Сергей Лукяненко
Неспокойкото (14)

4

Много е страшно да крачите трима в тъмно древно подземие, където стените и таванът са потънали в мрак, а светлината на двете факли едва разпръсква мрачните сенки. Стръмното стълбище, на което само от едната страна има парапет, докато другата свършва с пропаст, се спуска все по-надолу и по-надолу, към мрачните дълбини на земята. Някъде много далеч капе вода, други звуци няма — може да се чуе единствено уплашеното дишане на приятелите и предпазливите им стъпки. Е, и ехото, разбира се, в подземията винаги има зловещо ехо, от което по гърба пробягва хлад и изглежда сякаш някой се промъква отзад…

Много е страшно да крачите трима в подземие. Непременно ще се намери някой, който ще се страхува повече от другите, ще хване ръцете на приятелите си с потни ръце, ще трепва при всеки звук и, за да потисне страха, непрекъснато ще бърбори, вселявайки ужас в сърцата на останалите двама.

По-страшно е само ако сте двама. Когато се окажете само двама на страшно място и всеки се опитва да изглежда смел, фукайки се пред приятеля си. Говори смели думи и се смее, а ужасът стиска сърцето му с ледена ръка, и ето думите вече замръзват на устните му, потъвате в зловеща тишина и приятелят ти жално изхлипва, губейки и последните остатъци от самообладанието си.

Но най-страшно, разбира се, е когато си сам. Тогава каквото и да правиш — съсредоточено да мълчиш, гледайки пътя, или да ругаеш с мръсни думи, или да пееш весели песни — така или иначе няма да забравиш нито за миг, че си сам и няма кой да ти помогне.

— Хубаво е, че сме трима — каза вървящият отпред Трикс.

— Много е добре, че сме трима, аха — подкрепи го Халанбери. — Просто е прекрасно и изобщо не е страшно, нали? А още по-добре щеше да е, ако бяхме тръгнали цял отряд. Например, ако имахме могъщ мъдър магьосник — като Лапад например, после някой силен рицар с огромен меч, като сър Гламор например, и могъщ варварин като Хорт, а също и свикнал с подземията гном, като Паклус например…

— Паклус не е гном, а четвърт гном! — поправи го Трикс. — Размечта се… остава и елф за помощник да си пожелаеш…

— Аха! С елф ще е страхотно — съгласи се Халанбери. — И с Йен също, той е добър.

— С толкова огромна компания непременно ще се случи беда — каза Тиана.

— А с нас няма да се случи? Наистина? — подкупващо попита Халанбери, стискайки джобното ножче.

Никой не му отговори. Стълбището ставаше все по-стръмно и по-стръмно, стъпалата — все по-изтъркани и по-тесни. Накрая дойде моментът, когато Трикс спря и каза:

— Това е! Не можем да продължим повече, всеки миг може да се плъзнем надолу!

— Тогава да се плъзнем! Като на пързалка! — радостно предложи Халанбери. — Че вече ми омръзна да ходя!

— Какво говориш? — ужаси се Трикс. — Ами ако там долу има бездънна пропаст? Или остри пики и копия? Или просто купчина камъни? Как може да си толкова безотговорен и неразумен?

— Трикс… — замислено каза Тиана. — Помниш ли какво каза Лапад?

— Че ни напуска.

— Не, другото. Заповяда да слушаме Халанбери, дори ако съветите му изглеждат нелепи…

Трикс озадачено се почеса по тила. Вече се бяха спуснали на голяма дълбочина и не бяха срещнали никакви странични проходи и разклонения. Трябваше или да се върнат, или да послушат съвета на Халанбери.

— Бих могъл да призова светлина с магия — каза Трикс. — Но ако някой ни наблюдава, веднага ще разбере, че сред нас има магьосник.

— А наблюдават ли ни? — изплаши се Халанбери.

— Струва ми се, че през цялото време усещам в тила си втренчен поглед — призна Трикс. — Не злобен, но много напрегнат и внимателен.

— Аз те гледам — обясни Тиана. — За да не поглеждам надолу, гледам тила ти. Между другото, трябва да се подстрижеш.

Трикс, който като всеки нормален юноша не обичаше да се подстригва, потръпна.

— Лоша поличба е да се подстригваш по време на пътуване — каза той.

И като замахна, пусна факлата надолу по стълбите.

Всички със замрели сърца проследиха как тя се затъркаля надолу, ускорявайки все повече и повече, след това се чу лек пукащ звук и огънят затрептя, ставайки малко по-мътен, сякаш през стъкло.

— Като че ли нищо… — каза той. — Добре. Ще тръгна първи и ако всичко мине нормално, ще ви извикам.

Като се опитваше да не мисли повече за това, което го очаква долу, той седна на стръмните стъпала и се запързаля надолу. Стъпалата почти веднага изчезнаха напълно, остана само наклонен жлеб, по който Трикс се носеше в пълен мрак. Ужасно му пречеха бойната метла и торбата с багаж, които той не свали от гърба си. По-горе пламъкът на факлата в ръцете на Тиана бавно намаляше. Отдолу светлината на факлата, хвърлена от Трикс, бавно се увеличаваше. Изглеждаше, че до нея е все още далече, но внезапно нещо меко удари Трикс в краката — и той се оказа във вода!

Трикс плуваше много зле, а подземното езеро се оказа ужасно дълбоко. Вълшебната факла лежеше някъде дълбоко на дъното и спокойно си гореше във водата — в случая престараването на Лапад изигра лоша шега на Трикс. В паниката си той заблъска с ръце и крака, изплува, хвана се за края на каменния улей и изкрещя:

— Да бъде светлина!

