Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enchanted, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Керезова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- Regi(2020)
Издание:
Автор: Лусинда Едмъндс
Заглавие: Бавен танц
Преводач: Мая Керезова
Година на превод: 1998
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Данислава Калъчева
ISBN: 954-459-516-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11075
История
- —Добавяне
2.
Съблекалнята в сутерена на балетната школа към Кралския национален балет беше пълна с момичета, които се преобличаха. Мястото беше още по-претъпкано, защото, изглежда, всяко от тях беше довело за морална подкрепа майка си или някаква друга роднина от женски пол. Мади успя да намери малко местенце на дървената пейка в ъгъла и започна да си облича трикото и клина. След по-малко от петнайсет минути щеше да последва другите момичета по коридора и да влезе в просторното студио. Там щеше в продължение на час и половина да играе балетни упражнения и да прави всичките движения, които бяха станали втора природа за тялото й. Но в тези часове по балет щяха да присъстват и да ги наблюдават директорката на Кралския национален балет, един от старшите преподаватели и една от най-опитните балерини на компанията. Стотици часове упражнения и въпреки това само следващите час и половина щяха да бъдат от значение.
— Мога ли да ви помоля за малко внимание?
В съблекалнята се възцари тишина. На вратата й беше застанала жена на средна възраст с бележник в ръка.
— И така, момичета, казвам се Марджъри. Когато си чуете името, елате, ако обичате, да си вземете номера. Моля, използвайте безопасните игли, за да го закрепите отпред на трикото си. Когато всички получат номера си, ще ви заведа в студиото.
Мади слушаше имената и се чувстваше като породиста юница в очакване на награда. Наблюдаваше как всяко момиче отива да вземе номера си.
— Никол Делиз — каза жената.
Нямаше отговор.
Делиз, помисли си Мади. Това беше фамилното име на Ивет Делиз, примабалерината на самия Кралски национален балет.
— Никол Делиз? — отново попита жената. — Не? Добре тогава. Следващата в списъка е…
Преди да успее да продължи, вратата на съблекалнята се отвори и вътре влезе някаква девойка в изискан костюм и с дълги руси коси, които обграждаха лицето й като в рамка. Тя пусна куфара си на пода.
— Здравей, Марджъри. Съжалявам, че закъснях. Двете с мама заседнахме в най-ужасното задръстване. Тя каза, че ще ти обясни.
Жената се обърна и устните й се разтеглиха в усмивка.
— Много се радвам, че те виждам, Никол. Не се притеснявай, не си закъсняла много. Ето ти номера. Имаш десет минути, преди да ви заведа в час.
Никол се усмихна мило и си взе номерчето.
— Благодаря, Марджъри.
Тълпата от втрещени момичета й направи път към една от пейките. Някакво момиче побърза да вземе дрехите си, за да й направи място да седне.
— Добре, момичета, продължаваме — каза Марджъри и се вгледа отново в списъка.
Като й дойде редът, Мади прикрепи номера си с треперещи ръце. Мислеше си колко добре би било да имаше майка до себе си, която да го направи вместо нея. Тя погледна крадешком Никол, която се беше преоблякла в очевидно съвсем ново трико и се усмихваше великодушно на една от майките, която й беше предложила да забоде номера й.
— И така, готови ли са всички? — попита Марджъри.
Последва нервно мънкане и кимане с глави.
— Добре. Тогава, ако обичате, последвайте ме. И не забравяйте палците си.
Мади се чувстваше отмаляла. Сърцето й биеше с повече от сто удара в минута. Останалите момичета изоставаха, за да получат целувки или последни наставления от майките си. Докато вървеше мълчаливо след Марджъри по коридора и после нагоре по стълбите, тя се молеше мислено на майка си да бди над нея през следващите час и половина.
Преди да пристигнат в студиото, ръцете на Мади се бяха вкочанили, а почти не чувстваше и стъпалата си. Никол Делиз едва ли се притесняваше толкова, ако се съдеше по веселото й бъбрене с момичето до нея за „новия балет на мама“.
Просторното студио беше с висок таван и облицовани с огледала стени със стендове. В ъгъла имаше старо пиано, а зад дългата маса най-отпред седяха две жени и един мъж. Той припряно загаси цигарата си, щом видя, че момичетата изпълват помещението, стана и мина пред масата.
— Добро утро, дами. Кутията с талка е ей там в ъгъла, ако ви е нужна.
Две момичета се отправиха нататък и натриха стъпалата си с талк, за да не се хлъзгат.
