Сергей Лукяненко
Неспокойкото (1)

1

Ако на непълни петнайсет години си поправил неправда, подобрил истината, спечелил сърцето на принцеса, а и си извършил Истинско чудо — на теб наистина много ще ти се иска всички постоянно да те хвалят.

Трикс, единственият и пълноправен ученик на великия магьосник Радион Лапад, имащ високия статут на помощник (а нали помощникът си е почти истински магьосник), стоеше до прозореца в малката си стаичка на върха на магическата кула и се цупеше.

Не, той изобщо не съжаляваше, че след всички случили се за година приключения напусна бащиното херцогство, където един ден трябваше да седне на трона, и се върна при Лапад, за да продължи обучението си. Да мие подове, да готви храна и да чисти отходни места далеч не беше приятно, но занятията по магия компенсираха всички житейски несгоди.

Вярно, че през последната седмица не научи нищо ново — опитът да призове нов саламандър, за да замени стария, който вече почти не нагряваше вода в котлето, завърши с малък пожар, опитите с кулинарна магия (Лапад от самото начало си беше настроен скептично!) доведоха до разстройство, а простото заклинание „таранен камък“ предизвика само мелодичен грохот и страховити гласове, пеещи нещо заплашително на незнаен език.

Но най-обидното беше, че телепортацията все така упорито не му се отдаваше. Лапад, изглежда, и сам не беше твърде добър в нея, но все пак се отправи на събора на маговете, традиционно свикван малко след Нова година. Сам. Оставяйки Трикс в своята магическа кула с обидната молба да не я разрушава до основи.

Не, определено не така си представяше Трикс живота си при Лапад. Нови приключения, тайни, сражения, интриги… Спасяване на целия свят и на принцеса Тиана в добавка! Победа над коварните витаманти!

А вместо това — преписване на стари, загубили силата си заклинания от древни книги и ехидните подмятания на Лапад.

И тъжно самотно празнуване на Старата Нова година, която ще настъпи след някакви си девет часа. Учителят, разбира се, много ценеше Трикс, но определено нямаше да се върне по-рано от събора заради беладжията-ученик. А нали това беше специален празник! Семеен, който трябва да се празнува не на улицата с познати и приятели, а у дома, със семейството и близките…

Трябва да се отбележи, че Старата Нова година се празнува само в кралството. Така беше тръгнало още от времето на крал Маркел Неочаквания, който се беше прославил с необичайните си реформи — например беше въвел две допълнителни части на света, или беше изхвърлил три букви от азбуката и вместо тях беше добавил две други, както и нов знак — точка и запетая, или че беше заповядал теглото да се измерва не във фунтове, а в някакви си странни „килограми“. Какво е фунт всеки знаеше прекрасно — това беше тежестта на гирата, прикрепена към веригата на церемониалния кралски жезъл. А според монарха тайнственият „килограм“ тежал малко повече от два фунта и бил точно колкото е теглото на един „литър“ прясна вода на морското равнище… но да измисли колко пинти или кварти вода влизат в същия този „литър“, за да може да се измери и да се приеме за еталон, Маркел Неочаквания така и не успял, защото изгубил интерес към своята идея.

Като цяло всички реформи на остроумния крал не оцелели във времето. Новите букви от азбуката неусетно отпаднали (въпреки че старите не били върнати), частите на света останали само на старинните часовници по кулите в Столицата, в магазините всички постарому искали да им претеглят половин фунт бял хляб и да им налеят две пинти мляко, а не да им претеглят половин „килограм“ или да им налеят „литър“. И само смяната на календара се увенчала с частичен успех. Един ден в средата на зимата Маркел неочаквано заявил, че, наблюдавайки звездите, открил — старият календар е изостанал с цели тринайсет дни и затова Новата година трябва да се празнува по-рано. По този повод той заповядал да има фойерверки, да наливат вино за обикновените хора и да се опростят всички данъци за двете седмици по-малко. Според общото мнение, кралят просто искал да празнува по-рано — но фойерверки… вино… данъци! Така че новият календар бил приет доста радушно. Но и стария не забравили… което довело до появата на удивителния по своето име празник — Старата Нова година.

Казват, че на смъртното си легло старият крал Маркел Неочаквания въздъхнал и казал: „Прекалено рано дойдох в този свят! Той още не е готов да приеме моите идеи… но един ден ще ги приеме… А сега — най-важното! Пишете! Всички хора се раждат свободни и равни в своите достойнства и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да постъпват в отношенията си един с друг в дух на братство…“

Не е известно какво още би наговорил кралят на ошашавените от изненада писари, но, за щастие, неговият наследник възкликнал: „Какво стоите, изверги? Баща ми бълнува от болка и температура! Веднага дайте на стареца хубава порция макова отвара!“

Порцията наистина била добра и късно през нощта Маркел Неочаквания мирно отпътувал в друг свят. По удивително съвпадение това се случило точно в навечерието на Старата Нова година, което било възприето от всички като добър знак и одобрение на празника…

Трикс въздъхна и седна на бюрото си. Беше хубаво, макар и старо бюро — изработено от блатен дъб, с плот, облицован с кожа от грифон, с три прибиращи се чекмеджета отляво (едното с ключалка, но с отдавна изгубен ключ) и две чекмеджета отдясно. Чекмеджетата бяха празни, единствено в горното ляво имаше купчина листа, а в долното дясно — запас от пера и ножчета за подострянето им.

Отваряйки пред себе си великата, макар и древна, книга по семейна магия, Трикс изразително прочете:

— „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по свой собствен начин“. Това заклинание, плод на мои дълги размисли, може да се използва за целите на доброто и лошото, в зависимост от кое се нуждаете в момента. Ако, например, трябва да се внесе мир и спокойствие в семейството, изречете го гръмко и ясно, като поставите особено ударение върху първата част — „всички щастливи семейства си приличат“. А ако трябва да внесете дрязги и раздори, поставете акцента върху втората част — „всяко нещастно семейство е нещастно по свой собствен начин“. Заклинанието трябва да се използва с разум и максимално старание…

Трикс въздъхна. Навярно някога наистина е работило. Въпреки че, ако го погледнеш, в заклинанието нямаше никакъв смисъл. Ето, например, местният босгардски ковач редовно бие жена си и въпреки това семейството им е щастливо. А търговецът на плодове носи жена си на ръце — и те също са щастливи. Е, каква е приликата тук?

