Лусинда Едмъндс
Бавен танц (4)

4.

Мади се изненада колко спокойна се чувстваше, като наближи балетната школа на Кралския национален балет първата сутрин от семестъра.

Тя беше на пет минути път от станцията на метрото в Хамърсмит. Намираше се в един стар театър, превърнат в светли и просторни студиа, които балетната компания използваше за репетиции.

В сутерена се намираха съблекалните, както и голямата трапезария за студентите, докато на първия етаж бяха многобройните офиси на администрацията. Кабинетите на Антон Шенел, художествения директор на Кралския национален балет, и мадам Папен, директорката на балетната школа, също бяха на този етаж. Последният етаж беше изцяло само с класни стаи и студиа.

Първия ден нямаха часове, тъй като новите ученици попълваха формуляри, записваха програмите си и получаваха отпуснатите субсидии от касиера на школата. Когато Мади сложи в джоба си своя чек за семестъра, тя се почувства като милионер. Реши да отиде направо в банката и да го вложи в новооткритата си студентска сметка.

Имаше няколко познати лица от прослушването — бъбривата й съседка, която, както разбра, се казваше Джейн, момчето с превъзходните скокове и, естествено, Никол Делиз.

Когато отново я видя в съблекалнята, преди упражненията същия следобед, Никол вече беше успяла да събере около себе си група приятелки.

По време на часа, ръководен от Серж Ранкин, главния балетмайстор, Мади си позволи да поогледа своите състудентки. Курсът им се състоеше от трийсет души — двайсет и четири момичета и шест момчета. Повечето идваха от балетни училища за младша възраст, а останалите бяха избрани след неколкоседмични прослушвания. Мади изпита прилив на щастие и гордост, че се беше включила в тази елитна група, особено когато Серж я похвали и каза на останалите да я наблюдават, докато тя показва плавните движения с ръце. С крайчеца на окото си тя видя как Никол я гледа презрително и шепне нещо на момичето до нея.

След часа, когато Мади вече беше взела душ и се преобличаше за нотации — часовете, в които се учеха как да записват балетните стъпки на хартия — Никол се приближи нехайно към нея.

— Чух, че майка ми и баща ти работят заедно в Америка — високо каза тя.

Бърборенето в съблекалнята утихна. Всички момичета започнаха да се питат дали и Мади има известен роднина.

Тя се изчерви.

— Да.

— Баща ти е корепетиращият пианист, нали? — Никол я гледаше втренчено и подигравателно.

— Да. Свири и в оркестъра — добави Мади за добро, но се оказа, че е станало за зло.

— О, извинявай, не знаех. И в оркестъра. Моля за извинение — Никол я изгледа презрително, преди да се оттегли.

Две момичета изхихикаха, като видяха, че Мади се изчерви още по-силно, после бърборенето в съблекалнята се възобнови.

— Кучка! — каза си Мади тихичко.

По време на часа за нотации не можа да се съсредоточи заради презрителния поглед на Никол и подигравателните погледи на останалите момичета, които усещаше върху себе си. Искаше й се да им извика, че баща й е блестящ композитор и един ден ще се молят за роля в неговия нов балет.

Мади пристигна вкъщи напълно изтощена и вбесена, че Никол беше успяла да провали първия й ден в новото училище. Помисли си да се обади на Себастиан, но не й се искаше той да види, че е разстроена. Наранената гордост не й позволяваше да говори с когото и да било за онова, което беше казала Никол.

Тази нощ, щом си легна и се заслуша в тишината в къщата, тя вече знаеше, че има враг.

Но не знаеше защо.

 

 

Серж Ранкин беше много доволен от втората седмица, през която правеха упражнения. Новите студенти бяха имали достатъчно време да се отпуснат. Това беше седмицата, през която той започна да подбира момичетата, на които съдбата беше отредила да играят в мюзикъли в Уест Енд или в кордебалета и — в по-редки изключения — за слава.

Критериите тази година бяха изключително високи. Момчето, което беше впечатлило комисията при прослушването, Саша Лопов, доказваше, че не бяха сгрешили в избора си. Серж знаеше, че ако всичко върви добре, момчето има бъдещето на един нов Баришников. Що се отнасяше до момичетата, Серж беше подбрал две-три възможни солистки, но двата най-големи таланта в класа бяха Никол Делиз и Мадлен Винсънт.

Не е за чудене, мислеше си той, като ги гледаше. И двете имаха майки, които бяха изключително талантливи. Необичайното беше, че бяха предали дарбата си на дъщерите си в такова изобилие.

