Лусинда Едмъндс
Бавен танц (47)

47.

Кейт никога не разбра как преживя седмицата след смъртта на родителите си. Беше пристигнала на Фицджон авеню и беше заварила част от улицата изолирана с кордон.

Един от полицаите я беше въвел, уплашена и пребледняла, в кабинета на баща й.

— Седнете, мис Джонсън. Детектив Уилкис ще дойде при вас след малко.

Кейт кимна и извади пакет цигари. Опита се да запали една, но ръката й трепереше така силно, че не успя. Полицаят взе запалката и й даде огънче. В този момент в стаята влезе леко оплешивяващ мъж и се ръкува с нея.

— Аз съм инспектор Уилкис. Разбирам колко ужасна за вас е тази сутрин. Обадихме се на летище „Хийтроу“ и ги помолихме да кажат на пилота ви, че ще е по-добре да слезете от самолета по-дискретно. Вероятно съобщението ни не е пристигнало.

Беше пристигнало, помисли си Кейт с горчивина, но очевидно имаше друга, по-важна персона, която трябваше да бъде предпазена от скандала.

— Аз… — Кейт преглътна шумно, събирайки смелост да изрече думите — разбирам, че моите родители са мъртви. Какво стана?

— Все още нямаме потвърждение от съдебните лекари, които проверяват доказателствата, но със съжаление трябва да ви кажа, че засега всички улики говорят за самоубийство. Предполагаме, че баща ви е застрелял майка ви, а след това е насочил оръжието към себе си.

— Никога! — противопостави се Кейт. — Баща ми не би отнел живота на майка ми, нито пък своя. Вие сте на грешен път. Търсите си извинение, защото нямате никакви следи!

Тя стана, но краката й се подкосиха и отново се отпусна на стола.

— Разбирам колко ви разстройва всичко това, мис Джонсън, но повярвайте ми, ако родителите ви са убити, можете да бъдете сигурна, че ще намерим виновника. Знаехте ли, че бизнесът на баща ви беше в процес на разследване от Отдела за стопански престъпления?

Кейт кимна.

— Да, но не виждам какво общо има това с тяхното убийство.

— Резултатите от разследването ще са известни днес.

Детективът наблюдаваше Кейт за някаква реакция. Тя седеше напълно неподвижно, вцепенена от шока!

— И?

— Те могат да се окажат от значение…

— Но вие все още не знаете дали е самоубийство! — отчаяно каза Кейт. — Баща ми имаше много врагове заради своите успехи.

— Съзнавахте ли, че империята на баща ви е на ръба на банкрута?

— Вие откъде знаете, че е така? Да не сте посветен в сделките на баща ми?

— За нещастие от утре всеки гражданин на нашата страна ще бъде посветен в сделките на баща ви.

Очите на Кейт се изпълниха със сълзи на гняв и разочарование.

— Сигурно са сгрешили! Компаниите на баща ми струват милиони и той щеше да ми каже, ако имаше проблеми.

Тя потърси кърпичка в чантата си и си издуха носа.

— Извинете, мис Джонсън, но е необходимо да ни отговорите на някои въпроси. Твърдите, че баща ви никога не ви е споменавал, че има проблеми в работата си, така ли?

— Да, никога.

— А майка ви?

Кейт тъкмо щеше да поклати глава, когато се сети за онази нощ, в която беше посетила майка си. Нямаше съмнение, че тогава тя беше много разтревожена.

— Майка спомена, че ще има разследване, но ми каза, че няма за какво да се притеснявам.

— Баща ви изглеждаше ли особено притеснен през последните няколко месеца? По-точно, имахте ли чувството, че нещо го тревожи?

Кейт се опита да си спомни последния път, когато беше видяла баща си. При всичките й отбивания вкъщи той не си беше у дома.

— Не съм го виждала известно време — тихо каза тя.

Помисли си, че само преди няколко часа беше истински развълнувана, че ще съобщи на родителите си за своя годеж. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Добре. Мисля, че това е достатъчно за днес. Неприятно ми е, но трябва да ви помоля официално да разпознаете родителите си — внимателно каза детективът. — Най-добре е да свършите с това задължение веднага и да не мислите повече за него. Имате ли някакви роднини, на които мога да се обадя? Може би е по-добре да има близък човек с вас.

