Лусинда Едмъндс
Бавен танц (33)

33.

По време на пребиваването на Джулиън в чужбина, Кейт получи две картички от него, но той не й се обади по телефона. Искаше й се да плаче от разочарование, но дните минаваха и той продължаваше да мълчи.

Една нощ към края на август тя седеше в апартамента си, осъзнала, че беше дошло време да вземе някои решения. Животът й беше празен и самотен.

С помощта на бутилка коняк тя си призна истината. Обвързването изглежда не съществуваше в речника на Джулиън. Дори да продължеше да се среща с него след завръщането му, щяха да я измъчват същите съмнения и несигурност всеки път, когато Джулиън я оставеше. Трябваше да се погрижи за живота си и да забрави за него.

Мъжете не влизаха в плановете й за обозримото бъдеще. Може би след време, когато болката стихнеше… но не и сега. Най-трудното беше да започне да живее, без Джулиън да присъства в плановете й за бъдещето. Кейт реши, че трябва да гледа на проблема си като на клинична пристрастеност. Щяха да последват симптомите на отказването, еуфорията — когато постигнеше замайващите висини на абстрахирането от мисълта за него за цял час, после нещастието и депресията — когато лицето му се появеше в съня й и я завладееше физическият копнеж по него.

Първото, което трябваше да направи, беше да си намери работа. През следващата седмица Кейт започна да мисли какво би било най-подходящо за нея. Направи списък на онова, което я интересуваше, и после ограничи възможностите само до три — вътрешен дизайн, изкуство и коне. Знаеше, че първите две неща изискваха продължаване на образованието, а не беше особено запалена по идеята да се връща в колежа. За последното — е, шансовете да си намери работа в конеферма и да продължи да живее в апартамента си в Кенсингтън бяха нулеви. Така че то отпадаше.

Истината беше, че не търсеше работа, от която да си изкарва прехраната. Още от малка винаги беше смятала, че ще се омъжи млада, ще живее в голяма къща и ще се грижи за съпруга и децата си. Разбираше, че вече не може да мисли така. Съвременните жени сами направляваха съдбата си, печелеха и бяха независими.

Една сутрин отново се почувства ужасно потисната и реши да се ободри, като обиколи магазинчетата за антики по Кенсингтън Чърч стрийт. Докато надничаше през витрината на едно малко магазинче, забеляза табелка на стъклото — „Търся помощник продавач. Кандидатите да се обадят вътре“.

„Защо не?“, помисли си Кейт и отвори вратата.

Вътре беше претъпкано със старинни мебели. Среброкос джентълмен с протрито карирано сако й се усмихна от дъното на магазина.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Да. Току-що видях обявата на витрината. Бих искала да работя при вас.

— Имате ли някакъв опит с антики.

— Всъщност нямам, макар много да се интересувам от тях. Прекарвам по-голяма част от времето си в обикаляне по такива магазинчета, особено тези наоколо.

— А имате ли опит като продавачка в магазин?

Кейт поклати глава.

— Не. Честно казано, дипломирах се в началото на лятото. Получих една отлична и две много добри оценки на матурата.

— Наистина впечатляващо. С такива резултати сигурно сте правили планове да следвате в университет?

— Не. Искам да започна работа, да направя кариера, като тръгна от най-ниското стъпало.

Кейт се изненада откъде й дойдоха наум тези уверени думи.

Мъжът се усмихваше.

— Разбирам. Точно такъв помощник търся. Между другото, името ми е Бенет, а вашето?

— Кейт Джонсън.

— Е, Кейт, трябва да ви предупредя, че заплатата е ниска, а работното време е дълго. Аз ходя по разпродажби из цялата страна, така че доста време ще бъдете сама тук. Това ще представлява ли проблем за вас?

Тя поклати глава.

— Не. Живея малко по-надолу на същата улица и ще ми бъде съвсем удобно.

— Ами, бих ви дал да попълните една молба, ако имах бланка — усмихна се мъжът. — Но вместо това смятам да направя кафе и докато го пием, да ми разкажете за себе си. Какво ще кажете?

— Чудесно — щастливо отвърна Кейт.

Тя си тръгна от магазинчето след час. Беше я завладяла истинска еуфория. Имаше работа, макар и ниско платена — само сто лири на седмица. Вървеше надолу по улицата и се радваше на яркото септемврийско слънце. Като зави в нейната пресечка и приближи входната врата, някаква позната фигура изскочи от една кола от другата страна на улицата и се втурна към нея.

Джулиън се беше върнал.

 

 

— Не, Джулиън. Съжалявам. Не.

— Но, Кейт, моля те. Обичам те.

— Как можеш да говориш така? За два месеца успя да ми пратиш само две въшливи картички! — Кейт забиваше пръсти в бедрата си с такава сила, че кокалчетата й побеляваха. Не можеше… не трябваше да отстъпва. — До болка са ми втръснали твоите обяснения за създаващото ти проблеми семейно положение. Започвам да се питам дали просто не си намираш удобно извинение с него. Това, че си от кралската фамилия, не означава, че не можеш да си служиш с показалеца, за да набереш даден телефонен номер.

— Да, но… — Джулиън поклати виновно глава.

— Никакви „но“! Повече никакви извинения. Вече преживях достатъчно болка. Най-добре е да се разделим веднага.

Той прокара ръка през косата си.

— Не ме интересува нищо друго. Само ти. Резервирал съм стая за следващия уикенд в един хубав хотел в Париж.

— Съжалявам. Заета съм. Заведи Верена или някоя друга от твоята котерия.

— Кейт, моля те. Казах на майка ми за теб. Тя иска да се запознае с теб. Няма нищо против нашата връзка.

— Стига с тези приказки за мамчето! Джулиън, ти не ми се обади почти два месеца, а сега нахлуваш тук и очакваш да продължим оттам, откъдето бяхме прекъснали. Моля те, отивай си.

— Кейт, ти не искаш да си отида. Знам, че ме обичаш. — Той се приближи към нея, но тя се отдръпна, съзнавайки, че ако му позволеше да я прегърне, с нея беше свършено.

— Край, Джулиън. Върви и си намери някоя, която е готова да се примирява с твоето сложно положение. Аз не желая да го правя.

— Но аз не искам друго момиче. Искам теб.

— Съжалявам. Моля те — напусни.

— Добре. Но нека ти се обадя след седмица. Дотогава може да си променила решението си.

— Няма. Не искам да ми се обаждаш.

Кейт тръгна да отваря входната врата на апартамента. Джулиън я последва бавно.

— Значи това наистина е сбогом?

— Да.

Очите му се напълниха със сълзи. Тя успя да сдържи своите, докато той излизаше.

— Само ми отговори на един въпрос. Можеш ли честно да ми кажеш, че не ме обичаш повече?

Кейт го погледна в очите.

— Да. Довиждане, Джулиън — каза тя и затръшна вратата в лицето му.