Лусинда Едмъндс
Бавен танц (6)

6.

На Мади й беше много притеснено, когато пристигна в школата следващата сряда. Първият час следобед беше при Серж и той щеше да реши кой ще танцува в коледното представление.

Моля те, сложи ме със Саша, негласно се молеше тя по време на сутрешните занятия.

По обяд Мади намери Саша в столовата и го попита дали би желал да иде с нея на бал през декември.

— Ще струва ли много? Имам много малко пари — отвърна той. — Нямам и официално облекло.

— Няма да се налага да плащаш за билета — излъга Мади, като се надяваше да скърпи някак своите финанси, за да го заведе там. — Мога да ти дам някой от смокингите на баща ми. Висок си почти колкото него.

Саша се усмихна.

— Добре тогава, Мадлен. Ще дойда с удоволствие. А и се надявам, че ще си партнираме този следобед — прошепна той, когато се отправиха към съблекалните.

Напрежението в съблекалнята на първокурсничките беше съвсем осезаемо. Всяко момиче се надяваше да бъде избрано за някоя от по-големите роли. Макар представлението да беше само пред вътрешни хора от школата, то беше един от първите показатели относно мнението на Серж за работата им.

Мади отиде до шкафчето си. Завари го отворено. Странно, помисли си тя. Можеше да се закълне, че го беше заключила преди обяда. Погледна вътре и видя, че сакът й с балетните палци, трикото и клина не беше вътре. Мислейки, че може да го е взела със себе си в столовата, тя се върна обратно. Сакът не беше там, където беше седяла, и персоналът каза, че нищо не им е било предавано като забравена вещ. Мади се втурна обратно към съблекалнята и започна трескаво да рови сред купчините палта, окачени на закачалките.

— Някой виждал ли е сака ми? Син, с бели ширити и дръжки. Изчезнал е от шкафа ми.

Няколко момичета поклатиха глави и направиха вяли опити да й помогнат в търсенето. Двете с Джейн претърсиха стаята и не откриха нищо.

— О, Джейн, не разбирам!

Очите на Мади се напълниха със сълзи на безпомощност и разочарование, щом погледна часовника си. До началото на часа със Серж имаше пет минути.

— Виж какво, имам един резервен клин, а едно старо трико винаги виси на онази закачалка — каза Джейн и посочи една проядена от молците дреха, достойна само за казана с боклук.

— Но аз нямам палци! Серж никога няма да ме допусне в клас без тях! — изплака Мади.

Съблекалнята се изпразваше, тъй като останалите отиваха в клас. Мади седна на пейката и зарови главата си в ръце.

— Би могла да обясниш на Серж, че нещата ти са откраднати и…

— Какъв е смисълът? Днешният час е от решаващо значение, а без палците си аз така или иначе не мога да играя.

— Трябва да вървя — виновно каза Джейн.

— Добре — Мади изтри очи и вдигна рамене. — Надявам се да ти дадат някоя хубава роля.

— Благодаря. Не се тревожи, ще има и други шансове — каза Джейн съчувствено.

Мади седеше в пустата съблекалня и слушаше слабите звуци на пианото, които идваха от студиото два етажа по-нагоре. Нямаше никакъв смисъл да се мотае тук. Едва ли щеше да понесе гледката на момичетата след часа.

Като минаваше през банята с душовете на път за тоалетната, тя забеляза някаква бяла каишка да се показва изпод една завеса. Дръпна я и откри, че това беше сакът й, а съдържанието му беше пръснато мокро под душа. Тя вдигна единия от чисто новите си балетни палци. Беше съсипан. Дори да бе успяла да намери сака си навреме, нямаше как да използва съдържанието му.

Мади потресена разбра, че това в никакъв случай не беше нещастен инцидент. Някой беше твърдо решен да й попречи да присъства в часа на Серж.

Тя потръпна от страх. Сигурно човекът, който й беше направил това, я мразеше много силно.

На излизане от сградата се спря да изхвърли подгизналите си вещи в една кофа за смет. Разбираше, че това беше открита война.

Следващия път щеше да бъде нащрек.