Сергей Лукяненко
Неспокойкото (17)

2

Привечер на същия ден, тъкмо започваше да се здрачава, до шатрата на бедния овчар Хамуд (всеки овчар, който има по-малко от сто овце и пет камили, в пустинята се смята за беден — в крайна сметка да храниш две-три жени и десетина деца не е толкова лесно) от пустинята се появиха трима невероятни човека. Единият беше строен младеж с добри, но сериозни очи, каквито имат хората, преживели прекалено много приключения за възрастта си, но излезли от тях достойно и успешно. Другият младеж беше крехък, рус и толкова красив, че Хамуд би го сметнал за момиче, ако не беше облечен в мъжки дрехи, което за момиче беше немислимо. „Ай-яй-яй — помисли си Хамуд, гледайки огорчено към младежа. — Ако беше момиче, щеше да е още по-красив!“ Третият беше още съвсем момче и затова не заслужаваше внимание. Но Хамуд, както подобава на истински номад, в чиято шатра са дошли непознати, учтиво се поклони на гостите, нареди на съпругите си да донесат чиста вода, на дъщерите — шубат, леко резливата напитка от камилско мляко, и на синовете — да заколят една овца, онази черната, която преди два дни си беше наранила крака, стъпвайки в лалугерска дупка, и още не можеше да се възстанови. На вид неочакваните гости бяха със светла кожа и прекалено чисти, но говореха на самаршански толкова добре, че нямаше как да са чужденци. Единствено момчето повече мълчеше, само понякога измърморваше нещо несвързано или жизнерадостно възкликваше „Аха!“. Но това се изясни бързо — по думите на младежа с добрите очи, като малко момчето паднало на главата си от камила и оттогава било леко не на себе си. Хамуд, който прекрасно разбираше, че лудите са угодни на Всемогъщия — нали неслучайно той милостиво ги беше лишил от разума им, спасявайки ги от мъките на земното съществуване, съжали момчето и го повери на грижите на по-малките си синове. Но тъй като в джобовете на нещастното болно дете се оказа, че има просто безкрайни запаси от халва, разтопена захар и още някакви непознати лакомства, скоро всички деца на Хамуд го следваха като стадо, а от време на време към тях се присъединяваше и най-младата му съпруга.

Самият Хамуд, както подобава на господаря на шатрата (дори да е малка и бедна), седна с младежите край огъня и, докато чакаха най-старшата съпруга да сготви пилафа, пиеше шубат и разговаряше с гостите.

Оказа се, че младежите идват от далечни места. Живеели близо до солени езера, ден и нощ помагали на родителите си да добиват сол — което в техния край било много сложно. Всеки ден солопроизводителите се къпели в солените езера, след това изсъхвали на слънце, а засъхналата по кожата сол изстъргвали с костни стъргалки. Работата не била трудна, но солта щипела кожата и я изсветлявала — затова изглеждали толкова бледи.

Хамуд изрази съчувствието си към производителите на сол, доля им още шубат и попита какво е довело младежите толкова далече. Както и очакваше, най-големият младеж — наричаха го Трикс, вдигна ръце към небето и възкликна, че дори до техните краища е достигнала славата на Алхазаб, Прозрачния бог. Затова той и най-добрият му приятел Тиан не издържали, помолили родителите си за разрешение, взели със себе си по-малкия брат на Тиан, глупавия Аха, и тръгнали да търсят Алхазаб.

Хамуд кимна, после въздъхна и нареди на средната си жена да донесе наргилето. Гостите седяха около огъня и чакаха отговора му.

— Не бива да лъжете стария Хамуд — с въздишка започна пастирът. — Хамуд не е пътувал до края на света, Хамуд не се е учил от мъдреците. Но Хамуд познава сърцата на хората и Хамуд познава живота.

Момчетата смутено се спогледаха.

— Добре, ще ти кажа истината… — започна Трикс. — Ние…

— Вие не сте поискали разрешение от достопочтените си родители — кимна Хамуд. — Искали сте слава и приключения, богатство и уважение. Тайно сте напуснали шатрите на бащите си, а глупакът просто ви е последвал.

— А… — промърмори красавецът Тиан.

— Мълчете, мълчете… — махна с ръка Хамуд. — Бащите трябва да се почитат и да се слуша всяка тяхна дума. Но какво би станало със света, ако децата повторят съдбата на родителите си, вместо да се опитват да постигнат повече? Не се притеснявайте, Хамуд е пастир с напредничави възгледи! Когато бях на вашите години, аз също спорех с родителите си. И въпреки че те цял живот бяха водили стадата от изток на запад, от запад на север, а от север отново на изток, аз реших друго. Водя овцете от изток на юг, от юг на запад и от запад на изток. Защото всеки човек е роден, за да донесе нещо ново на света!

Гостите с отворени усти слушаха Хамуд.

— Алхазаб е могъщ воин! — продължи Хамуд. — Лъв в пустинята, орел в планината, тигър в джунглата, акула в моретата и крокодил в блатата! Алхазаб е велик магьосник. От думите на Алхазаб небето трепери, слънцето потъмнява и реките закипяват. Алхазаб е Прозрачният бог. Чест е да служиш на Алхазаб!

Младежите кимнаха.