Древното заклинание не го подведе, дори се получи по-добре от обикновено. Наоколо лумна бледо сияние и Трикс успя да се огледа. Краят на стълбището с изтърканите стъпала стигаше до огромно подземно езеро с невероятно прозрачна чиста вода. Брегът изглеждаше много близо, на около пет метра, и Трикс малко се успокои — дори той можеше да преплува такова разстояние.

— Чакайте, не слизайте още! — извика той нагоре, гледайки мъничкото петънце светлина. В отговор светлинката потрепна наляво и надясно и бързо се плъзна надолу. Трикс изруга с пълен глас и заплува настрани — и след половин минута Тиана с плясък цопна във водата — без да изпуска факлата си, а след нея — и Халанбери.

Трикс помогна на Тиана да се хване за камъка, а Халанбери, колкото и да е странно, се оказа добър плувец. Той изплува сам и радостно извика:

— Уха! Топличка!

Водата наистина беше топла, сякаш не от подземно езеро, а от някое южно море.

— Ще можеш ли да доплуваш до брега? — като взе факлата от Тиана, попита Трикс. Замахна и хвърли факлата на брега.

— Ще доплувам — смело каза Тиана и заплува към брега, като по женски загребваше с ръце под себе си. Трикс, въпреки тежката торба на гърба си, заплува до нея. Халанбери изпревари всички и стигна първи до брега. Излезе на камъка и веднага се прегърна сам, изсумтявайки:

— Студено!

Въздухът в пещерата беше наистина студен, единствено от водата идваше топлина. Или езерото беше омагьосано, или се простираше над жила подземен огън.

— Тиана, трябва да се преоблечеш — притеснено каза Трикс, докато помагаше на момичето да излезе от водата. За щастие, торбата им беше водонепромокаема. Трикс измъкна балната рокля и смутено погледна Тиана.

— Имам ли избор? — въздъхна принцесата. — Дай я…

Тя взе роклята и целомъдрено се отдръпна в мрака. Трикс хвана ръката на Халанбери и го отведе от другата страна на факлата.

— Няма с какво да се преоблечем — заспори момчето.

— Ще изстискаме дрехите си и ще ги облечем отново, ще ни бъде по-топло.

Така и направиха. Може би дрехите не станаха по-топли, но докато ги изстискваха, те малко се сгряха. Когато няколко минути по-късно момчетата се върнаха при факлата, Тиана вече ги чакаше, облечена в бродираната със скъпоценности рокля.

— Уау! — възкликна Трикс. В балната рокля Тиана изглеждаше доста по-голяма и по-красива от преди. — Леле…

— Сама ли се преоблече? — изненада се Халанбери. — Обикновено викаш две прислужнички…

— Прислужничките са заради традицията — изсумтя Тиана. — Е, наистина ли е красива?

Трикс закима.

— Затегни ми връзките на гърба — помоли Тиана.

Трикс с омекнали крака пристъпи към принцесата и с треперещи ръце започна да стяга копринените лентички между лопатките. Разбира се, той почти нищо не виждаше в тъмнината (заклинанието за светлина вече се беше разсеяло и светеше само факлата), но парчето гол гръб с размер на длан го развълнува много повече, отколкото би могъл да си представи тийнейджър, живеещ в друг свят — с телевизор, компютър и лъскави списания. Дори това, че Тиана леко трепереше от студа, а гърбът й беше настръхнал, изобщо не намаляше преживяването на младия магьосник.

А най-вече Трикс се притесняваше, че Тиана ще забележи вълнението му.

— Гадни връзки, нали? — съчувствено попита Тиана. — Балните рокли са такива… Честно казано, момчетата имате много по-удобни дрехи. Ако на жените позволяваха, щях да нося панталони. Е, красиви някакви, със скъпоценни камъни, бродерия…

От думите й Трикс малко се успокои и довърши връзките, завързвайки ги за по-сигурно с троен моряшки възел.

— Благодаря — каза Тиана, без да се обръща. — Наистина ли ти хареса роклята?

— Аха — тихо отвърна Трикс и усети как заприличва на Халанбери. — Много ми хареса.

— Прилича на сватбена — каза Тиана. — Баба ми имаше подобна. Аз много приличам на нея, но баба беше по-висока…

— Видях паметника — каза Трикс и веднага се изчерви.

Тиана също се изчерви, но Трикс не видя.

— И косата й беше много дълга и гъста — каза Тиана.

— Да, прекалено! — разпалено каза Трикс. — Изобщо нищо не се вижда, от която й страна да я погледнеш…

Той млъкна и мислено с всички сили се плесна по челото. И тъй като при добрите магьосници дори мислите имат сила, челото леко го заболя.

— Тя беше много загрижена за народа си! — пламенно каза Тиана. — А иначе беше много скромна и добре възпитана… и аз много се гордея с нея!

— Разбира се! — подкрепи я Трикс. — Изобщо не се съмнявам, че ти би направила същото!

Настъпи неловко мълчание.

За щастие в този момент към тях приближи отегчения Халанбери и възкликна:

— Аха! Справихте ли се с роклята? А аз ето какво намерих, аха!

Той тържествено протегна мръсната си длан, върху която под светлината на факлата ярко блестеше монета.

— Самаршански четвърт динар — каза Трикс и едновременно с облекчение и съжаление се отдръпна от Тиана. — Нов, с профила на Абнувас! Сигурно Алхазаб го е загубил преди три години.

