Лусинда Едмъндс
Бавен танц (88)

88.

Себастиан беше истински изненадан, когато Джаспър му се усмихна самодоволно и му каза, че Мади се е съгласила да пее в шоуто. Мина му през ум да подаде оставка като музикален директор заради Мади, ако не заради себе си, но бързо осъзна колко глупаво щеше да бъде това. Щяха да работят заедно само две-три седмици и той трябваше да се държи като професионалист.

В първия ден, когато Мади се присъедини към състава, сърцето му щеше да се пръсне, докато я гледаше как влиза в студената църква, където провеждаха репетициите. Стори му се някак различна. По-възрастна и по-уверена в себе си. Той се усмихна доволно, като видя, че тя прекоси без ничия помощ помещението заедно с Джаспър. Очевидно се беше възстановила напълно.

Джаспър събра всички и им представи Мади.

— Добре, Мади. Тази сутрин режисьорът Бен ще те запознае с първо действие и ще отбележи твоите движения. Моля всички за повече търпение. Сигурен съм, че Мади ще схване всичко много бързо. Следобед ще се поупражниш заедно със Себастиан. Има някои промени в партитурата, направени, след като ти пя Тина.

Себастиан я гледаше изучаващо, но не забеляза абсолютно никакви прояви на емоции по лицето й.

— Чудесно — каза тя. — Тогава да започваме.

След като обядваха, Мади приближи пианото със своите ноти.

— Искаш ли да изпеем първо промените, или да започнем подред и да видим как вървят нещата? — попита го тя, като го гледаше право в очите.

Себастиан се смути.

— Както е по-лесно за теб. Виж, Мади, аз…

— Мисля да започнем подред, а аз ще си отбелязвам промените, като стигаме до тях. Да почваме. Имам много да уча и колкото по-рано се заловя за него, толкова по-добре.

Себастиан кимна.

— Добре — и започна да свири.

Както Мади беше очаквала, седмицата беше истински кошмар за нея. Единственият начин да се справи с чувствата си беше да се държи студено със Себастиан и да му отговаря едносрично. Забелязваше много добре как го нараняваше със своето държание, но се опитваше да не мисли за това.

Работеше здравата и учеше движения, песни и реплики, както и най-основните танцови стъпки, с които все още вдървените й крака можеха да се справят. Хореографът й каза да не се притеснява, защото естествената й грация, придобита след годините балетно обучение, я караше да изглежда сякаш танцува, когато всъщност не танцуваше. С подобряването на нейната подвижност можеха да прибавят и нови движения.

 

 

Вечерта на премиерата в Брайтън дойде много скоро — само след две седмици репетиции — и Мади беше ужасена. Тя успя да издържи докрай, като непрекъснато се тревожеше да не забрави къде трябва да застане и какво да каже или изпее. Отзивите за нея бяха доста сдържани, но тя не им обърна никакво внимание.

Докато шоуто стигне до Ричмънд, три седмици по-късно, тя се чувстваше далеч по-уверена. Повече не се чудеше от коя страна на сцената трябва да влезе, а репликите си казваше, без да се замисли. Това й даде възможност да подобри своята изразителност. Тина беше сложна личност и Мади се радваше на предизвикателствата, които й предлагаше ролята. Когато беше балерина, артистичните й способности винаги бяха отбелязвани от нейните критици, а сега откриваше, че да изразява чувства чрез гласа си й се удава също така лесно.

След Ричмънд шоуто се премести в Принс Едуард Тиътър в Уест Енд. Имаха репетиции цяла седмица, както и четири предварителни представления преди премиерата. Мади нямаше никакъв напредък в овладяването на ситуацията в присъствието на Себастиан. Всяка вечер, когато седеше сама на сцената, обляна от светлината на прожекторите и пееше „Това любов ли е?“, сълзите в очите й бяха съвсем истински. Копнееше час по-скоро да започне шоуто, за да не се налага да среща Себастиан всеки ден. Знаеше, че и той страда като нея. Нощем понякога сънуваше, че баща й е жив, а двамата със Себастиан са още заедно. Но после се събуждаше и си спомняше, че никога, абсолютно никога нямаше да му прости онова, което беше сторил.

Предварителните представления в затворен кръг започнаха и отзивите на публиката бяха отлични. Джаспър беше особено доволен от развитието на нещата. Предварителните продажби вървяха добре и шоуто изглежда щеше да има успех сред критиците.

Сутринта на премиерата Мади се събуди обляна в студена пот не само заради представлението вечерта, но защото по обед щеше да се явява на изпита за разрешително за шофиране. Той беше един крайъгълен камък, който щеше да обозначи пълното й физическо възстановяване.

 

 

— Е, мис Винсънт. Честито. Приятно ми е да ви съобщя, че издържахте изпита.