— Най-големият ми син също служи в неговата армия — гордо каза Хамуд. — Отиде в лагера на Прозрачния бог преди два месеца и за това време успя да се покрие със слава и да спечели всеобщо уважение. Преди два дни при мен пристигна фуражникът на Алхазаб. И каза така — твоят син се сражава добре, всички го обичат и ценят. Дадох на войските на Прозрачния бог пет тлъсти овена!

— Колко леко трябва да е в сърцето на бащата на такъв достоен син! — похвали го Трикс.

Хамуд кимна и каза:

— Отидете в лагера на Прозрачния бог и намерете там Амал, сина на Хамуд. Нека ви уреди добро място във войските на Алхазаб — да се преклони пред него Вселената!

— Благодаря ти, мъдри Хамуд, пастир с напредничави възгледи! — с нежен глас каза Тиан. — Ще се възползваме от любезната помощ на твоя героичен син!

Хамуд ласкаво потупа младежа по рамото и попита:

— Кажи ми, а дали нямаш сестра, която мечтае за простия номадски живот сред безкрайните каменисти степи и безплодните пясъчни пустини, под жарката слънчева светлина и ослепителното блещукане на звездите, в топла семейна обстановка, далеч от безчислените изкушения на селския живот и уморителния труд на солосъбирачите?

— Трудно ми е да огорча, но аз нямам сестра — призна Тиан.

— Няма в света съвършенство… — тъжно въздъхна Хамуд. За щастие, точно тогава старшата му съпруга донесе блюдото с вареното агнешко месо и купички с парченца варено тесто в бульон — това винаги успокояваше добрия пастир.

На следващия ден, рано сутринта, самият Хамуд изпрати гостите на път, снабдявайки ги с твърдо, осолено овче сирене, вода и дори няколко парчета месо.

— Ето в тази посока е оазисът Джем-бил, където се насочва армията на Алхазаб — поясни Хамуд. — След три-четири дни ще стигнете до него, ако късметът е на ваша страна.

— Разбрах — каза Трикс и несъзнателно докосна метлата, която носеше на гърба си. Хамуд беше много изненадан, че младежите носят метли със себе си, които дори макар и полезни в домовете, бяха напълно безполезни в пустинята, единствено учтивостта не му позволяваше да зададе такъв въпрос. Впрочем, като поразмисли, Хамуд разбра, че младежите са взели тези метли от домовете си като спомен за своите майки и дори беше трогнат от такава сантименталност.

— Синът ми се казва Амал — още веднъж напомни Хамуд. — Предайте му поздрави!

— Непременно — обеща Тиан. — Благодаря ти, уважаеми Хамуд!

Пастирът изсумтя, обърна се и закрачи обратно към шатрата. На половината път изведнъж се плесна по челото и възкликна:

— Ама разбира се! Забравих да го попитам дали няма братовчедка!

С тези думи той хукна обратно — но от гостите му вече нямаше и следа. Само две плитки линии в пясъка, сякаш някой е тичал, яздейки пръчка като дете, играещо на конче, а след това е подскочил и… и какво?

Хамуд се замисли. Но от шатрата апетитно ухаеха сутрешните питки, средната му съпруга доеше камилата и млякото звучно падаше във ведрото, а децата, разпалено препирайки се, събираха тор за вечерния огън. Хамуд махна с ръка и отиде при любимите си жени и деца.

Обаче дълго след това, вземайки щипка сол от торбата, за да посоли вареното месо, пастирът въздишаше за нещо свое…

 

 

Въпреки че летенето на метла не се харесваше нито на Трикс, нито на Тиана, просто нямаха избор. Не ставаше да вървят по пясъка в продължение на четири дни! Затова, прилепнал плътно към дръжката, Трикс се носеше над дюните — не много високо, на около три метра, така че ако падне, поне да не се притеснява. Редом до него Тиана летеше на своята метла, настанила Халанбери зад гърба си. Дали защото да седиш по дамски беше по-удобно или просто имаше по-добро чувство за равновесие от Трикс, но тя изобщо не изоставаше и дори от време на време го изпреварваше — въпреки допълнителния товар.

Летяха почти до обяд — докато слънцето не започна да напича толкова непоносимо, че се наложи да спрат, след което Трикс се постара и създаде що-годе приличен навес и голяма рогозка от тръстика, за да не ги пари горещият пясък. Под навеса беше по-хладно и всички облекчено се изпънаха на постелката, давайки почивка на скованите си тела. Да летиш на метла изобщо не беше по-леко от ходенето!

После пиха вода — гореща и вече леко застояла. Дори в това си състояние водата беше малко, искаше им се да пият и да пият — но Трикс прибра полупразния мях.

— Повече е безполезно — каза той. — Ако пиеш много, ще се изпотиш и цялата вода ще излезе.

— Аз искам да се изпотя! — захленчи Халанбери.

— Ами поти се — непреклонно отговори Трикс.

— Искам да пия! — замрънка момчето. — Много, много искам да пия!

— Това е защото през цялото време, докато летяхме, лапаше халва и пасти! — намръщи се Трикс. — Да не мислиш, че не те чувах?

— Да, лапах… — промърмори Халанбери. — Аха… Но беше толкова вкусно… Но нали е направено с магия, няма нито вреда, нито полза, само сега съм жаден…

— Именно! И си жаден за нищо, без причина. Така че ще потърпиш.