— Значи сме на прав път… — каза Тиана, гледайки с леко негодувание Халанбери. — Хм… Лапад беше прав, ти ни даде добър съвет!

— Не съм изненадан, че Лапад е прав… — каза Трикс, връщайки монетата в настоятелно протегнатата ръка. — Къде намери монетата?

— Там! — посочи Халабъри в мрака.

— А защо си ходил там? — обвинително попита Тиана.

— Трябваше — не се впусна в подробности момчето.

— Да вървим — реши Трикс. Изцеждайки (много внимателно) мокрите асасински дрехи на Тиана, той ги прибра в торбата, отлагайки изсушаването им за по-късно. Третата, последна факла, реши засега да не я пали. — Значи се е случило така. Алхазаб, изгубвайки се в пустинята, се скрил от пясъчната буря в старите руини. Вдигнатият от бурята пясък залепнал за вълшебната стена и той е видял надписа. Прочел го… и някак си е отгатнал вълшебната дума.

— А може да е знаел само една вълшебна дума — изсумтя Тиана. — „Моля…“

— После е влязъл, вратата се е затворила зад него, той се спуснал надолу и все по-надолу, в пълен мрак… е, може би си е направил някаква факла, преди да мине през вратата… — размишляваше на глас Трикс. — И когато стълбите се превърнали в пързалка, той махнал с ръка — и казал „да потегляме“…

— Е, едва ли е казал точно това — скептично се обади Тиана.

— Няма значение! Да кажем, че е казал „малка стъпка на един човек — голяма стъпка за цялото човечество“ — вдъхновено каза Трикс. — И се запързалял надолу. Паднал в езерото. Изплувал. Отърсил се и продължил в тъмнината… Какво пък! Ще тръгнем по неговите стъпки! Води ни там, където си намерил монетата, Халанбери!

— Само нека да вървим малко наляво или малко надясно — притеснено каза Халанбери.

Така и направиха. Тръгнаха напред, но малко вляво. Блъснаха се в стената на пещерата. Известно време ругаха Халанбери, защото винаги е по-лесно и по-приятно да се караш на по-малките, отколкото на себе си. После Халанбери се обиди, отстъпи встрани и се натъкна на изгоряла факла и стрелка, нарисувана със сажди върху един камък. Явно Алхазаб не е бил толкова глупав, че да не отбелязва пътя си. Простиха на Халанбери и тръгнаха в посоката, която сочеше стрелката.

И там видяха светлината.

В пещерите светлините могат да бъдат различни. Ако в далечината се вижда мътна жълта светлина — ура, това е изход към повърхността, това е слънчев поздрав към подземните дълбини. Ако премигват две зловещи червени точки — трепери, пътнико, това са очите на ужасно чудовище! Ако примигват две зловещи червени чинии — тогава трепери още повече, защото това са очите на много голямо страшно чудовище! Ако проблясват разноцветни искри, тогава ти е провървяло и си се натъкнал на залежи от скъпоценни камъни, но бъди внимателен — наблизо може да има гноми! Ако срещу теб се движи танцуващият пламък на факли, скрий се и виж кой ги носи. А ако видиш светещ надпис „ИЗХОД“, то най-вероятно ти изобщо не си в пещера.

Светлината, която сега видяха, беше много странна — зеленикавосиня, равномерна, нетрепваща. Трикс веднага си спомни биографията на Гуин Девиан, отчаян авантюрист и мошеник, който в неизследваните изби на кралския замък срещнал светеща с аквамаринова светлина русалка, която плувала в басейн с вода, поддал се на сълзливите й молби, целунал я — след което опашката на русалката паднала, тя се превърнала в красиво момиче и помолила Гуин окончателно да премахне проклятието от нея. За целта трябвало от всеки сандък в кралската хазна да се вземе по една монета, а парите да се похарчат в кръчми или други увеселителни заведения в столицата. Тази история разказал Гуин на краля и неговите придворни, когато стражата го хванала на портата с тежка торба, пълна със златни и сребърни монети. Крал Маркел (Трикс не беше сигурен кой точно) се отнесъл скептично към историята, но развълнуваните от романтичната история благородни дами се примолили на краля да спаси русалката и Гуин бил пуснат в града заедно с торбата пари. Трябва веднага да признаем, че проклятието все пак било свалено — месец по-късно Гуин се върнал при краля с хубавичко момиче, което обявил за разомагьосаната русалка, поискал солидна зестра за нея и заминал на сватбено пътешествие в морето.

Трикс не вярваше напълно в искреността на Девиан. Но във всеки случай светеща русалка в подземие е толкова рядко нещо, че просто не може да се повтори два пъти. Така че Трикс спря и започна да си припомня някое проучващо заклинание.

Тиана също спря. Тя не беше чела историята на Гуин Девиан, тъй като нея се стараеха да не я дават на неомъжени момичета. Затова пък си спомни за един луд алхимик, който помолил регент Хас за финансиране, за да изследва горимите свойства на подземния газ. Според алхимика този газ, ако се пробие дупка в земята, би могъл да се използва за отопление и осветление на градове и, ако е необходимо, за взривяване на врагове. Не се знае коя от перспективите повече привлякла Хас, но той дал пари на алхимика. И алхимикът се заселил в планината в покрайнините на града, наел гноми, които пробили дупка в земята, и построил огромна насмолена бъчва, в която смятал да събира газта. В крайна сметка експериментът завършил с пълен успех — газът изпълнил бъчвата и избухнал с оглушителен гръм, като осветил и дори леко затоплил целия град. Точно такъв синкавозелен пламък видя Тиана от балкона на двореца няколко мига преди в небето над нея да прелетят горящи дъски, псуващи гноми и крещящият алхимик. Споменът не беше от най-приятните и Тиана спря.