— Казвам се Серж Ранкин и ще водя упражненията днес. Това е мадам Папен, директор на училището, а това е — сигурен съм, че всички я познавате — примабалерината на Кралския балет, Ивет Делиз, която ни удостои с присъствието си днес.
Красивата жена вдигна изискано ръка и кимна грациозно.
— Много е удобно, когато майка ти е в журито — промърмори момичето до Мади и тя му кимна в знак на съгласие.
Вратата на студиото се отвори и вътре влязоха петима млади мъже, облечени в трика.
— А, момчетата. Добре, вече можем да започваме — каза Серж.
Двайсет и петимата кандидати се наредиха покрай стенда по реда на номерата си. Мади се озова към края, което донякъде я успокои.
— Добре, момичета и момчета. Искам да смятате това за поредното ваше упражнение. Отпуснете се и работете с удоволствие. Започваме с plies.
Серж показа в каква последователност.
Часът започна. Мади се чувстваше вдървена и непохватна, но щом се обърна да повтори приклякванията, усети как се отпуска и започва да се движи с лекота. Докато стигнат до третото упражнение, battement tendu[1], Мади се беше отпуснала напълно. Не поглеждаше към другите и се концентрираше, за да накара послушните си крайници да изпълнят упражнението възможно най-добре.
Тя почти се изненада, когато Серж каза, че са приключили с упражненията на стенда и могат да си починат няколко минути, преди да дойдат в центъра и да продължат урока. Мади легна по корем на пода, както направиха и повечето от момичетата. Затвори очи и се опита да успокои дишането си, както и самата себе си. Отсега нататък започваше истинският изпит.
Мади отново се озова в по-задните редици. Никол беше в средата най-отпред и се държеше така, сякаш ходеше на прослушвания за балетни школи всеки ден.
— Добре. Сега продължаваме с Adage — каза Серж.
Сред момичетата се чу пъшкане. Adage беше най-трудната част от всяко балетно упражнение, защото движенията бяха бавни и контролирани, а от танцьорите се изискваше голяма концентрация, за да запазват равновесие. Често от нерви започваха да се поклащат, затова Мади стисна зъби, докато наблюдаваше какво им показва Серж.
— Така. Първо номерата от едно до дванайсет, после от тринайсет до двайсет и пет.
Мади седна, доволна от възможността да погледа другите.
Нямаше никакво съмнение, че Никол Делиз беше отлична. Владееше движенията изключително добре и краката й се издигаха във въздуха под голям ъгъл. Да, мислеше си Мади завистливо, тя е най-добрата. Заслужава място в школата, независимо дали майка й е в комисията или не.
Мади изпълни Adage според очакванията си, което малко я окуражи. Последва Enchainment и тя се постара да запомни и изпълни трудната комбинация от стъпки, които изпитваха не само тялото, но и ума.
— Достатъчно, момичета, починете си. Момчета, jetes от ъгъла, моля.
Един по един младежите прекосиха с подскоци стаята. Мади ахна при издигането на последния, чието тяло изглеждаше като увиснало във въздуха преди приземяването. Сред седналите на пода момичета се разнесе шепот.
— Добър е — каза Мади на съседката си.
Мади премина през пируетите и подскоците без никакъв проблем, макар че други момичета се изнервиха и загубиха концентрация. Накрая ги помолиха да си сложат балетните палци. Упражненията, които Серж им даде, бяха прости, но проверяваха доста неща.
— Добре. Това е всичко. Край — усмихна се Серж. — Ще ви помолим само за няколко минутки търпение, след които ще се върнем и ще съобщим имената на тези, които бихме искали да останат за интервю и физически преглед.
Той се върна до масата и комисията се скупчи около него.
Напрежението в стаята растеше.
— Божичко, мама ще ме убие, ако се проваля — каза съседката на Мади.
Стори им се, че мина много време, преди Серж, да се изкашля и да се върне към групата на младите надежди.
— Първо, бих искал да кажа, че всички сме впечатлени от високото качество на проведените днес упражнения. За жалост не можем да приемем всички. Ако не сте в нашия списък, това може би означава, че ви е нужна още малко работа или пък че тялото ви е показало известни признаци на напрежение и не би могло да се справи с изтощителната програма на нашата школа. Благодаря на всички за участието. А сега първият номер в нашия списък е…
Мади видя как сияйна усмивка разцъфна на лицето на първото момиче, което чу номера си. Момчето с високите подскоци също беше в списъка. Извикаха пет номера, включително и този на Никол Делиз. Мади затаи дъх. Сигурно нямаше да има още много…
— И накрая номер четиринайсет. Благодаря на всички.