Халанбери съвсем се натъжи. Погледна в търсене на подкрепа към сестра си — но тя сви устни и му обърна гръб. Тогава Халанбери замърмори под нос:

— Ще стана могъщ магьосник, ще си измагьосам ведро с вода… а на Трикс — брадавица на носа!

— Никакъв няма да станеш и нищо няма да измагьосаш — безмилостно каза Трикс.

— Защо така? Да не забрави — самият Лапад ме доведе при вас! Защото имам талант! Защото аз съм бъдещ могъщ магьосник! — изтърси Халанбери.

— Никакъв магьосник не си! — отсече Трикс.

— Аха! А кой съм тогава? — Халанбери размаха ръце и извика: — Нуга и карамел!

— И какво? — презрително каза Трикс, гледайки появилите се в ръцете на Халанбери парчета млечнобяла нуга и кремавожълт карамел. — Магьосникът може всичко! Някои неща — по-добре, други — по-лошо, но всичко. А ти само сладкиши можеш да измагьосваш. Такива като теб се наричат чародеи.

— Чародеи? — ококори се Халанбери.

— Точно така. Чародеят е магьосник, който може да прави само едно нещо. И е добре да е полезно, например дъжд да призовава или да хвърля огнени камъни по врага. А ти правиш вълшебна храна! Тя не насища, разбираш ли? Няма полза от нея, само се вижда!

— Но Лапад ме извика! — очите на Халанбери се напълниха със сълзи. — Аз… аз ви помогнах! Минах по същия път, по който и Прозрачният бог…

Нугата и карамелът в ръцете му затрептяха и се стопиха.

Трикс се засрами. Той отвори уста, за да каже нещо утешително — и тогава го осени!

— Халанбери… — Трикс скочи и силно прегърна момчето. — Халанбери! Браво на теб! Ти си умник! Лапад ненапразно те доведе при нас!

— Да? — сълзите на Халанбери мигновено изсъхнаха.

— Да! — извика Трикс. — Мисля, че имам план! Добър план!

От изблика на чувства той дори даде на Халанбери още една порция вода и сам изпи малко. После отново се просна на рогозката, напрегнато обмисляйки идеята си.

— Трикс, няма ли да ми кажеш какво си измислил? — възмути се Тиана.

— Не, извинявай… — замислено отвърна Трикс.

— Какво?

Трикс въздъхна.

— Тиана, предстои ми да се бия с магьосник, равен по сила на хиляда дракона. И имам една-единствена идея как да го победя. И за да може идеята да сработи, трябва в точния момент да ми се възхитят и да се ужасят от мен. Кой ще ми се възхищава? Ти и Халанбери. Така че по-добре да научите всичко и да ми се възхищавате в точното време!

— А ако не ти се възхитим, а решим, че идеята ти е пълна глупост? — попита Тиана.

— Тогава всичко ще стане много зле — призна Трикс. — Но аз много ще се постарая!

Тиана се нацупи, но млъкна. Нали вече казахме, че тя е удивително умно момиче?

— Има само един проблем — замислено каза Трикс. — Ще трябва да кажа заклинанието на самаршански, а Халанбери не знае този език. Ще трябва… ще трябва да го научи. Магически, разбира се.

— Може би не си струва? — усъмни се Тиана. — А ако изтърси нещо нередно?

— Нямаме избор — въздъхна Трикс. — Халанбери, нали разбираш, че се преструваме на обикновени самаршанци? Нали няма да разказваш нищо за нас?

— Не, разбира се!

— Тогава… — Трикс извади своя Айпод и запрелиства в търсене на нужното заклинание. Веднъж Лапад му беше написал много добро заклинание „Розов камък“, което помагаше да се научи всеки език. Халанбери търпеливо чакаше. — Ето го… — Трикс отвори широко книгата със заклинания, прочисти си гърлото и започна: — Момче. Момиче. Мъж. Жена. Момчето идва. Мъжът стои. Жената готви. Момичето играе. Какво правиш? Играя. Какво имаш? Имам ябълка.

— Имаш ябълка? — зарадва се Халанбери. — Защо мълча досега?

Трикс се намръщи и продължи:

— Едно. Две. Три. Розата е червена. Небето е синьо. Тревата е зелена. Жените плуват. Мъжът идва. Жената пие вода. Мъжът яде ориз. Три. Две. Едно.

Той затвори Айпода.

— И сега знам ли самаршански? — възхитено попита Халанбери.

— Не знам — призна Трикс. — За всеки случай се постарай да не говориш много. Но Лапад много похвали това заклинание…

Халанбери крачеше известно време, казвайки на глас:

— Жената яде ориз. Мъжът тича. Само момчето стои. Две момичета се разхождат…

За съжаление беше категорично невъзможно да се разбере дали той говори на самаршански или на езика на кралството. Това е често срещан проблем, когато учиш език с помощта на магия — ти самият не разбираш на какъв език говориш. Разбира се, има един сигурен способ — да се опиташ да кажеш дума, която в единия език я има, а в другия — не. Например, ако успееш да кажеш с една дума „бира, приготвена през есента от хмел нова реколта“, то говориш на езика на кралството, а ако използваш една дума, за да кажеш „мъжка камила, по-възрастна от една, но по-млада от три години, със светла козина и къса опашка“ — тогава говориш самаршански.

Но Трикс, уви, не знаеше този способ.