Но малкият Халанбери не само не беше чел съмнителни биографии, но и не си спомняше прочутия алхимичен взрив. Затова, когато видя светлината, той радостно изкрещя и се втурна напред, без да реагира на виковете на Тиана и Трикс.

— Русалка! — извика Трикс.

— Газ! — извика към брат си Тиана.

Но той беше прекалено възхитен от проблясването на светлината и продължи да бяга.

Трябваше да го последват без каквато и да е подготовка и разузнаване, подобаващи на предпазливи и здравомислещи пътници.

След няколко мига стана ясно, че от просторната пещера с езерото те бяха попаднали в широк коридор с видимо изкуствен произход. За това подсказваха: равните, изсечени с простовато изящество стени; постлания със старателно наредени гладки камъни под; инкрустираният с полускъпоценни и декоративни камъни таван; стърчащите от стените светилници с форма на бронзови русалки, в чиито отворени уста гореше газ със синьо-зелена светлина; както и седемте гнома с кирки на рамото, които вървяха срещу тях.

Виждайки тичащият към тях Халанбери и следващите го Трикс и Тиана, гномите веднага спряха и построиха прочутата в цял свят гномска копа — най-малкият застана отпред, за да отреже краката на противника, а други трима се покатериха на раменете на другарите си, за да се изравнят по височина с врага, и стиснаха кирките в готовност. Конструкцията наистина напомняше на малка бронирана копа, израснала изненадващо в тунела. Казваха, че в подобен боен строй гномите са в състояние да се бият по цял ден от зори до здрач, за което значително способства популярната сред техните деца игра „на кавалерия“.

Осъзнавайки, че сега може да започне кървава битка, при това гномите са много устойчиви към бойна магия, а доспехите и брадите ще ги предпазят дори от най-добрата бойна метла, Трикс с отчаяно усилие догони Халанбери, сграбчи яката му и го спря. Седем чифта предпазливи очи недоверчиво гледаха Трикс над буйните бради и гъстите вежди. Остро наточените кирки проблясваха в пламъците на светилниците. От устата на един от гномите стърчеше недоядено парче сушено месо, което донякъде намаляше цялостния патос на картинката, но той енергично работеше с челюсти по този проблем.

Като цяло Трикс беше добре разположен към гномите, много по-добре, отколкото към прекалено надутите елфи. В допълнение, славният рицар Паклус, при когото той известно време (малко повече от ден) служи като оръженосец, беше четвърт гном — и беше славен дребосък. Бедата беше в това, че много малко се знаеше за гномите в кралството (както и в Самаршан, впрочем). Те охотно търгуваха с хората и се биеха с удоволствие, но в градовете се заселваха рядко, още по-рядко се сродяваха с хора, а в своите подземни градове допускаха много, много неохотно. Малкото подробни описания на гномския живот и обичаи, писани от пътешественици и търсачи на приключения, изглеждаха доста правдоподобни, но, за съжаление, в почти всичко си противоречаха. Според един трактат, може би най-известният и авторитетен, при среща с враждебно настроени гноми трябва веднага да клекнете, за да сте по-ниски от тях, и по този начин да покажете дружелюбието си. Но друг, не по-малко авторитетен източник твърдеше, че подобен жест само ще обиди и разгневи гномите, така че трябва да се изправите възможно най-много и дори е желателно да си сложите висока шапка на главата, защото гномите се страхуват да нападат тези, които са по-високи от тях.

Затова Трикс се поколеба, без да знае дали да клекне или да се изправи, и пропусна момента първи да започне разговор. Започна го Халанбери, крещейки радостно:

— Гномчета!

Очите на гномите станаха стъклени. Трикс с ужас си спомни, че в едно нещо всички изследователи бяха съгласни — при общуване с гноми не трябва да се използват никакви умалителни думи. И още повече такива, които се отнасят за самите гноми, като „гномчета“, „ръчички“, „брадички“…

— Наистина ли живеете тук? — продължи да бъбри Халанбери. — Нали ще ни помогнете, аха? Ние тук се загубихме! А вие нали всичко-всичко тук знаете! Ой, какви красиви доспехи имате… а с тези кайлове сигурно всеки камък може да се разцепи?

Изведнъж лицата на гномите омекнаха. Разбира се, по отношение на лицата на гномите тази дума може да се използва относително — това е същото като да се каже, че варовикът е по-мек от гранита. Разбира се, че е по-мек, но все пак не е перо.

— Може, малко човече — с неочаквано приятен и мек глас каза застаналият отпред гном. На ръст той беше точно колкото Халанбери. — Това е универсален инструмент за битка и копане в планината, изработен от легирана молибденова стомана, с куха тръбна дръжка, подсилена отвътре с ребра за по-голяма якост. Обикновено хората го наричат кирка… но ние предпочитаме добрата стара дума „кайло“.

— Аха! На мен също повече ми харесва „кайло“ — кимна Халанбери. — Толкова е… твърдо. Респектира.

Гномите, стоящи отзад, свалиха кирките (извинете — кайловете) и се придвижиха напред. А Халанбери продължаваше:

— Кажете ми, защо всички имате двузъби кайлове? Нали камъкът се разбива по-удобно с чук.

Трикс побутна Тиана и попита:

— Хей, нали баща му първо беше провалил се менестрел, а после градинар? И никога не е бил рудокопач?

— Неговият баща е моят баща — изсумтя Тиана.

