Лусинда Едмъндс
Бавен танц (45)

45.

— Щастлива ли си, скъпа?

Кейт и Джулиън бяха сами в малкото фоайе в отделението за специални посетители на летището в Антигуа.

— Много.

— Казах ти, че ще прекараме чудесно, нали? Тревогите ти бяха безсмислени — Джулиън стисна ръката й. — Майка ми страшно те хареса. Знаех, че ще стане така. Тя много се вълнува за нашия годеж.

Един стюард дойде и им каза, че самолетът е готов да посрещне пътниците. Кейт последва Джулиън в първа класа и се настани удобно до него. Не можеше да повярва, че се връща в Англия, сгодена за мъж, който е една от най-изгодните партии в страната.

Щом самолетът се отдели от пистата, Кейт се загледа през прозореца. Когато кацнат, животът й щеше да се промени завинаги.

— Майка ми каза, че ще трябва да изчакаме малко, преди да обявим намеренията си официално. Макар да съм сигурен, че това е само една формалност, трябва да попитам кралицата за разрешение да се оженя. Мама каза, че е обсъдила вече този въпрос и не очаква никакви проблеми. Във всеки случай това ще ти даде малко време да се организираш. Медиите ще те нападнат веднага щом чуят новината. Освен това ще имаме време да планираме някои неща. Мисля, че чух да споменават параклиса „Сейнт Джордж“ в Уиндзър около Коледа. Ще се промъкнем там през някоя от следващите седмици да го разгледаме.

Кейт кимна, като отново се питаше дали всичко това не е сън.

— Искам да кажа на родителите си.

— Разбира се. Щом майка се върне, ще ги покани в Кенсингтън Палас. Толкова съм щастлив, скъпа — Джулиън се наведе и я целуна. — Трябва да се порадваме на тези последни дни, когато все още не сме женени и не ни безпокоят. Поне на летището няма да ни чакат орди от фотографи.

След като похапнаха, той задряма. Кейт не успя да поспи. Все още я измъчваха съмнения, че нещо ще се случи и ще помрачи щастието й.

След шест часа самолетът се спусна на пистата в „Хийтроу“.

Стюардът се приближи по пътеката към тях. Той се наведе към Джулиън.

— Бихте ли ме последвали за момент, сър?

— Разбира се. Няма да се забавя и минутка — намигна той на Кейт.

Той последва стюарда по пътеката и изчезна зад една завеса. Докато го чакаше да се върне, пулсът на Кейт се ускори и ръцете й започнаха да се потят. Самолетът най-после спря окончателно.

— Виж, любима — каза той, като се отпусна отново на мястото си. — Опасявам се, че трябва да те оставя да минеш през митницата сама. Очевидно има някаква група фотографи, които ни чакат. Казаха ми, че е по-добре да напуснем летището поотделно.

Сърцето й се сви.

— Но, Джулиън, защо? Искам да кажа, че не знам кой ги е осведомил, но…

— Това ще бъде последният път, когато се налага да правим това, обещавам ти, но ми дадоха нареждания. Нямам право да обсъждам защо се налага това. Ще ти се обадя довечера.

— Но какво трябва да казвам? Аз…

Стюардът се появи отново.

— Сър, бихте ли ме последвали, ако обичате.

Джулиън стана и взе ръчния си багаж. После нежно целуна Кейт.

— Не се тревожи. Просто не казвай нищо. И помни — каквото и да се случи, аз те обичам.

Той се усмихна на Кейт за последен път и тръгна след стюарда по пътеката.

След десет минути Кейт отиваше нервно към гишето за паспортен контрол и се чувстваше така, сякаш щеше да бъде хвърлена за храна на вълците. Все още не можеше да разбере защо я бяха оставили да застане срещу журналистите сама.

Нейният куфар беше един от първите, които се появиха на конвейера. Тя го грабна и се насочи към митницата.

Щом излезе през големите летящи врати, бутайки количката с багажа си, видя, че един мъж на бариерата я посочи.

— Ето я! — извика той.

Истинска стена от фотографски светкавици заслепи уморените й от пътуването очи. Неочаквано се оказа заобиколена от цяла орда репортери, които започнаха да изстрелват въпросите си.

— Нямам какво да кажа, без коментар — каза Кейт, като се опитваше да си проправи път към изхода. Те обаче не я пускаха.

— Мис Джонсън, как се чувствате по отношение на случилото се?

— Без коментар.

— Имахте ли някакви догадки, че нещата са били толкова лоши, колкото изглеждат сега?

— Без коментар.

— Кога за последен път говорихте с баща си?

Кейт не разбираше защо никой не споменаваше името на Джулиън. Май продължаваха непрекъснато да питат все за баща й. Ужасно й се искаше да попита, но не можеше.

— Без коментар. Моля, пуснете ме да мина.

Най-сетне успя да се измъкне навън. Замаха отчаяно с ръка с надеждата, че някое от черните таксита, наредени на около двайсет метра от нея, ще тръгна към нея и ще я спаси. Слава богу, един от шофьорите забеляза сигналите й и спря таксито си до нея. После излезе да вземе багажа й.

— Пуснете дамата да мине, моля — каза той и грубо бутна един репортер встрани, за да може Кейт да се качи в таксито. После затвори вратата й и побърза да заеме мястото си.

Тя погледна скупчените на стъклото лица, които надничаха към нея.

— Добре, мис. Трябва да ви измъкна оттук.

И като натисна клаксона, той даде газ и групата репортери се разпръсна.

Кейт се облегна благодарно на седалката, а таксито набра скорост.

— Благодаря ви, че ме спасихте — тихо каза тя.

— Моля, няма защо. За какво беше всичко това?

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че нямах никаква представа?

— Вероятно. Между другото, мис, накъде?

Прецени, че беше по-добре да иде при родителите си и да разбере какво става.

— Фицджон авеню, Хампстед, ако обичате.

— О, и вие ли живеете там? Точно там стана стрелбата тази сутрин.

— Каква стрелба?

— Естествено е да не знаете, щом сте били нейде в чужбина. Става дума за онзи издателски магнат — Натаниел Джонсън. Двамата с неговата госпожа бяха намерени застреляни тази сутрин.