Но за всеки случай Трикс преписа заклинанието три пъти, седем пъти го произнесе изразително на глас, след което започна да пише анализа, както беше наредил Лапад:

„Във великите редове на своя велик труд великият граф-магьосник разкрива велика тайна…“

Анализът на заклинанието не се получаваше. Трудно се пише за нещо, в което изобщо не вярваш. Трикс отново въздъхна — този път съвсем тъжно, извади чист лист хартия и започна да пише писмо до дома:

Скъпи мои родители! Херцог и Херцогиньо! Много ви обичам. И приключенията много обичам. И магията — също. А вие не ми разрешавате да се занимавам с нея. Заповядвате ми да уча танци и фехтовка. А това е неправилно. Отивам при Радион Лапад и ще живея там. Не се притеснявайте за мен. Ще се справя. Мога да правя всичко и ще ви пиша, а за трона още ми е рано. Чак след татко съм. Довиждане.

Ваш син — Трикс Соийе.

Прочитайки написаното, Трикс си помисли и реши, че всичко се е получило много правилно — кратко, честно и много учтиво. Оставаше да реши как да изпрати писмото до дома.

Замисляйки се за миг, Трикс отиде до прозореца, отвори го, пускайки свежия мразовит въздух, и силно извика:

— Лети с поздрав! Върни се с отговор!

Листчето на дланта му леко потрепна, но и през ум не му мина да отлети. Нужен беше пощальон. Само че откъде да го вземе? Около кулата на магьосника нямаше никой — кой би се решил без нужда да приближава до толкова опасно и непредсказуемо място? До самия хоризонт се простираха покрити със сняг полета, само в далечината, над ниските сгради на градчето Босгард, се издигаха струйки дим — а около самата кула, въпреки годишното време, цъфтяха рози, макове, лалета и прочие любими на Лапад цветя. Някъде там пърхаше и Аннет, безнадеждно влюбената в Трикс цветна фея. Може би тя щеше да отнесе писмото. Но за съжаление, ако се отдалечеше от кулата през зимата, веднага щеше да замръзне и да умре…

— Птица… — каза замислено Трикс. — Трябва ми птица — силна и смела, способна да лети през нощния мрак, през сняг и снежна буря. Да лети неуморно и да отнесе моето съобщение до родителите ми…

Със смутен писък някъде отгоре се спусна огромна бяла сова. Трикс дори се отдръпна, когато тя кацна на перваза на прозореца и недоумяващо огледа стаята. От клюна на совата стърчеше миша опашка.

— Ти не се ли страхуваш от магьосници? — попита Трикс за всеки случай.

Совата преглътна и подозрително спря поглед на момчето.

— Отнеси писмото ми в графство Соийе — каза Трикс. — Предай го лично на херцог Рат Соийе. Става ли?

Совата протегна напред крак с остри нокти. С известна предпазливост Трикс уви писмото около него, след което го стегна с връвчица. Още веднъж повтори:

— Значи, в графство Соийе, лично на херцога…

Совата го изгледа презрително и отлетя.

Изпращайки писмото до родителите си, Трикс веднага се почувства по-добре. И дори да беше сам-самичък в кулата, и дори да имаше само картофи и замразено свинско за ядене — храна засищаща, но не и празнична. Все пак някакво новогодишно настроение започна да се появява! Трикс затвори прозореца, запали няколко свещи, защото слънцето вече клонеше към заник, и се опита съвестно да направи анализа на заклинанието.

Заклинанието упорито се съпротивляваше.

Доскуча му и започна да изучава бюрото, на което предишните ученици на Лапад бяха оставили своите стенания, заклинания и послания. Въпреки че всеки ученик започваше обучението си със старателно почистване на бюрото, мръсотията в резките нямаше как да се почисти докрай. Имаше и жалвания от изучаването на мъгливи магически книги с отдавна изгубили силата си заклинания, и гневни коментари по адрес на магистър Лапад, и възторжена ода за красивата съпруга на босгардския барон (Трикс си спомни дебелата стара баронеса и недоумяващо сви рамене — на неговите години изобщо не можеше да осъзнае, че всяка възрастна жена някога е била красиво младо момиче). Всичко това Трикс беше чел и препрочитал многократно, но въпреки това си оставаше забавно.

И тогава Трикс забеляза и нещо друго.

Под всички стари надписи, почти напълно изтрит, имаше още един — от него по грифонската кожа бяха останали едва забележими резки. Вероятно светлината на свещите и на последните лъчи на залязващото слънце падаха на бюрото под такъв ъгъл, че старите редове да се появят.

— Клю… ключът… е под… пер… перваза… — прочете заинтригуваният Трикс. И сам се запита: — Какъв е този ключ?

Въпросът всъщност беше излишен. Стаята му не се заключваше с ключ, на ученика се позволяваше само резе. Единствената ключалка в стаята беше на тайното чекмедже на бюрото!

Трикс взе свещта, клекна пред единствения тесен прозорец и погледна под стърчащия перваз.

Отначало му се стори, че там няма нищо. Гладко рендосаното дърво, макар да беше прашно и покрито с паяжини, не скриваше нищо. Но когато Трикс приближи свещта и паяжината с лек пукот пламна, той забеляза, че едно парченце от дървесината сякаш се различава по цвят от другите…

Извади от бюрото стар, изтънял от времето нож за подостряне на пера и започна да чопли различното парченце. То леко се размърда. Накрая неохотно падна, а след него на пода тупна и съвсем истински бронзов ключ — малък, но със сложна изработка.

С бясно блъскащо сърце, усещайки дъха на предстоящо приключение, Трикс се втурна към бюрото. Вкара ключа в ключалката — влезе лесно и също толкова лесно се превъртя.

Преди да издърпа чекмеджето, Трикс облиза пресъхналите от вълнение устни. После дръпна ключа.

Чекмеджето беше празно. Беше малко, почти плоско чекмедже. Без каквито и да са тайни…

Не вярвайки на очите си, Трикс извади чекмеджето и го обърна — дали пък няма пергамент, залепен със смола на дъното, с могъщо древно заклинание? Завъртя чекмеджето от всички страни — ами ако някъде има двойно дъно или секрет?

Нищо!

Просто празно заключващо се чекмедже!

— Това не е честно! — извика Трикс. — Това е неправилно!

Целият му житейски опит, всяка логика му подсказваше, че ако тъжен и самотно скучаещ в празничната нощ чирак на магьосник намери древен ключ — този ключ трябва да отключи нещо важно. Тайна врата. Тайно чекмедже. Сандък със злато и скъпоценности, в най-лошия случай!

А тук — нищо.

Трикс духна свещите и навъсен се отправи в кухнята.

Смрачаваше се. Привечер вятърът се беше усилил и кулата едва забележимо се поклащаше под неговите пориви. Трикс се зае да си приготви празнична вечеря.