— Ами… аз за приемния. Откъде Халанбери знае толкова много за инструментите?

Тиана разпери ръце.

— Не знам!

Гномите пристъпиха напред и се събраха около Халанбери. Малкият гном кимна и каза:

— По-удобно е, прав си, малки човече. Но опитен гном разбива парчета скала с един лек удар в правилната точка. Така има по-малък риск от счупване на скъпоценностите, скрити в камъка.

— Макар че чукът е полезен в боя — изказа се друг гном. — Ако противникът е много добре брониран, в началото е по-лесно да го зашеметиш с удар или да му натрошиш всички кости, а чак след това да дълбаеш с острието в една точка.

— Не споделям твоята гледна точка, Хру — отговори най-малкият гном. — Добрият воин ще пробие всяка броня.

Явно малкият гном беше водачът на отряда, защото никой не започна да оборва думите му.

— Аха — каза Халанбери. — Ако ще смачкваш — по-добре с чук. Вижте аз какъв чук си имам!

Той измъкна от пояса бойния чук-играчка, който варварина Хорт му подари миналото лято, и с известно притеснение го показа на гномите:

— Малък е, разбира се, аха… Но с него изпратих един витамант на дъното на морето!

— Мога ли да го видя? — попита водачът. Внимателно взе чука, огледа го и кимна: — Добра изработка… за хора. Но на теб скоро ще ти трябва по-голям чук, малък воине. Как се казваш?

— Халанбери. Приятелите понякога ме наричат Аха.

— А аз се казвам Груя — отговори гномът.

— Значи си момиче? — зарадва се Халанбери.

Гномката се подсмихна.

— Благодаря ти, малък воине. Всъщност вече съм пълнолетна, но благодаря за комплимента. Наричай ме Гру, а аз ще те наричам Аха.

Двамата с Халанбери се ръкуваха и гномката дори свали металната си ръкавица. После небрежно попита:

— Тези двамата преследваха ли те? Да ти помогнем ли да се справиш с тях?

— Какво говориш, Гру! — възмутено възкликна Халанбери. — Това е сестра ми — Тиана. Единствена и любима. Но имаме различни майки. А това е Трикс, велик магьосник и… — Халанбери внезапно се смути — мой най-добър приятел. Аха!

— Велик магьосник? — Груя погледна с жив интерес към Трикс. — Това е интересно… това е много интересно.

Гномите започнаха възбудено да си шепнат нещо. Трикс реши, че вече е и негов ред да се включи в разговора:

— Уважаема Груя! Уважаеми гноми!

Брадите се обърнаха в неговата посока.

— Простете, че нахлухме във вашите владения…

— Значи сте нахлули? — намръщи се Груя и пристъпи по-близо. На височина стигаше до рамото на Трикс. — Аха каза, че сте се загубили…

— Е, да, загубихме се… — обърка се Трикс. — Но някак нахлухме… това е една такава фигура на речта. Всъщност се извинявам, че се появихме тук без разрешение.

— Та как бихте го получили, без да дойдете тук? — резонно отговори Груя. — Ние отдавна не поддържаме контакти с повърхността, древният град е разрушен и покрит с пясък, изненадващо е, че входът все още се е запазил.

— Ами… тогава молим за разрешение да ви посетим и се надяваме на вашето гостоприемство… — смутено каза Трикс.

Гномите започнаха да се съвещават. После Груя отново заговори с Трикс:

— Ние сме културен и невойнствен народ. Не се радваме на неканени гости, но няма и да ги прогоним. Добре дошли в единственото в света царство на пустинните гноми!

И те се ръкуваха. После гномите учтиво поздравиха Тиана, която Трикс като добре възпитан младеж им представи. Изглежда Тиана предизвика жив интерес сред гномите (или може би интерес предизвика бродираната бяла рокля), но с нея те се държаха по-сдържано.

— Бяхме тръгнали на риболов — каза Груя. — Но при тази ситуация ще се върнем в града.

— Риболов? В онова езеро ли? — само от учтивост уточни Трикс. — А къде са въдиците ви?

— Въдици? — засмя се Груя. — Няма нищо по-добро от кайло, за да…

Тя рязко спря. Протегна ръка и докосна мократа риза на Трикс.

— Нещо не е наред ли? — попита Трикс.

— Вие сте се гмуркали в езерото?

— Ами… всъщност паднахме в него.

— Явно шумът и светлината са уплашили рибата — замислено каза Груя. — Имали сте късмет.

Трикс погледна острото острие на кайлото, с което гномката се канеше да лови риба в езерото, преглътна и реши да не уточнява нищо.

 

 

Пътят до града на гномите не беше кратък, но тунелите, пробити в скалите, бяха широки, чисти и добре осветени. По пътя Груя с охота разказваше за своя народ:

— Ние сме единствените гноми, приспособили се да живеят в пустиня. Основният проблем е пясъкът, защото дори да стигнеш до скална основа, рискът входовете да се срутят си остава. Може да се укрепят с дъски или да се натрупат камъни, но ние, гномите, не обичаме половинчатите мерки. Затова се наложи да се договорим с драконите. Млад дракон е в състояние да се побере в тунел, а пламъкът, издишан от него, стопява пясъка на камък. Разбира се, драконите са известни със своята алчност…

Трикс смътно си спомни, че драконите от своя страна обичаха да се оплакват от алчността на гномите.

— … но в тези недра има достатъчно скъпоценни камъни. Има и руда, и езера от черно масло, и кухини с газ. Хубаво място, честно казано. И спокойно.

— А с какво се храните? Нали вие… — Трикс се поколеба.