Когато слънцето слезе толкова ниско, че лъчите му пропълзяха под навеса, Трикс решително се надигна. Дали беше измислил плана си докрай или просто беше решил, че чакането вече няма смисъл, не стана ясно.

— Да тръгваме! — каза той.

 

 

Късно вечерта на същия ден Амал, синът на пастира Хамуд, събираше тор в покрайнините на оазиса Джем-бил.

Само разглезеният градски жител вярва, че оставащата след коня „торта“ е напълно безполезна. Само селянин от севера ще се намръщи и ще каже, че като тор изпражненията не са полезни, защото без проблем ще изгорят нежните кълнове и ще отровят почвата.

О, истинският номад знае цената на своя кон!

Бързите крака и острият поглед, мъдрият избор на път и усета за вода, здравата кожа и якият косъм, мазното му мляко — и вкусното месо.

Е, разбира се, и изпражненията.

Все пак нощем в пустинята е студено, а изпуснатите сутринта изпражнения до вечерта изсъхват и се превръщат в чудесно, макар и малко миризливо гориво. При горящите изпражнения можеш да се сгрееш, над тлеещите изпражнения можеш да сготвиш храна (конско месо, например). Е, а пресните изпражнения успешно се прилагат при натъртвания и синини…

Амал въздъхна и потърка насинената си скула. Суровите воини на Алхазаб вярваха, че колкото повече шамари получи новобранеца, толкова по-бързо ще стане достоен за званието защитник на пустинята.

Добрият Хамуд не знаеше, че в началото новите воини на Алхазаб няма как да се прославят и да се сражават, просто защото никой не ги пуска в битка (а и какви битки би могло да има в армията на великия Прозрачен бог, пред когото враговете треперят и приятелите се прекланят?). Първите два месеца воините събират тор за нуждите на армията (затова ги наричат „миризливци“), следващата половин година са момчета за всичко (и се изтощават толкова много, че ги наричат „духове“), после още половин година се учат да въртят оръжие (и вече ги наричат много по-уважително — „младите“), после получават правото да загребват храна от общия котел, а не да изстъргват остатъците от стените му (и затова ги наричат „черпаци“), а накрая започват с уважение да ги наричат „ага“, тоест „дядо“.

Амал тъкмо завършваше службата си като „миризливец“ и се готвеше да стане „дух“. Не че очакваше от това някакви драматични промени в живота си — но все пак се появяваше перспектива…

Тази вечер Амал имаше късмет. Вече беше намерил четири прекрасни, големи, сухи конски изпражнения. Ако намереше още едни, огънят щеше да се получи хубав и вероятно нямаше да го удрят много силно.

— Нищо, нищо… — шепнеше Амал. — Ще мине година и никой вече няма да ме бие. Самият аз ще бия всички!

— Ей, миризливец! — раздаде се внезапно в мрака гласът на Шамад, старшият в подразделението, в което беше зачислен Амал. Шамад беше широк в раменете, бърз в движенията и склонен към саморазправа. Освен това беше дядо и беше навършил двадесет години.

— Тук съм! — бързо отговори Амал. — Слушам!

— Търсят те тук… — с известно смущение в гласа каза Шамад. — От баща ти са дошли…

В първия миг Амал си помисли, че някой от братята му може би е дошъл в армията на Алхазаб. Но после осъзна, че по-големите братя баща му няма да ги пусне — ще бъде трудно да се пасе стадото, а за по-малките е още рано да търсят воинска слава. С тревога в сърцето той забърза към гласа на Шамад.

Край огъня, запален от друг млад воин, Амал видя всичките единадесет свои бойни другари. И всички бяха необичайно тихи. А до тях стоеше странна тройка — две съвсем млади момчета и кльощаво хлапе, което определено нямаше никакъв шанс да стане войник. И тримата бяха със светла кожа, като жители на кралството, макар и постояли повечко под жаркото слънце, и с доста невойнствени лица. Но пък двете по-големи момчета бяха облечени в плътно прилепнали черни дрехи, донякъде напомнящи за бойното облекло на зловещите асасини. Впрочем, всички знаят, че асасини от много, много отдавна не са се появявали сред хората!

— Тука при тебе са дошли — колебливо започна Шамад. Изглеждаше някак много странно — лицето му беше смачкано и надрано, сякаш… ами, сякаш, например, здраво са го налагали с метла, като тези, които бяха преметнати на гърбовете на двамата по-големи гости. Но някой да победи якия Шамад, перфектно владеещ кривия нож — това Амал дори не можеше да си го представи.

Във всеки случай това със сигурност не би могло да бъде направено от две миролюбиви момчета и едно малко хлапе. Освен това надраскани бяха лицата и ръцете на всички воини, а това беше абсолютно нечувано — двама младежи да набият единадесет души!

— Здравей, Амал! — възкликна едното от момчетата, по-силното и по-високото. Пристъпи към Амал и без да се гнуси от миризмата, здраво го прегърна. — Аз се казвам Три и съм от племето на солопроизводителите. Това е моят приятел. Ти и неговият по-малък брат, блажения Аха. Баща ти, уважаемият Хамуд, при когото бяхме на гости, ти изпраща поздрави, ето това солено сирене и се интересува как си!

— При мен всичко е наред — отговори Амал и преглътна слюнката си. — Как са татко, майките ми, братята, сестрите?

— Прекрасно — зарадва го Трикс.

— А как са камилите и овцете? — продължи Амал.