Картофите бяха обелени и весело къкреха в тенджерата с вряща вода. Не, навярно на картофите изобщо не им беше весело, но по някаква причина хората винаги се радваха на къкренето на готвеща се храна. Парчето свинско месо Трикс шпикова с моркови и няколко скилидки чесън, които намери в щайгата със зеленчуци, след което го натри със сол и черен пипер, наниза го на шиш и го сложи да се пече над огъня. Настроението на Трикс отново се подобри — може би причината беше в миризмата на храна, а може би — в изпразнената чаша вино.

Един магьосник може да бъде колкото си иска беден, в килера му може мишки да играят на прескочикобила, а в портфейла му да дрънкат само няколко незаконни (за магьосника!) медни гроша. Но две неща магьосникът със сигурност ще има в достатъчно количество — кафе и вино.

Кафето му е необходимо, за да може като се събуди късно сутрин, да свали от себе си летаргията и мързела, да седне на бюрото и цял ден бодро да измисля нови заклинания.

Редът на виното идва вечер, когато добре потрудилият се магьосник трябва да се отпусне, да свали напрежението от работата, да прочисти главата си и спокойно да заспи.

И ако се откаже дори само от един от тези два компонента, работоспособността на магьосника рязко спада, той става вял, раздразнителен и не може да измисли нещо стойностно.

Говори се, че някои велики магьосници от древността са творили своите заклинания, отказвайки се едновременно и от кафето, и от виното. Но мисълта за подобен експеримент беше толкова екстраординарна, че досега никой не беше рискувал да го повтори.

Така че Трикс си наля още половин бокал и седна пред камината точно навреме, за да завърти шиша и да не позволи на месото да изгори.

(В някои светове и времена може би ще се сметне за осъдително и достойно за порицание петнадесетгодишно момче ей така да си пие вино преди вечеря. За оправдание на Трикс и света, в който той живее, могат да се кажат три неща. Първо, ако опитате тяхното вино, щяхте да сте приятно изненадани от лекотата му. Второ, ако опитате местната вода, щяхте да сте неприятно изненадани от последствията за стомаха. И трето, вземете от петнадесетгодишния си син някое от любимите му безалкохолни напитки и от етикета внимателно прочетете неговия състав. Все още ли вярвате, че виното е по-вредно?)

Впрочем, в тази новогодишна вечер Трикс наистина се канеше да пие вино като възрастен. Беше му самотно, беше му скучно, всички го бяха забравили — дори Аннет остана да празнува Старата Нова година на поляната, в компанията на други цветни феи.

Ако сега по вратата на кулата почукат… ами, например… родителите му? Решили да посетят сина-нехранимайко и дошли — с пет карети, четиридесет войници охрана, три каруци с припаси…

Трикс се намръщи. Беше му мъчно за родителите, разбира се, но не чак толкова!

Не, нека по вратата на кулата да почука… да почука… принцеса Тиана! Тя щеше да влезе цялата премръзнала, уморена, покрита със сняг, трепереща от студ и глад и би казала: „Трикс, имам нужда от твоята помощ…“ А Трикс щеше да я сложи до огъня, да й даде чаша горещо вино с подправки (от подправките имаше само пипер, но нали той ще й помогне да се сгрее?), ще й помогне да свали покритите си със сняг дрехи…

Трикс почувства, че се изчервява. Всичко по-нататък се мярна пред него в една много вълнуваща, но някак размазана светлина. Може би е по-добре това да не бъде точно Тиана? А някаква друга принцеса, или дъщерята на барона, или онази симпатична червенокоса девойка, дъщерята на мелничаря… И какво, дъщерята на мелничаря също е достойна за помощ! Ето тя чука на вратата…

БУМ!

БУМ!

БУМ-БУМ!

Ударите бяха толкова силни, че Трикс подскочи от стола, виното се разля, а шишът едва не падна в огъня. От високия таван на кухнята се посипаха прах и малки камъчета.

Трикс се изправи и неволно опипа вярната си книга със заклинания на пояса. Ако нечия дъщеря можеше да почука така на вратата, то трябваше да е дъщеря на великан. Или направо самият великан. Което някак изобщо не го радваше.

Но тогава от тавана долетя леко стържене и Трикс осъзна, че ударите идват не отдолу, а отгоре! От плоския покрив на магическата кула!

Трудно беше да се спори с факта, че започва приключение! Но в същото време — не точно такова, каквото искаше Трикс. Приключението е добро, когато чука на вратата и любезно предлага да се отправите да търсите нещо, а не когато пада върху главата ти така, че стените се тресат!

Но нямаше какво да се направи. Трикс се втурна нагоре по стълбите — първо в стаята си, за мантията и жезъла, а после — на покрива на кулата…

 

 

Малката градинка, разположена на плоския покрив на кулата и заобиколена от бойници, беше цялата покрита със сняг. Само елхата, която преди два дни Лапад грижливо беше украсил с цветни фенери, тъмнееше със зеления си конус. Магическите светлинки по нея едва примигваха, почти без да прогонват тъмнината.

Трикс, стараейки се колкото се може по-гръмко и уверено да удря с жезъла в земята, обиколи целия покрив. Странна работа… никой и нищо…

Но защо тогава коледната елха е зелена? Кой е съборил целия сняг от нея?

— Кой е тук? Кой се осмелява да наруши моят покой? — гръмко и властно (във всеки случай поне той така се надяваше) извика Трикс.

За няколко секунди цареше тишина.

А после над главата му се раздаде силен и при това явно приглушен, сякаш се опитваха да говорят шепнешком, глас:

— Ти съвсем си остарял, Радион Иманил Крион Лапад. Заклевам те с твоето истинско име и изисквам да не извършваш никакво зло срещу мен! Съвсем си остарял, свил си се, станал си и по-нисък…

Сърцето на Трикс падна в петите. Бавно започна да вдига глава.

— Хайде, елхичке, запали се! — отново гръмогласно прошепнаха над главата му — и струя огън удари нежната горска красавица. Елхата пламна с ослепителен огън — и още преди Трикс да е вдигнал главата докрай, той вече знаеше какво, или по-скоро — кого ще види.

На около три метра над него, кацнал върху напречна греда от желязно дърво, седеше огромен оранжев дракон.

Разбира се, ако се подходи към въпроса обективно — например, да се вземе въже, да се измери дракона от върха на опашката до издадените напред извити рога, а след това да се нарисува груба негова скица и да се сравни с таблицата в „Енциклопедия по драконология“, то драконът щеше да е среден. Дори по-скоро малък. Просто драконче, дълго десетина метра, с размах на крилата двайсетина метра. И пламъкът му беше някак слабичък, не изгарящ — елхата се запали, но на камъните дори през ум не им мина да се стопят.