— Се скарахме с хората, които живееха тук — призна Груя. — Да, храната ни не е богата, за което предварително се извиняваме на гостите. Но имаме ферми със скокливи мишки, гъбни плантации, подземни езера с риба и октоподи, примки за пясъчни червеи…

Тиана цялата потрепери.

— Разбира се, тъгуваме по нашата далечна родина в северните планини… — продължи Груя. — Там е винаги прохладно, там е любимият ни камък, там са светилищата на нашите предци, там има вкусна и разнообразна храна…

Някой от гномите тъжно въздъхна.

— Но ние свикнахме и с живота в пустинята! — твърдо каза Груя, като хвърли строг поглед към другарите си. — Живеем в безопасност, сити сме, богати, всеки от нас има кристална топка и знаем всичко, което се случва по света.

— Магическа кристална топка? Всеки? — ококори се Трикс. — Но кристалът, подходящ за магия, е толкова рядък, магьосниците го купуват за много пари от… от гноми. Да — той се смути. — Разбрах. Но… извинете въпроса ми, Груя… той не е много учтив…

— Почти всички твои въпроси са неучтиви — спокойно отговори Груя. — Нищо, питай.

— Откъде имате магически топки? Нали вие, гномите, сте лишени от магия! Вие сте нейна противоположност, заклинанията ви действат лошо! Нима… нима сте се научили на магия?

Трикс изведнъж го осени — сигурно точно това е тайната на Алхазаб! Той е попаднал в незнаен подземен град, където живеят гноми, които могат да правят заклинания! И те са го научили на своята магия, която се е оказала по-силна от човешката!

Въпросът му обаче изглежда наистина се оказа много неучтив. Гномите се намръщиха, а Груя дори посегна към дръжката на кайлото си. Но тя веднага се взе в ръце.

— Въпросът ти издава пъргав ум, млади магьоснико. И да, и не.

— Какво „и да, и не“? — не разбра Трикс.

— Отговорът ми е — и да, и не. Ще поговорим за това по-късно. Това ще бъде сериозен разговор.

Трикс не настоя. Той беше достатъчно схватлив младеж, за да съобрази — разговорът беше стигнал до някаква много хлъзгава и опасна тема.

— Кажете ми, а защо светилниците ви са с форма на русалки? — попита той в опит да смени темата. — Чувал съм за светещи русалки, живеещи в подземия, но мислех, че това е измислица…

Груя определено изстена, а пръстите й този път дори се вкопчиха в кайлото — за да го пуснат веднага.

— Ти наистина си умен и наблюдателен и притежаваш огромни знания — каза тя. — Възхитена съм. Но те моля, нека оставим такива сериозни теми за сериозния разговор!

Озадаченият Трикс погледна Тиана. Тя вдигна рамене в недоумение.

— Ами… тогава да поговорим за нещо друго… — започна Трикс. Но нищо не му идваше наум, освен глупави и абсолютно неприлични въпроси от рода на „защо жените-гноми имат брада“ или „и какво, вкусни ли са скокливите мишки?“

— Давай — предпазливо го подкани Груя.

— Все още ми се струва, че на вас ви е скучно да живеете тук — каза накрая Трикс. — Магическото кълбо е чудесно, разбира се… но ще ми се иска и да попътувам, да опитам нещо ново… Сигурно имате някаква велика цел, за да живеете толкова далеч от сънародниците си?

Груя спря като ударена. Спътниците й пристъпиха заплашително и започнаха да изтеглят оръжията си. Но гномката все пак се овладя и извика:

— Чакайте! При нас е дошъл велик, въпреки младата си възраст, магьосник, който се отличава с ум и съобразителност! Трябва да се примирим с този факт и спазвайки присъщото на гномите гостоприемство, да го заведем при съвета на старейшините. Може би появата му е предвестник на нова ера? Може би това е знак?

Гномите се замислиха.

— Нека продължим — помирително продължи Груя. — Но те моля, магьоснико, засега да не говорим за толкова сериозни и щекотливи неща. Хайде да водим нормален светски разговор?

Трикс предпазливо кимна.

— Харесва ли ти брадата ми? — попита Груя. — Всички неомъжени гномки носят брада, това е знак, че не сме обвързани семейно и можем да водим същия независим живот, както мъжете. Когато се омъжа, ще трябва да се лиша от брадата си… това е трудна и неприятна процедура, при която се използва горещ восък и лепкав пластир. Не се страхуваме от болката, но живот без брада, без риск, в семеен кръг… това е толкова скучно!

Всички гноми дружно кимнаха.

— Значи всички вие сте момичета? — изуми се Тиана.

— Може и така да се каже — кимна Груя. — Но вероятно нашите семейни обичаи са ви скучни. Може би да поговорим за кулинария? Някога опитвали ли сте задушени скокливи мишки? Обикновено ги запържваме в сух тиган, сами по себе си те са доста мазни…

Трикс си помисли, че сега просто е длъжен да напише някакъв трактат за гномите, пък дори и малък.

 

 

Има три класически описания на гномските градове.

Първото от тях е на Ранс Бейон: мошеник, дуелист, жиголо, бунтовник, менестрел и поет, който, бягайки от стражите, се изгубил в някакво подземие и бил спасен от отряд гноми-миньори.