— Добре си пасат и дават мляко — продължи Трикс. — Твоят скъп баща ни каза, че си постигнал голямо уважение във войските на великия Алхазаб и можеш да ни помогнеш в същото…

Някой от седящите около огъня воини нервно се изхили. Младежът на име Трикс се намръщи и погледна Шамад. Шамад плувна в пот и погледна хилещия се воин. Онзи се сви и покри главата си с ръце.

— Всички вие обичате славния Амал, синът на достойния Хамуд — каза вторият младеж с нежен мелодичен глас. — Нали така?

— Всички обичаме Амал! — в хор отговориха седящите около огъня.

— Ще се върнем и ще проверим — небрежно подхвърли Трикс. — Всички вие сте воини на славния Алхазаб, нали?

— Точно така! — в хор изреваха воините.

— И никога не обиждате по-младите?

— Никога!

— И ако дори само на един от вас му хрумне идеята да обиди някой от приятелите си, който изглежда по-млад и по-слаб, който не може да отстоява себе си, който ви се е подиграл с нещо… независимо дали от непознаване на воинските порядки, с нежните черти на лицето си или с метлата на гърба си… — докато говореше, Трикс започна да обикаля около огъня, с ръце отзад, — … тогава чудовищно угризение на съвестта, незабавно пробудило се в душата, ще започне да ви гризе отвътре, причинявайки страшна болка в тила, предизвиквайки страдание и желание да се разкаете!

— А! — извика един от воините и се хвана за главата. — Не, не, не! Аз никога, никога няма да обидя бойните си другари! Не, не, не…

— И това е правилно! — с кимване одобри Трикс. — И така. На какво се спряхме?

— На спазване на реда и дисциплината и неуморно поддържане на приятелска атмосфера в подразделението, независимо от срока на служба, произхода и физическата сила! — възкликна повторно изпотилият се Шамад.

— Правилно говориш — кимна Трикс. — Ще бъдеш старши в това подразделение.

— Аз и така… — започна Шамад и спря. — Слушам!

— Сега да се върнем към основния въпрос — продължи Трикс. — Ние, неопитните и неумели воини, искаме да служим на великия Алхазаб…

— Слава на Алхазаб, Прозрачния бог! — внезапно в хор изреваха войниците. Трикс се поколеба, но продължи:

— И сме толкова нетърпеливи да му служим, че просто нямаме сили да търпим дългите години на обучение. Искаме по-бързо да станем най-достойните от достойните. Как да го направим? Някакви идеи?

Настъпи тишина. Воините седяха около огъня, почесваха драскотините и синините си, въздъхваха и сбръчкваха чела, но никой не пророни нито дума. Най-силно от всички бърчеше чело Шамад, дори можеше да се чуе как от напрежението скърцат мощните кости на черепа му, но и той не успя да измисли нещо.

— Ще ми позволите ли да предложа една глупава идея? — плахо попита Амал.

— Разбира се! — оживи се Трикс.

— Утре следобед, по заповед на могъщия Алхазаб, ще се проведат традиционните месечни боеве между воини, за всеки желаещ. Победителят ще бъде приет в редиците на Фаворитите, охраняващи бога.

— Къде, къде ще го приемат? — не разбра Трикс.

— Ами първо ги наричаха Гвардия срещу обществени заплахи, а след това Кръгът с гарантирана бдителност. Това е личната охрана на Прозрачния бог.

— Хубава традиция! — зарадва се Трикс.

— Тъй като Прозрачният Бог е най-силният магьосник в света, той няма нужда от магическа защита — предпазливо добави Амал. — И на състезанието Алхазаб лично следи за това боевете да се провеждат без никаква магия.

Трикс кимна. После реши да уточни:

— А какви оръжия може да се използват?

— Всякакви — отговори Амал.

— И това също е хубава традиция! — усмихна се Трикс.

 

 

… Когато голяма армия лагерува в пустиня, по обяд много малко хора излизат от шатрите. Патрулите обикалят унило, обвити в бели дрехи от главата до петите (само глупавите северняци се опитват да се съблекат в жегата, жителите на юга знаят, че дрехите предпазват не само от студа, но и от жегата). Тичат по задачи куриери (именно в най-голямата жега на всеки командир му хрумва мисълта: дали да не попитам другия командир как му се отразява тази жега?). Млади воини водят на водопой камили и коне (само за тях е отреден този каторжен труд).

Но днес лагерът на Алхазаб се наслаждаваше на прохлада. Рано сутринта Прозрачният бог излезе от своята шатра, протегна се, погледна към небето и съобщи, че сега ще се появят облаци. Пет минути по-късно някъде откъм морето се появиха облаци. Неведома сила ги подхвана над горещите вълни, събра ги накуп и с дива скорост ги домъкна в пустинята. Ако облаците можеха да мислят и говорят, те искрено биха се възмутили от факта, че им е било предопределено да се стопят над пустинята без следа, подчинявайки се на волята на могъщ магьосник, а не да изживеят своя кратък облачен живот в нормална обстановка.

За щастие облаците са просто съвсем мънички капчици вода и лед във въздуха, така че те не могат нито да мислят, нито да говорят, нито да се възмущават от поведението на Прозрачния бог. Те могат само да долетят и да увиснат над оазиса Джем-бил, където бавно да се изпаряват под лъчите на слънцето, защитавайки войниците на Алхазаб от жегата.