Мади погледна печално към номер четиринайсет — нейната бъбрива съседка. Изправи се вдървено, като се сдържаше да не заплаче, макар че други от отхвърлените момичета изобщо не се стараеха да крият сълзите си. За всички тях дългите години на труд и мечти бяха отписани за няколко секунди. Имаше и други школи, и други компании, но никоя не можеше да се сравни с Кралския национален балет.
Мади последва групата опечалени и ликуващи момичета до съблекалнята, където майките ги очакваха по-бледи от самите тях.
Бързо навлече анцуга си върху трикото, защото не й се искаше да остава на това място дори минута повече от необходимото. Можеше да се изкъпе, когато се прибере у дома.
— Лош късмет — каза й бъбривата съседка със сияеща усмивка. — Гледах те и си мислех, че си една от най-добрите. Може би ще успееш следващия път — мило й се усмихна тя.
Мади кимна несъзнателно. Искаше й се да й извади очите. Хвърли балетните палци в сака си и като се закле да ги изгори по пътя за вкъщи, се отправи към вратата. Изведнъж пред нея застана Марджъри, която току-що беше влязла в стаята. Изглеждаше изключително притеснена.
— Извинете ме, момичета. Серж е допуснал грешка. Изпуснал е един номер. Осемнайсети номер още ли е тук? — Тя се оглеждаше отчаяно.
— Това си ти. Ти беше номер осемнайсети — каза бъбривото момиче, като сочеше обвинително Мади.
— Ти ли беше, скъпа? Мадлен Винсънт ли се казваш? — Марджъри я гледаше въпросително.
Мади кимна.
— Тогава, ако желаеш, можеш да идеш до трапезарията с останалите избрани и да хапнеш нещо. Директорите ще ви видят след обяда. Наистина съжалявам за грешката.
Мади си проправи път обратно, като чувстваше как завистта на момичетата изгаря кожата й. Отиде в тоалетната, свлече се на пода и избухна в сълзи на облекчение.
След една седмица, на няколко мили разстояние в другия край на Лондон, Себастиан седеше пред бюрото на директора на музикалното училище „Гилдхол“. Първото му прослушване преди десет дни беше преминало изключително добре и сега беше повикан за разговор с ръководството.
— Е, мистър Ланг, двамата с професор Сонгст бяхме изключително впечатлени от вашето изпълнение на Концерт за пиано номер две от Рахманинов. Но мисля, че сърцето ви влече към нещо друго.
— Ами да. Разбира се, обичам класиците и ми доставя огромно удоволствие да ги свиря, но трябва да призная, че съм запален по съвсем различен жанр композиции — предпазливо отвърна Себастиан.
— Е, това не е проблем. Някои от нашите най-преуспели съвременни композитори са се обучавали тук. Сигурен съм, че знаете за нашата годишна награда за мюзикъл. Членовете на журито са от света на музикалните театри и наградата е много високо постижение. Обучението тук обаче е предимно върху класическа основа. Двамата с професора смятаме, че имате талант на класически пианист. Ако ви предложим стипендия, тя ще бъде за това. Разбира се, бихте могли да посещавате часовете по композиция и да бъдете напътстван във вашите творчески изяви. Как ви се струва това?
— Звучи много привлекателно — сияещ отвърна Себастиан.
— Добре. Щом сте готов да заемете мястото, заповядайте.
— Разбира се.
— Така. Очакваме с нетърпение да се срещнем през септември, мистър Ланг. Довиждане.
Директорът се изправи и сърдечно се ръкува със Себастиан.
Себастиан забърза към станцията на метрото, сякаш се носеше върху облаци от щастие. Начинът, по който го бяха приели директорът и професорът, беше надминал и най-дръзките му мечти. Бяха се отнесли към таланта му с уважение и въпреки че техните планове да израсне като класически пианист не съвпадаха с неговите, беше постигнал голям, успех.
Изгаряше от желание да каже на някого добрата новина. Изведнъж го обхвана пристъп на тъга и раменете му тъжно се отпуснаха. Майка му беше някъде в Европа; леля Мери беше много мила, но съвсем глуха и недотам подходяща за пиянско празнуване; единственият човек, който щеше да разбере как се чувства, беше Мади. Той изтича към най-близката кръчма и се отправи към телефона. Надяваше се да я намери вкъщи.
