Лусинда Едмъндс
Бавен танц (37)

37.

— Себастиан!

Мади се хвърли на шията на високия красив мъж, който я чакаше до вътрешния вход.

Той я прегърна силно, после се отдръпна да я огледа.

— Ей, изглеждаш пораснала от последния път, когато се видяхме — с нескрито възхищение каза той.

— Приемам го за комплимент, освен ако не говориш за бръчките, които се появяват с течение на времето — засмя се Мади и го хвана под ръка. — Хайде да отиваме да хапнем, че умирам от глад.

Докато пресичаха улицата на път за ресторанта, Себастиан я погледна отново. Трудно му беше да повярва колко много се беше променила. Лицето й вече излъчваше зрялост, сините й очи искряха, дългата й руса коса беше твърда и блестяща.

Мади също си мислеше колко хубаво беше, че вижда отново Себастиан. Когато сервитьорът ги настани на осветената от свещи маса в малкия ресторант, за пръв път разбра защо Кейт беше бълнувала толкова за него. Нямаше съмнение, че той беше изключително красив мъж.

— Преди да започнем, искам да ти се извиня за глупавото си поведение в твоята квартира — Мади се изчерви силно. — Всичко ми се струваше ужасно и си го изкарах на теб. После ти замина за Италия и остана там цялото лято. Наистина съжалявам.

Себастиан й се усмихна.

— Извинението се приема. Но май си спомням, че и аз не бях особено тактичен. Наистина е жалко, че изгубихме контакт за толкова дълго време. Сигурно и на двама ни не ни е било леко. Както и да е, нека забравим това сега. Чудесно е, че те виждам, Мади.

— Както и аз теб. Сега ми разкажи за Италия и наградата, която си спечелил.

Докато слушаше разказа на Себастиан за известния пианист, при когото учил в Италия, и за престижната награда, която е спечелил за мюзикъла си, Мади осъзна колко много й беше липсвал.

— Бях слисан, когато спечелих. Още вино?

Мади кимна и Себастиан напълни чашата й. Сервитьорът пристигна с основното ястие.

— Искам да кажа, че имаше още десетина кандидати, чиито произведения определено смятах за по-добри от моето. Въпросът не е до парите, а до вниманието, което привличаш върху себе си. Тъй като досега наградата е била печелена все от бляскави композитори, продуцентите изведнъж те забелязват. Знаеш ли, Лойд Уебър беше в журито. След това дойде и лично ме поздрави. — Себастиан въздъхна. — Но трябва да призная, че въпреки всичко, телефонът ми мълчи през последните няколко месеца. Вече смятам да се откажа — тъжно добави той.

— Изчакай известно време, Себастиан. Сигурна съм, че ще те потърсят.

— Може би. Проблемът е, скъпа Мадлен, че човек не може да живее от въздух. Вече два месеца не съм плащал наема си и може да ме изхвърлят всеки момент, защото проклетият съвет все още не е изпратил документ за правото ми на безплатна квартира, а в момента нямам пукната пара на мое име. Човек се нуждае от пари, за да пише писма, да се обажда по телефона, да предразполага някого, като го кани на скъпи обеди.

— Сигурна съм, че това няма да продължи дълго, Себастиан. Ще се появи нещо, знам, че е така.

— Може би, но е толкова абсурдно да си спечелил тази награда и да си обявен за голям талант от пресата, а да вечеряш всеки божи ден печени картофи и боб. Най-лошото нещо е, че ми предложиха работа в оркестъра на филхармонията. Отлагам отговора си вече седмици наред, защото наистина не ми се иска да приключа кариерата си като концертиращ пианист. От друга страна, мисълта за заплата изглежда толкова примамлива, пък и диригентът няма да пази мястото вечно.

— Но, Себастиан, ако не искаш да правиш това, недей. Безсмислено е, въпреки че е добре да имаш сигурни приходи. Следвай мечтите си. Сигурна съм, че все ще се появи някое предложение. О, и между другото — аз плащам тази вечер.

Той вдигна вежди:

— О, не, аз ще платя. В края на краищата аз те поканих на вечеря.

— Не бъди глупав. Аз съм тази, която работи.

— Е, тъкмо се бях спазарил да измия чиниите, но ако си сигурна…

— Напълно — каза Мади. — Всъщност при условие да ме поканиш у вас и да ми приготвиш печен картоф.

— Готово. Сега да чуем всичко за тебе.

След два часа, когато сервитьорите обръщаха столовете върху масите около тях и се прозяваха шумно, двамата напуснаха ресторанта.

— Трябва да призная, че отдавна не съм прекарвал такава приятна вечер — тихо каза той. После я придърпа към себе си и я прегърна. — Знаеш ли, липсваше ми, макар че беше избухлива, нацупена и проклета.

Мади вдигна глава и го погледна.

— Ти също ми липсваше. Какво ще кажеш за един обяд в неделя. У дома.

— С удоволствие.

Тя се отдръпна от него, написа адреса си и му го подаде. Огледа улицата да види дали не се задава такси и махна на първото, което се появи.

— Лека нощ, Себастиан. Благодаря за прекрасната вечер.

— Смятам, че аз трябва да ти благодаря — на теб и на чековата ти книжка.

Той й помогна да се настани в таксито.

— Ще се видим в неделя.

— Да.

Той остана загледан в отдалечаващото се такси, после тръгна бавно към Трафалгар Скуеър, където се надяваше да хване нощния автобус.

Докато чакаше на спирката сред тълпа сантиментални младежи, шоугърли и алкохолици, Себастиан разбра, че тази вечер отношенията му с Мади се бяха променили безвъзвратно.

Тя вече не беше малко момиче. Беше красива и талантлива жена, която сама направлява живота си и преуспява.

Себастиан се гордееше с нея. Искаше да бъде част от живота й.