Проверяващият се усмихваше, докато попълваше съответните формуляри и ги подаваше на Мади.

— О, благодаря.

— Няма защо. Довиждане.

Той излезе от колата и Джеф зае неговото място.

— Браво. Хайде да се прибереш у дома с колата, какво ще кажеш? — усмихна й се той.

 

 

— Знаеш ли какво? Взех го! — Мади радостно поздрави Ивет. — След този изпит какво значи някаква си премиера в Уест Енд с шайка критици, готови всеки момент да те разкъсат.

Ивет я целуна и разлюля връзка ключове пред нея.

— Браво. Ето твоя подарък за премиерата.

— Какво е това? — заинтригувано попита Мади.

— Ами тази сутрин получих просветление. Колата на баща ти стои в гаража, откакто той умря. Защо не я погледнеш? Ако я искаш, твоя е.

— О, Ивет, не може да ми подаряваш тази кола. Тя струва цяло състояние!

— Разбира се, че мога, стига да обещаеш, че ще ме извеждаш понякога на разходка с нея. Кристофър обичаше тази кола и съм сигурна, че би му било приятно да я имаш. Хайде, иди й хвърли един поглед. Ако не възразяваш, аз няма да идвам с теб.

— Разбира се. Много ти благодаря.

Мади тръгна надолу по улицата, зави на ъгъла и провери номерата на еднаквите гаражи. Намери този, който търсеше, завъртя ключа в ключалката и вдигна вратата нагоре.

Бяла и лъскава, колата беше с вдигнат капак, а на пода пред нея, до локва масло, лежеше една манивела. Мади предположи, че баща й е поправял нещо, но се изненада, защото той не разбираше нищо от коли.

Като се настани зад волана, погледът й се спря върху някакъв плик на седалката отпред. Беше адресиран до нея. Под плика лежаха купчина нотни листове, изписани от бащината й ръка. Разбра, че имаше вероятност това да се окаже новото произведение на баща й, което беше изчезнало. Имаше също и вестник „Ивнинг Стандарт“. Озадачена, Мади отвори плика и извади от него стара изрезка от вестник. На слабата светлина в гаража не можеше да различи добре думите, но нямаше съмнение, че снимката беше на майка й.

Мади излезе от колата и се огледа за ключа на осветлението. След като го намери, се облегна на колата и зачете статията.

БАЛЕРИНА ЗАГИВА ПРИ КАТАСТРОФА

Антония Греъм, балерина в Кралския национален балет, загина при автомобилна катастрофа вчера на връщане от летището на Ница за Монако, Южна Франция. Мис Греъм гостуваше там с Кралския национален балет. С нея са били Том Ланг, член на оркестъра, и С…

Мади не можа да разчете името заради едно голямо петно.

… които са сериозно ранени и настанени в болница. Мис Греъм оставя след себе си съпруг и малка дъщеричка.

Статията продължаваше да изрежда балетните постижения и успехи на Антония.

Мади прочете отново първите редове. Том Ланг. Това беше името на бащата на Себастиан. Изпита някакво неясно смущение. Защо баща й никога не й беше споменал, че майка й и Том Ланг са загинали в една и съща катастрофа?

И защо тази изрезка стоеше в колата заедно с новата композиция на Кристофър?

Мади погледна към вестника. Датата беше четвърти август, петъкът, в който загина баща й.

Знаеше, че тук се криеше някаква загадка, на която щеше да получи отговора, ако можеше да подреди отделните факти правилно. Отвореният капак на колата, локвата от масло, изрезката, датата на вестника.

Десет минути по-късно, след като се убеди, че колата няма да тръгне, Мади смяташе, че има отговора. Осъзна, че двамата със Себастиан бяха правили предположения, които бяха съвсем неверни. Искаше й се да пищи. Ако беше права, болката и страданията, които двамата бяха изживели след смъртта на баща й, се оказваха напълно безсмислени.

Мади погледна часовника си. Два без петнайсет. Трябваше да говори със Себастиан преди премиерата, да го освободи от неговите угризения и да сложи край на тяхната сръдня.

Като взе ръкописа, изрезката и вестника, тя излезе от колата и се върна тичешком вкъщи.

— Мади, какво има?

Ивет гледаше недоумяващо задъханата и напрегната Мади.

— Ивет, сигурна ли си, че никой не е бил в гаража след смъртта на татко?

— Напълно. Кристофър имаше ключове на своя ключодържател, а аз имах втория комплект, който сега ти дадох.

— Двигателят не иска да запали. Има някаква повреда. Би ли се обадила в сервиза да ги помолиш да я погледнат? Трябва да ида да се срещна със Себастиан. Ще се видим довечера след премиерата — тя целуна Ивет. — Благодаря ти за колата. Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала. Чао!