— Ало — беше тя.
— Мади! Обажда се Себастиан. Извинявай, че те безпокоя, но току-що ми предложиха стипендия в Гилдхол.
— О! Страхотно! Честито, Себастиан!
— Някакви новини при теб?
— Да. Писмото пристигна тази сутрин. Започвам през септември.
Той долови вълнението в гласа й.
— Тогава можем ли да се срещнем пред „Браунс хотел“ след един час? Обещах ти да черпя, помниш ли? Можем да празнуваме тайничко и да се хвалим един на друг колко сме велики — засмя се Себастиан.
— Добре. Ще се видим след час.
Себастиан седеше в един ъгъл на старомодната хотелска чайна, когато влезе Мади. Лицето й беше зачервено и очите й искряха. Помисли си, че изглежда необичайно красива. Стана и силно я прегърна.
— Сядай и добре дошла в клуба на големите умници! Би трябвало да пием шампанско, но засега ще се задоволим с чаша „Ърл Грей“.
Мади седна и наля чай в двете чаши фин китайски порцелан.
— Наздраве за успеха и на двама ни. Не забравяй, че Националната балетна школа не се е разбързала да ми предлага стипендия. Дори за малко да ме забравят — каза тя, спомняйки си как бяха пропуснали номера й.
— Каза ли вече на баща си?
Тя поклати глава.
— Не. Свири на репетициите на Националния балет и трябваше да е там в десет сутринта. Пощата пристигна чак в десет и половина. Умрях си на мъка, че цял ден няма на кого да се похваля. Защо всички са излезли някъде, когато имам добри новини… Както и да е, той ще се прибере довечера в седем. Смятам, че трябва да дойдеш с мен да му кажем заедно. Предполагам, че ще се развълнува повече заради теб, отколкото заради мен. Винаги е казвал, че имаш феноменален талант.
— Е, хайде, хайде. Таткото обожава любимата си дъщеря. Сигурен съм, че когато му кажеш, че вървиш по стъпките на неговата голяма любов, очите му ще се навлажнят.
— Странно съвпадение, нали? — замисли се Мади. — Записвам се в балетна школа като майка си, а ти правиш същото като баща си. Не мислиш ли, че всичко става не заради тях?
Себастиан вдигна рамене.
— Разбирам какво имаш предвид, Мади. Че вероятно се опитваме да изживеем техния прекъснат живот, защото чувстваме, че им дължим нещо. Е, ако ти станеш зъболекарка, а аз счетоводител, бих казал, че действително е така. Но да си мяташ високо краката, докато балансираш на пръсти в продължение на половин час, или да се потиш трескаво над някое пиано пред две хиляди души се изисква повече от чувство за дълг. Погледни на това по друг начин: наследили сме таланта им, така както други наследяват криви зъби или лунички.
Мади се изчерви силно.
— Ей! Извинявай. Не се докачаш вече за тези неща, нали? — подразни я той.
— Знаеш, че не е така, прасе такова! — ръгна го тя в ребрата.
— Без насилие, моля! Може да нарушиш доброто храносмилане на моите сандвичи с краставички, които, между другото, са много добри. Вземи си нещо за хапване.
Мади избра едно малко триъгълниче от най-долния ред на витрината с торти.
— Майка ти говори ли някога за баща ти? — предпазливо попита тя.
Себастиан поклати глава с пълна уста.
— Е, знаеш колко често я виждам. Не, не говори. Може и да го е правила, когато бях по-малък, но не си спомням. Странно как различните хора се справят със скръбта. Ето баща ти, в сърцето, на когото има един огромен пиедестал с майка ти на върха, и майка ми, която дори не споменава за баща ми.
— Трябва да призная, че понякога се чувствам така, сякаш към мен се предявяват още много изисквания, на които трябва да отговарям — въздъхна Мади.
— А към мен няма предявени никакви, което е също толкова лошо — сви рамене той. — Това, което съм разбрал, е, че баща ми е свирил малко на пиано, композирал е решаващата песен, оженил се е за майка ми и после е умрял. Но стига мрачни приказки. Да вдигнем тост за бъдещето.
— За бъдещето — каза Мади и вдигна чашата си.
Мади и Себастиан се върнаха в Хампстед в шест и половина. Кристофър още не си беше дошъл и Себастиан настоя да изтича до магазина за бутилка „евтино и искрящо“, за да полеят добрите новини.
