Лусинда Едмъндс
Бавен танц (24)

24.

— А наградата на името на Уилям Елдън за най-добър мюзикъл е за… — директорът на Музикалното училище „Гилдхол“ поспря драматично, докато отваряше плика. — Себастиан Ланг!

Публиката в театър „Форчън“ избухна в аплодисменти и одобрителни възгласи, докато Себастиан се качваше на сцената. Той се ръкува с членовете на журито и прибра трофея си, както и един плик с чек за петстотин лири. Замаян, но в приповдигнато настроение той взе микрофона.

— Благодаря ви, дами и господа. Особено съм изненадан и поласкан. Бих искал да изкажа специални благодарности на Гай де Суза, който ми помагаше при оркестрациите и наливаше джин в гърлото ми, когато беше необходимо — Себастиан сви рамене. — Мога само да кажа, че се надявам много скоро да се върна отново в Уест Енд с професионална продукция. Благодаря ви.

Себастиан напусна сцената и се отправи към мястото си.

Гай го потупа по гърба.

— Страхотен си, приятелю! Знаех си, че ще успееш!

— Е, да се надяваме, че от това ще излезе нещо. Миналогодишният победител получава помощи за безработни, а подгласникът му пише текста за новия мюзикъл на Андрю Лойд Уебър.

— Не бъди такъв песимист. Вярвам, че все някой ще се спре на теб и твоя мюзикъл. Хайде да идем да пийнем. Тази вечер трябва да празнуваш, Себастиан — усмихна се Гай.

Себастиан и приятелят му напуснаха залата и отидоха в малкото барче.

— Между другото — прошепна Гай — утре имам интервю в една звукозаписна компания. Стискай палци.

— Разбира се — знаеше колко силно приятелят му желае да започне продукция.

— Себастиан! Елате тук! Има някои хора, които искат да се срещнат с вас — директорът на колежа му махаше сред множеството.

Гай му намигна.

— Ще се видим после.

Себастиан прекара следващите два часа в разговор с импресарии и техните асистенти. Радваше се на похвалите и уверенията им, че притежава невероятен талант и го очаква голямо бъдеще. Но въпреки че говореха така, никой от тях не спомена, че ще му се обади в близко време, за да обсъдят възгледите си относно поставянето на неговия мюзикъл на сцена. Вместо това той изслуша цяла литургия за това, как мюзикълите в Уест Енд падали от сцена заради рецесията и как в последно време никой, освен Камерън, Андрю и Джаспър Конрад нямал пари да поставя нови мюзикъли.

Когато напусна театъра малко преди полунощ, Себастиан се чувстваше леко потиснат.

Повървя безцелно до Трафалгар Скуеър и там зачака автобус. Осъзна, че беше възлагал надежди някой да му направи предложение още тази вечер. През последните няколко седмици, когато работеше денонощно, за да изглади либретото на мюзикъла си, Себастиан беше мечтал да има един цял ден, в който да не прави нищо. Е, утре можеше да получи това, както и вдругиден. Всъщност сега вече нямаше нужда да става сутрин, освен ако не трябва да подпише договор за работа с някого. Нямаше вече колеж и приятелства. Беше сам в големия свят.

„Хей, приятелче, ти наистина спечели наградата. Още е твърде рано да започваш да се притесняваш“, каза си той.

Но Себастиан знаеше каква професия си беше избрал. Шансове като тазвечерния не се появяваха често. Опасяваше се, че утре, когато други неща ангажират времето и енергията им, импресариите, които срещна, щяха да го забравят и той щеше да потъне в забвение като толкова много други преди него.

Автобусът пристигна и той се качи. Е, поне през следващите няколко седмици може да поработи върху новата си партитура. Имаше една идея, която искаше да разработи по-подробно.

Изведнъж осъзна и другата причина, поради която беше в лошо настроение. Не страдаше често, че му липсваше семейство, но тази вечер би било наистина прекрасно, ако имаше майка и баща, на които да благодари в речта си.

Мади и Кристофър бяха неговите най-близки хора. Реши да се обади на Мади и да наруши мълчанието помежду им.

Колкото до бъдещето си… започна да се моли поне един човек от публиката да вярва в него.