Но ако този малък дракон виси над вас, последното нещо, за което ще помислите, е да измервате дължината му. Още повече, че ако решите да го правите, това най-вероятно ще бъде последното нещо в живота ви, за което ще сте си помислили.

— А… — каза Трикс. — А-а-а-а-а…

— Ой… — изстена драконът, взирайки се в Трикс с кръглите си, с размер на голяма чиния, очи. — Ой… Ти не си Радион Иманил Крион Лапад!

— Н-не… — призна си Трикс, усещайки, че целият се облива в студена пот.

— А може ли да ми кажеш тайното си име, за да се защитя от теб? — с надежда в гласа попита драконът.

— Н-не… — поклати глава Трикс. Честно казано, той би го казал, ако разбираше за какво става дума.

— Знаех си — промърмори драконът, облъхвайки Трикс с горещия си дъх. — Дълбоко в душата си знаех, че всичко ще свърши зле…

— Аз също — кимна Трикс.

— Ако беше Лапад — продължи драконът, — щях да бъда в безопасност от твоята могъща магия. Бих изложил своя проблем, бих напомнил за дълга на честта му и бих получил необходимата ми помощ. Но ти си съвсем друг магьосник и пред теб аз съм абсолютно беззащитен!

Трикс малко се поободри.

— Така че ще трябва да те убия — тъжно завърши драконът. — Колкото и да не ми се иска…

Той шумно си пое въздух — и се изплю в Трикс. Трикс едва успя да отскочи, само краят на мантията му започна да дими.

— Ей, я не се върти така! — извика драконът, почти оглушавайки момчето. — Повърхностните изгаряния на кожата са много болезнени! А ако попадна точно в теб, веднага ще изгубиш съзнание и ще изгориш!

Той отново си пое въздух.

— Невидим могъщ щит от въздух и лед покри младия магьосник… — започна със заклинанието Трикс, но навреме забеляза, че драконът изобщо не изглежда притеснен — и предпочете да отскочи.

Друга струя огън мина покрай Трикс.

— Какви ги вършиш? — изненада се драконът. — Магията не спира драконовия пламък!

— Чакай, не може така! — възкликна отчаяно Трикс, виждайки, че драконът отново се готви да издиша огън.

Колкото и да е странно, това подейства. Драконът се изкашля, тромаво се намести на гредата и каза:

— Е, да, не може… Но нали никой не вижда?

— Как така никой? — вдъхновено излъга Трикс. — Десетки и стотици невидими духове-пазители обикалят около кулата! Ако ме убиеш — ще стане известно на всички!

Драконът сведе глава.

— Знаех си — промърмори той. — Знаех си… Е, добре. Ще играем.

— Какво? — изненада се Трикс.

— Ще играем на гатанки, както би трябвало да бъде при първа среща между човек и дракон. Три гатанки. Ако ги разгадая, имам право да те убия. Ако ли не, ще се разделим мирно.

— А ако аз разгадая твоите? — попита Трикс.

— Ще ти разкрия тайното си име и ще получиш власт над мен — мрачно каза драконът. — В определени граници, разбира се. Е, кой започва?

— Вие, драконите, сте майстори в разкриването на гатанки — съобрази Трикс.

— Разбира се! Добре, понеже още не можеш да се вземеш в ръце — ето я моята първа гатанка. Зиме и лято — с един цвят, що е то!

Трикс недоверчиво изгледа дракона. Той чакаше.

— Елха — каза Трикс, отклонявайки за миг поглед към догарящото дърво. — Е, или кое да е друго иглолистно дърво.

— Бих помолил да конкретизираш отговора! — възкликна драконът.

— Елха!

— Отговорът е приет — печално каза драконът. — Едно на нула в твоя полза. Добре, твой ред е.

— Ъ… — притесни се Трикс. — Добре! Колко сандъци със злато има в съкровищницата на крал Маркел Веселия?

— Осемдесет и четири големи пълни, шест средни, три малки. И още четиринайсет пуда злато под формата на парчета и малоценни украшения.

Челюстта на Трикс увисна.

— Ние, драконите, знаем всичко за златото — гордо каза драконът. — Едно на едно. И така, въпросът ми е… Сто дрехи и всичко без закопчалки!

— Зеле — каза Трикс.

— Добре си подготвен, млади магьоснико! — изрева драконът. — Две на едно… Задай си въпроса!

— Колко души живеят в Босгард? — попита Трикс, гледайки светлините в далечината. Съвсем случайно беше чул за това вчера на градския пазар.

— Осемстотин шестдесет и четири човека! — изрева драконът.

— Грешно! Осемстотин шестдесет и три! — извика Трикс.

— Моето е вярно! Моето! Преди час жената на каменоделеца роди момиченце!

Посраменият Трикс увеси нос.

— Ние, драконите, подушваме хората! — гордо каза драконът. — Това е ключ към оцеляването на нашия вид. Две на две! Сега третият ми въпрос… Веднъж крал Маркел Великодушния трябвало да екзекутира един магьосник. Но кралят бил в добро настроение и когато магьосникът бил отведен до ешафода, кралят му казал: „Кажи последните си думи! Ако кажеш истината, ще те обесим. А ако излъжеш, ще ти отсечем главата!“ Магьосникът помислил и казал последните си думи. След това кралят нямал друг избор, освен да отмени екзекуцията — в крайна сметка, думата на краля е свещена!

— Не е честно! — изкрещя Трикс. — Това е съвсем друга гатанка!

— Аз да не би да съм ти обещавал само детски гатанки да разгадаваш? — удиви се драконът. — Времето тече! Имаш точно една минута да отговориш!

— Каква е била вината на магьосника? — попита Трикс.

— Няма значение — насмешливо отвърна драконът. — Повярвай ми, кралят винаги ще намери някаква вина за кой да е магьосник.

Трикс усилено се замисли.

Драконът започна да си подсвирва. Тънки пламъчета плъзнаха от пастта му.

— Имам ли някаква подсказка? — попита Трикс. — Или може би пауза някаква да направя?

— Десет секунди — невъзмутимо каза драконът.

Трикс отчаяно мислеше. Ако каже истина… ще го обесят… Ако каже лъжа… ще му отрежат главата… а в какво е виновен — няма значение… Значи трябва да каже нещо, свързано с екзекуцията… с думите на краля…

— Времето свърши — тържествено изрече драконът. — Е?