Мади се качи в стаята си да провери Шехеразада и разбра, че младата майка беше решила да премести семейството си в дъното на сушилнята. Мади я откри тъкмо когато стискаше с уста врата на едно замаяно котенце, като го мъкнеше през площадката.
След като остави чинийка с мляко сред разхвърляните чорапи и бельо, паднали от горните рафтове, Мади се върна отново в кухнята. Намери три винени чаши в бюфета и запя весело, докато ги плакнеше на чешмата.
— Мади! Прибрах се!
Вратата се хлопна и тя чу стъпките на Кристофър в коридора. Когато се появи на прага на кухнята, Мади видя, че той стиска пазарска торбичка, в която подрънкват бутилки.
— Здравей, миличка. Добър ли беше денят?
Очите му блестяха и той я гледаше в очакване.
— Ами, да. Получих писмо от… о, татко, мошеник такъв! Знаеш, нали?
Той кимна.
— Съжалявам, миличка. Разбрах преди два дни. По клюкарската мрежа на компанията естествено. Нищо не убягва от погледа на никого. Серж Ранкин ме спря в коридора и ме попита дали не си ми някаква роднина. Каза, че още в мига, в който те видял да танцуваш, помислил, че сигурно си дъщеря на Антония. Знаеш, че партнира на майка ти известно време. — Както Себастиан беше предположил, очите на Кристофър се напълниха със сълзи. — О, миличка. Толкова се гордея с теб. Ела тук и ме прегърни.
Мади го направи.
— Защо не ми каза, че отиваш на прослушване?
— Защото се опасявах, че няма да ме вземат.
— Глупава работа. — Кристофър я придърпа към себе си и я погали по косата. — Дори и да не бяха те взели, нямаше да има значение, Мади, но съм страшно доволен, че си успяла. Зная, че и майка ти е доволна, независимо къде е сега.
Тя усети как в гърлото й засяда буца.
— Искам да накарам и двамата да се гордеете с мен, татко.
— Ще го сториш, Мади, сигурен съм.
Звънецът на вратата възвести връщането на Себастиан от магазина за напитки. Мади изтича към входната врата.
— Влизай, Себастиан. Татко, не само аз имам добри новини — извика възбудено тя от коридора. — Ела и кажи на татко всичко.
След десет минути тримата седяха във всекидневната и пиеха топло искрящо вино.
— Пия и за двама ви — каза Кристофър. — Но трябва да добавя, че и аз имам какво да ви съобщя.
— Хайде, казвай, татко!
— Е, не е толкова вълнуващо като вашите неща и едва ли ще мога да го приема, но беше приятно, че ме поканиха. Ръководството на Националния балет иска да ида в Америка с тях през септември като корепетиращ пианист, както и да участвам в оркестъра. Отиват за три месеца с Ивет Делиз и Андре Метен в главните роли. Добре би било човек да види Америка, но все пак… — Кристофър сви рамене й отпи от виното си.
— Защо да не отидеш, татко?
— Заради теб, глупаче. Няма да те оставя сама. Не забравяй, че си едва на седемнайсет, макар и да се държиш повече като четирийсетгодишна — усмихна се той.
— Благодаря, татко, но точно в това е работата. Грижа се и за двама ни. Това е чудесна възможност, а три месеца не са кой знае колко време. Ще ми липсваш, но всичко останало ще бъде наред. Наистина. О, татко, трябва да отидеш — настояваше тя.
— Извинете, че се намесвам, приятели, но трябва да кажа, че съм съгласен с Мади. Аз ще се навъртам да я наглеждам. Трябва да й признаеш, че е доста самостоятелна.
Кристофър кимна колебливо.
— Просто не ми се иска да си мисля, че си сама тук нощем.
— Глупости, татко! — ядоса се Мади. — През повечето нощи те няма с часове. Ще бъда толкова погълната от работата си в балетната школа, че едва ли бих имала време дори за теб, ако си тук. Съжалявам, татко, но вече трябва да свикнеш с мисълта, че съм пораснала.
— Е, ще помисля върху това.
Тя виждаше, че баща й е раздвоен.
— Не, недей. Беше отличен баща през последните седемнайсет години, но вече е време да направиш нещо за себе си… Приеми, татко. Никога не се знае какво ще стане. Това може да промени живота ти!
Най-после Кристофър кимна в знак на съгласие и последва нов тост.
По-късно Мади щеше със съжаление да си спомня за деня, в който беше произнесла тези съдбовни думи.