Лусинда Едмъндс
Бавен танц (26)

26.

Мади и баща й седяха и пиеха чай в кухнята.

— Разбираш, нали, татко?

Кристофър кимна.

— Разбира се. Вече си на деветнайсет. Имаш си собствен живот.

— Ще продължавам да идвам да те виждам — каза Мади. — А и ти можеш да се отбиваш на вечеря или просто така.

— Въпреки това не ми се нрави много идеята да живееш съвсем сама, миличка.

— Но аз няма да съм сама. Шези ще ми прави компания. А ти знаеш, че винаги ми е било приятно да бъда сама. Във всеки случай едва ли ще се задържам много там, като се имат предвид упражненията, репетициите и представленията. Защо не наминеш другата неделя да пийнем чай?

— С удоволствие, мила.

— Добре. Значи се уговорихме. Трябва да бързам, татко. Трябва да си избера завеси и да се обадя на енергоснабдяването, че се нанасям. Ще се видим по-късно.

Тя изтича горе в стаята си и се огледа със задоволство. Всичките й неща бяха опаковани в кашони, готови за натоварване в малката камионетка, която беше наела за пренасянето си.

Търсенето на апартамент беше първата й грижа, щом взе първата си заплата в Кралския национален балет. Не можеше да си позволи нещо голямо, но това нямаше значение. Важното беше да не е под един покрив с Никол. След неколкодневни обиколки Мади беше открила малък едностаен апартамент съвсем до Фулъм Палас Роуд. Беше чист и с повече въображение можеше да го направи много приятен. Голямото му предимство беше, че се намираше в сутерена и от кухнята му се излизаше в малка градинка. Това означаваше, че Шези щеше да има лесен достъп до външния свят.

Мади се беше отбила да види Хасан и да му каже, че най-сетне щеше да осигури дом на трите котки. Той изглеждаше така съкрушен при тази новина, че тя се съгласи да вземе Шехеразада и да му остави другите две. Беше го попитала как вървят нещата между него и Кейт и той й се беше сторил ужасно потиснат.

— Всичко свърши и не искам да говоря за това. Следващата седмица заминавам при баща си да обсъдим бъдещето ми, след като вече съм завършил университета. Може би се нуждая от малко откъсване оттук.

 

 

След три дни Мади и Шехеразада се нанесоха в новия си дом. Обхвана я истинско чувство на облекчение, когато затвори вратата след преносвача и огледа кашоните пред себе си. Разопаковането щеше да почака, защото имаше балетни упражнения след час.

Успя все пак да измъкне чайника, кафето и една чаша и като си тананикаше тихо, зачака водата да заври. Животът й се беше променил така драматично, че трябваше да се ощипе, за да повярва, че беше истина. Да си част от компанията беше нещо съвсем различно от това, да си студентка в школата й. Макар в момента да нямаше представления, имаше репетиции за есенния сезон, часове за упражнения и проби. При първата проба Ралфи и приятелките й в гардеробната я бяха посрещнали като отдавна изгубена дъщеря. За пръв път Мади се почувства на мястото си.

Никол беше станала много хрисима след триумфа й. Единствено заради това Мади не й показа бляскавите рецензии за себе си и Саша в „Дансинг Таймс“ и „Гардиън“. И двата вестника споменаваха името на Никол сред другите изпълнители на главни роли, но това беше всичко. Техните хвалебствия бяха само за Мади и Саша, които наричаха „млади бъдещи звезди“.

Не беше изненада за никого, че Саша веднага започна да играе като солист. Мади искаше да се бе родила мъж. Добрите балетисти бяха малко и тяхното издигане обикновено ставаше много по-бързо, отколкото при момичетата.

След двайсет минути Мади осъзна, че беше време да тръгва за упражнения.

 

 

Антон Шенел надникна в студиото, където упражненията се провеждаха под пълна пара. Той изчака, докато класът свърши с адажиото.

— Саша, би ли се отбил при мен за няколко минути, след като приключите?

Саша кимна и се запита защо ли искаше да го види Антон.

 

 

— Ето това е положението — въздъхна Антон. — Разбира се, ние ще обжалваме, но проблемът е, че студентската ти виза изтича след пет седмици, фактически след това ти ставаш онова, което се нарича пресрочил. Това означава, че имиграционните служби са в правото си да те депортират обратно.

Саша седеше срещу Антон с пребледняло лице.

— Което означава да се върна незабавно в Русия, така ли? — бавно попита той.

— Да. Шансовете да те депортират са малки, но трябва да ти кажа, че тези хора сами си коват закони, затова нищо не е изключено.

Саша потръпна. Почувства как замръзва от страх. Мисълта да се върне отново в страната, където той и семейството му бяха страдали толкова много, беше непоносима.

— Моля те, Антон, би ли ми обяснил отново защо имиграционните служби са отхвърлили моето разрешение за работа?