Не че Алхазаб считаше за необходимо да осигури прохлада на воините, които ще се състезават за правото да го охраняват. Ако някой от тях не издържи на горещината и падне мъртъв — сам си е виновен. Но бидейки човек макар и неук, но не глупав, Алхазаб прекрасно разбираше, че сто-двеста зрители, загинали на масово мероприятие, няма как да допринесат за укрепването на авторитета на вожда. Докато навреме призованите или разпръснати облаци — точно обратното.

Затова над оазиса Джем-бил имаше скупчени абсолютно немислими за пустиня облаци, а събралата се да погледа публика се наслаждаваше на прохладата — или плътно се увиваше в бурнусите си, в зависимост от това от коя част от пустинята беше дошла да служи на Прозрачния бог. Междувременно на дъното на пресъхналото езерце, което щеше да се използва за арена, се събираха бойците.

Първият беше воин с прякор Тарантулата. Млад, крехък на вид, той още от дете се калявал с ухапвания от отровни паяци, в резултат на което придобил потресаваща гъвкавост, устойчивост към отрови и пълна нечувствителност към болка. Беше облечен в кожена броня в синьо и червено. Предпочиташе да се бие с две дълги въжета, на чиито краища бяха закрепени тежки топки с шипове.

Втори излезе навъсен здрав планинец, когото всички наричаха Скачащата мишка. Казваха, че усъвършенствал уменията си, като наблюдавал скачащите мишки (от чиито кадифени кожи беше ушита черната му дреха). Най-много предпочиташе ръкопашния бой, но също така прекрасно мяташе камъни и стреляше с прашка.

Третият воин, бивш рицар от кралството според слуховете, се побъркал от жегата и останал завинаги в пустинята. Така и си ходеше в желязна броня, която сваляше много рядко — само ако камилата му повече не издържаше миризмата и започнеше да рита. Но шлемът си Желязоглавият, както го наричаха, не сваляше никога.

Четвъртият беше млад мъж с неизвестен произход, намерен като бебе в яма близо до някакъв малък лагер. Ходеше винаги с червено наметало, в битка също предпочиташе ръкопашния бой и настояваше да го наричат Обикновения човек.

Петият беше мрачен неразговорлив дивак, който никога не се бръснеше и не се подстригваше, облечен в парцаливи дрехи и биещ се със страховити железни ръкавици, от които стърчаха тънки остриета. Заради големия си апетит беше получил прякора Лакомника.

Шестият, когото наричаха Капитана, беше облечен в червено-синя кожена броня, сражаваше се с остър кръгъл щит, подходящ както за защита от удари, така и за мятане по противника.

Такива бяха прославените воини, които претендираха за място сред Фаворитите, охраняващи бога!

И когато до тях на арената излязоха двама хлапаци, макар и облечени в черни дрехи по подобие на прославените в легендите асасини, но въоръжени кой знае защо само с метли, дружен смях разтресе оазиса. Смееха се младите войници, смееха се старите опитни воини, смееха се военачалниците и приближените на Прозрачния бог.

Дори самият Алхазаб си позволи да се усмихне.

— Оттеглете се с достойнство, деца — тихо каза Обикновеният човек. — Престорете се, че сте излезли да изметете арената и си тръгнете. Ако случайно ви осакатят, ще бъде много обидно.

— Ние излязохме да се сражаваме за правото да бъдем в охраната на Прозрачния бог! — гордо отвърна по-големият юноша. — Аз се казвам Три, а приятелят ми — Ти. Ние сме воини и имаме право да се бием на арената!

— Тук е място за истински герои, а не за деца — опита се да ги уговори Тарантулата. Самият той беше не беше много по-възрастен от самоуверените юноши, но се радваше на заслуженото уважение на своите другари.

— Тогава можеш да си тръгнеш! — със звънък глас отговори вторият юноша.

След подобно оскърбление дори добрият Тарантула се отказа от всякакви опити да отрезви хлапаците. Желязоглавият въздъхна тежко изпод шлема си и каза:

— Ех… младост…

Раздаде се ревът на тръби — беше време за схватка.

И в този момент Алхазаб вдигна ръка. Гласът му, усилен с магия, се разнесе над целия оазис:

— Първо, нека се бият тези смели деца. Единият от тях ще влезе в битка с Тарантулата, другият ще започне двубой с Обикновения човек. И… нека сме снизходителни към дързостта на младите.

Тарантулата и Обикновеният човек сведоха глави. Заповедта на Алхазаб беше ясна — да ступат младежите, но да не ги убиват. Одобрителен тътен се разнесе по редиците на номадите — добротата на Прозрачния бог трогна дори суровите сърца на воините на пустинята.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Поемам този в червено и синьо — каза Трикс.

— Те и двамата са в червено и синьо — отбеляза Тиана.

— Вземам този с наметалото — уточни Трикс.

— Тогава за мен е този с въжетата — кимна Тиана.

Двамата прославени воини бавно пристъпиха към младежите. Изведнъж, когато все още ги разделяха десетина стъпки, Тарантулата подскочи и хвърли напред бодливите си топки. Целеше се не в самите момчета (такъв удар лесно би убил някого), а леко встрани, за да може след това с рязко дръпване да ги увие с въжетата като паяжина и да ги събори на пясъка. Тарантулата имаше добро сърце и по възможност предпочиташе да върже врага и да го остави в ръцете на палача, а не сам да го убива.

