Лусинда Едмъндс
Бавен танц (46)

46.

Мади нямаше представа от колко време е в болница. Спомняше си пътуването в линейката, макар да й се струваше, че беше станало преди месеци. Новата й стая беше много по-тиха от предишната. Искаше й се само да спи.

Една сутрин отвори очи. Чувстваше се страшно уморена.

— Здравей, мила? Как си? — Себастиан се наведе над нея й я целуна.

— Благодаря, ужасно — изстена Мади. — Сигурно съм тук от месеци.

— Не, всъщност само от седмица.

Мади облиза устни. Бяха сухи и напукани.

— Жадна съм.

— Чудесно! Това означава, че сигурно се чувстваш малко по-добре — наля вода и поднесе чашата до устните й.

— Май ще е по-лесно, ако седна — каза Мади, тъй като по брадичката й се стече вода.

— Не, има строги нареждания да стоиш в това положение, моето момиче.

Съвсем предпазливо Мади се опита да раздвижи палците на краката си. Изпита ужасна болка. Опита се да вдигне глава и да огледа тялото си, но не намери сили. Себастиан наблюдаваше лицето й и знаеше какво си мисли. Рано или късно тя трябваше да узнае истината. Той хвана ръката й.

— Искаш да знаеш какво се е случило с теб, нали, любима? — нежно каза той.

— Така ли, Себастиан? — отвърна съвсем тихо Мади. — Май начинът, по който се чувствам, ме кара да предпочета блаженото неведение.

— Ще се оправиш, мила — успокои я той.

— Значи ще танцувам в „Лебедово езеро“ следващата седмица?

— Не, не съвсем, но… — Себастиан не знаеше как щеше да реагира тя. Достатъчно ужасно бе да обясняваш на някого, че може да мине година, преди да проходи, и то с помощта на бастуни, но тя бе младо момиче и животът беше пред нея.

— Падането ти от лодката беше много лошо. Част от нея те затисна. Сега си в отделението за гръбначни травми в Стоук Мандевил Хоспитъл, тъй като имаш пукнати прешлени. При интензивна физиотерапия ще зараснат добре.

Мади го изгледа.

— Защо имам усещането, че това бяха добрите новини?

— Ами лекарите ни увериха, че отново ще можеш да ходиш. Ще е нужно време и търпение, но…

Изражението на лицето й го накара да млъкне.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще ходя отново? За бога, Себастиан! Казваш го, като че ли съобщаваш нещо хубаво! Защо не ми кажеш след колко време ще мога да танцувам?

— Мила, всеки случай е различен.

Той търсеше точните думи, но знаеше, че те не са достатъчно добри. Видя, че очите й се напълниха със сълзи.

— Опитваш се да ми кажеш, че може и да не танцувам повече, нали? — прошепна тя.

Той хвана ръката й и я стисна.

— Не, скъпа. Исках да ти кажа, че през последните дни имаше моменти, когато двамата с баща ти мислехме за най-лошото и…

— Казваш ми, че трябва да благодаря на щастливата си звезда, че съм още жива, така ли?

— Опитвам се да кажа, че трябва да приемеш нещата такива, каквито са.

Тя се извърна настрана.

— Моля те, излез и ме остави на спокойствие.

— Мади, не ме отпращай. Аз…

— Върви! Моля те, Себастиан.

— Добре, но само за малко. Баща ти всеки момент ще дойде.

— Не искам да виждам и него.

Гласът й беше толкова студен, че той потръпна.

— Не искаш да кажеш това.

— Искам.

Себастиан се изправи. Чувстваше се ужасно. Не беше успял да се справи със ситуацията. Трябваше да помоли лекаря да говори с нея. Нямаше смисъл да седи тук и да я разстройва още повече.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, чувствам се чудесно.

Себастиан излезе и Мади усети как по вените й нахлува студеният поток на отчаянието.

Хич не я беше грижа дали щеше да може да ходи отново или не. Това не беше важно.

Ако не ще може да танцува, няма смисъл да живее.