Двете момичета имаха съвсем различен стил. Никол притежаваше брилянтна техника. Работата й с краката беше наистина, безупречна, Серж беше чул слухове, че като дете тазовите й кости са били счупени и нагласени отново, за да й дадат възможност за ново начало. Но имаше нещо… нещо, което той не можеше да промени. Може би защото Никол знаеше колко беше добра, в танца й се долавяше някаква арогантност. Докато я наблюдаваше да изпълнява трудната поредица стъпки, които беше поставил за задача, той осъзна, че в движенията й нямаше чувство. Питаше се дали това е нещо, което може да бъде преподавано.

Мадлен Винсънт, от друга страна, беше истинско лирическо удоволствие. Нейната техника не беше чак толкова безупречна като тази на Никол, но Серж се улавяше, че я гледа по време на упражненията. Не беше чудно, че тя го отнасяше назад в миналото, в дните на собствения му възход като партньор на Антония, майката на Мадлен. И двамата бяха създадени за слава, но съдбата реши, че не трябва да имат бъдеще заедно. Макар да не бе красива като майка си, Мадлен ставаше по-особена, когато танцуваше. Но самата тя, изглежда, нямаше представа колко добра беше, което придаваше на танца й свежест и невинност.

Серж погледна към Никол и видя, че наблюдаваше изпълнението на сложната поредица стъпки на Мадлен. Неодобрението в очите й беше съвсем ясно. Несъмнено Никол Делиз беше открила в нейно лице истинска съперница.

 

 

Мади съвсем скоро свикна с ежедневието в школата. Тежкият труд й доставяше удоволствие, а истински празник беше, когато Серж или някой от другите преподаватели я похвалеше. От онзи първи ден, когато Никол беше успяла да я унижи, тя и нейните приятелки пренебрегваха Мади. Това бе добре дошло за нея. Беше се сприятелила с Джейн и двете заедно бяха започнали да обядват в трапезарията.

— Не мислиш ли, че Саша е направо страхотен? — каза Джейн, втренчена в младежа, който прекосяваше грациозно столовата.

— Да, много е красив — съгласи се Мади, без да си признава, че беше мечтала за него през последните десетина дни.

Саша бързо се беше превърнал в училищния красавец, по когото туптяха всички нежни сърца. Започнаха да се разпространяват какви ли не истории за неговия произход. Младият руснак беше висок за танцьор, което придаваше на движенията му особена мъжественост, въпреки че всяка негова стъпка беше изтъкана от грация и изящество. Имаше огромни тъмнокафяви очи и високи скули, а устните му бяха плътни и чувствени. Червеникавата му коса, стигаше до раменете му и беше сресана на път по средата. Беше твърде красив за мъж. Саша седна до Никол и двамата започнаха да си бъбрят. Мади трябваше да признае разочарованието си, когато избраха Никол за партньорка на Саша в часовете по па-де-дьо, когато младежите и девойките се учеха да танцуват заедно, като изкусуряваха повдиганията и синхронизираха движенията си. Избирането на подходящ партньор бе също толкова важно, колкото и собствената ти техника. Никол и Саша изглеждаха прекрасно заедно — той висок и тъмен, тя крехка и руса.

— Тези двамата ще стигнат далеч. Никол познава най-добрия танцьор в училището. Тя ще направи всичко, за да остане с него — беше коментарът на Джейн.

 

 

Същия следобед Серж съобщи, че първокурсниците трябва да подготвят малко представление за останалите в края на срока. Беше избрал откъси от „Лешникотрошачката“ заради Коледа. Всички момичета трябваше да научат танца на феята на захаросаните сливи, както и останалите малки части. Серж каза, че ще реши коя какво ще изпълнява, когато наближи времето за представлението.

В съблекалнята момичетата постоянно говореха, че изборът е решен предварително.

— Никол Делиз ще получи ролята на феята — бяха уверени те.

— Защо предварително за ролята да е избрана Никол? Ако майка й не беше това, което е, момичетата нямаше да си правят такива заключения — сърдито каза Мади на Джейн, докато вървяха към станцията на метрото.

— Трябва да признаеш, че е добра, Мади.

— Да, така е, но ме вбесява начинът, по който останалите момичета я идолизират. Както и да е, поне през уикенда ще си полежа на воля, слава богу. Направо съм скапана — изпъшка Мади.

— Приятна почивка — пожела й Джейн и всяка от тях се отправи към своя перон.

По високоговорителя съобщиха, че всички влакове в северна посока имат закъснение заради някакъв инцидент.