Кейт тъжно поклати глава.

— Не. Родителите ми бяха единствените ми роднини.

В моргата повдигнаха някакъв бял чаршаф и й показаха лицата — първо на майка й, после на баща й. Кейт излезе от студената стая, като си мислеше, че ще припадне всеки момент.

— Бихте ли искали някой полицай да ви откара до дома ви? — попита детективът.

Кейт кимна.

— Да, моля, много мило от ваша страна.

— Щом нямате никакви роднини, може ли да извикам някой от вашите приятели да ви прави компания?

Джулиън, помисли си Кейт. Той щеше да се погрижи за нея. Щеше да му се обади, след като се прибере вкъщи.

— Не се тревожете. Ще се оправя.

— През следващите няколко дни ще поддържам връзка с вас, защото неизбежно ще възникнат още въпроси, които ще се наложи да ви задам. Наистина ви съветвам да се опитате да си намерите някое друго място, където да останете през следващите няколко дни. Репортерите най-вероятно ще спят на стъпалата пред дома ви.

— Накъде, мис Джонсън? — попита полицаят.

Кейт реши да се върне в апартамента си, поне засега. Щеше да се обади на Джулиън. Може би той щеше да измисли къде да отиде, докато се успокоят нещата.

Точно както детективът беше предсказал, пред сградата имаше цяла орда журналисти. С помощта на полицая, който носеше куфара й, тя си проправи път през тях, без да обръща внимание на въпросите, които й крещяха. С облекчение отвори вратата на апартамента, пусна завесите в дневната и спалнята и се отпусна на дивана. Посегна към телефона и набра номера на Джулиън. Нададе вик на разочарование, щом чу включването на телефонния секретар, но остави съобщение да й се обади спешно. Сигурно вече беше чул новината? Може би вече беше тръгнал насам? Божичко, колко й беше нужен сега!

Кейт седна в мрачната дневна, заслушана в тишината. Продължаваше да си мисли, че трябва да се обади на майка си, че тя щеше да знае какво да се направи, но тогава осъзна, че майка й никога вече не можеше да й помогне. Дишането й се учести, зави й се свят и тя започна да се задушава.

— Спокойно, спокойно — непрекъснато си повтаряше. Наля си едно голямо бренди и го изпи с гримаса на отвращение. Беше в шок. Това беше всичко. Щеше да й мине.

Два часа по-късно Кейт вече бе търсила Джулиън пет пъти и винаги й беше отговарял телефонният секретар. В отчаяното си желание да поговори с някого тя позвъни на Мади. Отново нямаше отговор.

Погледна часовника си. Все още показваше времето в Антигуа, затова го пренави. Включи телевизора, за да се поразсее, докато чака обаждането на Джулиън. Лицата на майка й и баща й се показаха на екрана пред нея. Тя изплака и загаси телевизора.

В десет часа Кейт все още седеше сама в тъмнината. Бутилката с бренди беше полупразна и по лицето й се стичаха сълзи на самосъжаление.

— О, мамо, тате, как можахте да ме оставите така? — проплакваше тя.

Сигурно беше заспала, защото се събуди вдървена на дивана. Вътрешностите й вряха и тя изтича в банята да повърне. Изми лицето си със студена вода, върна се в дневната и набра номера на Джулиън. Сигурно най-сетне се беше прибрал вкъщи. Когато чу металното щракване на телефонния секретар, постави слушалката обратно. Не разбираше къде може да бъде той, защо не й се обаждаше и защо не бе дошъл да я види.

Освен ако… не, сигурно не. Джулиън я обичаше. Това, което се беше случило с нейните родители, нямаше нищо общо с тяхното бъдеще.

Но четири дни по-късно, когато съдебните лекари потвърдиха, че баща й наистина беше застрелял майка й, а после и себе си, докладът на икономическата полиция беше направен обществено достояние и вестниците тиражираха истории за срутващата се империя на Натаниел Джонсън, както и за незаконните сделки, които бил правил. Кейт разбра, че Джулиън никога повече нямаше да й се обади.