„Тъй като се бях наслушал достатъчно за мрачността на гномския народ, а и не питаех особена любов към затворени пространства, твърде живо напомнящи на кралските подземия и килии, бях готов за гледка скучна и унила. Представете си моята изненада, когато при излизане от тунела пред мен се откри една толкова огромна пещера, че погледът ми трудно различаваше границите й, и беше осветена толкова ярко, сякаш бяхме на повърхността в хубав слънчев ден! Множество лампи — маслени, газови, алхимични и магически — излъчваха ярка светлина, а изобретателността на гномите беше насочила достатъчно количество от тях към тавана на пещерата, където изкусно бяха подредени искрящи скъпоценни камъни, блестящи огледала и ярки мозайки с изображения на небе, облаци, съзвездия и дракони. Каменните сводове, отразяващи тази светлина, създаваха прекрасна вълнуваща илюзия за открито пространство. Разположеният в пещерата гномски град беше не по-малко чудо. Прекрасните тесни улички, застроени с уютни тухлени къщички, водеха към доста просторни площади, покрити с майсторски подредени павета и украсени с фонтани и цветни лехи. И тези улици изобщо не бяха празни, о, не! Весели и добродушни гноми, облечени в ярки пъстроцветни дрехи и леки декоративни доспехи, сновяха насам-натам, размахвайки халби, пълни с изумителната пенлива напитка. Нямаше и помен от враждебност и предубеденост към мен, чужденеца. Преди да мигна, в едната ми ръка се появи пълна халба, а на другата увисна игриво момиче-гном, много сладка, ако не обръщаш внимание на набитостта й и брадата. Тълпата ни понесе със себе си, местехме се от една кръчма в друга, пеехме песни и танцувахме, пробвахме поне седем бири (мисля, че бяха много повече, но им загубих броя), слушахме гноми-менестрели и гледахме представления на фокусници и акробати. Не се сдържах и изпях няколко мои шеговити балади: «От пиянство умирам под масата» и «Преядох, което не ме радва…», за което бях награден с аплодисменти и няколко целувки. Що се отнася до моята спътница, чиято брада в онзи момент ми се струваше много сладка, тя започна да ми шепне в ухото такива игриви волности, че не бих рискувал да ги кажа на глас…“

С второто описание ощастливил човечеството мистикът и проповедник Вом Иквински, който отишъл при гномите, за да проповядва аскетизъм и здравословен начин на живот.

„Извратената човешка природа ни кара да приписваме на други раси недостатъците, от които страдаме самите ние. Гномите, например, ги обвиняват едновременно в няколко порока — пиянство, разпътство, прекомерна алчност и мрачност. Въоръжен с вярата си и изпълнил сърцето си с търпение, аз бях готов за всякакви изпитания. Но действителността посрами скептицизма ми! Подземният град на гномите се оказа макар и мрачно, но тихо и спокойно място. По чистите, току-що измити улици бавно крачеха семействата на подземните труженици — навъсените брадати лица на главите на семействата излъчваха търпеливо спокойствие; съпругите, противно на клеветите — благовидни и без бради, водеха за ръце своите деца; сладки хлапета с къдрави бради с любопитство и трепет се взираха в мен. Спрях едно семейство и попитах дали биха искали да чуят думите на един недостоен проповедник за правилния начин на живот. Гномите се смутиха и отговориха, че не искат да слушат думи на недостойни. Трябваше да потисна своето самоунижение и да ги убедя, че «недостоен» е просто изразно средство. Скоро на площада около мен се събраха хиляди брадати човечета. Те напълно споделиха отвращението ми към користолюбието и трупането на пари, към силните напитки, към шумните, безсмислени празненства и към безцелните партита. Напускайки обителта на тези прости, чисти по сърце и душа същества, аз благодарих на Създателя — сега като никога бях уверен в правилността на възгледите си за живота и знаех, че оставям след себе си предани съратници, водещи скромен, тих, достоен живот…“

Третото описание е на известния търговец и банкер Оан Феллер, който отишъл при гномите, за да сключи крупна сделка за доставка на зърно и закупуване на доспехи.

„Утрото на третия ден от пътуването. Наближаваме входа на града на гномите. Прочетох мемоарите на Бейон. Изглежда, че за да станеш свой сред гномите, трябва да си пияница и развратник. Какво пък, обичаен професионален риск в работата на търговеца. Сдъвках малко сушен магарешки бодил, за да предпазя черния си дроб, и пийнах отвара от женшен, за да укрепя силите си. Облякох и по-лекомислени дрехи.

Обяд на третия ден от пътуването. Движим се в тунел. Прочетох трактата на Вом Иквински. Много мислих. После облякох скромна сива мантия, свалих пръстените си и изядох един лимон, за да придам на лицето си печално изражение.

Вечерта на третия ден от пътуването. Пристигнахме в гномския град. Навсякъде сноват гноми — сдържани и делови. Улиците са умерено осветени, никакви украси и излишества. Склонен съм да вярвам, че прав е Иквински.

Утрото на четвъртия ден от пътуването. Проведох бизнес среща с ръководителя на ковашката гилдия. Много добре разсъждава. Разговаряхме седем часа, но така и не успях да постигна всичките си условия, наложи се да сключа взаимноизгодна сделка.

Вечерта на четвъртия ден от пътуването. След подписването на документите пихме нелошо бренди, изпушихме по лула и се отправихме на вечеря в клуба на ковачите.

Утрото на петия ден от пътуването. Пътуваме обратно към Столицата. Размишлявам за гномите. Делови хора, които не са чужди на естественото желание умерено да разпуснат след работа. Мисля си за Ранс Бейон и Вом Иквински. Очевидно е, че са лъжливи идиоти…“

Дълги години сред хората, интересуващи се от гноми, се води дискусия чии спомени за гномските градове са по-близо до истината. И трите версии имат значителен брой привърженици. Заслужава да се отбележи и остроумната идея, изказана от един млад магьосник, че и трите версии са верни, просто в тях се говори за различни градове и различни гномски кланове. За съжаление, проучванията не потвърдили тази теория — внимателното сравнение на картите доказало, че и тримата пътешественици са имали предвид един и същи град.