Но този път при Тарантулата нещо се обърка!

Момчетата дружно вдигнаха метлите си и прихванаха въжетата във въздуха. Рязко дръпване — законтряне — и Тарантулата с изненада осъзна, че всъщност той лети с лицето напред, подчинявайки се на опънатите въжета!

Тарантулата пусна оръжието си, претърколи се по пясъка и вече без да подценява противника, извади два мехура с клей, получен от варени паяци. Едно хвърляне — и лепкавата отровна течност щеше да залее очите на наглите хлапета!

Но метлата в ръцете на Трикс рязко се извъртя и изби мехурите директно в лицето на самия Тарантула! Той изпищя и започна да отделя лепкавия клей от клепачите си. Но Трикс вече се беше завъртял и с всички сили стовари метлата право върху главата на Тарантулата.

Тарантулата разпери ръце, погледна изненадано към облачното небе и рухна на пясъка. Широко отворените му очи сякаш питаха: „Как? Мен? Защо?“

Виждайки поражението на Тарантулата, Обикновеният човек наведе глава и се втурна към Тиана с надеждата да я сграбчи със силните си ръце. Но Тиана опря метлата в пясъка и посрещна атаката му с насочена към него дръжка. Ударът улучи героя в стомаха, но инерцията му беше толкова голяма, че той продължи да се движи — и прелетя на дръжката над Тиана, след което зарови глава в пясъка.

— Силата ми ме напусна… — изстена Обикновеният човек и зарида.

Зрителите зашумяха. Някои възмутено възкликнаха, притеснени от поражението на другарите си, но повечето искрено се радваха на появата на нови герои. Ранените бяха изнесени на ръце.

Алхазаб вдигна ръка и веднага настъпи тишина.

— Лакомника и Скачащата мишка — спокойно каза Прозрачният бог. — Бой без правила!

Трикс и Тиана се спогледаха и застанаха рамо до рамо. Лакомника и Скачащата мишка също се спогледаха. Намигнаха си, кимнаха — и едновременно се втурнаха в атака. Скачащата мишка не бързаше да се приближава, бягаше бавно, като в същото време хвърляше с всичка сила остри камъчета. Едно от тях попадна в рамото на Трикс — и ръката му почти се парализира от болка.

А Лакомника директно се засили за ръкопашен бой. Разперил ръце с ужасните ръкавици с шипове-нокти, той ревеше зловещо като див звяр и кръвожадно пулеше очи.

Нямаше какво повече да се чака. Планът на нападателите беше прост и ясен — докато те се разсейват в схватката с Лакомника, Скачащата мишка щеше да ги замерва с камъни.

Трикс се завъртя и със заучено в тренировките движение хвърли метлата си в Скачащата мишка. Със заплашително бръмчене метър и половина дългия кленов прът, плътно обвит в гъвкава лоза, се устреми към лицето на нападателя, който оправда прякора си и подскочи, избягвайки ловко удара. Но метлата внезапно се завъртя във въздуха — и хиляди тънки орехови клонки шибнаха Мишката през лицето.

— Ай! — изкрещя Мишката и заподскача на място, нанасяйки удари с ръце във въздуха. — Ай-яй-яй!

Междувременно Лакомника вече приближи на разстояние за атака. Забави устрема си и започна много внимателно да наблюдава метлата в ръцете на Тиана. Трикс разбра, че ударите тук ще са безполезни, острите стоманени нокти щяха да срежат дори дръжка от желязно дърво.

Затова Трикс се хвърли в краката на Лакомника и с всички сила го ритна в коленете. Усещането беше такова, сякаш беше ударил по две парчета желязо. Но и Лакомника доста пострада — той подгъна колене, падна и смъртоносните му нокти се заровиха в пясъка. Тиана не пропусна този шанс — скочи на гърба му и започна да го удря с дръжката на метлата, пречейки му да се обърне или да измъкне ръцете си.

— Достатъчно! — прекъсна битката Прозрачния бог. — Не убивайте тези… нелоши воини.

Опозорени и нещастни, Скачащата мишка и Лакомника се оттеглиха.

— Много, много добре — замислено продължи Алхазаб. — Нима наистина владеете изкуството на асасините?

— Да, Прозрачен бог! — възкликна Трикс. — Сами го изучихме със самоучител!

Алхазаб кимна.

— Прекрасно сте се справили. Е, да продължаваме… Капитана и Желязоглавия!

Беше ясно, че за последни Прозрачният бог беше оставил най-силните противници. Трикс стисна по-здраво метлата в ръката си и погледна Тиана.

— Пази се от щита му! — прошепна момичето. — Чух за него от Амал… всички мислят, че е само за защита, но той го ползва и за атака!

— Повече ме притеснява рицаря… — призна Трикс.

Двамата герои приближаваха, бавно и неумолимо. Трикс помисли за секунда и каза:

— Да вървим!

И те тръгнаха срещу тях.

Капитана и Желязоглавия се спогледаха. Не бяха свикнали тях да атакуват и това ги разтревожи. Капитана рязко изтегли назад ръката с щита и със страшна сила го хвърли към Тиана.