И тя хукна по коридора, а Ивет остана да гледа след нея и да клати учудено глава.

 

 

Мади намери Себастиан пред пианото да упражнява увертюрата преди пристигането на музикантите от оркестъра.

Той се обърна и я видя. Поздрави я и отново продължи да свири.

— Себастиан, би ли могъл да ми отделиш няколко минути? Трябва да поговорим — нетърпеливо каза Мади.

Себастиан продължи да свири.

— Не сега, Мади, моля те. Чака ни голяма вечер и не смятам, че някой от нас е готов за…

— Слушай! Вината не е била твоя! Искам да кажа, че баща ми не е имал намерение да се самоубива. Сигурна съм в това.

Себастиан спря да свири и се обърна към нея. Тя размаха вестника и партитурата.

— Разбираш ли, тази сутрин взех шофьорския си изпит и…

— Честито.

— Ивет каза, че мога да получа като подарък колата, която беше подарила на баща ми. Отидох в гаража и намерих това — тя размаха вестника — с датата на татковата смърт, както и една изрезка от вестник. От колата течеше масло и…

— Мади! Моля те! Говори по-бавно! Не мога да разбера какво се опитваш да кажеш.

— Извинявай — тя се отпусна на един стол и се опита да си поеме дъх. — Добре, нека започна отначало.

Тя разказа бавно събитията от последните два часа и обясни как беше намерила колата с вдигнат капак, както и за нещата на предната седалка.

— Каква е твоята теория тогава?

Себастиан беше започнал да разбира, но искаше да го чуе от нея.

— Смятам, че след като си тръгнал, татко е решил да те последва и да дойде във вилата да ми каже истината за ръкописа на баща ти. С колата не е могъл и е решил да вземе влака, но в бързината е забравил тази неща на предната седалка. Не разбираш ли, Себастиан? Това означава, че татко не е имал намерение да се самоубива и че съдебният лекар и свидетелите са били прави. Смъртта му е просто ужасен нещастен случай.

Себастиан се беше загледал в ръкописа на Кристофър.

— Защо, мислиш, е носил това?

— Кой знае? Може би, за да ни докаже, че той наистина е имал някакъв талант.

— Ами изрезката?

— Не разбирам напълно какво означава, но май татко е искал да ни каже нещо за миналото. Може би да обясни защо е поставил името си върху творбата на баща ти. В края на краищата в изрезката се споменават моята майка и твоят баща. Нямах никаква представа, че са загинали в една и съща катастрофа.

Себастиан изглеждаше също толкова озадачен.

— Аз също. Смятах, че са загинали скоро един след друг.

— А вестникът потвърждава датата. Ивет се кълне, че никой не е бил в гаража оттогава. О, Себастиан, сигурна съм, че съм права. Ти как мислиш?

Една огромна тежест започна да пада бавно от раменете му — чувството за вина, което го измъчваше от мига, в който чу за смъртта на Кристофър.

— Е, мис Марпъл, ако детективската ти работа е добра, заподозреният най-сетне може да въздъхне с облекчение.

Мади го погледна. Беше съвсем сигурна, че е права.

— О, Господи, Себастиан, толкова съжалявам.

— Не, аз съм този, който трябва да се извини. Накарах те да изживееш истински ад. Не трябваше изобщо да ходя при баща ти, но исках да разбера.

— Е — бавно каза тя, като гледаше изрезката, — може би ще открием кой е бил зад това загадъчно „С“.

— Обичам те, Мади — изведнъж изтърси Себастиан.

Тя вдигна глава.

— И аз те обичам.

Той разпери ръце и тя се озова в прегръдките му. Докато се целуваха, сълзите им на облекчение се смесиха.

 

 

Началните тактове на „Това любов ли е?“ отекнаха в притихналия театър.

Мади погледна към оркестъра и видя, че Себастиан й намигна.

— Това е за теб, татко — прошепна тя на себе си и започна да пее.

 

 

Себастиан не можа да сдържи сълзите си, като гледаше как Мади стои сама в средата на сцената и приема овациите на публиката. Хората не искаха да я пуснат да си отиде. Бяха станали на крака, пляскаха, викаха и тропаха с крака.

След няколко минути той също бе издърпан на сцената да се поклони. Целуна Мади.

— Помниш ли обещанието си? — прошепна той, докато аплодисментите не стихваха.

— Кое?

— Че веднага щом започнеш да прекосяваш стаята без чужда помощ… повече никакви извинения. Справяш се вече седмици наред.

— Справям се, нали? — засмя се тя и се поклони отново.

— Това „Да“ ли е?

Мади кимна, просълзена от радост.

Себастиан взе ръката й и я поведе към предната част на сцената, за да приеме продължаващите овации. После целуна ръката й.

— Омагьоса и тях като мен, любов моя — прошепна той. — Завинаги.