За съжаление никой от учените не се сетил да вземе в ръце календар. В противен случай щеше да се изясни една любопитна подробност — Бейон е попаднал в града на гномите в петък вечер, Иквински — в неделя сутринта, а Феллер — във вторник.

Трикс и приятелите му се оказаха в града на пустинните гноми в четвъртък. Четвъртък е подходящ ден за визита при гномите. Те вече са дошли на себе си от веселия петък и веселата събота, прекарали са в семеен кръг тиха, пълна с разкаяние неделя, преживели са тежкия, труден понеделник, леко са си приповдигнали духа във вторник, зарадвали са се на срядата — в края на краищата вече са преполовили седмицата. В четвъртък гномите мечтаят за петък, традиционно ядат риба, чистят си броните и дори си позволяват да напуснат работа не в девет вечерта, а в осем или дори в седем и половина. Като цяло — хора като хора, само че брадати и дребни.

Фенерите по улиците на гномския град светеха ярко и чисто. Сводът на пещерата беше потънал в мрак, но закрепените по него огледала уютно и загадъчно проблясваха, като обвити в облаци звезди. Разминаващите се с тях гноми ги гледаха с неподправен интерес, но не проявиха открито любопитство, при гномите това се счита за неучтиво. Груя със своя екип явно се наслаждаваше на всеобщото внимание и затова постоянно разговаряше с Трикс и Халанбери (по някаква причина упорито игнорираше Тиана, от което тя все повече и повече се цупеше).

— Това е сградата на градската болница — посочи тя. — При нас, гномите, няма много болести, общо са осем — и още една, за която не е прието да се говори на глас. Това са ревматизъм от влагата, артрит от упоритата работа в шахтите, силикоза от прашния въздух, лошо храносмилане от еднообразната храна, слепота от слабото осветление, мускулна слабост и спазми от липсата на слънчева светлина, страх от затворени пространства и страх от големи открити пространства.

— А онази деветата? — не се сдържа Трикс, гледайки болницата, която наистина не беше много голяма.

Груя се поколеба, но все пак отговори:

— Пърхот в брадата. Много неприятно заболяване.

Останалите гномки видимо се смутиха, една дори се изкикоти, но после всички дружно закимаха в знак на съгласие.

— А ето в тази сграда е Съветът на старейшините — Груя посочи към внушително здание от бял камък, издигнато в съседство с болницата. — Тя е построена специално в близост до болницата, за да могат възрастните мъдреци по-бързо да получат нужната им помощ. Те вече ни чакат.

— Чакат ни? — изненада се Трикс. — Но как са разбрали…

Груя смутено показа мъничка кристална топка, скрита в изящна торбичка, изплетена от тънка сребърна верижка и украсена със скъпоценни камъни.

— Съобщих на старейшините при първата свободна минута. Нито един гном в нашия град не излиза от дома си без вълшебна сфера.

Трикс завистливо погледна гномката. Радион Лапад беше обещал да му подари старата си вълшебна сфера след първата година обучение — ако, разбира се, Трикс много се старае. Сферата работеше на близко разстояние и излъчваше толкова силно магическа енергия, че при работа грееше в ръцете и магът можеше да работи непрекъснато с нея в продължение на не повече от половин час, след което трябваше поне денонощие да се възстановява, в допълнение, кристалът в нея беше от най-ниско качество и поради това изображението беше черно-бяло, а звукът — тих. Но въпреки това Трикс много, много, много мечтаеше да получи истинска вълшебна сфера! Какъв магьосник ще е без вълшебна сфера!

А в града на забравените от всички пустинни гноми, които дори и заклинания да правят не умееха, всички имаха вълшебни сфери! И дори ако градът е разположен над (или под) находища с първокласен кристал, дори гномите да са достигнали безпрецедентен успех в направата на сфери от него — но колко магьосници ще са необходими, за да превърнат парчетата кристал в магически артефакти!

В това явно се криеше загадка — същата, като тази Алхазаб да придобие немислима магическа сила!

Трикс мрачно си помисли, че завинаги е намразил загадките.

— Да вървим — подкани го Груя. — Да не караме старейшините да ни чакат. Че като нищо ще заспят…

При думата „заспят“ Трикс и сам неволно се прозя — за последно беше спал в школата „Дебнещата пепелянка“ и там се събуди рано, както подобава на асасин. А след това следваха пътуването с метли, разговорът с джина, раздялата (много неприятна, честно казано) с братовчеда Дерик, срещата със Сфинкса, появата на Лапад и Халанбери, връщането при руините на древната столица, тайната на каменната врата, слизането в подземията, срещата с отряда на Груя, пътуването до гномския град… Така че според Трикс в момента вече беше утрото на следващия ден след раздялата с Абв и Еам и повече от всичко му се искаше да спи.

Но дългът не му позволяваше да се поддаде на тази слабост. Щом дори малкият Халанбери се държеше, то той, магьосникът, не можеше да показва умора. Какво там казваше Лапад? Героизмът и саможертвата са нещо обичайно за един магьосник!

— Да вървим! — твърдо каза Трикс.

— Само нека първи да върви Аха — смутено каза Груя.

— Защо? — изненада се Трикс.

— За да направи добро впечатление на старейшините, разбира се!