— Магьосникът казал… магьосникът казал… — главата на Трикс се замая от вълнение. Представи си, че не стои на кръглия покрив на магическата кула, а в огледална стая, заобиколен от тълпа мъдреци… и всички мъдреци знаят отговора, само той, глупакът, не може да съобрази, а мъдреците от вълнение беззвучно шепнат нещо, хващат се за главите, прекарват длани по шиите, сякаш си ги прерязват… — Магьосникът казал: „Ще ми отсекат главата!“ — възкликна Трикс.

— Имаше подсказка! — закрещя драконът.

— Каква? Откъде? — изненада се Трикс.

— Тогава ми обясни хода на мислите си! — заплашително заповяда драконът.

— Ами… трябвало е да каже нещо, което да противоречи на думите на краля. Магьосникът това и казал — „ще ми отсекат главата“. Ако след това му отсекат главата, значи е казал истината и трябва да бъде обесен. А ако го обесят, значи е излъгал — и тогава би трябвало да му отсекат главата!

Драконът замълча и сухо изсумтя:

— Три на две. Ти позна.

— Какво станало с този магьосник? — полюбопитства Трикс.

— Нищо… Прекара още четиридесет години в затвора и умря от старост… — неохотно отговори драконът. — Давай третата си загадка!

Трикс се замисли. И каза:

— Какво има в тайното чекмедже?

— Какво тайно чекмедже? — притесни се драконът.

— В моята стая има бюро. В бюрото има тайно чекмедже. Какво има в него?

— Ако там няма нищо, тогава гатанката не е коректна! — реагира драконът.

— Ами… не, там има нещо — промърмори Трикс. — Има, да. Има нещо, което е необходимо на теб и на мен. Това, без което ние ще умрем. Това, което поддържа живота в света…

Драконът се замисли.

— Минута — злорадо напомни Трикс.

— Велико заклинание, което поддържа живота в света? — попита драконът.

— Не! — изкрещя Трикс. — Има въздух! В чекмеджето има въздух! Разбра ли, люспест глупако? Там има въздух!

— Въздух — това е все едно нищо! — опита се да оспори драконът.

— Да, ама не! Без въздух ти не можеш да летиш, да дишаш и да изригваш пламъци! Как това ще е нищо? Това е дори много! Три на две в моя полза! Ти загуби! Казвай сега своето тайно истинско име!

— Тайното ми име е… — драконът преглътна. — Тайното ми име е Елин Абулла Мумрик.

Настъпи тишина.

— Елин Абулла… Мумрик? — уточни Трикс.

— Можеш да ме наричаш просто Елин — каза драконът. — Или просто Абулла.

— Заклевам те в тайното ти име Елин Абулла Мумрик да не ми причиняваш никаква вреда, явно или неявно, открито или тайно, умишлено или случайно! — тържествено декларира Трикс. — А аз обещавам да те наричам просто Елин.

— Благодаря — мрачно отвърна драконът. — Благодаря и за това.

— От Самаршан ли си? — попита Трикс, чувствайки, че опасността е отминала и може да се отпусне.

— Да — драконът внезапно пъхна глава под крилото си и подви опашка. — От самото сърце на знойната пустиня…

— Какво правиш? — изненада се Трикс.

— Не се притеснявай. Летях три дни и три нощи. Претърпях много опасности. И всичко това напразно! Трябва да се успокоя… затова заемам зародишната поза от яйцето.

На Трикс му стана някак неудобно. Той посипа със сняг догарящите останки на елхата, после постоя до стената, гледайки ярките светлинки на Босгард, където хората се приготвяха да отпразнуват Старата Нова година, а каменоделецът — и раждането на шестата поред дъщеря. Накрая се върна при дракона.

— Аз съм в яйцето… — мърмореше драконът. — Нищо не ме притеснява. Всичко е добре. Наоколо е здрава твърда черупка. Всичко е добре. Топло и спокойно ми е. Нищо не ме притеснява…

— Елин? — повика го Трикс.

Изпод крилото се подаде крайчецът на физиономията му и едното око се отвори.

— Искаш ли да ядеш?

Елин показа цялата си глава.

— А какво имаш? Млада принцеса?

— Ядеш принцеси? — ококори се Трикс.

— Не, но хората вечно предлагат принцеси на драконите — тъжно каза Елин. — Да не мислят, че да ядеш сурово разумно същество е по-добре, отколкото добре изпечен, дори леко прегорял свински бут?

Трикс подуши въздуха.

— Ой! — възкликна. — Стой тук, не ходи никъде, аз ей сега се връщам!

 

 

Половин час по-късно двамата седяха на покрива (драконът беше слязъл от гредата и се беше проснал право в градинката на Лапад) и ядяха свинско с картофи. Драконът поливаше храната с бира от бъчонката, която Трикс с усилие беше домъкнал горе. Трикс разумно пиеше скъпо и рядко планинско кафе.

— Нямам късмет — каза Елин, деликатно отхапвайки килограмов залък месо. — Цялата ми надежда беше в Лапад… казват, че макар да е много суров, бил удивително могъщ.

— Аха — неопределено измърмори Трикс.

— А Лапад има дълг пред моя род — дълг на честта. Реших да го помоля за помощ… А ти какво правиш тук, млади магьоснико? Нима си победил Лапад в двубой? Или той е напуснал, оставяйки ти своята кула?

— Аз ’ъм ’егоф уеик — изфъфли с пълна уста Трикс.

— Какво?

— Аз съм негов ученик! А той е далеч…

Елин моментално се надигна. Вдигна глава и пусна към небето огнена струя.

— Какво правиш? — възкликна Трикс (вече беше разбрал, че тази вечер ще възкликва повече, отколкото за целия последен месец).

— О, късмет! О, щастие! — извика драконът. — Щом ти си ученик на Лапад, а него го няма, тогава дългът на честта преминава към теб!

— Наистина ли? — не повярва Трикс.

— Кълна се в майка си! — възкликна драконът и притисна лапа към гърдите си. — Такъв е законът. А законът на честта е по-важен дори от тайното ми име!

— И сега какво? — предпазливо попита Трикс.

— Сега ще дойдеш с мен в Самаршан — тържествено каза Елин. — И ще помогнеш да спасим света!

Трикс въздъхна и обречено каза:

— Някак изобщо не се съмнявах, че накрая ще стигнем точно до това…

 

 

Нервни, но и радостни са приготовленията за път, когато се каниш да отидеш на почивка. Прислужничките трескаво кърпят бельо и ризи, кочияшът смазва осите на каретата, децата тъпчат в куфарите всичките си играчки, а жената — бурканчета с мазила и ароматни соли срещу простуда.

