Лусинда Едмъндс
Бавен танц (81)

81.

В дните, след като Себастиан напусна вилата, Мади изпълняваше всекидневните си дейности като в транс. Сякаш психиката й я предпазваше от осъзнаване на онова, което се беше случило, и изчакваше времето, когато щеше да се чувства по-силна да се справи с него.

При първите физиотерапевтични процедури след разкритието на Себастиан Мади успя да направи няколко несигурни стъпки без помощта на бастуна. За изненада на нейната физиотерапевтка Мади не изпита никакво въодушевление. Тя не можа да обясни защо не се радва, тъй като не можеше да й каже, че единствените двама души, които обичаше на този свят, я бяха предали по такъв ужасен начин, че ходенето без бастун изглеждаше сравнително маловажно събитие.

В продължение на пет дни тя ангажираше вниманието си с книги, телевизия, чистене, с каквото и да е, за да не мисли. Но в събота сутринта, докато се чудеше какво да прави през уикенда и слушаше радиото, като механично закусваше, звуците на „Това любов ли е?“ се понесоха в кухнята.

Тя стана да изключи радиото, но осъзна, че ръцете й не я слушаха. Остана пред радиото като в транс, а болката в нея ставаше все по-силна.

— Не! — извика Мади и блъсна радиото от плота.

То полетя към другия край на кухнята и остана да бръмчи на пода, а тя се строполи на земята и зарида истерично.

Плака за смъртта на обичния си баща, за мъката, че я беше лъгал. Плака и за загубата на Себастиан, мъжа, който й беше дал сила да продължи, когато самата тя смяташе, че животът й е свършил, и който беше готов да жертва бъдещето си заради нея. Той беше отговорен за смъртта на баща й. Би му простила всичко. Само това не.

След като плака цяла сутрин, Мади отиде в стаята си и си легна с надеждата да заспи. Сигурно беше заспала, защото се събуди от доволното мъркане на разположилата се до нея Шези. Погледна часовника и видя, че минава четири. Дезориентирана и ужасно потисната, тя седна в дневната и се заслуша в тишината. С падането на мрака разбра, че не би могла да посрещне още една нощ сама.

Имаше само един човек, който според нея обичаше баща й колкото нея самата. И макар че никога не можеше да издаде тайната на Кристофър, Мади имаше нужда от някого, който да разбира мъката й.

Вдигна телефона и набра номера.

 

 

— Влез, Мади — бледа и посърнала, Ивет я целуна по двете страни. — Хайде да идем в дневната.

Мади кимна и отмина затворената врата на кабинета на баща й с прехапани устни.

Ивет беше видимо отслабнала. Раменете й бяха отпуснати и за пръв път тя изглеждаше на своите четирийсет години.

— Зная, че е едва септември, но не мога да се стопля, откак… — потръпна Ивет и отиде до камината, в която огънят тъкмо се разгаряше. — Искаш ли нещо за хапване, може би едно питие?

— Не съм гладна, но бих пийнала джин с тоник — усмихна се едва-едва Мади.

— Аз също. Защо не приготвиш по един джин и на двете, докато помоля Гладис да ни направи няколко сандвича. И двете изглеждаме измършавели.

Ивет излезе от стаята, а Мади отиде до барчето и наля две големи дози джин, после прибави тоник.

Ивет се върна и седна срещу нея. Вдигна чашата си и каза:

— Наздраве.

— Да, наздраве.

Двете седяха мълчаливо, втренчени в огъня. Нуждаеха се една от друга, но никоя от тях не можеше да произнесе името на Кристофър.

— Как са Никол и бебето? — осмели се да заговори Мади.

Ивет се усмихна.

— Чудесно. Не съм ги виждала от няколко дни, но малката Наташа е прекрасна. Саша се оформя като страхотен баща. Той направо я боготвори. Ти изглеждаш много по-подвижна, Мади. Имаш ли представа кога окончателно ще се разделиш с бастуна?

— И сега мога да ходя без него, но само на къси разстояния. Вече почти приключвам с физиотерапията. Остава само да се упражнявам и да заяквам.

