пазачите сложиха ръце на дръжките на извитите си саби (казват, че по принцип на местните ковачи не им се получавали правите мечове, а след това решили, че и извитата сабя си сече съвсем добре), юношата-помощник хвана дебела сопа, а самият търговец пристъпи напред и поглади брада.

— О, радост за очите ми, наслада за сърцето ми, чуден непознат, срещнат в диво място… Кажи ми, да не би да си могъщ дракон, превърнал се в човек с помощта на велика магия?

— Не, изобщо не съм дракон — смутено каза Трикс. — Аз съм просто ма… юноша.

Окураженият керванджия приближи по-близо и внимателно огледа Трикс.

— О, не си драконово отроче… ти си с миловидно лице и доста жилав, но не оставяш впечатление на свиреп воин. Какво правиш сам в средата на страшната пустиня, където всеки честен търговец може да те хване и да те продаде на пазара на роби за двадесет и пет сребърни динара?

— За двадесет — поправи го племенникът.

По някаква причина това уточнение не се понрави на Трикс.

— Долетях тук със своя дракон, о, най-честен от търговците — отговори той. — За нас, магьосниците, това е любимият метод на придвижване.

В погледа на керванджията се появи съмнение.

— О, най-силен от силните… Не смея да подлагам думите ти на съмнение, но обикновено магьосниците правят така… — той разпери ръце. — Фют — и се пренасят на друго място.

— Това е, ако те… тоест, ако ние бързаме — каза Трикс. — Но ако искаме да се насладим на красотата на природата, тогава пътуваме бавно.

Търговецът погледна към безкрайната пустиня и се почеса по върха на ухото.

— О, колко мъдрост има в твоите слова… — каза скептично.

Трикс забеляза, че пазачите започнаха бавно да се разпръсват, обграждайки го в кръг. Е, добре, не в кръг, а в триъгълник, но сега на Трикс някак не му беше до геометрията.

Той извади магическия жезъл и с всички сили удари по пясъка.

Ефектът беше неочакван. По правило жезълът на помощника при удар в земята свети, искри и издава съскащи звуци — като цяло ефектът е приблизително същият, както ако блъскаш по земята с тлееща сопа и случайно удариш змия. Но при съприкосновението с пясъка на оазиса — било заради необичайната повърхност, било заради различното ниво на магия в почвата или заради дългото пребиваване на дракони на това място — но жезълът реагира необичайно.

От земята със силна струя бликна извор, жезълът в ръцете на Трикс се изви и засъска, а палмата до тях се покри с цветове.

Пазачите бързо свалиха ръце от сабите и се престориха, че се разхождат, за да раздвижат схванатите си крака. Племенникът на керванджията започна да чисти една от камилите. А самият керванджия опули очи и прошепна:

— О, наказание за моите грехове… ти наистина си велик магьосник!

Трикс хвърли притеснен поглед на жезъла и кимна.

— О, най-добри и най-снизходителни… — търговецът се поколеба. — Ще ми бъде ли позволено да се обръщам към теб без „о“ в началото на всяко изречение и без цветисти епитети?

— Разбира се, позволено ти е — съгласи се Трикс.

— Сърдечно благодаря — кимна керванджията и протегна ръка на Трикс. — Да скрепим добрите си отношения с ръкостискане?

— Ами… добре… — и Трикс се ръкува с търговеца.

— Не си ли ми ядосан? — попита търговецът, докато енергично разтърсваше ръката на Трикс.

— За какво?

— Как за какво? За това, че се канехме коварно да те нападнем, да те вържем, да те закараме в Дахриан и да те продадем на пазара на роби!

— Така ли се канехте да постъпите? — изуми се Трикс.

В очите на търговеца проблесна искрено уважение.

— Само силен човек е способен да прости неуважение! — възкликна той. — Но трябва да си не само силен, но и мъдър човек, за да се престориш, че изобщо не си забелязал неуважението! Аз съм Васаб Куркум, скромен търговец от Дахриан. Окажи ми честта, бъди мой гост тук, а ако искаш — и спътник по пътя и господар в моя дом! Кълна се в честта на баща ми, че не ти кроя нищо лошо!

— Благодаря — отвърна смутеният Трикс. — С удоволствие…

— Ей, свирепи деца на пустинята! — извика керванджията към пазачите. — И ти, позор за моя род… Опънете палатките, слагайте масата. Днес ще пируваме! Нашият гост е велик магьосник!

Пазачите се засуетиха. Междувременно търговецът погледна смутено към бликащия в краката им извор и каза:

— Само в приказките съм чел за такова нещо, честна дума… Колко полезно би било в пустинята… но работата в жезъла ли е или в теб?

— В мен. Жезъл без магьосник е като меч без рицар.

— Мъдри думи! — Васаб вдигна очи към небето. После дружески прегърна Трикс през раменете и му прошепна на ухо: — Не мисли, че съм коварен злодей. Всъщност всичко е в историко-културно обусловените особености на нашето общество. Ако не се бях опитал да те продам в робство, охраната и моят племенник щяха да ме презират. Всъщност аз съм много добродушен и дори отчасти сантиментален човек. В Дахриан държа приют за стари камили, давам фиксирана част — петнадесет процента от доходите си минус разходите — от печалбата си на вдовици и сираци. Вечер съчинявам стихове и играя табла. Така че… не ми се гневи, могъщи младежо.

— Няма за какво — Трикс неловко се освободи от обятията на търговеца и се опита да отклони разговора. — А защо към всички се обръщате с тези „о“ и цветистите е… е…

— Епитети — подсказа търговецът. — Разбираш ли, в стари времена, когато нашите народи решили да спрат да воюват и да започнат да търгуват, ние почти не сме знаели вашия език. „О“ е служило, за да можем да помислим и да съставим правилната фраза в ума си. А всички тези красиви думи са просто така, да омаем купувача. Всъщност това отдавна вече не работи и не е нужно. Но традицията остана. А ние почитаме традициите.

Трикс кимна. Междувременно до тях като с магия се появиха платнени шатри, на пясъка беше разстлана покривка, а племенникът на търговеца запали огън. Денят клонеше към вечер.

— Три кладенеца е прекрасно, но опасно място — каза търговецът, оглеждайки се. — С драконите все можеш да се спогодиш… винаги водим една камила за този случай. Между другото, къде са се дянали?

— Отлетяха за Дахриан.

Търговецът се натъжи, изглежда нямаше нужда да му се обяснява сегашната политическа ситуация в Самаршан.

— Да не говорим за тъжни неща… — каза той. — Но племенникът ми се кълне, че е видял още нещо в оазиса. Малка перната, която пърхала сред лошата трева и се заливала от смях…

— А, тази ли… — засмя се Трикс и разтвори мантията си, показвайки Аннет. Феята спеше, наполовина увиснала от вътрешния му джоб.

— Хванал си я? — със затаен дъх попита търговецът. — Продаваш ли я?

— Не.

— И аз не бих я продал — тъжно каза търговецът. — Ами… да вървим, да пийнем малко зелен чай, докато мързеливият ми племенник прави кебапа…

Трикс си помисли, че да си помощник на самаршански керванджия не е особено забавна длъжност.