Прости, но тягостни са приготовленията за изгнаниците. Вързопче с твърда питка, комплект бельо, кралски указ със заповед да те пуснат на границата и да те натирят… е, и последния щрих — да глътнеш семейните диаманти и да се надяваш, че по пътя към границата няма да тръска много силно.

Но приготовленията, когато се отправяш в търсене на приключения, са съвсем друга работа. Какво да вземе със себе си един млад магьосник? Книгата със заклинания и жезъла. Останките от загорялото месо и шепа черни сухари. Манерка с вода, нож и кутия кибрит. Чиста риза и втори панталон (особено опитните авантюристи твърдят, че дори може да жертваш чистата риза, но резервен чифт гащи са задължителни — ако, разбира се, имаш).

И това е всичко, може би.

Оставаше само да напише бележка на Лапад.

Трикс постави молива в устата си. Остави го, взе перо и внимателно го подостри. Отново взе молива, отново подостри перото.

И накрая се реши.

Скъпи многоуважаеми учителю, магистър Радион Лапад!

Когато четете тези редове, аз ще бъда вече далеч. Сега, час преди новата година, аз тръгвам на път към Самаршан. Познатият Ви дракон, чието име ще зашифровам като Е.А.М., се появи във вашата кула, за да поиска връщане на дълг на честта. Тъй като Вие не бяхте тук, този дълг се прехвърли на мен. Не знам какво точно иска драконът от мен, но се надявам, че то няма да урони нито честта ми на магьосник, нито интересите на нашето любимо кралство. Кълна се, че ще нося с чест името на Ваш ученик и ще правя магии внимателно, с осъзнаване на отговорността, която лежи върху всеки истински магьосник.

Ваш любим ученик Трикс Соийе…

Трикс помисли малко и плътно задраска „любим“, а вместо него написа отгоре „предан“. После помисли още малко и продължи отдолу:

А вазата с хортензии във Вашия кабинет счупих не аз — тя сама падна, когато Е.А.М. издиша огън върху мен. Ще ви донеса от Самаршан друга, още по-красива.

Сега вече приготовленията бяха приключени…

— Постави накрая Т.С. — посъветваха Трикс отзад. — Съкратено от Трикс Соийе. Винаги правят така, ако добавят нещо след подписа.

— О, благодаря ти, Аннет — каза Трикс.

— А преди това, което си допълнил, напиши П.П. — каза увисналата във въздуха точно зад рамото на Трикс Аннет.

— Аха… а какво означава това?

— Пълен простак! Подъл предател! Плашлив подлец! — със сълзи в гласа изплака Аннет.

— Ама ти… какво… защо така… — смути се Трикс.

— Искаше да тръгнеш без мен? Искаше да ме зарежеш?

— Аннет…

— Ще умра без теб! — изкрещя Аннет. — Това разбираш ли го?!

— Но… тук е студено… а в Самаршан е горещо.

— Глупчо! Аз съм твой фамилиар! Магически спътник! Ако си далеч от мен — магията ще се разруши и аз ще умра!

Трикс се разстрои. За това някак не беше помислил.

— Наистина ли? — попита той.

— Не бих искала да проверявам вярно ли е или не — отвърна Аннет.

— Аз също — въздъхна Трикс. — Ами… влез във вътрешния ми джоб.

— Трикс, наистина ли искаш да тръгнеш с този дракон? — много сериозно попита Аннет.

Трикс сви рамене.

— Драконите са много умни — осведоми го Аннет. — Те живеят хиляди години и през това време натрупват много опит и коварство. Не, те никога не лъжат директно… това го смятат за неспортсменско. Но ако могат да изопачат малко… А да пожертват човек — независимо дали е магьосник или не — това за тях е нищо! С огън!

— А хора ядат ли? — попита Трикс.

— Ако няма нищо друго — каза Аннет. — Но не от това трябва да се притесняваш. Притеснявай се, че може да те заблуди.

— Аз знам истинското му име — напомни Трикс.

— Няма значение — въздъхна Аннет и кацна на рамото на Трикс, откъдето ловко се вмъкна във вътрешния джоб на мантията. — Добре, да тръгваме!

Честно казано, Трикс беше много изненадан. Очакваше Аннет да положи максимални усилия, за да го задържи у дома. Да предложи да изчакат Лапад, да проточва времето. А тя…

Сви рамене, взе свещта, погледна за последен път стаята си и се отправи към покрива. Раницата с багажа метна на гърба си.

При появата му Елин Абулла радостно размаха крила.

— Не ме излъга, млади магьоснико! О, аз съм най-щастливият дракон! Така, сега ме слушай! Пренеси се в оазиса Три кладенеца, който е северно от великия град Дахриан, столицата на Самаршан. Там, след три дни и три нощи, а ако има попътен вятър и благоприятни условия за полет, може и малко по-рано, ще се срещнем с теб…

— Хей! — възкликна Трикс. — Почакай, Елин! Не мога да се пренеса там!

— Защо? — изненада се драконът. — Нали владееш телепортацията? Ние, драконите, не можем да я използваме, защото магическата сила, необходима за това, е право пропорционална на телесната маса…

— Не съм бил там — извъртя се Трикс. — А дори най-изкусният маг не може да се пренесе в непознато място!

— Ой… — огорчено въздъхна Елин. — Ой-ей-ей… А ако ти възпея оазиса в дълга и красива балада — ще можеш ли да си го представиш ясно и подробно? Слушай само… Слънцето е горещо, пясъкът е горещ, камилата е гореща, устните са горещи, чалмата към главата е прилепнала, халатът е тежък като кошмар, да пия искам… Никакви следи наоколо, какви ти следи в пустинята… Керванджийо, ако пак объркаш пътя, ще те набия с пръчката, с която подкарваш камилата! Трите кладенеца, къде са трите кладенеца…

Драконът млъкна и поклати глава.

— М-да. Няма да се получи. Знаеш ли, на твоя език звучи някак не много убедително… И сега какво ще правим?

— Мислех, че ще ме качиш върху себе си — смутено каза Трикс.

— Аз? Теб? Да те кача? — драконът явно се разстрои. — Разбираш ли, млади магьоснико…

— Наричай ме просто Трикс.

— Това тайното ти име ли е? — поинтересува се драконът.

— Не, най-явното.

— Жалко. Но виж какво, Трикс, драконите не са камили. За един дракон е много обидно да носи човек… освен ако не е в ноктите му.

— В ноктите не искам — поклати глава Трикс. — На гърба. Видях такива рисунки в летописите.