— Това е прекрасно. Възстановяваш се забележително добре. Имаш ли някакви планове за бъдещето?

— Заета ту с това, ту с онова, не съм имала време да помисля.

— Ами пеенето? Трябва да постоянстваш в тази насока.

— Може би.

— Как е Себастиан?

— Отиде си.

Ивет изглеждаше шокирана.

— О, Мади, защо?

— Взаимно неразбирателство.

— Но вие винаги сте били толкова щастливи. А и сватбата наближаваше. Сигурни ли сте, че не е станало заради… — Ивет се насили да продължи — напрежението, породено от шока от смъртта на Кристофър?

— Сигурна съм, че и това е имало значение — призна Мади.

— Не мислиш ли, че връзката ви може да се възстанови?

— Никога. Ако нямаш нищо против, бих предпочела да не говорим за това.

— Разбира се.

Гладис донесе чиния със сандвичи и излезе. Ивет предложи на Мади и си взе един.

— Ами ти? Имаш ли планове за бъдещето?

— Не, всъщност нямам. Срамувам се да призная, че не мога да се справя с болката. Аз… знам, че сме имали проблеми през последните месеци, Мади, но трябва да ми повярваш, че наистина обичах много баща ти — очите на Ивет се напълниха със сълзи. — В момента мисълта да живея без него е непоносима. Правехме толкова много планове. Бяхме открили една прекрасна къща в Южна Франция. Щяхме да се преместим там при пръв удобен случай. Кристофър щеше да пише, а аз… о, мила, аз просто щях да се радвам да му бъда истинска съпруга — тя извади отнякъде кърпичка и издуха носа си. — Казват, че времето лекува болката. В момента изобщо не мога да повярвам в това.

— Знам — тихо каза Мади. — Непрекъснато си мисля, че трябва да кажа на татко това или онова, после си спомням, че вече никога не мога да му кажа нищо.

— Знам колко го обичаше. А той те боготвореше, Мади. Наистина — каза Ивет.

— И ние сме имали проблеми, но поне ги бяхме разрешили, преди да умре. Въпреки това остават толкова много неизказани неща.

— Имам една добра новина. Онзи ден говорих с Антон и той все още държи да постави новия балет на Кристофър. Премиерата ще бъде през март и ще бъде в памет на Кристофър. Единственият проблем е, че не мога да открия партитурата. Претърсих кабинета му и съм сигурна, че не е там. Много е странно, защото го видях да работи върху музиката сутринта в деня на… неговата смърт. Няма значение, вероятно скоро ще стане ясно.

Мади се намръщи.

— Странно, но както казваш, трябва да изскочи отнякъде.

— Смяташ ли да останеш във вилата?

— Нямам особено желание, но май е все едно. Ще се чувствам самотна, където и да съм.

— Защо не дойдеш малко да поживееш тук, Мади? Къщата е прекалено голяма за мен и, честно казано, ми е ужасно тежко да съм сама. Бих се радвала на твоята компания.

— Ти имаш Никол — каза Мади, защото не й се искаше да се сблъсква със заварената си сестра всеки ден.

— Да, но двамата със Саша са толкова заети с бебето, че повечето време аз ходя да ги видя в апартамента. О, Мади, кажи да. Наистина смятам, че в момента се нуждаем една от друга.

Мади си помисли за празната, но пълна със спомени за живота й със Себастиан вила. Може би наистина се нуждаеше от промяна. Така щеше да има покрив над главата си, докато помисли за своето бъдеще.

— Ами, има един проблем — бавно каза Мади.

— Какъв?

— Шехеразада, котката ми, все още е жива и здрава във вилата. Не мога да я оставя там сама.

— Можеш да я вземеш. Всъщност — каза Ивет и се изчерви — аз не съм алергична към котките, а само ужасно се страхувам от тях. Просто ме беше срам да си го призная.

Мади се засмя.

— О, Ивет! Шези е толкова нежна, никога няма да те нарани.

Може би Ивет бе права. Наистина имаха нужда една от друга.

Тя се усмихна.

— Добре. Вече си имаш две гостенки.