— О, изтъкнаха ми някакви абсурдни причини. Казаха, че си щял да отнемеш работата на някой англичанин. Мисля, че това има нещо общо с новата твърда имиграционна политика на правителството, произтекла от нарастването на безработицата тук. Освен това има всякакви правила и ограничения от страна на Европейската общност. Очевидно, ако не можем да попълним свободното си място с британски танцьор, трябва да потърсим някого от страните от Европейската общност. Само след като сме доказали, че сме използвали всички останали възможности, за да намерим някого от Великобритания или Европа, можем да подадем молба ти да заемеш мястото. Както сам виждаш, всичко е един фарс. Този път имиграционните служби проявяват ината си само по известни на самите тях причини.

— Какво може да се направи? — отчаяно попита Саша.

— Ами опитваме се да намерим някой депутат, който да ти съчувства и да лобира за теб. Ще пуснем молба до имиграционните служби и ще се опитаме да въвлечем и средствата за масова информация, за да предизвикаме съчувствието на обществеността. Но, както вече казах, тревожното е, че всичко това може да отнеме месеци. А технически погледнато, ти ставаш незаконно пребиваващ чужденец след пет седмици. Това означава, че изцяло зависиш от милостта на властите. За нещастие, Саша, макар ние да знаем колко си талантлив, ти все още не си Нуреев или Баришников — Антон уморено почукваше с писалката си върху бюрото.

— Тогава какво ще правя?

— Ами, продължавай, както досега, и се надявай онези от имиграционните служби да не те задържат след пет седмици.

— Мили боже! — Саша прокара ръка през гъстата си коса. — Моля те, Антон, не мога да се върна там. Те убиха баща ми, майка ми почина от сърце след това. Балетните компании към Болшой театър и театър „Киров“ няма да ме вземат, защото не съм тренирал в тяхната школа. Нямам никакво бъдеще там, никакво.

— Виж, Саша, ние от компанията ще направим каквото можем. Със сигурност не искаме да те изгубим. Но трябва да те предупредя, че можем и да не успеем.

Антон знаеше, че като директор на Кралския национален балет не трябваше да казва онова, което щеше да каже. Но, от друга страна, може би си струваше да се опита.

— Имаш ли приятелка, Саша?

Саша щеше да се изсмее. Този човек току-що му беше казал, че цялото му бъдеще виси на косъм, а сега го питаше за интимния му живот.

— Не, нямам.

— Жалко.

— Защо?

— Защото ако човек се ожени за британска гражданка, веднага получава права, каквито не е имал преди — каза Антон, като внимателно подбираше думите си. — Както и да е, това просто ми мина през ум. — Той погледна часовника си. — Опасявам се, че трябва да тръгвам за генерална репетиция в операта. Опитай се да не се тревожиш, Саша. Ще направим всичко, което можем. — Той се усмихна. — Веднага щом получа някакви новини, ще те осведомя незабавно. Саша се изправи.

— Да, благодаря ви.

Напусна кабинета на Антон замаян. Гадеше му се и чувстваше, че има нужда от малко въздух. Събра нещата си от гримьорната и излезе от сградата. Вървеше по оживената улица, а очите му бяха изпълнени със сълзи на самосъжаление. Чувстваше се толкова безпомощен. Антон щеше да се постарае, но тези хора си играеха именно с неговия живот и неговото бъдеще.

И той не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

Освен ако не… Саша спря и се замисли защо Антон го запита дали има приятелка. Не, идеята беше абсурдна. Продължи напред, като реши да не й обръща внимание. От друга страна, ако имаше възможност да избира между един такъв брак и депортирането си в Русия, първото можеше да се окаже по-малкото зло. Отново спря, забеляза едно кафене и реши да влезе да изпие едно кафе и да размисли.

Докато стоеше на мръсната маса и пиеше кафето си, осъзна, че дори едно такова място в Русия би минало за луксозно.

Идеята за брак ставаше все по-приемлива. Но за кого да се ожени? Естествено, нямаше пари да плати на някое момиче да се ожени за него, затова трябваше да бъде човек, когото познаваше.

Мади? Беше сигурен, че ако й обяснеше ситуацията, тя щеше да му помогне. Но честно ли беше спрямо нея? Не.

Мади беше единственият му истински приятел, а сега беше и негова партньорка. Не искаше да я замесва в нещо такова.

Тогава коя друга би могъл да измами да се омъжи за него?

Изведнъж се сети и се усмихна широко. Знаеше, че тя от самото начало му беше хвърлила око и щеше, без да се замисли, да приеме възможността да отмъсти на Мади, задето й е отнела партньора. Саша реши, че дори само тази причина би била достатъчна за нея да го направи.

А той можеше да бъде особено чаровен, когато се налагаше. Сви пръсти в юмрук, после ги разтвори и погледна дланта си.

— Като глина в ръцете ми — усмихна се той.