Мади се загледа в плакатите на стената. Щеше й се да има свободно местенце, където да седне. Краката я боляха, а стъпалата й сякаш бяха от олово. Най-после влакът пристигна и тя успя да се вмъкне в един вагон. Слезе в Камден Таун и се отправи към перона, за да изчака влака за Хампстед.

Седна на една пейка, но тъмната глава до нея, мушната в яката на шлифера, й се стори позната.

— Здравей, Саша. Не знаех, че живееш насам.

Главата се подаде от яката и той я погледна. Зачервените очи и измъченото изражение на лицето му я стреснаха.

— Здравей — изсумтя той и се изкашля. Очевидно беше плакал.

Мади беше слисана.

— Добре ли си? — попита го тя, макар да знаеше, че въпросът е банален.

Саша кимна.

— Да. Лоши новини от дома, това е всичко.

Той се изправи, защото се зададе някакъв влак. Успяха да намерят места и да седнат заедно. Мълчаха, докато влакът тръгне и затрака в тунела.

— Къде живееш? — попита го Мади.

— Имам стая в общежитието на младежката християнска организация в Хампстед — тъжно отвърна Саша.

— О, това е на около десет минути от нас. Аз живея в Уел Уок. Трябва да се отбиеш някой път да пием чай.

Искаше й се да знае какво да му каже, за да го успокои. Очевидно беше много объркан.

— Благодаря. Много си мила.

Щом слязоха на станцията в Хампстед, се качиха на ескалатора.

— Е, довиждане, Мадлен. Ще се видим в понеделник.

Саша й се усмихна, сгуши се отново в шлифера и се отдалечи.

Изглеждаше толкова самотен и печален. Мади събра цялата си смелост и се затича след него.

— Саша, виж, кажи ми да се махна, ако предпочиташ да бъдеш сам, но защо не дойдеш на чай сега? У нас няма никого и… струва ми се, че имаш нужда да поговориш с някого.

Саша спря и се обърна. Той се втренчи в нея, после се усмихна.

— Да, Мадлен. Би ми било приятно. Хайде, води ме.

Само след едно отбиване до супермаркета за мляко, кифли, сладко и кейк те пристигнаха в къщата на Мади.

— Извини ме за безпорядъка. В момента живея сама и вечер съм твърде уморена да върша каквото и да било.

— Но е много хубаво да имаш толкова много пространство. Моята стая в общежитието е толкова малка, че няма място да обърнеш — жестикулираше Саша, следвайки я по коридора.

— Казва се „да се обърнеш“, Саша. Защо не идеш в дневната и не се настаниш? — Мади потръпна. — Хайде да включим газовата печка, за да се стоплим.

След десет минути двамата стояха в протритите кресла от двете страни на старата газова печка, дъвчеха препечени кифли и пиеха чай.

— Откъде си всъщност, Саша?

Очите му отново се изпълниха с тъга.

— От Русия, но… — силно ридание прекъсна думите му.

Мади смутено го гледаше как плаче. Ужасно искаше да го утеши, но чувстваше, че няма да може. Накрая отиде в банята и се върна с руло тоалетна хартия.

— Ето — неловко смотолеви тя и му я подаде.

— Благодаря. Извини ме, Мадлен. Това пристигна днес. Съобщават ми, че… баща ми… починал е.

Той извади някакво писмо от джоба си.

— О, Саша, аз… — Мади прехапа устни. — Съжалявам. Саша издуха силно носа си.

— Не беше неочаквано, но потвърждението винаги се приема трудно.

— Разбира се. Той… в Русия ли живееше?

Саша кимна.

— Преди двайсет години баща ми беше най-ярката звезда в балета на Болшой театър. Кариерата му беше шеметна и аз съм се родил в красив апартамент в Москва. Двамата с майка ми живееха в лукс… навсякъде ги разкарваха лимузини. Разбираш ли, на балетните звезди в Русия се гледа като на кралски особи. Но баща ми не искаше да следва партийната линия. Той не вярваше в комунистическия начин на живот. Правеше коментари, които стигнаха до ушите на важни хора. Една нощ, когато бях на седем години, баща ми не се върна от театъра след представлението. Майка ми се опита да открие къде е отишъл, но… — Саша избърса очите си. — Нямаше и следа от него. Тя предположи, че са го депортирали в трудов лагер, дори и нещо по-лошо. Ходи много пъти при разни началници, опитвайки се да го открие. След две години рухна. Лекарите ми казаха, че е получила инсулт, но трябва да се оправи. Три седмици след като я бяха изписали от болницата, почина.

Саша млъкна, загледан в огъня.