— В летописите такива рисунки има, че да изгориш от срам — сухо каза драконът. — Не… това е неприлично. А и трудно, честно казано.

— Трудно? — шокира се Трикс. — Ти си толкова огромен! А аз — малък. И мършав.

— Е, не си чак толкова малък… — драконът явно се смути. — Мислиш, че след като сме големи, значи можем да носим всичко?

— Ами…

— Всъщност сме много леки! — тихо каза Елин. — Силни, но леки. Аз например тежа колкото човек.

— Какво? Стига си лъгал! — не повярва Трикс.

Елин въздъхна и подгъна лапи.

— Ами тогава провери. Опитай се да ме вдигнеш.

Трикс недоверчиво приближи до дракона и посегна към огромната лапа. Разбира се, не успя да я вдигне, но поне леко я отлепи от покрива.

— Как мислиш, че летим? — попита Елин. — Единствено за сметка на лекотата. В нас всичко е много тънко и леко. Кости, люспи… дори зъбите. Когато ми окапят, ще плуват във водата!

— Уау — ококори се Трикс. — Но аз наистина не мога да се пренеса в тези твои Три кладенеца. Няма начин! Мога да тръгна с кон. И след два или три месеца…

— Ще трябва да преодоляваш реки и планини… — въздъхна Елин. — Добре. Но обещай, Трикс, че на никого никога няма да кажеш, че си летял на дракон!

— Кълна се! — каза Трикс.

— Качвай се на гърба ми…

Колкото и лек да беше драконът, той наистина се оказа много силен. Люспите му бяха груби, да се седи на тях беше много трудно.

И хлъзгаво.

— Ще падна — каза Трикс. — Със сигурност ще падна.

Елин отново въздъхна.

— Момент…

Люспите на гърба на дракона внезапно се изправиха и Трикс усети как потъва в дълбока ниша между лопатките, застлана с мека, ефирна козина. После люспите над главата му се събраха, оставяйки само малък отвор, в който се виждаше тъмнеещото небе и блещукащите между облаците редки звезди.

С тежко клатушкане драконът приближи към края на покрива и се покатери на стената. Разпери огромните си крила, размаха ги.

И скочи надолу!

Сърцето на Трикс потъна в петите, главата му се завъртя. Но Елин леко и непринудено премина в плавен полет, после набра височина и полетя над нощната земя.

— Страхотно! — възхити се Трикс. Да лежи в нишата на гърба на дракона беше толкова уютно, по-добре дори отколкото в леглото! — Толкова е удобно да се лети върху теб!

— Точно затова не искаме хората да знаят за това! — изрева драконът. — Представяш ли си какво ще настане?

Трикс си представяше. Отначало ще убеждават драконите да пренасят хората на дълги разстояния. После ще крадат или ще купуват яйцата им (страстта на драконите към златото е всеизвестна). И накрая просто ще ги поробят и ще ги принудят да носят върху себе си аристократи и магьосници.

— Няма да кажа на никого! — извика Трикс. — Честна дума!

Драконът не отговори. Полетя на югоизток, Трикс усещаше ритмичното движение на огромните му раменни стави, а в стомаха му от време на време нещо тихо къркореше. Да летиш се оказа толкова прекрасно, че потъвайки в сън, Трикс си помисли: „Това е най-хубавата ми Стара Нова година!“

— Елин! А не може ли да летиш по-ниско? Много е студено!

Елин не отговори, само рязко си пое дъх — и в стомаха му нещо закипя. Тялото на дракона веднага започна да се нагрява.

— Благодаря, това е! — признателно каза Трикс.

Елин шумно издиша пламък, но така и не отвърна нищо.

На сутринта спряха в края на гора. Тук почти нямаше сняг, макар че още беше зима, въздухът беше студен, а земята — твърда, замръзнала. Трикс изтича в храстите, а драконът отлетя по-нататък в полето и постоя няколко минути там наежен, хвърляйки погледи към момчето. После Елин отлетя на лов и се върна с пълна с яребици уста — вече изпечени. Трикс изяде една, а останалите ги глътна драконът, след което нацупено се оплака:

— Малки са ви птиците тук. При нас, в Самаршан, птиците ни са с размери на крава! И не летят — драконът се почеса по носа с върха на крилото, след което честно добави: — Вярно, бягат бързо и трудно се стигат. А и ритат болезнено.

— Слушай, Елин — на дневна светлина Трикс най-сетне беше успял внимателно да огледа дракона. — Ти само два крака ли имаш?

— А колко трябва да имам? — възмути се драконът. — Две лапи, две крила. Стигат ми!

Той протегна крило напред и ловко зачопли между зъбите си с ноктите, които стърчаха от сгъвката на крилото… при човек това място би отговаряло на лакът.

— Обикновено рисуват драконите с крила и четири крака — поясни Трикс.

— А при нас обикновено рисуват хората в доспехи и с огромни мечове — Елин поклати крила. — Ако имах четири крака и крила, щях да съм с шест крайника. И щях да съм насекомо. Как мислиш, приличам ли ти на муха?

— Какво говориш, изобщо не приличаш! — запротестира Трикс.

— Два крака и две крила са напълно достатъчни — тъжно отсече Елин.

От гледна точка на Трикс драконът, седящ на двете си лапи, най-много от всичко наподобяваше на гигантско оранжево пиле. Но той благоразумно не го каза на глас.

— Драконите магически създания ли са?

— Най-магическите! — увери го Елин.

Под мантията на Трикс нещо се размърда и Аннет изхвърча навън:

— Лъжа! Изобщо не сте магически!

Драконът присви очи, опитвайки се да разгледа Аннет. После съчувствено каза:

— Какво е това? Някакъв паразит, който живее по теб?

От възмущение Аннет загуби дар слово и се разтрепери във въздуха, разпръсквайки цветен прашец около себе си.

— Това е фея! — застъпи се за нея Трикс. — Това е моята фея… моят фамилиар. Тя е вълшебна и много могъща!

— Наистина си велик магьосник, ако и да си още ученик — промърмори драконът. — Ей, фея, не исках да те обидя! Ние, магическите същества…

— Аз съм магическа! — изкрещя Аннет. — И минотаврите, грифоните, мантикорите, еднорозите. А вие, драконите, сте най-обикновени, като хората, елфите и гномите!

— Защо? — изненада се драконът.

— Защото при магическите създания умението да правят магии е вродено! А вие го учите! Вие просто живеете много дълго, затова и умеете много!

