Лусинда Едмъндс
Бавен танц (32)

32.

Два месеца след като се ожени за Никол, Саша посети Мади.

Естествено, за този брак се говореше много в балетната компания. Мади се беше опитала да не обръща внимание на клюките и бе намерила уважителна причина да не присъства на тържеството, което Ивет даде след сватбата. Чувстваше се объркана и обидена, но беше решила да не хаби повече сълзи заради Саша и Никол. Най-важното за нея беше да се концентрира върху своето танцуване. Помогна й и това, че Саша беше солист и репетициите му се провеждаха по различно време от нейните, така че й се налагаше да понася единствено самодоволната физиономия на Никол всеки ден.

Мади отвори входната врата.

— Здравей, Саша — уморено го поздрави тя.

— Може ли да вляза, Мади?

— Разбира се.

— Благодаря.

Той я последва в дневната, където застана с ръце в джобовете и нервно заобяснява:

— Трябваше да дойда по-рано, но…

— Не се чувствай виновен, Саша. Животът си е твой, а в тази страна има свобода. Можеш да правиш каквото искаш.

— Зная, Мадлен, но ти си ми приятелка. Сигурно си се изненадала, когато си разбрала. Дължа ти обяснение.

— Нищо не ми дължиш. Искаш ли кафе?

Саша кимна и я последва в кухнята.

— Моля те, Мадлен, не бъди студена с мен. Щеше ми се да можех да поговоря с теб преди, но съществени причини не ми позволиха да го сторя.

Мади въздъхна.

— Единственото, което ме боли, е, че ме излъга за… за това какъв си.

Тя се зае да търси чаши и да прави кафето.

— Не, не те излъгах. Мадлен, аз те смятам за моя много скъпа приятелка. Ако ти кажа истината, можеш ли да се закълнеш, че винаги ще я пазиш в тайна?

Тя му подаде чаша горещо кафе, от което се вдигаше пара.

— Саша, ако това са някакви нови глупости, за да ме спечелиш отново, аз…

— Моля те, Мади, повярвай ми. Всяка дума, която ще ти кажа, е самата истина.

— Добре. Хайде да идем да седнем, за да ми кажеш тази тайна.

Беше очаквала всичко друго, но не и историята, която й разказа Саша.

— Значи искаш да ми кажеш, че си се оженил за Никол, за да можеш да останеш в страната? Така ли е?

— Да. Това беше единственият изход.

— Можеше да ме помолиш за това, знаеш много добре — тихо каза Мади.

— Не, не можех. Знам, че щеше да ми помогнеш, но не бях готов да моля точно теб. Ти заслужаваш нещо по-добро.

— И все пак работата е доста гнила. Тя наистина вярва, че я обичаш. Сигурно все някога ще разбере истината?

Той сви рамене.

— Да, след време, но след осемнайсет месеца това няма да има значение. Ще мога да остана във Великобритания и никога няма да ме принуждават да се върна в Русия. Двамата с теб можем да продължим кариерата си заедно и…

— Саша, не смяташ ли, че Никол ще очаква да й партнираш отсега нататък? Ти си женен за нея, за бога!

— Да, но е без значение какво очаква тя. Това решение се взема от други, като се има предвид кое е най-добро за мен и за компанията.

Мади бе силно изненадана от неговия абсолютен егоизъм. Прочел мислите й, той продължи:

— Мадлен, знам, че смяташ, че мисля само за себе си, но си спомни какво ти казах първата вечер, когато дойдох в дома ти в Хампстед. Ще направя всичко, за да съм сигурен, че няма да ме изпратят обратно в Русия. Моля те, кажи, че ме разбираш.

— Разбирам те, Саша, но не мога да оправдая постъпката ти, независимо колко мразя Никол. Имам ужасното чувство, че всичко ще свърши с истинска катастрофа.

Той стана.

— Не. Всичко ще бъде наред. Вярвай ми. Трябва вече да вървя на репетиция. Между другото една малка птичка ми каза, че има планове след Коледа двамата с теб да възпроизведем ролите си в балета на Дейвид Брайърли. Ще включат „Кратка среща“ в репертоара. Довиждане, Мадлен — прати й той една въздушна целувка.

Вратата се затвори след него и Мади остана втренчено да гледа в празното пространство.

Разбираше, че този половин час със Саша я беше излекувал от последните остатъци от чувства, които изпитваше към него. Най-накрая го беше видяла в истинската му светлина — едно егоцентрично дете, към което винаги щеше да проявява загриженост, но нищо повече.

А Никол? Не можеше да не си помисли, че двамата наистина си подхождаха напълно.