Мади усети, че по собствените й страни се стичаха сълзи.

— Реших да продължа битката. Успях да поема нещата оттам, откъдето майка ми ги беше оставила. Открих един симпатизиращ ни чиновник, който беше готов да продължи търсенето на баща ми.

— И той го откри — тихо каза Мади.

Саша кимна.

— Той наистина откри, че баща ми е бил депортиран в един лагер в Сибир. Това писмо ми съобщава, че е умрял преди шест години от туберкулоза.

— О, Саша, толкова съжалявам.

— Мадлен, не мога да ти опиша мизерията, в която живеехме двамата с майка ми след изчезването на баща ми. Тя веднага изгуби работата си в Болшой театър. Беше дизайнер на костюмите. Моето място в балетното училище към Болшой театър изведнъж бе съкратено. Нямахме нищо. Майка ми си намери работа в една фабрика като шивачка. Заплатата й едва стигаше за храна.

— Значи не си учил в Болшой.

— Не. Не ме искаха заради баща ми. Взимах частни уроци при един пенсиониран преподавател, който ми съчувстваше.

— Затова си решил да дойдеш в Англия да се обучаваш?

— Да. Когато Горбачов дойде на власт. Успях да получа виза и да напусна родината си веднага. — Саша потръпна. — Никога няма да се върна. Там за мен вече няма нищо.

— Но аз си мислех, че в Русия положението вече се оправя.

Саша кимна.

— Да, в известни отношения, но бедността и трудностите няма да изчезнат ей така изведнъж. Някои дори смятат, че ще стане още по-лошо.

— О, Саша, бедничкия. Значи тук нямаш приятели, с които да си говориш?

— Не, Мадлен, но аз съм свикнал да бъда сам. Предпочитам да живея в малката си стаичка в общежитието, отколкото да гладувам по улиците на Москва. Никой, никой от хората тук, на запад, не може да си представи колко тежък е животът там. По-скоро бих умрял, отколкото да се върна.

— Никога повече няма да се оплаквам от живота си — пламенно каза Мади. — Е, вече имаш приятел. Винаги, когато искаш, можеш да идваш тук. Както ти казах, в момента живея сама.

— И ти ли си сирак?

Тя му обясни, че баща й е в Америка с националния балет.

— Мадлен, смятам, че двамата с теб доста си приличаме, нали?

Тя кимна и се изчерви.

— Предполагам, че е така. Аз… харесва ми как танцуваш, Саша. Всички момичета смятат, че ще станеш световноизвестен. Абсолютно сигурно е, че ще попаднеш в компанията, за разлика от някои от нас — въздъхна тя.

— Но, Мадлен, ти се подценяваш. Аз смятам, че ти също танцуваш много красиво.

— Благодаря, Саша, но за нещастие не съм толкова добра, колкото Никол Делиз.

— Ами! — Саша махна с ръка, сякаш сравняваше таланта на Никол с досадна муха. — Да, технически тя е добра, но къде е сърцето й? Не ми харесва да й партнирам. Тя е егоистка. Предпочитам да партнирам на теб, Мадлен.

— Благодаря, но Никол няма да те пусне сега, когато е впила вече нокти в теб.

Саша вдигна рамене.

— Все още е рано, Мадлен. Ще поживеем и ще видим.

Двамата прекараха още един час в обсъждане на способностите на останалите от курса, преди Саша да погледне часовника си и да се изправи.

— Късно е. Трябва да вървя.

Мади изпита известно разочарование.

— Разбира се. Искам да кажа, че можеш да останеш, но…

— Обещах да се видя с един човек — каза Саша.

Приятелка, оклюма се Мади. Изпрати го до вратата.

— Благодаря ти, Мадлен. Никога няма да забравя колко мила беше към мен тази вечер. Надявам се, че в бъдеще ще бъдем добри приятели. Ще се видим в понеделник.

Той се наведе и я целуна по двете страни и като тръгна надолу по улицата, й махна с ръка.

Мади се върна в дневната и седна на все още топлото му място. Долавяше съвсем слабо миризмата на одеколона му.

Като подви колене, тя затвори очи и замечта как би танцувала със Саша на сцената на Кралската опера.

Събуди се вдървена и премръзнала в четири часа. Сънено се качи горе в стаята си и си отвоюва от Шехеразада и четирите й котета малко място в леглото.

Ще работя много упорито, мислеше си тя, като галеше меката козина на Шези. Щом Саша казва, че съм добра, трябва винаги да бъда такава. Внимавай, Никол Делиз, не всичко ще става, както ти искаш.