— Не знаех — смути се Елин. — Винаги съм мислил…

— Всички магически същества знаят! — продължи да се гневи феята. — Затова и не ви обичаме вас, драконите! Вие сте най-обикновени, фукльовци такива.

— Аннет, ще се простудиш — Трикс хвана с два пръста за колана разярената фея и я скри под дрехите си. — Елин, да отлитаме.

— Можеше да ме предупредиш, че не тръгваш сам… — промърмори драконът. Изглеждаше много объркан.

През целия ден летяха над предпланини. Прелетяха много високо над владенията на барон Исмунд — хората отдолу ги забелязаха и започнаха възторжено да тичат напред-назад, пускайки в небето стрели и фойерверки. Очевидно се радваха. Спуснаха се да хапнат на склона на планината, до някакво стадо. Овчарят беше изчезнал някъде, така че нямаше как да купят овце, наложи се да вземат няколко просто така.

— Тук живеят много гостоприемни хора — успокои го драконът. — Никога не спорят, ако вземеш чужда овца…

Аннет трябваше да се задоволи с цветния прашец на дивите еделвайси, които растяха на планинския склон.

Нощта също прекараха в полет — Елин обясни, че драконите могат да спят и да летят, без да се отклоняват от курса. А на сутринта вече бяха близо до границата със Самаршан и кацнаха на високопланинско плато покрай една от граничните крепости. През нощта беше студено, но щом слънцето изгря, бързо се затопли. На зелената ливада разтвориха чашки бледи диви цветя и ободрената Аннет се отправи да закуси. Елин с въздишка съобщи, че те самите ще трябва да погладуват — по тези места нямало какво да се ловува.

Трикс, който вече съвсем свикна и спря да обръща внимание на размерите и плашещите зъби на дракона, се протегна на тревата и като гледаше към ясното синьо небе, попита:

— Елин, какво толкова се е случило при вас? Защо реши да се обърнеш за помощ към магьосник?

— Ние, драконите на Самаршан, сме в голяма опасност — уклончиво отвърна Елин.

— Е, това го разбрах. Но за какво точно става дума?

— Чувал ли си нещо за Прозрачния бог?

— Да, малко. Той е нещо като вожд на някакво племе, нали?

Драконът се засмя.

— Вожд на някакво племе? Да, преди година беше точно така. Всъщност дори преди половин година. А сега е на косъм да стане Велик везир при султан Абнувас.

— И какво от това?

Драконът въздъхна:

— Виждам, че макар и могъщ магьосник, от тънкостите на политиката не си твърде изкушен. Султан Абнувас не решава нищо в Дахриан. Всичко зависи от Великия везир. В продължение на много години това беше Аблухай, учил в университета на град Джарум, човек мирен и обичащ радостите на живота. При него и в Самаршан беше по-спокойно, и с вашето кралство отношенията бяха мирни, дори и с Кристалните острови търговията процъфтяваше. Но откакто вождът на номадско племе Алхазаб, да не скверня устата си с неговото име, се обяви за Прозрачен бог — всичко се промени! Вече цял Самаршан, от планината Амалай до солените блата Арокко, от морето Кьорт до пустинята Инкуш, се кланя на Алхазаб, само в Дахриан мирът и покоят все още са се съхранили. Но това няма да е за дълго. След по-малко от месец вождовете на племената ще се съберат в Дахриан и ще обявят Алхазаб за новия Велик везир. А първото нещо, което ще направи той, е да обяви война на вашето кралство!

От изобилието на необичайни имена в главата на Трикс всичко се обърка.

— А този… Абну… Аблу…

— Алха — подсказа драконът. — Имаш предвид Алхазаб, Прозрачния бог?

— Ами да! Той иска да воюва ли?

— Не, той е за мир в целия свят. Стига той да управлява същия този свят.

— Помисли малко — сви рамене Трикс. — Винаги е така. Повоюваме, повоюваме — и после се помирим.

— Този път ще е различно — зловещо каза драконът. — Да започнем с това, че Алхазаб неслучайно е наречен Прозрачен бог! Той има сила, превъзхождаща не само човешката, но и магическата!

— И драконовата? — полюбопитства Трикс.

Елин не каза нищо.

— Това е лошо — огорчи се Трикс. — Но ние имаме много велики магьосници, огромна армия и необятна територия, където може да разиграваме врага, докато не падне от умора. Винаги така сме побеждавали. А вие, драконите, какво общо имате с това?

— Преди деветстотин деветдесет и девет години драконите от цял свят избягали в горещите пясъци на Самаршан — започна Елин. — Първо, така сме се скрили от злите хора, и второ, на юг се чувстваме много по-добре. Ние обичаме топлото. Е, разбира се, разни чешити напук останали и на север, и на изток, и на запад, но като цяло почти всички дракони сега живеят в Самаршан…

— Чувал съм нещо подобно — кимна Трикс.

— На никого не пречим, живеем си кротко — с обида в гласа възкликна Елин. — Е, някоя овца, някоя камила… торба злато понякога… а принцеса — това пък съвсем рядко, но ти ще видиш тези южни принцеси, това си е абсолютен холестерол!

— Какво? — не разбра Трикс.

— Няма значение — не се впусна в обяснения Елин. — Накратко, проблемът е, че когато се установихме в пустините на Самаршан, сключихме Общ договор с Великия везир. Три пъти на хиляда години всички дракони са длъжни да се подчинят на везира и да застанат на негова страна във война. Първият път беше преди седемстотин години, когато от океана доплаваха медноглавите воини. Вторият път — преди сто и шестдесет години, когато помогнахме да се отблъсне атаката на Маркел Разумния и да се сключи мир с твоето кралство.

— Четох в летописите, че Маркел Разумния спрял войската близо до Дахриан и сключил мир само от добра душа и заради неприязънта си към кръвопролитията! — ахна Трикс.

Драконът само изсумтя.

— А третия път? — попита Трикс.

— Той ще настъпи, когато Алхазаб дойде на власт — каза Елин. — Всички ще тръгнем на война. Нямаме друг избор, дълг на честта е, сам разбираш. Ние ще ви изгорим всички, а вие ще ни убиете всички. И ще остане само Алхазаб с армията си.

— Значи трябва да се направи нещо! — възкликна Трикс. Той много ярко си представи ужасната картина — хиляди дракони, които пикират над градовете и ги обливат с потоци пламъци… летящи срещу драконите стрели и заклинания… а в далечината, в безопасност, свирепите воини на злия Алхазаб чакат своя час.

— Разбира се, че трябва! — съгласи се Елин. — Нали затова реших да повикам Лапад на помощ. Е, не се получи с Лапад — получи се с теб. Така че трябва да измислиш нещо.