Момичето приклекна и в мига, когато свистящият и въртящ се щит прелетя над главата й, вдигна метлата си. Дръжката попадна в центъра на щита и той прекъсна полета си, завъртайки се на метлата, буквално като въртяща се чиния. Капитана онемя. А Тиана с ловки движения на метлата спря въртенето на щита, хвана го в ръка и тръгна към Капитана. Той веднага застана в отбранителна позиция, подготвяйки се да избегне хвърления снаряд.

Но Тиана нямаше намерение да хвърля щита. Тя приближи на крачка от Капитана и с всички сили го удари с него по главата! Капитанът подбели очи и рухна на земята.

— Леле… — прошепна Трикс.

— Напразно пренебрегваше тренировките с кухненски прибори — прошепна му Тиана. — Щитът всъщност е просто един голям тиган!

Осъзнавайки, че е останал сам, Желязоглавия изрева и извади огромен меч. Ударите му бяха редки, но със страшна сила — и неумолимо приближаваше към юношите. Нападайки го от две страни, Тиана и Трикс успяха да му нанесат няколко сполучливи удара — но бронята надеждно защитаваше лудия рицар.

— Не можем да пробием бронята му! — безпомощно възкликна Тиана.

Трикс също много добре го осъзнаваше. Методите на асасините, при цялата им ловкост, бяха слабо пригодени за битка с оковани в броня рицари. Тук дори остър нож или нормален меч с нищо не можеха да помогнат — обикновено един рицар трябваше да го млатят поне двадесет минути с тежък меч, преди той да не издържи на синините и натъртванията и да помоли за милост. А случаите, когато се е стигало до пробиване на бронята, бяха толкова редки, че бяха възпети от менестрелите (макар че, като правило, проблемът тук не е в силата на удара и остротата на меча, а в слабостта на бронята).

Разбира се, ако биеш Желязоглавия с тояги много, много дълго време, то той няма да издържи грохота и ще помоли за милост. Но за това трябва да го налагаш толкова дълго, че той ще има време да избие цяла армия…

Като се въртяха и подскачаха около могъщия воин, Трикс и Тиана избягваха ударите и го ръгаха с дръжките или с клонките на метлите си. Но от това сякаш нямаше никакъв ефект. Ех, ако можеше да се използва магия! Но Прозрачният бог веднага щеше да усети, че нещо не е наред…

В пълното си отчаяние Трикс с всички сили удари Желязоглавия под мишницата, където рицарят беше покрит не от плътна броня, а от плътна желязна мрежа, която отдавна беше ръждясала от потта. Мрежата беше толкова ситна, че дори и дръжката да беше проникнаха между нея, щеше да е само върхът й. Но Желязоглавия рязко трепна, замръзна и… се изкикоти.

— Под мишниците! — извика Трикс и започна с всички сили да върти и мърда метлата.

Тиана веднага се присъедини от другата страна.

Рицарят замръзна с вдигнати ръце и само се тресеше и кикотеше. Очевидно от много отдавна не се беше чесал и неочакваното гъделичкане за него се превърна в непреодолимо изкушение.

Възползвайки се от момента, Трикс вдигна от земята оставеното от Тарантулата въже и го усука около краката на рицаря. Желязоглавия вяло размаха меча си, но така и не успя да нанесе удар. Кикотейки се и дрънчейки на желязо, лудият воин падна на пясъка. Трикс взе второто въже и с всички сили върза ръцете на рицаря.

— О, не спирайте! — изстена рицарят. — Чешете ме! Чешете!

От състрадание Трикс и Тиана продължиха още около минута да гъделичкат рицаря през плетената ризница. После Трикс захвърли метлата и стегна въжетата по-здраво. Желязоглавия остана да лежи като обърната по гръб костенурка.

Обръщайки се към Алхазаб, Трикс се поклони и извика:

— Ние победихме всички съперници, Прозрачен бог! Достойни ли сме да се присъединим към редиците на твоята стража?

Алхазаб размишлява цяла минута. После каза:

— Да, вие победихте всички съперници. Но не и един друг. Бийте се помежду си.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Съгласи се — прошепна само с устни Тиана. — Аз ще се предам…

Трикс поклати глава, падна на колене и възкликна:

— О, Прозрачен бог! Искай от нас каквото искаш, дори и живота ни! Но не ни карай да се бием помежду си! Ние сме побратими и сме се заклели никога да не вдигаме оръжие един срещу друг! Не ни карай да се лишим от честта си, защото не подобава на стражите на велик владетел да бъдат безчестни!

Алхазаб изсумтя. После погледна назад към своите съветници, а след това и към воините.

Воините изглеждаха много сериозни. Мнозина кимаха. Воините всъщност приемат неща като братството много сериозно.

— Добре — кимна Алхазаб. — В твоите думи има дързост, но има и благородство. А аз ценя и благородството… и дързостта. Самият аз съм такъв!

Прозрачният бог се засмя и воините избухнаха в одобрителни възгласи.

— Ето ви злато, за да си купите камили и достойни оръжия — Алхазаб замахна с ръка и хвърли на арената кожена кесия. — Харесва ми вашият стил, но воинът трябва да се бие с меч, а не с метла! Тази вечер постъпвате в моята стража.

След тези думи Алхазаб се обърна и влезе в шатрата си. А на арената се втурнаха воините на Прозрачния бог — всички искаха да поздравят новите герои с добра дума и да ги потупат по рамото.

От тълпата Трикс и Тиана се измъкнаха чак след половин час — полуоглушали и прегърбени от болки в рамената.